Кейт Холмс
Пясъчни замъци (17)

17.

Обикновено тя бе внимателен, спазващ правилника шофьор, но днес между летището и своята къща наруши всяко ограничение на скоростта.

Джеръд трябваше да се е върнал вчера. Ако се беше върнал и ако беше свършил последната част от работата си по филмовия проект, и ако си спомняше за ключа, който му бе дала, щеше да е там. Може би.

Имаше много ако, но тя трябваше да вярва, че всички те ще се осъществят. Искаше да усети как ръцете му я обгръщат и да види как се усмихва само за нея. Искаше…

Не, не посмя да отиде толкова далеч. От малка се бе научила, че е грешка да иска прекалено много или да има прекалено големи надежди.

Мисълта за онова табло я бе накарала да тича към къщи както заек, гонен от кучета, и въпреки че част от нея знаеше, че е лудост да остави миналото да я преследва така, друга част искаше да хлопне вратата пред останалия свят и никога да не излезе отново.

Спомени — тежки, жестоки спомени — бяха отнели съня й предната нощ, караха я да се мята в леглото и да си припомня острите обвинения на майка си.

Да се показваш така! Видях те! Трябва да се срамуваш! — бе викала Елизабет Винсънт. — Човек би си помислил, че си евтина пачавра от улицата.

Дълги години Алис вярваше, че е нейна вината задето приятелите на майка й я гледат похотливо, правят груби, неприлични коментари и от време на време, когато имаха възможност, докосват гърдите й. Няколко се бяха опитали да пъхнат ръце под полата й, ето защо и досега тя носеше само панталони, дънки или рокли, които стигат до глезените й.

Нейна бе вината, защото имаше гърди, които мъжете искаха да галят, кръстче, което искаха да обгръщат, и бедра, до които доста често се докосваха случайно — или поне така казваха винаги.

Нейна бе вината, защото любовниците и съпрузите на майка й имаха голямото желание да вземат и дъщерята заедно с майката. Чувстваха, че имат право над дъщерята, сякаш тя бе бонус, който се получаваше заедно с основното.

Е, не всички. Някои бяха мили с нея и никога не я караха да се чувства неудобно. Но милите бяха много по-малко от онези, които смятаха, че ако майката е на разположение, то и дъщерята трябва да е.

Всеки път, когато майка й ги хващаше да я гледат, използваше това като оръжие срещу Алис, като сабя, която може да намушка дълбоко в психиката й. И пак, и пак.

Алис не знаеше дали късметът или зоркото око на майка й я бяха запазили от изнасилване, но и не се интересуваше. Искаше само да забрави онези кресливи обвинения и злобното, пронизващо презрение.

През последните няколко седмици с Джеръд тя почти бе успяла да направи този подвиг. Той я накара да се чувства… желана. Не предмет на похот, а жена, ценена заради самата нея — жена, ценена не заради тялото, а заради това, което беше дълбоко в нея.

Тя отчаяно имаше нужда от такава увереност сега.

За нейно разочарование той не я чакаше в къщата й. Не вдигна телефона, когато тя звънна, а телефонният му секретар бе така пълен, че отказа да приеме ново съобщение.

Със сподавена ругатня Алис остави слушалката.

Глупаво бе да си мисли, че Джеръд ще я чака. Все пак той имаше своя собствена къща, своя собствена работа. Свой живот.

При тази мисъл се отпусна на един от кухненските столове, мрачно загледана в пустотата. Нямаше ни най-малката представа какво да прави.

Разопаковай си багажа, обади се едно тъничко гласче в главата й.

Нямаше желание да си разопакова багажа. Освен това не беше много и нямаше да й отнеме повече от три минути.

Измети пода.

Тя погледна към линолеума. Имаше нужда от едно добро изтъркване, не само от метене, но и това не й се искаше да прави.

Иди на разходка.

Прекалено горещо е.

Ами тогава седи тук, муси се и се самосъжалявай. Това ще свърши работа, нали? И Джеръд ще е много впечатлен.

Тази мисъл я накара да се засмее. Кратък, сух, доста горчив смях, но поне беше смях. Ако някой я беше видял през последните няколко часа, можеше да си помисли, че няма какво друго да прави с времето си, освен да седи и да спори с въображаем, вътрешен глас.

