Шарлейн Харис
Мъртви на прага (9)

9.

Благодарение на Максин разполагах с ухаещи на чисто дрехи за работа, но трябваше да си купя обувки от някой по-евтин магазин. Обикновено не се скъпя за обувки и ги купувам качествени, тъй като работя на крак, но сега нямах време да ходя до любимия ми обувен магазин в Кларис или до търговския център в Монро. Когато отидох на работа, Суити де Арт излезе от кухнята да ме прегърне, препасала бяла престилка около слабото си тяло. Дори момчето, което бършеше масите, ми каза колко съжалява за случилото се. Холи и Даниел ме потупаха по рамото една след друга и изразиха надеждата си, че нещата ще се оправят.

Арлийн се вълнуваше дали симпатягата Денис Петибоун ще намине през бара. Уверих я, че ще дойде.

— Предполагам, че често му се налага да пътува — замислено каза тя. — Чудя се къде ли живее.

— Даде ми визитната си картичка. Служебният му адрес е в Шривпорт. Сега, като се замислих, се сетих какво ми каза. Купил си малка ферма в околностите на Шривпорт.

Арлийн присви очи.

— Вие двамата май доста сладко сте си поприказвали.

Понечих да възразя, че Денис е твърде стар за мен, но Арлийн вече трета година празнуваше трийсет и шестия си рожден ден, затова тактично премълчах.

— Човекът просто убиваше работно време — заоправдавах се аз. — Попита ме от колко време работя с теб и дали имаш деца.

— О, наистина ли? — грейна Арлийн. — Гледай ти, гледай ти — усмихна се тя и залюля ханш между масите.

Залових се за работа. Поръчките ми отнемаха по-дълго време от обичайното, защото клиентите постоянно отвличаха вниманието ми. Съвсем скоро някоя нова градска сензация щеше да засенчи моя пожар и макар че на никого не пожелавах да преживее подобно нещастие, щях да съм много доволна, ако престанеха да обсъждат проблемите ми.

Тери не се появи за дневната смяна, така че двете с Арлийн поехме и работата зад бара. Лично аз нямах нищо против, защото така не ми оставаше време да мисля за собствените си грижи.

Справях се чудесно въпреки оскъдния тричасов сън предишната нощ.

Сам ми извика от коридора, който водеше към кабинета му и тоалетните.

Малко преди това в бара влязоха двама души и седнаха при него на масата. Говориха нещо, но аз не им обърнах особено внимание. Жената бе около шейсетте, много пълна и ниска. Ходеше с бастун. Младият мъж с нея имаше кестенява коса, остър нос и гъсти вежди, които придаваха тежест на физиономията му. Напомняше ми на някого, но не успях да се сетя на кого. Сам ти покани в кабинета си.

— Суки — печално каза той, — тези двамата искат да говорят с теб.

— Кои са те?

— Жената е майката на Джеф Мариот. Мъжът е неговият брат близнак.

— О, боже! — възкликнах аз. Вече знаех на кого ми напомня младежът. — Защо искат да говорят с мен?

— Те не вярват, че той е имал нещо общо с Братството. Изобщо не могат да си обяснят смъртта му.

Тръпки ме побиваха от тази среща, меко казано.

— Защо им е да говорят точно е мен? — изскимтях аз. Намирах се на ръба на емоционално изтощение.

— Те просто… търсят отговори. Скърбят.

— Аз също скърбя — отвърнах. — За дома си.

— Обичали са го и им липсва.

Вперих поглед в Сам.

— Ама защо трябва да говоря с тях? — попитах. — Какво точно искаш от мен?

— Искам да ги изслушаш — каза той. Тонът му не търпеше възражения.

Имах му пълно доверие, затова просто кимнах.

— Ще говоря с тях веднага щом свърша работа. — Искрено се надявах да са си тръгнали дотогава. Но когато смяната ми приключи, двамата все още седяха в кабинета на Сам. Свалих престилката си, захвърлих я в огромния кош с надпис „Мръсно бельо“ (за стотен път си помислих колко ли би се изненадал кошът, ако някой сложи истинско бельо в него) и се завлякох в кабинета.

След като вече знаех кои са гостите на Сам, отделих време да ги огледам по-внимателно. Госпожа Мариот изглеждаше много зле — сивкава на цвят кожа, отпуснато тяло. В ръцете си стискаше наръч мокри от сълзи салфетки, което обясняваше замазаните стъкла на очилата й. Синът й гледаше в една точка и не помръдваше. Вероятно от шока. Бе загубил брат близнак и излъчваше огромно страдание.

