Патрик Нес
Въпросът и Възражението (12)

11
Спасих ти живота

Тод

— Трябва да им сложим номера — казва Дейви, изнася от складовото помещение на манастира една тежка торба от зебло и шумно я захвърля на тревата. — Това е новата ни задача.

Настъпила е сутринта след вечерта, когато Кметът ми пожела честит рожден ден на патерица, първата сутрин, след като се заклех да я намеря.

Светът не се е променил и на косъм.

— Да им сложим номера ли? — питам и поглеждам към диваците, скупчени и взрени в нас в пълно, безсмислено мълчание. Защо ли лекът още не се е изчистил от организмите им? — Защо?

— Ти никога ли не слушаш какво говори татко? — отвръща Дейви, докато изнася и някакви инструменти. — Всеки трябва да си знае мястото. Освен това, все по някакъв начин трябва да следим добитъка, нали?

— Те не са животни, Дейви — казвам, но не особено разгорещено, защото вече сме се разправяли нееднократно по този въпрос. — Просто не са хора.

— Както и да е, кретенче — отвръща той, измъква от торбата чифт клещи и ги оставя в тревата. После пак бърка вътре. — Вземай — вика и ми подава шепа метални гривни, нанизани на тел. Аз ги поемам от ръката му.

И тогава осъзнавам какво държа.

— Не можем да направим това — казвам.

— О, ще го направим като стой, та гледай — казва Дейви и вади още един инструмент, който също отлично познавам.

Така маркирахме овцете в Прентистаун. Вземахме инструмента, който Дейви в момента държи, и на него слагахме металната гривна около крака на овцата. Инструментът съединява двата края на свободно прерязаната в средата гривна и я стяга, стяга я толкова силно, че тя се впива в кожата, толкова силно, че мястото веднага се инфектира. Металът на гривната обаче, е намазан с лекарство, което преборва инфекцията, но когато раната под гривната зарасне, заздравяващата кожа покрива метала и той се сраства с нея, става част от самото тяло.

Вдигам пак очи към диваците, които ни гледат в отговор.

Защото уловката се състои в това, че ако махнеш гривната, на нейно място остава рана, която никога не зараства. Ако свалиш гривната на овцата, от крака й започва да тече кръв, докато изтече всичката и овцата умре. Слагаш гривната и тя остава върху тялото завинаги, до края. Никога не може да бъде откъсната от него.

— Значи просто си мисли за тях като за овце — вика Дейви, изправя се с инструмента в ръка и поглежда диваците. — Подредете се!

— Ще караме поред — продължава, размахвайки клещите за маркиране в едната си ръка, а пистолета в другата. Войниците на зида държат пушките си насочени към тълпата. — След като получите номера си, се нареждате ето там и не мърдате, ясно ли е?

Изглежда им е ясно.

Ето го и същинския проблем, сещате ли се?

Диваците разбират много повече от овцете.

Свеждам поглед към металните гривни, които държа.

— Дейви, това е просто…

— Давай да вършим работа, кретенче — отвръща той нетърпеливо. — Днеска трябва да сме оправили поне двеста парчета.

Преглъщам. Първият дивак на опашката също гледа гривните. Мисля, че е женска, понякога това се познава по цвета на лишеите, които растат по телата им вместо дрехи. По-ниска е от нормалното, от нормалното за дивак искам да кажа. Има горе-долу моя ръст, ако не и по-ниска.

А после се замислям: ако откажа да го сторя, ако аз не бъда онзи, който ги маркира, то със задачата ще се заеме друг, на когото няма да му пука колко ги боли. По-добре е за тях да го прави някой, който го е грижа. По-добре да съм аз, а не Дейви.

Нали така?

(нали така?)

— Просто увивай ш… гривна около ръката им, щото нямам намерение да вися тука цялата ш… сутрин — обажда се Дейви.

С жест показвам на женската да протегне ръка. Тя се подчинява, гледа ме немигащо право в очите. Пак преглъщам. Откачам първата гривна, на нея е изписан номер 0001. Женската ме гледа, все така не мига.