Раздразнена, но чувствайки се малко по-добре — понякога малко тъга вършеше наистина чудеса, ако не по друга причина, то поне бързо й ставаше досадна и я караше да се заеме с нещо друго. Алис стана и отиде да види какво има в хладилника.

Стомахът й изкъркори одобрително, като й напомни, че го бе пренебрегвала цял ден, бе му дала единствено чаша гадно кафе на летището.

Той изкъркори отново, този път разочарован, когато тя установи, че в къщата няма почти нищо за ядене, само замразени или негодни за ядене храни. Портокаловият сок и млякото се бяха развалили, докато я нямаше. Зелените чушки бяха започнали да се спаружват, а доматите бяха омекнали.

Вдигна капака на кутията със сирене и сбърчи нос при вида на зеления мухъл отгоре.

Напъха мухлясалите продукти в боклука и реши да отиде до хранителния магазин. Ще остави бележка за Джеръд, в случай че намине.

Мисълта, че може да го изпусне, я накара да се поколебае, но само за миг. Той не съобразяваше живота си с нейния, строго си напомни тя, и тя няма да се съобразява.

Освен това, докато пазарува за себе си, може да избере нещо, за да приготви вечеря за Джеръд. След две седмици скитосване вероятно ще се зарадва на домашно сготвено ядене. А после…

Върна мислите си отново към настоящето. Да разопакова багажа, да измете пода, да напазарува. С това може да се справи.

Вечеря за Джеръд…

Усмихна се — с истинска усмивка този път — и отиде да вземе малката чанта, която бе оставила на пода до входната врата. Само мисълта, че има занимание, я накара да се почувства по-добре. Мисълта, че ще види Джеръд скоро, оживи стъпките й.

Да вървят по дяволите тези проклети снимки и груби надписи. Няма да ги остави да я тревожат точно сега. Имаше да върши задачи, сигурно й предстояха и някои срещи.

Е, поне един висок, рус викинг и само това имаше значение сега.

 

 

Малката велурена торбичка за бижута не тежеше повече от няколко унции^[1], дори и да броеше двата пръстена в нея. Не беше толкова голяма, колкото ключодържателя, който пълнеше по-голямата част от предния джоб на дънките, нито толкова тежка, но Джеръд можеше да се закълне, че я усеща, солидна като късче злато.

За стотен път тази сутрин той измъкна торбичката от джоба си, отвърза я и сложи пръстените на дланта си.

Не изглеждаха много големи на загрубялата му длан — типична златна халка и един по-тежък златен пръстен с истински бял диамант, поставен на гравирана повърхност. Диамантът не беше голям, но с най-добро качество.

Джеръд хвана годежния пръстен между палеца и показалеца си и го вдигна на светлината, струяща от отворения прозорец на студиото му. Като живо нещо, той експлодира с леденобял огън.

Джеръд се засмя, като си представи удоволствието на Алис, когато го постави на пръста й. Внимателно върна и двата пръстена в торбичката, завърза я отново и я постави обратно в джоба си.

Странно. Когато и да си бе мислил за брак — а това не бе често — той винаги си бе представял, че ще бъде нервен, несигурен, изтощен от безсънни нощи, прекарани в безпокойства дали взема правилното решение или не.

Бил е много далеч от истината.

Любовта му към Алис бе единственото сигурно нещо в живота сега. Каквото и да носи бъдещето, всичко ще бъде наред, щом като Алис е с него. Сигурен е.

Имаше само едно нещо, което му оставаше да направи. Взе телефона и набра номера на офиса на редактора си.

Франк Грифит вдигна при първото позвъняване.

— Ало? — изръмжа той.

— Приятно ми е да науча, че си мил, както винаги.

— Време беше да се обадиш!

— Да, зная. — Джеръд навлажни неочаквано пресъхналите си устни и продължи: — Няма да се върна, Франк.

— Какво? По дяволите, Джер, не можеш да направиш това! Не прибързвай. Имаш още няколко седмици и…

— Зная, че пазиш работата за мен, Франк, и ценя това. Но е време да се захвана с други неща.

— Какви други неща! — попита подозрително Франк.

— Да ти кажа честно, не знам — призна Джеръд. — Не съм сигурен. Но имам предложение за работа, свързана с киното, и някои други възможности, които изглеждат… интересни. Обаче съм сигурен, че повече няма да се занимавам с вестникарска работа, Франк. Дори и за теб.