— Благодарни сме ви, че се съгласихте да разговаряте с нас — каза той. — Аз съм Джей Мариот, а това е майка ми, Джъстин.

Семейство Мариот очевидно имаше слабост към имена, започващи с „дж“.

Не знаех какво да отговоря. Можех ли да им кажа, че съжалявам за смъртта на любимия им син и брат, убит по време на опита си да убие мен? За тези неща нямаше правила или етикет; дори баба ми би се почувствала като в небрано лозе.

— Госпожице… или госпожо… Стакхаус, познавахте ли брат ми отпреди това?

— Не — отвърнах. Сам улови ръката ми. Тъй като гостите заемаха единствените два стола, които можеха да се поберат в кабинета му, двамата е него се подпирахме на бюрото. Надявах се, че кракът му не го боли много.

— Не мога да си обясня какво го е накарало да запали къщата ви. Той никога не е бил арестуван за каквото и да било — намеси се Джъстин с дрезгав, треперещ глас. Звучеше така, сякаш се молеше да й кажа, че всичко това не е вярно, че синът й Джеф е невинен.

— Аз също нямам представа.

— Можете ли да ни разкажете как се случи това? Имам предвид как… умря.

Изпитах моментен гняв от факта, че съм принудена да им съчувствам, че съм длъжна да бъда деликатна и да се отнасям мило с тях. Та кой в крайна сметка едва не загина в пожара? Кой загуби част от дома си? Кой щеше да е изправен пред финансов крах, ако нямаше застраховка? Обзе ме страхотна ярост. Сам усети напрежението ми, пусна ръката ми и ме прегърна. Надяваше се да овладея пристъпа си и да не правя сцени.

Вкопчих се с нокти в по-добрата си половина и успях да потисна гнева си.

— Една приятелка ме събуди — казах. — Когато излязохме навън, видяхме до тялото на господин Мариот вампира, който гостува на мой съсед, също вампир. Близо до… наблизо имаше туба с бензин. Според лекарката, която установи смъртта, по ръцете му имало бензин.

— Какво е причинило смъртта му? — Отново майката.

— Вампирът.

— Ухапал го е?

— Не, той… не. Не го е хапал.

— Ами какво тогава? — Джей едва удържаше собствения си гняв.

— Счупил му е врата, ако не се лъжа.

— Това ни съобщиха и в полицейското управление — каза Джей. — Просто не знаехме дали ни казват истината.

О, за бога!

Суити де Арт мушна глава в процепа на вратата, извини се за безпокойството и попита Сам дали може да вземе ключа за склада. Свършила й туршията. Арлийн мина по коридора и ми помаха с ръка. Запитах се дали Денис Петибоун е дошъл в бара. Мислех само за собствените си проблеми и изобщо не бях забелязала. Когато вратата щракна зад гърба на Суити, в тясната стая се възцари тежко мълчание.

— А каква работа е имал този вампир в двора ви? — припряно попита Джей. — Посред нощ?

Не го пратих по дяволите. Сам стисна ръката ми навреме.

— Това е времето, в което те будуват. А той гостува в съседната къща, която е единствена наоколо, впрочем. — Това казахме и пред полицията. — Предполагам, че е чул шум в двора ми и е дошъл да огледа.

— Ние все още не знаем как Джеф се е придвижил дотам — каза Джъстин. — Къде е колата му?

— Не знам.

— А в портфейла му е имало някаква карта?

— Да, членска карта за „Братството на Слънцето“ — отвърнах аз.

— Но той никога не е имал нищо против вампирите — запротестира Джей. — Ние сме близнаци. Щях да знам, ако е имал непоносимост към тях. Не намирам никаква логика в цялата тази работа.

— Но в бара се е запознал с една жена и се е представил с фалшиво име и фалшиво местожителство — отбелязах аз възможно най-деликатно.

— Ами… просто е минавал през града — каза Джей. — Аз съм женен мъж, но Джеф е разведен. Не бих искал да говоря така пред майка ми, но за мъжете не е необичайно да се представят с друго име, когато се запознават с жена в бар.

Така си беше. В „Мерлот“ идваха предимно местни клиенти, но неведнъж съм чувала и историите на непознати, които със сигурност лъжеха.

— Къде е бил портфейлът му? — попита Джъстин. Погледна ме като пребито старо куче и сърцето ми се сви от мъка.

— В джоба на якето му — казах.

Джей се изправи рязко от стола си и започна да крачи напред-назад из тясното пространство.