Хващам протегнатата й ръка.

Плътта й е топла, по-топла, отколкото очаквам, защото всички диваци изглеждат толкова бели и хладни.

Увивам гривната около китката й.

Чувствам пулса й, който бие току под пръстите ми.

Женската продължава да ме гледа в очите.

— Прости ми — прошепвам.

Дейви пристъпва напред, хваща свободните краища на гривната с клещите, извива ги толкова бързо и силно, че женската изсъсква от болка, а после ги щраква, впивайки металната лента в китката й и я превръща завинаги в номер 0001, завинаги.

Изпод гривната потича кръв. Кръвта на 0001 е аленочервена.

(кръвта им е червена, аз това отдавна го знам)

Женската прегръща китката си със здравата ръка и се отдалечава от нас, но все така ни гледа, все така не мига, мълчалива като проклятие.

Никой от тях не се съпротивлява. Просто се подреждат и се взират в нас, взират се, взират се тихо. От време на време някой издава кратки цъкащи звуци към друг, но няма Шум, няма борба, няма съпротива.

А това разгневява Дейви все повече и повече.

— Проклети гадини — казва и задържа усуканата гривна по-дълго, преди да я закопчае окончателно, само за да провери колко дълго може да принуди жертвата да съска. Задържа и задържа.

— Хареса ли ти, а? — крясва на поредния дивак, който се отдалечава, притиснал раненото място, без да откъсва очи от нас.

Следващ е номер 0038. Висок е, най-вероятно мъжки, кльощав, а станал напоследък още по-кльощав, защото дори глупак може да види, че храната, която им даваме сутрин, не е достатъчна за всички им.

— Сложи гривната на врата му — обажда се Дейви.

— Какво? — зяпвам аз. — Не!

— Сложи я на ш… му врат!

— Няма!

Дейви рязко скача, удря ме с клещите по главата и измъква гривната от ръката ми. Свличам се на едно коляно и болката в главата ме парализира за няколко секунди.

А когато се свестявам, вече е твърде късно.

Дейви е накарал дивака да коленичи пред него, гривната с номер 0038 е увита около врата му, а Дейви я извива с клещите все по-силно. Войниците от зида си умират от смях, дивакът се бори за въздух, дращи по гривната с пръсти, от врата му тече кръв.

— Спри! — викам и се мъча да се изправя на крака.

Но Дейви щраква гривната и дивакът отпълзява настрани по тревата, дави се силно, а главата му придобива зловещ розов цвят. Дейви стои над него, не помръдва, просто го гледа как се задушава.

Клещите за рязане са захвърлени в тревата, добирам се до тях, грабвам ги и се втурвам към 0038. Дейви се опитва да ми попречи, но аз замахвам с клещите срещу него и той отскача, а аз коленича до 0038 и се заемам да махна гривната, но Дейви я е стегнал толкова много, а дивакът се мята така страшно в агонията си, че се налага да го ударя, за да се укроти.

Прерязвам гривната. Тя пада сред каша от кръв и парчета кожа. Дивакът поема въздух с рязък непоносим звук, а аз се дърпам от него, все още стискам клещите.

Наблюдавам как дивакът се мъчи да диша, но не успява, Дейви е застанал над главата ми с клещите за маркиране в ръка и тогава осъзнавам колко силно е станало цъкането, чувам го как преминава като вълна през диваците и точно тогава, точно в този момент чашата прелива и…

Те решават да ни нападнат сега.

Първият удар прелита над главата ми. Диваците са слаби и леки, така че ударите им не са силни.

Но в тълпата са хиляда и петстотин, а не един и двама.

Идват срещу нас като вълна, усещането е сякаш се гмуркам…

Още юмруци, още удари, лицето ми е издраскано, вратът ми е издраскан, събарят ме на земята, тежестта им ме смазва, сграбчват ме за ръцете за краката, сграбчват ме за дрехите, сграбчват ме за косата, аз викам и се мятам, един дивак докопва клещите за маркиране и ме удря с тях по лакътя, а болката е неописуема…

И едничката ми мисъл, едничката ми глупава мисъл е…

Защо нападат мен? Аз се опитах да спася 0038.