Настъпи продължителна тишина. После, почти тъжно, Франк промълви:

— Заради жена ли е, Джер? Затова ли не се връщаш?

Джеръд си пое дъх, после се усмихна и го изпусна.

— Да, Франк, има една жена. Прекрасна, чернокоса хубавица, която ще бъде госпожа Прескът, дори ако трябва да прекарам следващите десет години в опити да го постигна.

— По дяволите — изрева Франк, напълно отвратен. — Никога не съм смятал, че си мъж, който ще се остави някоя жена да го води за топките.

— Не, Франк, не ме разбра. Това е… — Опитваше се да намери думи, за да изрази чувствата си, но те влудяващо му се изплъзваха.

Няма значение. Нямаше нужда да обяснява на Франк. Ами не трябваше да го обяснява дори и на себе си. Да се ожени за Алис, да изгради живот с нея беше всичко, което искаше.

Останалото ще разбере по-късно.

— Божичко, Франк — изрече накрая. — Не мога да ти обясня. Не мога да го обясня и на себе си. Аз съм фотограф, не писател. Но съм сигурен, че това е правилното решение за мен.

— Ами тогава ми изпрати снимка.

Джеръд погледна купчината черно-бели снимки на Алис. На най-горната Алис се мръщеше на скицника си така яростно, че чудно как той не избухваше спонтанно в пламъци. Лицето й бе оцапано, а тениската набраздена с черно там, където бе трила изпоцапаните си с въглен пръсти. Шнолата й се бе изкривила, косата й се спускаше около лицето на дълги, зацапани кичури.

Джеръд никога не бе виждал жена, която да изглежда по-интригуваща, по-истинска или пожелана.

— Искаш снимка, Франк? — попита той. — Ще я имаш. Ще ти изпратя днес.

Отново настъпи продължителна тишина, после Франк каза:

— Ти наистина говориш сериозно, нали, Джер?

— Да, сериозно. По-сериозен не съм бил никога в живота си.

— О, по дяволите — изсумтя Франк и Джеръд разбра, че е спечелил войната. — Предполагам, че ще си загубя времето, опитвайки се да те разубедя.

— Да, така е.

— Предполагам, че предложението за повишение…

— Не.

— Или чудесно назначение в…

— Нито пък това.

— Страхувах се, че ще ми отговориш така.

— Отново настъпи тишина, последвана от приглушена ругатня. — Е, трябва да се връщам на работа. Особено сега, когато ще трябва да намеря някой да заеме мястото ти.

— Има чудесни момчета там и те са жадни да си опитат шанса. Няма да ти е трудно да намериш някой да ме замести.

— Не всеки е като теб! — жално измърмори Франк. — Но все пак…

— Чудесно време беше, Франк — тихо додаде Джеръд. — Наистина чудесно.

— А, да… — Франк въздъхна, после изруга.

— Ако си промениш решението, обади ми се. И, Джер?

— Да?

— Късмет!

Джеръд се усмихна на слушалката.

— Благодаря. Не мисля, че ще имам нужда, но… благодаря.

 

 

Откакто дойде на Крайбрежието, Алис не бе купувала нищо друго, освен хранителни продукти. Никога не бе обичала да обикаля магазини и когато дойде тук за лятото, си бе донесла всякакви дрехи и материали за работа.

Сега докато чакаше колите да се раздвижат — изглежда всички, които не бяха на плажа, бяха в колите си — забеляза табелата на фото Камерен. Разсеяно огледа изложените фотоапарати и снимки с размера на плакат, които бяха наредени на витрината.

Един висок, шкембест възрастен мъж се спря да надникне през витрината, като сложи ръце около очите си така, че да ги скрие от блясъка от ярката слънчева светлина.

Позата му й напомни за една нейна рисунка на дете, което наднича във витрината на магазин за играчки. Беше видяла момченцето на улицата в Стария Град Александрия преди няколко години и бе поразена от копнежа, очевиден в неговата поза, и от разочарованото увисване на раменцата, когато майка му го измъкна настрани.

Смяташе да превърне рисунката с молив в картина с бои, но не работеше много често с бои и платна и някак си въобще не стигна до осъществяването на намерението си. Все пак споменът за момченцето се бе запазил у нея.

Колите се раздвижиха отново. Две преки по-нататък тя отби на паркинга на местния магазин Точна покупка.

