Кейт Холмс
Пясъчни замъци (4)

4

Талантлива е и се издига бързо в света на изкуството…

Франк говореше с нормалната си височина на гласа, така че за Джеръд не беше толкова болезнено да държи слушалката прилепнала до ухото, докато си водеше бележки.

Имала е няколко значими изложби и няколко големи поръчки. Саможива е. Никой не е успял да се приближи достатъчно близо до нея, че да напише история. Мадж от Лайфстайл каза, че нейна приятелка опитвала месеци наред да вземе интервю, но безуспешно…

Джеръд познаваше редактора си достатъчно добре, за да разбере какво означава паузата на другия край на линията.

— Не, Франк, няма да я интервюирам и няма да помогна на някой друг да го направи.

— Виж, Джер…

— Не. Не. Не.

— Ако така или иначе си там…

Джеръд присви устни и попита:

— Какво друго научи?

Франк изсумтя.

— Студиото й е в Джорджтаун. Стара фамилна къща, очевидно. И двамата й родители са умрели, но от думите на редактора на местния вестник се разбира, че не е голяма загуба. Баща й ги напуснал, когато е била около петгодишна, а майка й, наследила голямо състояние, е имала половин дузина мъже и кой знае колко любовници, преди да умре преди няколко години. Изглежда момичето до голяма степен е било оставено да расте само, което може да обясни отчасти неговата саможивост.

Джеръд чу прошумоляването на хартия, докато Франк прелистваше бележките си. Опита се да си представи какво е да имаш баща, който да напусне теб и майка ти, която се интересува прекалено много от мъже. Премигна и си помисли за голямото, шумно, любящо семейство, в което той самият бе израснал. При тази мисъл го заля вълна на благодарност.

— Не харесва много хората или поне Дерик така казва — продължи Франк.

— Дерик се е срещал с нея? Този женкар…

— Нотка на ревност ли долавям, Джер?

Джеръд можеше да се закълне, че чува приглушено хихикане. Изскърца със зъби:

— Какво казва тази мижитурка?

— Срещнал я преди година в Ню Йорк, на едно откриване на изложба. Казва, че е била скована, не говорила много и се спънала в подгъва на вечерната си рокля.

— Вероятно след като този развратник й е направил неприлично предложение — изръмжа Джеръд.

Този път хихикането се чу високо и ясно.

— Дерик се кълне, че само се опитал да си побъбри за работата й. Казва, че е зашеметяваща, но прекалено висока.

Джеръд си помисли за трите глинени скулптури, които бе видял, и за тъничкия пръст, който нежно се движеше по едната от тях. Помисли си как тази прекалено висока жена съвършено бе паснала на ръцете му, когато я бе целунал на брега.

— Какво друго, Франк?

— Нищо. Изглежда си е извоювала име, без някой да научи много за нея. Ако имаш възможност…

— Вече казах не.

Франк въздъхна:

— Трябваше да попитам…

Джеръд се засмя:

— Зная, Франк. И оценявам, че си отделил от времето си, за да събереш тази информация заради мен. Длъжник съм ти.

— Тогава се върни на работа. Имам нужда от добър фотограф. Този некадърник Брадли, който ми намериха, не знае нищичко за новини. Освен това без теб е трудно да направим добра игра на покер. — Гласът на Франк изведнъж стана дрезгав. — Липсваш ни, по дяволите.

— Благодаря, Франк — изрече тихо Джеръд. — Ще се обаждам.

После затвори телефона.

Аз липсвам и на себе си, помисли си той.

Но някак си тази мисъл вече не носеше болка, както преди.

— Казах ти, че ще се съгласи. — Джуди си пийна от кафето, все пак успяваше да изглежда самодоволна.

— Нищо подобно не си казала — изстреля думите си Алис, раздразнена без особена причина. Беше сърдита и кисела откакто Джеръд си тръгна преди час.

— Той наистина ли каза, че иска да те снима?

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Да. Да!

