Адам Робъртс
Камъкът (12)

2-ри ден

О, камъко,

Трябва ли да бавя разказа си, за да ти описвам приготовленията, които извърших? Не мисля така. През цялото време, докато ги извършвах, аз се съмнявах в тяхната реалност. Всъщност мен просто ме придвижваха насам-натам и аз бях повече пасажер, отколкото действителен извършител. ИИ-то ме накара да изработя торбичка от четири-пет много широки листа от храстите, растящи близо до мястото, където небето се съединяваше със земята.

— За какво ми е торбичка?

За да носиш калта. Трябват ни суровини за пяната. Пяната всъщност е въглероден комплекс. И течност, разбира се. Всичко това ще го намерим в калта.

Направих железни крампони, които щях да прикрепя към ръцете и краката си. Хранех се по-редовно и за нещо по-добро, отколкото когато и да било. Ще имаш нужда от сила, за да изкачиш небето, каза ИИ-то.

И така нататък, и така нататък.

 

 

Друга нощ. Аз чаках и очакването и страхът предизвикваха изгарящи стомаха ми киселини. Не можех да се контролирам и тичах от дърво на дърво, гмурках се във водата и се изкатервах навън, опитвайки се да изразходя излишната енергия. Изглежда щеше да мине цяла вечност, преди моята тъмничарка и нейният другар да се приготвят за сън. Наблюдавах ги, докато танцуваха еженощния си танц. Защо правеха това ли? Не знам точно. Просто такъв беше техният ритуал. Тогава в игрив изблик на нерви, аз подскочих и се затичах, като в същото време виех. При всеки подскок вдигах крак на височината на хълбоците си.

Не можеш ли да стоиш мирен?, оплака се ИИ-то в главата ми. Успокой се!

— Не мога! — пропях аз. — Не мога. — И после в ритъм с крачките си: — Не мога! Не мога, не мога!

Заобиколих малкия хълм и там стоеше тъмничарката. Рязко спрях.

— Здравей! — казах аз, кикотейки се. В същото време си мислех: скоро ще бъда далеч оттук, ще се гмурна в открития Космос и ще избърша сълзите си. Но част от мозъка ми се опитваше да заглуши мислите ми. Фактът, че ИИ-то можеше да ме подслушва, докато мисля, ми създаваше изнервящото параноично усещане, че тъмничарката също може да ме подслушва. В края на краищата, в някакъв съдбоносен смисъл тя — също като ИИ-то — съществуваше само в главата ми. Не съм ли прав?

Разбираш ли защо казвам това, скъпи камъко? Схващаш ли смисъла, в който тези хора извън мен не са истински хора? Но ти, естествено, мълчиш. И продължаваш да мълчиш. Една точка на безмълвието.

— Много често си говориш сам — каза тъмничарката с нейния тромав маниер.

— Ами да, ами да — заломотих аз. — Винаги съм си говорил сам. Поради липса на компания, нали разбираш. От време на време се сцепвам на две и едната половина си говори с другата половина. Нали разбираш?

— Това наистина беше част от менталната ти патология — каза тя, а сериозният й поглед ме караше да стоя неподвижен. — Но през последните две седмици ти се промени. Непрекъснато си говориш. Все едно, че водиш истински разговори.

Убий я, изсъска ИИ-то в ухото ми. Тя знае.

Очите ми навярно се бяха разширили, понеже тъмничарката регистрира някаква промяна върху лицето ми. Аз заговорих наум на себе си „стой мирен, не се набърквай в това.“

Убий я! Направи го сега!

Но съветът беше лош, понеже това можеше да се осъществи много трудно. ДотТек в тялото й щеше да я защити при всякаква атака от моя страна. Освен това, тя беше по-едра и по-силна от мен. Усетих, че мускулите ми се стегнаха, като че ли ИИ-то се опитваше да ги командва, но аз заглуших импулса.

— Не — казах аз с цялата твърдост, на която бях способен.

— Не? — попита тъмничарката. — Какво значи това?

— Не, аз ще спра да си говоря сам — отвърнах аз. — Да, имах предвид да, ще спра да го правя.

Убий я, убий я, каза гласът в главата ми.

Тъмничарката килна тежката си жълта глава на една страна и ме загледа сурово. Аз продължавах да стоя. Колко ли трудно щеше да е да я убия? Ако имах някакъв нож или оръжие…

Но в този момент нейният гръб се обърна срещу мен и тя тежко започна да се отдалечава. Аз все още си мърморех и се потях. Можем ли да тръгваме?, попитах мълчаливо ИИ-то. Бях уплашен, неспокоен и изнервен. Исках да съм далече от това място. Можем ли да тръгваме?

