Патрик Нес
Въпросът и Възражението (11)

10
В божия дом

Виола

— Не мога да ти опиша колко съжалявам.

Не поемам чашата с кафе, която ми подава.

— Моля те, Виола — казва той и продължава да я държи протегната.

Поемам я. Ръцете ми още треперят.

Не са спрели да треперят от снощи.

От момента, в който я видях да пада.

Първо коленичи, после се свлече странично върху чакъла, очите й останаха отворени.

Отворени, но невиждащи.

Гледах я как пада.

— Сержант Хамър ще бъде наказан — Кметът сяда срещу мен. — Гарантирам ти, че в никакъв случай не е действал по моя заповед.

— Той я уби — казвам, но гласът ми е почти нечут. Сержант Хамър ме замъкна обратно в дома на изцелението, потропа на входната врата с приклада на пушката, събуди всички и ги прати да приберат тялото на Мади.

Не можех да говоря, не можех да плача.

Не ме погледнаха дори, нито лечителките, нито помощничките. Дори госпожа Койл отказа да срещне погледа ми.

Какво си мислеше, че вършиш? Къде мислеше, че я водиш?

А после, тази сутрин, Кметът Прентис ме повика при себе си в катедралата, в дома си, в Божия дом.

Когато в дома на изцелението разбраха за това, наистина отвърнаха очи от мен.

— Съжалявам, Виола — казва пак Кметът. — Някои от мъжете на Прентистаун, на стария Прентистаун все още мразят жените, нищо че минаха толкова години.

После вижда как очите ми се изпълват с ужас.

— Историята, която са ти разказали — продължава той, — не е вярна.

Продължавам да се взирам в него. Той въздъхва.

— Войната с диваците застигна и Прентистаун, Виола, настъпи кошмар, но мъжете и жените се биха рамо до рамо, за да се защитят — сключва върховете на пръстите си, гласът му става тих, почти нежен. — Но дори и след победата разделението си остана непокътнато в нашия малък град аванпост. Разделение между мъже и жени.

— Не думай.

— Те си организираха своя армия, Виола. Отцепиха се, не вярваха на Мъжете, чийто мисли виждаха ясно. Опитахме се да ги вразумим, но в крайна сметка те искаха война. А после, боя се, си я получиха.

Той изправя гръб и се вглежда тъжно в мен.

— Армия от жени е армия като всяка друга, армия с пушки, армия, която може да те победи. — Чувам дишането си.

— Избил си ги до последната.

— Нищо подобно — отвръща той. — Много от тях загинаха в бой, а когато видяха, че губят войната, останалите живи разпространиха слуха, че ние, мъжете, сме техни убийци, а после се самоубиха, за да ни прокълнат завинаги.

— Не ти вярвам — казвам и си спомням версията, която ни разказа Бен. — Не е станало така.

— Аз бях там, Виола. Спомням си всичко много по-ясно, отколкото бих желал — погледът му приковава моя. — А аз съм и човекът, който най-силно иска историята да не се повтори. Разбираш ли ме?

Струва ми се, че го разбирам, а стомахът ми се свива против волята ми и започвам да плача, мисля си за това как донесоха тялото на Мади в дома на изцелението, как госпожа Койл настоя аз да помагам то да бъде подготвено за погребението, как ме накара да видя отблизо с очите си резултата от опита си да се добера до кулата.

— Госпожа Койл — промълвявам, когато се овладявам отново, — ме помоли да те попитам дали можем да погребем Мади днес следобед.

— Аз вече я уведомих за съгласието си — казва Кметът. — Всичко, което госпожа Койл пожела, й бе осигурено на минутата.

Оставям чашата с кафето на малката масичка до стола си. Намираме се в огромно помещение, по-голямо от всяко друго, което съм виждала през живота си, с изключение, може би, на хангарите на кораба, където държахме совалките. Твърде е голямо, изглежда несъразмерно, защото в него има само един стол и една масичка. Единствената светлина пада през кръглия прозорец от цветно стъкло, на който е изрисуван Новият свят с двете му луни.

Всичко останало тъне в сянка.

— Тя как ти се струва? — пита Кметът. — Госпожа Койл имам предвид.

Бремето на раменете ми, бремето на това, че Мади я няма, бремето на това, че Тод е далеч от мен ме смазва с такава сила, че почти съм забравила присъствието на мъжа до мен.

— Моля?

Кметът свива рамене.

— Как се работи с нея? Добра учителка ли е?

Преглъщам.

— Тя е най-добрата лечителка в Хейвън.

— А сега вече и в Ню Прентистаун — поправя ме той. — Хората ми разказаха, че преди е имала силно влияние тук. Била е сила, с която са се съобразявали.

Прехапвам устни и впервам очи в килима.

— Не можа да спаси Мади.

— Хайде да й простим това, а, какво ще кажеш? — гласът му е тих, мек, почти мил. — Никой не е съвършен.

После оставя чашата си.