Алис остави чашата си толкова рязко, че кафето преля над ръба. Непривичната за нея проява на сприхавост не развълнува приятелката й.

— Страхотно! — Веждите на Джуди се смръщиха, докато обмисляше възможностите. — Ще трябва да облечеш нещо друго, а не любимия ти чувал.

— Чувал!

— Тесни джинси. Прилепнала блуза, с дълбоко деколте, разбира се! Един от дантелените ти сутиени, така че дантелата да се подава през памучната материя. — Тя неочаквано се намръщи. — Имаш ли нещо подобно?

— Не, нямам! — Алис не можеше да изтрае повече, дръпна се от кухненската маса и се изправи. — Нямаш ли да пишеш статия или нещо друго?

Джуди направи гримаса и остави и своята чаша.

— Да. Шест хиляди думи за възможностите за инвестиране в разрастващия се пазар на здравеопазването.

— Ами захващай се! Най-добре е да се заемеш с това. Не би искала да разочароваш редактора си, нали?

— Не. Но повече ми се иска да си говорим за секс и за онзи привлекателен мъж — призна си Джуди честно.

— Е, аз не искам. Хайде, ставай и на работа! — Алис дръпна облегалката на стола на Джуди. — Пи кафе, чу новините и ме раздразни. Време е да се връщаш към работата.

Джуди въздъхна и се изправи.

— Добре. Зная кога не съм желана, което няма да ме спре да надзървам от време на време, когато твоят господин Прескът се появи. Изглеждаше страхотно в онези къси панталони. Нямам търпение да го видя въобще без нищо!

— Той няма да ми позира гол.

— Нямаш смелостта да го помолиш, а?

— Мислиш, че е смешно, нали? — разпалено попита Алис.

Джуди се засмя невъзмутимо.

— Не, мисля, че е страхотно сексапилен. И ако ти имаш и капчица здрав разум, ще се възползваш от това. — Усмивката й стана по-широка. — Аз бих!

Думите, изстреляни на раздяла, отекваха дълго след като Джуди си бе отишла. Алис взе двете чаши за кафе, после внезапно ги остави обратно на масата и се отпусна на стола.

Вярно беше. Джуди имаше необходимата самоувереност да се справи най-добре със ситуацията. Тя нямаше.

Не че имаше някаква ситуация. Позирането, дори и позирането гол, беше работа, обикновена и проста. Нямаше нищо сексапилно в нея. Дори съвсем обратното. Моделите се оплакваха от отегчението и неудобството да стоят в една и съща поза дълго време. Художниците имаха склонността да забравят, че моделите са човешки същества и вместо това мислеха за светлини и сенки, линии, ъгли и извивки. Обикновено се изненадваха, когато моделът се изправяше и си тръгваше в края на сеанса.

Джеръд нямаше да позира гол. Беше дал ясно да се разбере това още в началото. Освен ако, с дяволито пламъче в очите бе казал той, и тя не иска да му позира в същото състояние…

Алис се бе изчервила до корените на косите.

Бански костюм ще стане, бе настояла тя.

Той бе споменал, че има хубави, широки плувки.

Алис бе усетила как сърцето й се свива, но не започна да спори. Джеръд Прескът е модел, при който ще й е трудно да мисли за нюанс на кожата и линия на мускулите. Може да се справи с размъкнати бански, ако се наложи. Без значение какво казва Джуди, тя знаеше съвсем добре какъв мъж се крие отдолу.

И в това беше проблемът, нали?

 

 

— Това е нелепо! — започна да протестира Джеръд. — Мислех, че си скулптор!

— Аз съм! — Алис погледна големия скицник, който държеше на скута си и докосна разхлабения кок, небрежно хванат на върха на главата й. Беше нервна, независимо от нетърпението си да започне работа върху Ловеца. Не спа добре миналата нощ. В сънищата й витаеше висок, рус непознат, чиито целувки я разтопяваха цялата.

Сутринта стана със сълзливи очи и раздразнителна. При обличането си помисли за вчерашните думи на Джуди и нарочно си навлече размъкнати панталони и дори още по-размъкната, опърпана блуза, която да допълва комплекта.

