Кейт Холмс
Пясъчни замъци (14)

14.

Джеръд не беше сигурен какво го подтикна да заведе Алис у тях и да я запознае със семейството си. Не беше заради закачливата препоръка на Стивън по-рано, нито пък заради някакво усещане, че има нужда от одобрението на семейството си. Но някак си, в мига, в който джипът зави по главния път, обикалящ острова, той разбра къде отива.

Когато зави надясно, към къщата, където бе отраснал, Алис се скова на седалката си.

— Това не е пътят за ресторанта на Антонио.

— Не е. По-хубаво е. Вярвай ми.

Тя го погледна неуверено, след това съзнателно отклони погледа си. С ъгълчето на окото си той видя как ръката й стисна края на страничната облегалка така здраво, че кокалчетата й побеляха.

Джеръд също хвана волана по-здраво.

Може би не беше чак толкова добра идея, все пак. Може би тук трябва да обърне колата и да отидат в ресторанта на Антонио. Така ще е най-добре.

Независимо колко се зареждаше само от присъствието на Алис, принцесата все още със сигурност беше в своята кула… и той все още беше от другия край на крепостния ров и се щураше като луд.

Не го плашеха алигаторите. Нито пък дракона или великана, нито дори незнайните чудовища, които се мержелееха по стълбите към кулата. Той би могъл да се изправи срещу всички тях, без да му мигне окото.

Не беше сигурен само в онази част — как те живели щастливо до края на дните си.

Не че не вярваше в такова щастие — родителите му бяха успели да го постигнат. Семейните му братя и сестри също. Но никой от тях не бе прекарал целия си съзнателен живот в преследване на една идея, която накрая се оказва куха.

И живели щастливо до края на дните си се осъществяваше дяволски по-добре, ако не се въртиш в кръг.

Прекалено късно е да мисли за това сега. Той зави по широката, посипана с чакъл алея зад къщата на родителите си и паркира своята кола до тази на майка си. Само видът на солидната стара сграда, която криеше толкова много прекрасни спомени, повдигна духа му. Той направи величествен жест с ръка, за да покаже масивната, облицована с дърво къща и малката градинка около нея.

— Добре дошла При Прескът. Няма да чакаме, няма нужда от резервации и няма да се бием кой да плати сметката накрая. Дори можеш да си свалиш обувките, ако искаш, макар че мама е сложила чертата пред свалянето на ризата. — Той й хвърли закачлива усмивка. — За съжаление.

Алис се огледа. Малка бръчица набразди челото й.

— Ти каза италианска кухня.

— Италианска ще бъде. Днес е четвъртък. Откакто се помня, майка ми всеки четвъртък прави лазаня за вечеря. Гарантирам ти, че и днес е приготвила това.

— Но майка ти…

— Ще се радва да посрещне гости — увери я той, като излезе от джипа си. — Ще има достатъчно храна да се нахрани и цяла армия. Вярвай ми.

Алис може и да бе склонна да му вярва, но въобще не беше сигурна дали е безопасно да вярва на себе си. Беше обаче прекалено късно за отстъпление.

Неохотно, с разбушуван стомах, тя го последва нагоре по стълбите, през задната врата, която водеше направо в просторна кухня, боядисана в жълто и бяло и ухаеща с богатия, остър аромат на италианско ястие и на току-що изпечен хляб.

При влизането им една слаба жена с посивели коси и засмени очи остави парчето сирене Пармезан, което стържеше, и се приближи да ги поздрави.

— Джеръд! Довел си и приятелка. Колко хубаво.

Тя се изправи на пръсти, за да целуне сина си по бузата — Джеръд беше с повече от тридесет сантиметра по-висок от нея — и после се обърна към Алис.

— Вие вероятно сте художничката, за която Стивън ми говореше. Анна, нали?

— Алис. — Момичето се изчерви и пое протегнатата ръка на жената. Стивън е говорил за нея? Ами Джеръд?

— Аз съм Сюзън. Много ми е приятно да се запознаем.

Джеръд изчезна през една врата в другия край на кухнята, като я остави сама с майка си. Алис преглътна внезапната си паника.

— И-извинявайте, че се натрапвам така, но Джеръд…

— Знае, че приятелите му са добре дошли тук. Надявам се, че обичаш лазаня.