— Съжалявам за приятелката ти — казва. — Съжалявам също, че мина толкова време от последния ни разговор. Много, много работа има за вършене. Аз желая да сложа край на страданията на тази планета, ето защо смъртта на това момиче толкова ме натъжава. Краят на страданията е целта на моята мисия. Войната приключи, Виола, наистина приключи. Настъпи време за изцеление.

Премълчавам.

— Но твоята ръководителка не вижда нещата така, нали? — пита Кметът. — Тя ме смята за враг.

Рано тази сутрин, докато обличахме Мади с белите погребални дрехи, госпожа Койл каза: Ако той иска война, ще си я получи. Ние дори не сме започнали истинската битка.

Но после, когато ме повикаха в катедралата, тя ме предупреди да не повтарям думите й пред Кмета, а само да поискам разрешение за погребението.

И да измъкна колкото е възможно повече информация.

— Ти също ме смяташ за враг — продължава Кметът, — а аз искрено се надявам това да се промени. Ужасно съм разочарован от факта, че този кошмарен инцидент те е накарал да гледаш на мен с още по-голямо подозрение.

Чувствам как образът на Мади се надига отново в гърдите ми. Чувствам как се надига и образът на Тод. Цяла минута дишам тежко, преди да се овладея.

— Знам, че когато се изяснят страните в конфликта и се наложи да направиш избор, за теб ще бъде много примамливо да застанеш на нейна страна — казва Кметът. — Не те виня. Изобщо не те питам нищо за корабите, защото знам, че ще ме излъжеш. Знам, че тя ти е казала да ме лъжеш и ти ще го сториш. Ако аз бях на мястото на госпожа Койл, щях да постъпя точно по същия начин. Щях да те притисна и да те принудя да ми помагаш. Щях да използвам предимството, което случайно е кацнало право в дланта ми.

— Тя не ме използва — казвам тихо.

Можеш да бъдеш много полезна за нас, спомням си. Ако решиш.

Кметът се привежда към мен.

— Мога ли да ти кажа нещо, Виола?

— Какво? — питам.

Той вдига глава.

— Наистина много ми се иска да ме наричаш Дейвид.

Забивам очи в килима.

— Какво искаш да ми кажеш, Дейвид?

— Благодаря ти, Виола — отвръща той. — Това наистина е важно за мен — изчаква, докато отново вдигна поглед. — Срещнах се с членовете на Съвета, който доскоро управляваше Хейвън. Срещнах се с бившия кмет на Хейвън. Срещнах се с бившия шеф на полицията тук и с главния лекар, както и с отговорника по въпросите на образованието. Срещнах се с всички важни хора в този град. Някои от тях в момента работят за мен. Други не могат да се впишат в новата административна система, но това не е проблем, защото има достатъчно друга работа по възстановяването, по подготовката на града за посрещането на твоите хора, Виола, в превръщането му в онзи Рай, на който те се надяват, който желаят и очакват да намерят тук.

Все така задържа погледа ми със своя. Забелязвам, че очите му са тъмни, тъмносини, приличат на късчета ахат, блещукащи на дъното на бързотечна вода.

— От всички жители на Ню Прентистаун, обаче, твоята госпожа Койл е онази, която наистина знае какво означава да бъдеш водач. Лидерството не се развива, Виола. То се завзема, а ръководителката ти е единственият друг човек на тази планета, освен мен самия, притежаващ достатъчно сила и воля да направи необходимото, за да вземе властта.

Продължавам да го гледам в очите и ме осенява една мисъл.

На мястото на Шума му има мълчание, тотално като мълчанието на грамадното черно отвъдно сред световете, а очите и лицето му не издават нищичко.

Но аз започвам да се чудя…

Просто така, все още не напълно осъзнато, но се чудя…

Той дали не се бои от нея?

— Как смяташ, защо те заведох при нея, когато синът ми те простреля? — пита Кметът.

— Защото тя е най-добрата лечителка. Сам го каза.

— Да, но съвсем не е единствената лечителка. Превръзките и лекарствата вършат повечето работа. Госпожа Койл просто ги прилага по-сръчно.

Дланта ми неволно ляга върху белега на корема ми.

— Значи причината да ме заведеш при нея не е била само тази.

— Права си, не беше само тази — той се привежда още по-близо до мен. Аз искам госпожа Койл да застане на моя страна, Виола. Имам нужда тя да е на моя страна, ако желая изграждането на новото общество тук да се увенчае с някакъв успех. Ако двамата с нея работим заедно — той се обляга назад на стола, — само си представи какъв свят ще изградим.

— Ти я държиш като затворничка.

— Да, но нямах намерение да продължавам да я държа като затворничка. Границите между мъжете и жените са се размили с времето и повторното им прокарване е бавен и болезнен процес. Установяването на взаимно доверие изисква време, а както често съм казвал, най-важното, което трябва да запомним, е, че войната приключи, Виола. Наистина. Не желая повече битки, не желая повече кръвопролития.

Вдигам чашата с изстиналото кафе, просто така, само за да извърша някакво движение. Допирам я до устните си, но не отпивам.

— Тод добре ли е? — питам Кмета, без да го гледам.

— Щастлив и здрав, и работи по цял ден — отвръща той.

— Може ли да го видя?

Той замълчава, сякаш обмисля.