Докато слизаше от колата, внезапно й хрумна нещо — може да купи подарък за Джеръд. Нищо луксозно — може би нова каишка за рамо за фотографската му чанта. Неговата започваше да се износва.

Фотото беше само на няколко преки от тук, така че ще й е лесно да се върне пеша, да намери нещо, което би му харесало, после да се върне и да купи хранителните продукти.

Магазинът й изглеждаше хладен, почти студен след горещината навън. На прага Алис се поколеба, примигна при неочакваното преминаване от слънчева на изкуствена светлина. Помещението беше малко и натъпкано с високи рафтове.

В другия ъгъл дочу тих разговор — продавачът обяснява нещо на потенциален клиент, предположи тя. Не виждаше никой друг.

Лесно намери каишките за рамо. Избра една с преплетени геометрични фигури в яркочервено, бяло и черно. Джеръд харесваше ярките цветове, макар и да предпочиташе да работи с черно-бели филми.

Прокара пръст по сгънатата каишка, представи си как тя се сгъва на рамото му и се спуска надолу по широкия, мускулест гръб. Почти можеше да усети топлината на кожата му, допряна до кожената лента.

Това я накара да изсумти смутена и развеселена. Нещата излизаха извън контрол, когато започваше да фантазира за нещо подобно.

По-добре Джеръд да си е у дома тази вечер. Няма да може да изчака още двадесет и четири часа. Може би трябва да вземе консервирани стриди за него, за всеки случай.

Зачервена и усмихната на смелите мисли, които се въртяха в главата й, тя тръгна към дъното на магазина, където бе касата, за да плати, после да отиде да вземе останалите продукти и да си тръгва за вкъщи.

Приближавайки се към края на рафтовете, гласовете, които чуваше по-рано, станаха ясни. Единият от тях беше на Джеръд.

Алис спря веднага, сърцето й заби силно, усмивката й се разшири от възторг. Първоначалният й импулс беше да изтича покрай рафтовете и да се хвърли в ръцете му, въпреки че продавачът щеше да ги види.

Но ако направи така, той ще види каишката и ще трябва да обяснява защо е в магазина и така изненадата ще се изпари през прозореца.

От друга страна, кой иска изненадващ подарък, ако Алис може неочаквано да се появи, където той най-малко очаква. След минутно колебание, тя се реши на компромис и се опита да надникне зад ъгъла.

Продавачът не се виждаше наоколо. Джеръд стоеше пред щанда и се мръщеше на някакъв пакет в ръката си. Останалите му покупки стояха на покрития със стъкло щанд.

Алис тъкмо щеше да излезе иззад рафтовете, когато продавачът неочаквано се появи от задната стаичка с един от големите, цветни пликове, които се използват за готовите цветни снимки.

— Трябва да ти кажа, Джер — каза той, като хвърли плика долу на щанда, до другите покупки на Джеръд, — че някакво страхотно маце имаш тук. Хубави гърди.

Мъжът се усмихна похотливо и с длани направи жест пред гърдите си.

— Стив ги прояви, но каза, че трябва и аз да ги видя и…

— Да, красавица е — отговори Джеръд.

Думите удариха Алис като чувал с цимент.

Красавица е? Беше чувала мъже да говорят така за колите си или за лодките си, но за нея?

— Колко ти дължа, Майк? — попита Джеръд. — Трябва да тичам. Всички тези рибари през почивните дни, знаеш как е.

— О, да, разбира се. — Майк измъкна лист и изчисли сметката. — Стана петдесет и седем и трийсет.

— Благодаря. — Джеръд хвърли няколко банкноти, после бързо мушна рестото в джоба си, докато продавачът опаковаше покупките му. — Оценявам това.

— Няма защо. Затова сме тук. Хей, ако ти омръзне тая твоя приятелка, ще ми кажеш, нали? Бих поразходил това маце наоколо!

Алис не чу повече. Вече бе почти на вратата и бързаше към колата си, колкото я държаха краката. По време на бягството си бе захвърлила, без да знае къде, каишката.

Трябваше да се измъкне. Въобще не искаше да се натъкне на Джеръд тук, където стотици хора щяха да видят как ще го накъса на парчета и ще стъпче остатъка.

По дяволите да вървят изненадите! По дяволите покупките! По дяволите и консервираните стриди! Ако Джеръд имаше нужда от тях, нямаше да е, защото ще я люби.