— Ето пак! — оживи се той. — Абсолютно нетипично за Джеф. Той държеше портфейла си в джинсите, също като мен. Ние никога не слагаме портфейлите си в якетата.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Сам.

— Искам да кажа, че според мен Джеф не е извършил това — каза близнакът му. — Не е изключено и служителите на бензиностанцията да грешат.

— Някой от бензиностанцията е казал, че той е купил тубата оттам? — попита Сам.

Джъстин се сепна, а меката кожа на брадичката й затрепери.

Бях започнала да се чудя дали пък съмненията на семейство Мариот не са основателни, но тази идея окончателно се изпари от главата ми. Телефонът изтъня и всички подскочихме. Сам вдигна слушалката.

— Бар „Мерлот“ — спокойно каза той. Заслуша се, каза „аха“, „така ли?“ и накрая „добре, ще й предам“. После затвори.

— Открили са колата на брат ви — каза Сам на Джей Мариот. — Паркирана е на тесния път към къщата на Суки.

Слабият лъч надежда, който крепеше семейство Мариот угасна напълно. Стана ми жал за тях. Джъстин сякаш остаря с още десет години, а Джей имаше вид на човек, живял дни наред без храна и сън. Тръгнаха си, без да ми кажат и дума — слава богу! Преди това си размениха няколко изречения; явно отиваха да видят колата на Джеф и да попитат дали могат да приберат някои от вещите му. Според мен отново щяха да ударят на камък.

Ерик ми беше казал, че на същия този тесен път — или по-точно кална пътека, водеща към ловно стопанство, — е открил колата на Деби Пелт в нощта, когато тя възнамеряваше да ме убие. Може би трябваше да забия табела: „Паркинг за среднощните нападатели на Суки Стакхаус“.

Сам изпрати семейство Мариот и докуцука обратно в стаята. Подпря се до мен на бюрото и остави патериците настрана. После ме прегърна. Обърнах се към него и обвих ръце около кръста му. Заля ме спокойствие и в продължение на минута всичките ми тревога сякаш изчезнаха. Топлината на тялото му ме зареждаше с увереност, че в негово лице имам истински приятел.

Сам се размърда неспокойно.

— Кракът ли те боли? — попитах.

— Не кракът — отвърна той.

Сепнах се и го погледнах в очите. Излъчваха печал. Внезапно ми стана ясно какво точно го боли и се изчервих. Но продължих да го прегръщам. Исках още малко да се насладя на усещането за близост с някого — не, не с някого, а със Сам. И след като не се отдръпнах, той бавно се наведе и долепи устни до моите. Не се възпротивих и той започна да ме целува. Горещината на силния му език изпълни цялата ми уста.

Размазах се от удоволствие. По време на разговора ми със семейство Мариот се чувствах като в криминален роман. Сега определено се чувствах като героиня от романтичен сериал. Целувките му станаха още по-настоятелни. Устните му се плъзнаха надолу по шията ми, към уязвимото и чувствително място точно в основата й, а зъбите му нежно ухапаха горещата ми кожа.

Изстенах от удоволствие. Просто не можех да се сдържам повече. Ако имаше начин да се телепортираме на по-усамотено кътче, бих го направила на мига. Някъде в дълбините на съзнанието ми проблесна усещането, че не е много редно да изпитвам подобна страст на работното си място, и то в кабинета на шефа си. Но поредната целувка заличи всичките ми притеснения. Между мен и Сам винаги е съществувала искрица взаимно желание и тази тлееща жар внезапно се бе разгоряла.

Положих огромно усилие да извикам разума си на помощ. Какво беше това? Инстинкт за оцеляване от негова страна? Ами кракът му? Имаше ли наистина нужда от копчетата на ризата си?

— Ти не заслужаваш подобна обстановка — изстена той и се отдръпна. Посегна към патериците си, но после отново ме взе в обятията си и ме целуна. — Суки, смятам да…

— Какво смяташ да правиш? — обади се леден глас откъм вратата.

Аз изпаднах в ступор от шока, а Сам побесня и се хвърли към натрапника, без да се съобразява с болния си крак.

Сърцето ми се разтупка като на уплашен заек и аз положих ръка върху гърдите си, сякаш за да му попреча да изхвръкне. Сам повали Бил на пода и замахна с юмрук, но Бил използва превъзходството си откъм тегло и сила и претърколи Сам под себе си. Очите му хвърляха искри, а резците му стърчаха.