Да, отвърна сподавено ИИ-то. Да, да.

 

 

Взех крампоните от мястото, където ги бях заровил под пластмасовата трева и се отправих към облицованата стена, там където синьото небе и зелената земя се срещаха под идеален деветдесет-градусов ъгъл. Сега небето беше тъмно, само слабата светлина от звездите хвърляше треперливи отблясъци. Аз прегърнах тъмнината. Скрий ме, помислих си. Окачих торбичката, пълна с влажна кал на голия си кръст и закрепих вътре в нея адаптора-креатор на ИИ-то. После забих крампоните на ръцете си в пластмасовото небе, пренесох тежестта си върху тях и забих в стената и пръстите на краката си.

Отначало с леки движения, но с все по-нарастваща трудност и треперещ от болка, аз се изтеглях нагоре по небето, увиснал като муха върху синята шир. Пълзях нагоре, като се набирах главно на ръце и това не беше никак лесно. Всеки път, когато желязното острие се забиваше в податливата пластмаса на небето, се чуваше един слаб звук „цък“. Придвижвах се нагоре като стрелка на часовник.

Ще бъда откровен, камъко. На моето тяло му липсва воля. Ако зависеше от мен, след няколко метра щях да се откажа и да рухна непохватно на земята. Но сега ИИ-то имаше достъп до двигателния ми кортекс. То координираше моите движения, насилваше мускулите ми до крайност и отказваше да ги остави да спрат. При всяко мъчително напрягане, при всяко повдигане на няколко сантиметра аз треперех от болка, но то беше неумолимо. Мисля че на половината път започнах да го моля: спри, спри, моля те. Но то дори не отговори и продължи да ме бута нагоре.

След дълго и болезнено изкачване почувствах топлина на върха на главата си.

— Приближаваме първата звезда — изпъшках аз.

Това е, каза ИИ-то в главата ми. Само още няколко движения.

Аз се изтеглих нагоре още метър и нещо. Топлината от оформената като звезда дупка сега беше направо свирепа. Мускулите ми горяха със също толкова силен огън, нозете и ръцете ми пулсираха от болка. Пръстите ми бяха болезнено наранени. Дъхът ми се движеше тежко навътре-навън.

Сега, каза ИИ-то. Изтегли малко въже от фабрикатора. В торбичката, виждаш ли го?

Хвърлих бързо поглед надолу и видях въже, навито върху калта. В този миг обаче, погледът ми беше магнетично притеглен от гледката под мен — целия онзи път от небесната плоскост до земята, едно огромно разстояние. Разциврих се.

Не се дръж глупаво точно сега, каза ИИ-то. Трябва да хвърлим края на това въже в отвора на звездата. Внимавай!

— Страх ме е — леех сълзи аз. — Ужасно ме е страх да не падна.

Няма да паднеш. Дръж се с краката и с лявата си ръка. Пусни дясната и бръкни в торбичката.

— Да не си полудяло там вътре? — изпищях аз. — Да се пусна? Ами че аз ще падна!

Погледнах отново надолу и цялото ми тяло се разтресе от ужас при мисълта за падане. Това разстояние изглеждаше направо невъзможно. Представих си как падам и се разбивам на парчета. По време на престоя ми в затвора имаше моменти, в които щях да приветствам такова самоубийство. Но сега, изправен пред подобна реалност и измъчван от мисълта за близкото бягство, цялото ми същество въстана срещу тази идея. Усетих как ужасът се втвърдява като остроръб предмет в корема и гърдите ми.

Освободи си дясната ръка, заповяда ИИ-то.

— Не! — изскимтях аз. — Не! Не!

Но ИИ-то имаше пипала в двигателната зона на мозъчната ми кора. Въпреки съпротивата си, аз усетих как хватката ми се охлаби, китката ми се изви навън, за да освободи халката на крампона и ръката ми се отдели от небето.

— Не, не — застенах аз и се загърчих в екстаз от ужас. ИИ-то не казваше нищо, но очевидно бе решило, че съм си загубил ума. То вцепени всичките ми крайници с изключение на дясната ръка, която енергично бъркаше в торбичката.

Ръката ми извади края на въжето и преметна една петметрова примка около китката ми. Сякаш действаше някой друг, а аз само наблюдавах, докато тя се пресегна назад и с тромаво, но перфектно балансирано движение хвърли въжето нагоре. Отметнах глава назад точно навреме и видях краят му да изчезва в сърцето на звездовидната дупка.