— Разбира се, но…

— Чудесно. Приготвила съм доста. Кажи му да ти донесе чаша вино, докато аз свърша тук.

— Вече нося. — Джеръд се появи на вратата с две чаши вино в ръце. Подаде й едната, после небрежно обви с ръце раменете на майка си.

— Алис искаше италианска кухня за вечеря. Мисля, че можеш да се справиш?

Майка му се усмихна.

— Може би ще има нещо в тавата, ако мога да удържа теб и Стивън да не ядете за двама.

— Аз ли? Обиждаш ме. Никога не ям повече от една порция. Той яде като за трима поне.

— Не го доказваш със сметките си за храна!

Алис със завист наблюдаваше закачливия разговор. Дори и да имаше нещо против синът й да води неканени гости, Сюзън Прескът прикриваше това съвсем добре.

Нейната собствена майка можеше много по-лесно да бъде разгадана. Елизабет Винсънт никога не се бе старала да скрие раздразнението си от своето досадно дете.

Като отхвърли неканената мисъл, Алис си пийна от виното. То беше приятно, сравнително евтино трапезно вино, което добре би вървяло с лазаня, но не би впечатлило никого особено.

Майка й би била ужасена.

При тази мисъл Алис си пийна втора, по-голяма глътка, като се наслаждаваше на вкуса и се чувстваше по-добре приета в този момент.

Почти бе събрала кураж да предложи помощта си при сервирането, когато вратата откъм верандата се отвори със замах и един млад мъж влезе. Не беше трудно да забележи приликата — висок и рус като Джеръд и дори още по-мускулест.

— Готова ли е вече вечерята? — извика той, преди да разбере, че Алис е тук. После поспря, хвърли й бърз, преценяващ поглед, засмя се и се приближи.

— Аз съм Стивън — каза той и обгърна ръката й със своята огромна, загрубяла от работа лапа. — Ти трябва да си Анна. Изглеждаш дори по-добре, отколкото се говори.

Джеръд се задави с току-що отпитата глътка вино.

— Алис — отвърна тя слабо и се здрависа.

— Името ми е Алис. Как…

Той се усмихна:

— Носи се слух, че Джеръд е забил една наистина висока, зашеметяваща брюнетка. Това трябва да си ти.

— Как…

Усмивката му стана още по-широка:

— Ако на Крайбрежието имаше втора като теб, щях да го зная. Вярвай ми.

— Стивън! Дръж се прилично! — сгълча го майка му, преди Джеръд да успее да се намеси. — И къде е баща ви?

Нямаше нужда от отговор. Един мъж, който изглеждаше точно както според Алис Джеръд би изглеждал след около тридесет години, се появи на вратата. Той стисна жена си в мечешка прегръдка, целуна я възторжено и после, все още с ръка около кръста на Сюзън, протегна ръка на Алис:

— Сигурно си приятелка на Джеръд.

Вместо топлото, без въпроси посрещане на Сюзън или грубоватото, добродушно закачане на Стивън, неговият буботещ глас беше по-сдържан, проницателно оценяващ, макар и не по-малко дружелюбен от на останалите.

Алис внезапно стана неспокойна и погледна към Джеръд. Той я наблюдаваше с наклонена глава и закачлива усмивка на устните. Тя му се усмихна колебливо в отговор и с изненада видя как усмивката му става по-широка, като че ли тя бе издържала някакъв тест.

Сюзън Прескът обяви, че имат да обсъдят със съпруга си нещо лично и го изведе от стаята. Очевидно се натъкнаха на последния член на семейството, който все още бе у дома, тъй като Алис долови гласа на момиче да идва от трапезарията.

— Джеръд е тук? Така си и знаех! Тъкмо подредих масата и сега трябва да добавям за още един! — В гласа на момичето се долавяше по-скоро удоволствие, отколкото раздразнение.

— Двама! — извика Стивън с усмивка.

— Двама?

Миг по-късно едно удивително високо, русо момиче с очи също така блестящо сини като на Джеръд нахлу в кухнята. Когато видя Алис, спря, после се усмихна и мина през кухнята е протегната ръка.

— Ти трябва да си Алис.

— Ъ-ъ, да. А ти си?

— Джулия. С нетърпение очаквах да се запознаем.