(но те знаят, знаят…)

(знаят, че съм убиец…)

Дейви закрещява и чувам първите изстрели, които долитат от зида. Още удари, още драскотини, но и още изстрели и диваците започват да се оттеглят и това аз повече го усещам, отколкото го виждам, защото болката в лакътя ме заслепява.

Един от тях е още върху мен, дере ме изотзад, защото съм паднал по корем в тревата, полека успявам да се обърна по гръб, пушките продължават да гърмят, мирисът на барут изпълва въздуха, диваците бягат, бягат, само този последният остава върху мен, дращи и удря.

И аз някак си разбирам, че това е 0001, първата в редицата, първата, която докоснах, чува се гърмеж, тя се извърта рязко и пада на тревата до мен. Мъртва.

Дейви стои над главата ми с пистолета, от дулото още дими. Носът и устната му са разкървавени, изподран е толкова, колкото и аз, и тежко се накланя на една страна, където е болката в хълбока му. Но се усмихва.

— Спасих ти живота, а?

Изстрелите не млъкват. Диваците бягат, но няма къде да се скрият. Падат и падат, и падат.

Поглеждам си лакътя.

— Ръката ми май е счупена.

— На мен май кракът ми е счупен — отвръща Дейви. — Но ти тичай веднага при тате. Разкажи му какво стана. Кажи му, че аз съм ти спасил живота.

Очите му не ме гледат, той вдига пистолета и стреля, мъчи се да държи тежестта си далеч от ранения крак.

— Дейви…

— Тръгвай! — вика той и от него заструява някаква мрачна радост. — Аз ще довърша работата тука — пак стреля. Още един дивак пада. Падат, не спират да падат.

Правя крачка към портата. После още една.

А после хуквам.

Ръката ми пулсира от болки при всяка крачка, но когато приближавам Ангарад, тя казва Момче Жребче и започва да души лицето ми с влажната си мека муцуна. После коленичи, за да се метна по-лесно на седлото. После поема по пътя и изчаква, да запазя равновесие, преди да се впусне в най-бързия галоп, в който някога съм я виждал да препуска. Вкопчил съм здравата си ръка в гривата й, болната е свита до тялото ми и се мъча да не повърна от болка.

Вдигам очи и виждам жени, които ме проследяват с поглед как профучавам край прозорците им, не реагират, остават тихи и далечни. Виждам мъже, които също ме изпращат с очи, гледат кръвта по лицето ми, раната ми.

Зачудвам се за какъв ли ме мислят.

Дали виждат в мен свой?

Или виждат враг?

Кой ли смятат, че съм аз?

Затварям очи, но веднага губя равновесие и се налага отново да ги отворя.

Ангарад заобикаля катедралата, подковите й хвърлят искри по чакъла, прави последния завой и излиза пред портите. Армията е на площада, провеждат някакво учение. Повечето от мъжете нямат Шум, но ударите на ботушите им са достатъчно силни.

Примигвам и вдигам очи в моята посока, вдигам очи към портите на катедралата…

И Шумът ми скача така страшно, че Ангарад се стряска и спира рязко, чакълът се разхвърчава изпод нея, от хълбоците й се издига пара след бързия бяг.

Аз обаче не забелязвам това…

Защото сърцето ми е спряло да бие…

Дъхът е замрял в гърдите ми…

Ето я. Пред очите ми изкачва стъпалата пред катедралата…

Ето я.

Сърцето ми прескача удар и забива отново, Шумът ми е готов да изпищи името й, болката ми изчезва…

Защото тя е жива…

Жива е…

Но тогава я виждам какво прави…

Виждам я как изкачва стъпалата…

Отива към Кмета Прентис…

Хвърля се в ръцете му…

А той я прегръща…

А тя му позволява…

И после всичко, което мога да помисля…

Всичко, което мога, да кажа…

Е…

— Виола?