Чу се един цъкащ звук. Процесорът, който контролираше магнитния канал и беше разположен в самия проход, реагира така, както беше програмиран в случай на проникване на замърсители в отвора. Сега звездата се сви, подобно на човешки сфинктер и се затвори, стискайки здраво въжето. Светлината угасна.

— Така ли трябваше да стане?

Да.

— Няма ли да забележат намаляването на светлината долу?

Всичко е наред, отвърна ИИ-то. Това е само една от многото звезди. Дай ми малко време и аз ще се справя. Сега трябва да те обвием в пяна.

— Върни контрола на крайниците ми, — казах аз.

Не мисля че е добре. Ще се паникьосаш и ще паднеш. Ето — то придвижи дясната ми ръка обратно към небето, така че да мога да поставя отново крампона. По-добре ли си?

Усетих как пяната забълбука около кръста ми. Много пъти бях изпитвал усещането да бъдеш потопен изцяло в пяната, но никога в такава странна и рискована позиция. Продължавах да хълцам и да се задъхвам и само майсторството на ИИ-то караше крайниците ми да не треперят. Но в това усещане имаше и нещо едва ли не приласкаващо: пяната се увиваше нагоре и покриваше тялото ми, пълзеше по ръцете ми и поглъщаше главата ми, подобно на одеяло, придърпвано над спящо дете.

Сега ще те накарам да се пуснеш, каза ИИ-то. Не можех да говоря, понеже пяната навлизаше в устата ми, образувайки тръбичката, по която въздухът достига до белите дробове по време на прехода, но наум виках френетично: не, не, не.

Нищо не можеше да се направи. Ръцете, а след тях и краката ми се отделиха от небето и потънаха в още меката консистенция на пяната. Краката ми се прибраха един до друг, леко свити в коленете, ръцете ми отидоха отстрани. Докато висях там, закрепен само на въжето, което бях хвърлил през отвора, аз имах в стомаха си някакво особено усещане.

Сега се ужасявах от мисълта, че отвърстието на звездата може да се отвори, да освободи въжето и да ме пусне на земята. Но бях отишъл твърде далеч, за да изпитвам страх по някакъв рационален начин. Помогни ми, ИИ, ломотех аз наум. Какво става? Моля те, кажи ми! Какво става.

… оставяме повърхността на пяната да се втвърди малко по обичайния начин…, чу се странният тройнозвучащ глас на ИИ-то, което сякаш се намираше по средата на някаква работа и не искаше да бъде разсейвано.

Така че аз продължавах да си вися там. Лишен от зрение, слух и обоняние, аз чувствах отчетливата липса на всякакви сетивни усещания, с изключение на еднообразния натиск на пяната върху голото си тяло и сивия й вкус, докато тя се втвърдяваше в тръбичка в устата ми. В това състояние започнах малко да се успокоявам.

… говоря на машината в отвора на звездата, отново достигна до мен гласът на ИИ-то. Това е проста машина, компактно построена, но не с латерална програма. Аз само… Аз само…

Накланяне.

… ето че тръгваме…

Почувствах, че се издигам нагоре. И се издигнах.

 

 

Какво ставаше ли? Скъпи камъко, ако само можеше да почувстваш моята възбуда. Целият ужас, който изпитвах допреди няколко мига, се трансформира по един алхимичен начин в неподправен и възторжен трепет. Моето ИИ беше убедило машината да отвори прохода и беше вмъкнало вътре въжето, за да ме изтегли нагоре в електромагнитния канал. След това, с една магнитна перисталтика, аз бях придвижен по протежението на този канал и изхвърлен навън от затвора, в тялото на самата звезда.

Точно тогава, естествено, аз не знаех нищо за тези неща, с изключение на момента, когато навлязох в плазмата на звездата. Знаех го, само защото ИИ-то ми го каза. Това ще ни отведе в самата звезда.

— Нищо не усещам, — казах аз. — Имам предвид, не усещам топлината.

Пяната е проектирана да бъде великолепен изолатор, каза ИИ-то. Няма да усетиш кой знае какво. Но, вярвай ми, там навън е доста горещо. Милиони градуси.

Бях обвит единствено от тъмнина, хлад и течението, което ме отнасяше, докато на сантиметри от кожата ми температурата беше достатъчно висока, за да ме изпари. Мисълта за това породи в гърдите ми особено сладостно усещане. Въпреки явната опасност, аз се чувствах сигурен като дете в утробата.