Алис плахо погледна към Джеръд, а той уточни:

— Не съм аз. И дума не съм обелвал.

— Шери ми каза, че ви е виждала — осведоми ги Джулия.

— Шери? — Алис трябваше да се пребори с желанието си да се облегне на стената.

— Шери. Познаваш я от Тако Том. Тя каза…

Джеръд плавно я прекъсна:

— Крайбрежието може и да е претъпкано с туристи, но що се отнася до постоянните жители, това е един доста малък свят. А ти — той дръпна ухото на сестра си — не бива да се занимаваш с клюки.

— Ха! — Погледът на момичето се плъзна до пръстите на краката на Алис и после се върна отново нагоре. — Колко си висока?

— Ами, шест фута^[1]. Мъничко по-малко, всъщност.

На лицето на Джулия се появи огромна усмивка:

— Супер! Ето някой, който е по-висок и от мен. Питат ли те понякога как е времето там горе?

Алис примигна, беше по-изненадана от непосредственото посрещане, отколкото от самия въпрос.

— Понякога.

Има ли член на семейство Прескът, който да знае какво е стеснителност? Ако беше пет фута и половина, вместо на косъм до шестте, щеше да се свие в ъгъла от страх да не я стъпчат.

— Аз го чувам през цялото време — увери я Джулия с преувеличеното наблягане, характерно за младежите. — Ако нямах по-големи братя, щях да полудея. Но ако ме дразнят прекалено много, аз ги заплашвам, че ще изпратя Стивън и…

— Затова ли всичките ти приятелки все висят около магазина, когато работя? — попита Стивън, като се престори на изумен. — А пък аз си мислех, че са привлечени от невероятния ми мъжки чар. Ако имах и най-малката представа…

— Не трябваше ли да сложиш още две чинии на масата? — Джеръд измъкна две чинии от близкия шкаф и ги подаде на Джулия.

Тя ги взе, без дори да го погледне.

— Това ме подлудява. Иска ми се да се бях запознала с теб преди няколко години. Щях да те замъкна в училище за демонстрация, само за да докажа, че не съм чешит.

— Ти — каза Стивън и дръпна опашката й — винаги ще си чешит.

Джулия вирна брадичка предизвикателно:

— Били Джефрис е на друго мнение.

— Защото аз му обясних за твоята чувствителност, тъй като си вертикално облагодетелствана.

— Какво?

— А ето нещо и за теб — строго продължи Джеръд, като се опитваше да пъхне в ръцете на брат си две купи за салата.

Стивън не му обърна никакво внимание.

— Джефрис обеща да не повдига въпроса — обясни той на сестра си. — Той каза, че знае що за характер имаш и…

— Масата! — Джеръд постави купите в ръцете му и го побутна към трапезарията. — Веднага!

Стивън прилежно се запъти натам, но продължаваше да говори:

— … и как глупаво плашиш момчетата, но те си мислят, че аз мога да те удържам в правия път, така…

— Какво си казал за мен? — попита Джулия, като го последва. — Не си говорил с него наистина, нали?

— Разбира се, че съм. Трябваше да разбера какви са му намеренията, нали?

— Какво? Как смееш! — Джулия разярена се втурна към него, но той плавно й избяга.

Гласовете им заглъхнаха, когато вратата към трапезарията се затвори след тях.

Джеръд се облегна на бюфета. Посрещна въпросителния й поглед със закачлива усмивка:

— Добре дошла у семейство Прескът.

Алис изпусна дъха си с леко свистене:

— Винаги ли са толкова… темпераментни?

— Не, само когато са гладни. Иначе са малко по-диви.

— Боже мой!

Той се усмихна още по-широко.

— Ако искаш темперамент, трябва да дойдеш, когато всички са си у дома. Настъпва такава лудница, че през повечето време не можеш да чуеш дори и мислите си.

Трябва да е ужасяващо, помисли си Алис. Тя беше свикнала със спокойно, добре подредено съществуване. Нямаше никакъв опит с това непосредствено семейно общуване. Не беше сигурна и дали би могла да издържи.

Но неочаквано откри, че се надява да има шанса да опита.