Сега, под проницателния поглед на Джеръд, почти съжали за избора си. Обикновено не я бе грижа какво облича, но можеше да намери и нещо по-добро от тези дрехи.

Както и да е, прекалено късно е да се преоблича. Остави въглена, който държеше, и вместо него взе молив.

— Ако си скулптор, къде ти е глината? — настоя Джеръд.

— Хей там. — Без да вдига поглед, Алис наклони глава в посока към средно голям пластмасов кош с капак. Тя педантично разглеждаше подредените моливи за рисуване и химикалки. — Първо трябва да направя някои скици.

— Трябваше да заема един от банските на баща си. — Джеръд започваше да звучи мъничко раздразнен, което вероятно не бе нищо повече от обикновената мъжка реакция, изразяваща неловкост. Алис не знаеше много за мъжете, за да бъде сигурна, все пак.

— Това е просто бански. — И това е всичко, напомни тя на себе си. Обикновен, прост бански. — На плажа сме, помниш ли? Обзалагам се, че милиони пъти си обличал бански.

Избра друг молив от комплекта до нея.

— За да плувам — възрази той, — а не да се перча наоколо.

Алис вдигна глава, после примигна. Дори след като пет минути опитваше да отвлече вниманието си с подготовка, видът му все още караше стомахът й да се присвива и сърцето й да замира.

За нейно облекчение, той бе използвал спалнята да се преоблече, макар че носеше банските си под джинсите. Да го наблюдава как разкопчава ризата си и се измъква от протритите дънки, щеше да е прекалено много за свръхактивното й въображение, особено след еротичните сънища, които не й бяха дали покой през нощта.

Както и да е, успокоението й се изпари в мига, в който мъжът излезе от спалнята. Вместо широките бански, които очакваше, той беше обут с обичайните спортни бански, ярко раирани, найлонови, не покриващи повече от абсолютно задължителното.

Така е по-добре, каза си тя. Искаше да изучи движенията му, как всяка кост и мускул работят. Не бе очаквала, че ще й е толкова трудно само да го гледа.

— Просто се разходи из стаята, погледни през прозореца. Каквото решиш. Измети пода, ако искаш — каза тя. Дори в нейните уши гласът й звучеше напрегнато. Прокашля се. — Днес искам да направя само някои предварителни скици, да получа известни идеи. Това е всичко. Трудно ли ще е?

Джеръд спря зад разнебитения, отрупан стол, скръстил бе ръце на гърдите си.

— Да мета пода не беше част от сделката.

Алис не успя да се въздържи и да не се усмихне на несъзнателния му, безполезен опит да се скрие. Ако вървяха по плажа или бяха с лодка в открито море, той не би се замислил втори път. Но точно сега, очевидно обмисляше втори, трети, дори четвърти път съгласяването си да й позира. Вероятно само гордостта му го спираше да грабне дрехите си и да побегне като вятъра.

— Тогава недей да метеш пода. — Тя се отпусна малко, като видя, че той е смутен също като нея. — Прави каквото искаш, само се движи наоколо.

Джеръд я погледна гневно. Искаше му се да грабне дрехите си и да побегне. Дори и докато се изплъзваше от бунтовническите куршуми в онова мръсно селце в Либерия, не се бе чувствал така незащитен и уязвим.

— Няма ли друг начин, по който да можем да свършим това? — попита жално.

Той приседна на страничната облегалка на претрупания стол, на онзи, който беше най-далеч от нея, като придърпа единия си крак и го обхвана с ръце, така че да се вижда колкото е възможно по-малко от плътта му.

Алис се усмихна по-широко. Този едър, силен, самоуверен мъж, който я смущаваше доста, сега се държеше като недодялано дванадесетгодишно момче.

Мисълта неочаквано я накара да се почувства уверена. Без да се замисля какво прави, тя започна да рисува.