— Ще направиш ли нещо за мен? — пита.

— Какво? — в главата ми изплува друга идея. — Искаш да шпионирам нея и да донасям на теб?

— Не — отвръща той. — Не да я шпионираш, изобщо нямам това предвид. Искам да ми помогнеш да я убедя, че съвсем не съм онзи тиранин, за който ме мисли, че историята на стария ми град не е такава, каквато тя я знае, че ако обединим усилията си и работим заедно, можем да превърнем това място в онзи дом, който и двамата желаехме, когато корабите ни напуснаха Стария свят преди толкова много години. Аз не съм неин враг. Не съм и твой враг.

Звучи толкова искрен. Наистина.

— Моля те за помощ — завършва.

— Ти контролираш всичко — отвръщам. — Нямаш нужда от моята помощ.

— Имам нужда — натъртва той. — Ти си се сближила с нея повече, отколкото аз изобщо бих могъл да мечтая.

Дали?, помислям.

Това е момичето, спомням си.

— Знам също така, че тя те упои онази вечер, когато бях дошъл да разговаряме, за да заспиш, преди да си успяла да ми разкажеш каквото и да било.

Сръбвам малко студено кафе.

— Ти нямаше ли да сториш същото на нейно място?

Той отвръща с усмивка.

— Значи признаваш, че двамата с нея не се различаваме кой знае колко?

— Как бих могла да ти се доверя?

— А на нея как можеш да се довериш, след като тя те упои против волята ти?

— Тя ми спаси живота.

— Аз бях този, който те отведе при нея.

— Тя не ме държи като затворничка в дома на изцелението.

— Дойде тук съвсем сама, нали? Ограниченията намаляват с всеки изминал ден.

— Тя ме обучава за лечителка.

— А кои са всичките онези други лечителки, с които се среща? — той събира върховете на пръстите си. — Как смяташ, какво са замислили?

Втренчвам се в кафето и преглъщам, трескаво обмислям откъде ли е разбрал.

— А какви са плановете им за теб? — пита.

Мълча, без да го поглеждам.

Той се изправя.

— Последвай ме, моля те.

Повежда ме през грамадното помещение, пресичаме и малкото преддверие след входа на катедралата. Портите й към площада са широко отворени. Отпред армията провежда някакво учение и едновременно ме удрят туп, туп, туп от нозете на войниците и Ревът на мъжете, лишени от лека, Шумът им се излива като поток.

Свивам се леко.

— Гледай — казва Кметът.

Зад армията, в средата на площада, неколцина мъже сковават малка проста дървена платформа, с извисяваща се над нея греда, пресечена перпендикулярно от друга греда.

— Какво е това?

— Тук утре следобед сержант Хамър ще бъде обесен за своето ужасно, ужасно престъпление.

Споменът за Мади, за безжизнените й очи, отново се надига в гърдите ми. Притискам уста с длан, за да не му позволя да се излее навън.

— Пощадих бившия кмет на града — казва Кметът, — но няма да пощадя един от най-верните си и отдавнашни съратници.

Обръща поглед към мен.

— Наистина ли мислиш, че бих стигнал чак дотук, само за да угодя на едно момиченце, което просто разполага с информация, която ми е потребна? Наистина ли мислиш, че бих си давал този труд, след като, както сама твърдиш, контролирам всичко?

— Защо го правиш тогава? — питам.

— Защото той наруши закона. Защото това е един цивилизован свят и актовете на варварство няма да бъдат толерирани. Защото войната приключи — той се обръща изцяло към мен. — Много бих искал да убедиш госпожа Койл в това — прави крачка към мен. — Ще го сториш ли? Най-малкото ще й разкажеш ли какво възнамерявам да направя, за да поправя поне донякъде тази трагична ситуация?

Забивам поглед в краката си. Мислите ми фучат, въртят се, подобно на комети.

Думите му може и да са истинни.

Но Мади е мъртва.

И за това съм виновна аз.

И Тод го няма.

Как да постъпя?

(как да постъпя?)

— Ще го сториш ли, Виола?

Поне, мисля, се сдобих с някаква информация, която да предам на госпожа Койл.

Преглъщам.

— Ще се опитам.

Той отново се усмихва.

— Чудесно — после ме докосва нежно по ръката. — Тичай сега обратно. Ще те чакат за погребението.

Кимвам и излизам на предните стъпала, дърпам се далеч от него, слизам и правя няколко крачки по площада, Ревът ме блъсва като горещината на слънцето. Спирам и се мъча да си поема дъх, но не ми се отдава.

— Виола — той още ме гледа, гледа ме от първото стъпало, от портите на катедралата, от портите на дома си. — Ще дойдеш ли на вечеря тук утре вечер?

Усмихва се широко, когато забелязва как се мъча да прикрия колко ме отблъсква предложението му.

— Тод също ще присъства, разбира се — добавя.

Очите ми се разтварят широко. В гърдите ми се надига нова вълна, която изпълва очите ми със сълзи, разхълцвам се.

— Наистина ли?

— Наистина — отвръща той.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — казва.

После разтваря ръце да ме прегърне.