 

 

Когато Алис се измъкна от леглото на другата сутрин, слънцето едва се беше подало над хоризонта. Джеръд, все още заспал, лежеше проснат на леглото, с лице заровено във възглавницата. Горният чаршаф беше омотан около краката му, а широкият, доста мускулест гръб и извивката на едното бедро се подаваха. Наложи й се да се пребори с желанието да грабне скицника и молива и да улови този момент.

Не беше време да се тревожи за изкуство. Имаше да мисли за други неща. Точно сега имаше най-голяма нужда да е сама, за да помисли.

Беше изкарала забавна, показателна и изтощителна вечер. За само дете в семейството, което, в най-добрия случай, го виждат, но не се вслушват в него, това леко общуване, което изглежда стоеше в основата на живота у Прескът, беше поразително.

Въпреки усилията на всички да я включат в разговора, тя не говори много, вместо това предпочете да слуша и да наблюдава.

Родителите на Джеръд се оттеглиха рано — Бил Прескът щеше да отпътува с група рибари рано сутринта, трябваше да са в морето преди изгрев-слънце. Останаха тя, Джеръд, Стивън и Джулия.

Миенето на съдовете бе забавно, въпреки дразненията и препирните. За нейна изненада Джеръд започна боя с кърпи. Никой не се учуди, че Стивън спечели накрая, но наградата му бе оплискване с чаша сапунена вода.

Джулия предложи да играят на Монопол.

Като си спомни опустошителните си загуби — Джулия построи дузина хотели на Бордуок и опразваше джобовете на всички при преминаването им, Алис не се сдържа и се усмихна.

Непривикнала към смъртоносните тактики на Прескът, тя първа загуби парите си и трябваше да отпадне. Джеръд се опита да отпадне заедно с нея, но брат му го заплаши с физическо насилие, а сестра му настояваше, че трябва да го победи така, както той очевидно я бе победил при последната им игра.

Двамата с Джеръд се прибраха чак след полунощ, но не заспаха веднага. Любенето им беше изящно — бавно, нежно, изключително удовлетворително. Накрая заспаха прегърнати.

Но тя не се събуди в прегръдките му. Със зазоряването отново я обхванаха безброй съмнения. Наистина ли обича Джеръд Прескът?

Дори знае ли какво е любов! Не е нещо, което бе имала преди — нито като дете, нито по време на кратките си любовни авантюри. Приятелство — да, но никога любов.

Но ако този смут, тази нужда, тази непозната болка дълбоко вътре в нея не е любов, то какво беше тогава?

И какво трябваше да направи!

Нямаше отговор и час по-късно, когато Джеръд, само по износени дънки и абсолютно нищо друго, най-накрая се измъкна и я завари кацнала на високото си столче, наведена над арматурата, която строеше за своя Ловец.

— Добро утро — поздрави той с широка прозявка.

Алис остави телта, която държеше.

— Добро утро.

Като все още се прозяваше, той прекоси стаята и застана зад нея. Обгърна я с ръце и подпря брадичка на главата й.

Не беше особено романтичен жест — по-скоро нежен и мил, отколкото еротичен, всъщност, — но въпреки всичко я заля вълна на възбуда. Усещаше как здравите мускули на гърдите му се притискат към лопатките на раменете й, усещаше как неговата топлина се прелива в нея. Главата му беше як покрив над нейната, ръцете му — солидна крепостна стена срещу света.

— Направи ли вече кафе? — измърмори той и разпръсна магията.

Тя се засмя и се отдръпна.

— Има малко в кафеника на печката, но съм го направила толкова отдавна, че вероятно е започнало да горчи. Гарантирам, че е доста силно.

— Добре — избъбра той. Сънливо прокара ръка през вече разрошената си коса и се запъти към кухнята като си влачеше краката.

Алис го наблюдаваше и изведнъж я заля вълна на нежност, едно толкова силно чувство, че й се замая главата.

Внезапно осъзна, че няма нищо друго, което да желае така много, както това до края на живота си да гледа как Джеръд се събужда.

Мисълта я връхлетя като стремителна вълна, започна да я преобръща бързо и в един миг тя не бе сигурна къде е пътят нагоре, не можеше да диша и да вижда, ушите й бучаха.

После вълната се отдръпна, остави я бореща се за въздух и сигурна в едно-единствено нещо — тя беше, несъмнено, абсолютно със сигурност много влюбена в Джеръд.