— Тази сутрин на плажа намерих мида — каза след малко. Понякога помагаше, ако говори на хората, които й позират, особено ако те не бяха професионалисти. — Първата голяма мида, която намирам.

Джеръд се размърда леко на облегалката на стола, после придърпа ръцете си по-близо до тялото. Ъгълчетата на устните му леко увиснаха.

Алис стисна здраво устни, защото един кикот заплашваше да й се изплъзне.

— Отвън е черна — добави тя, — а отвътре розова с малко кремаво.

Бързо нарисува извивките на гърба и раменете му, ъгъла на бедрата, както бе кацнал на стола, и извивката, която образуваше свитият му крак.

Джеръд се опитваше да гледа във всяка друга посока, но не и към нея, но очевидните й опити да го разсее започваха да го дразнят. Едно нещо е да се чувства неудобно, а съвсем друго тя да знае, че той се чувства така.

Погледна към нея, остър, язвителен отговор бе на върха на езика му. Язвителният отговор отмря неизречен. Беше виждал деца със същото това изражение — щастливи деца, които изследваха нещо прекрасно.

Преди няколко мига тя бе изключително напрегната и нервна, също като него, но вече започваше да се отпуска, да се потапя в удоволствието на работата. Сякаш изведнъж някаква друга жена излезе от укритието си, спокойна, уверена жена, която знаеше коя е, какво иска и не молеше за извинения за това.

— Какво направи с нея? — попита той накрая.

— На перваза на прозореца е, хей там — отговори тя, като бързо посочи с молива си, преди да продължи скицирането.

— Наистина е голяма. — Джеръд леко промени позата си, отпусна ръце и се наведе напред, за да огледа мидата по-внимателно. — Обикновено такива големи миди не се намират в толкова добро състояние.

— Зная. Трябва да видиш колекцията ми.

— Събираш миди? — Джеръд се завъртя, постави ръката си на облегалката на стола, така че да може да я наблюдава по-удобно.

Алис кимна, съсредоточена върху рисуването. Искаше да улови начина на движение на тялото му, което се нагласяваше за новата поза.

— Някои. Главно малки.

— Защо пазиш подобни неща?

— Защото са красиви.

Не можа да сдържи усмивката си при тази детинска невинност в отговора й. Без да се замисля, той се завъртя, така че стъпи с крака на възглавницата на стария стол и подпря ръце на коленете си.

— Какво правиш с всички тези миди, които си събираш?

— Държа ги в стари винени чаши на бюфета в кухнята.

Само след един бърз поглед надолу, тя прехвърли нова страница и започна да рисува отново.

— Но защо? — попита Джеръд озадачен. Децата вършеха подобни неща, а не възрастните.

На слънчевата светлина косата й блестеше в тъмно синьо, преливащо в черно. Невъзможно бе да улови този нюанс с черно-бял филм, но сянката от лицето й, мекия поток светлина по бузата… това би могъл да отрази на лентата, това, и как кичурите коса, които се бяха измъкнали от шнолата, се спускаха по лицето и се виеха по врата; как миглите й, гъсти, дълги и черни, хвърляха бледа сянка по бузите всеки път, когато тя погледнеше надолу.

Вече почти усещаше фотоапарата в ръцете си, почти гледаше през магическите лещи, които можеха да уловят един мимолетен миг като този и да го запечатат завинаги на лентата.

— Защо? Защото харесвам формите им. — Тя се наведе над работата си. — Обичам да ги докосвам, да усещам разнообразните им повърхности. Някои са излъскани така гладко, че пръстите ти почти се плъзват по тях като по коприна. Понякога ги разпръсвам на кухненската маса, за да ги разглеждам.

Сега скицираше бързо, само отчасти осъзнаваше техния разговор, бързо поглеждаше нагоре, после също така бързо връщаше поглед върху рисунката си, съсредоточена върху образите, придобиващи форма върху листа.

Джеръд неочаквано прояви любопитство и стана от стола си.

— Имаш ли нещо против да ги видя?

— Не, разбира се, че не — измърмори тя.

Как се раздвижи онзи мускул на бедрото му, когато се изправи? Трябва ли да опита да екипира положението на брадичката му, докато той гледа към кухнята? Ръцете й се движеха толкова бавно и улавяха толкова малко от това, което виждаха очите. Трябваше да рисува по-бързо, да вижда по-ясно, да помни по-добре.

— Та тук има само счупени! — възкликна Джеръд, като се върна в стаята. В дясната си ръка носеше винена чаша, пълна до горе с миди. Той я вдигна високо и с почуда започна да разглежда съдържанието й.

— Така и ти казах…

Моля те, моля те, моля те! Нека да остане така още за миг, молеше се тя мълчаливо. Само така ще мога да уловя формата на ръката му, докато държи чашата. Моливът й фучеше по листа, трескаво забързан да грабне този образ и да го остави на страницата.

Джеръд премести погледа си от пълната с миди чаша към жената пред него, после отново към чашата. Петгодишната му племенница имаше подобна колекция, но той никога не беше срещал някой на възрастта на Алис, който да притежава такава. Отиде до прозореца и остави чашата на перваза, до изящната черна мида, после се обърна да погледне Алис отново.

Непохватността, която я обземаше понякога, пак бе изчезнала. Погълната от своето изкуство, тя бе с плавни движения, грациозна, напълно сигурна в себе си. Харесваше му начина, по който светлината попадаше на белия лист и се отразяваше така, че очертаваше линията на шията и челюстта.

Колко, чудеше се той, ще трябва да се обърне тя, за да може да улови на филм тези великолепни скули, без да изгуби кадифената сянка, която косата й хвърляше на слепоочието? И как би могъл въобще да предаде, чрез една застинала снимка, бързата увереност на ръката, докато тя правеше скицата, или силата, която, изглежда, излъчваше, докато бе погълната от рисуването си?

Джеръд наблюдаваше работата й, очарован от енергията на жената. Очите им често се срещаха. Понякога тя се усмихваше, само лекичко, а понякога, когато виждаше нещо друго, привличащо артистичното й въображение, очите й се разширяваха. Няколко пъти тя откъсваше листи и ги захвърляше настрани с очевидно раздразнение. Трудно му бе да се въздържи да не вдигне захвърлените листи.

Какво виждаше тя? Ще намери ли той себе си в тези скици или друг мъж ще го погледне от листа?

И какво представляват, чудеше се той, работните й скици, все пак?

Хвърли поглед към разбърканата купчина рисунки, които покриваха масата в ъгъла. Бе ги разровил при първото си идване, но въобще не можеше да си спомни какво всъщност бе видял.

Подтикван от любопитството, отиде до масата и започна да преглежда купчината по-внимателно.

Въпреки че повечето от рисунките бяха на деца, чайки, плавеи, наполовина заровени в пясъка, Джеръд видя как Алис бе уловила в тези няколко къси, смели линии на белия лист някои от собствените си мисли и емоции. Особено в рисунките на деца имаше жажда, копнеж, който бе така неразривно свързан с тях, както утринната мъгла с морския бряг, неуловим, но все пак реален, истински, трогателен в своята чистота.

Джеръд замислено разгледа скицата на едно малко момче, което щастливо си копаеше в пясъка, съсредоточено в задачата си. Алис бе уловила решимостта му, неговото пълно задълбочаване в това, което прави. В същото време бе загатнала за мимолетността на мига чрез прецизното използване на сенки и други художествени похвати, като че ли виждаше мъжа, в който някой ден ще се превърне момчето с топчести бузки и пухкави ръце, като че ли бе твърдо решена да задържи завинаги безценното настояще, уловено в тези оттенъци на сиво и черно върху абсолютно, чисто бяло.

Разглеждането на рисунките й беше като пътешествие, което разкриваше ума и сърцето на техния създател. Жената, която не му беше разказала почти нищо за себе си, сега лежеше открита в изкуството си, отворена за всеки, който би искал да се докосне до същността й.