— Спрете! — изсъсках аз. Не посмях да извикам, защото не исках да плаша клиентите. С един скок се озовах до тях, улових с две ръце гладката тъмна коса на Бил и задърпах главата му назад. Бесният вампир се протегна към мен, улови ме за китките и започна да ги усуква. Задавих се от болка. Всеки момент костите и на двете ми ръце щяха да се пропукат, но Сам навреме успя да стовари юмрук в челюстта на Бил. Вампирите са по-силни от всички останали свръхсъщества, но ударът на Сам явно си го биваше, защото успя да отхвърли кръвопиеца встрани. Бил най-после дойде на себе си, пусна ръцете ми, изправи се и бавно се обърна към мен.

Силната болка напълни очите ми със сълзи и аз ги отворих широко, твърдо решена да не плача. Отстрани със сигурност съм изглеждала като човек, който упорито се мъчи да не заплаче. Протегнах ръце напред и се запитах кога ли ще спре да боли.

— Понеже нямаш кола, реших да те взема от работа — каза Бил, докато внимателно опипваше зачервените ми китки. — Кълна се, че просто исках да направя нещо добро за теб, а не да те шпионирам. Никога не съм имал намерение да ти навредя, заклевам се.

Извинението си го биваше и слава богу, че той проговори пръв. Аз се измъчвах не само от болка, но и от срам. Естествено, Бил нямаше как да знае, че Тара ми е заела колата си. Трябваше да му оставя бележка или съобщение на телефонния секретар, но просто не се сетих.

Само че точно в този момент ме вълнуваше нещо друго.

— Сам, как е кракът ти? — Коленичих до него и му подадох ръка. Знаех много добре, че за нищо на света не би приел помощ от Бил. Поех почти цялата му тежест върху себе си и в крайна сметка успях да го изправя на крака. Сигурно го болеше ужасно.

Обзе го нов пристъп на гняв и той отвори уста срещу Бил.

— Влизаш в кабинета ми, без да чукаш. Никой не те е канил. Нали не очакваш извинение, че ти се нахвърлих? — За пръв път виждах Сам толкова ядосан. Срамуваше се, че не успя да ме „защити“, че Бил съумя да го събори на пода и да ме нарани. И накрая, но не на последно място, Сам все още се мъчеше да овладее бушуващите си хормони.

— О, не, не очаквам това. — Температурата в тона на Бил се понижи значително. Имах чувството, че от тавана всеки момент ще се спуснат ледени висулки.

Копнеех да съм на хиляди мили оттам. Исках просто да изляза навън, да се кача в собствената си кола и да се прибера в собствения си дом. Но не можех, разбира се. Казах на Бил, че известно време ще ползвам колата на Тара.

— Значи спокойно можех да не си правя труда да идвам и да прекъсвам заниманията ви — изрече той е гробовен глас. — А мога ли да попитам къде мислиш да прекарат нощта? Смятах да мина през супермаркета, за да ти купя храна.

Бил мразеше да пазарува храна и много държеше да ме уведоми на какво е способен заради мен. (Е, може и да си измисляше, за да ме накара да се почувствам виновна.)

Обмислих възможностите си. Най-безопасният вариант беше къщата на брат ми, макар че у тях никога не знаеш на какво би могъл да се натъкнеш.

— Ще се отбия вкъщи, за да си взема малко козметика от банята, а после отивам у Джейсън — казах. — Благодаря, че ме приюти снощи, Бил. Предполагам, че ти си докарал Чарлз на работа. Предай му, че може да нощува вкъщи. Надявам се, че… ъм… дупката… не е пострадала.

— Кажи му го сама. Той е отвън — изсумтя Бил. Очевидно въображението му бе нарисувало съвършено погрешен сценарий за тази нощ и развоят на събитията изобщо не му харесваше.

Сам се измъчваше от болка (виждах я около тялото му като червено сияние). Реших да проявя милост към него и да изчезна от кабинета му, преди да е загубил контрол над себе си.

— До утре, Сам — казах аз и го целунах по бузата.

Той се опита да се усмихне. Не посмях да му предложа да го изпратя до караваната в присъствието на вампирите. Не исках да наранявам гордостта му. В момента това беше по-важно за него, отколкото състоянието на болния му крак.

Чарлз вече наливаше питиета зад бара. Бил му предложи подслон за втори пореден ден и той веднага прие. Очевидно не му се рискуваше с дупката в опожарената ми къща.

— Трябва да огледаме скривалището ти, Суки. Може да са се появили пукнатини след пожара — сериозно каза той.

Напълно го разбирах. Без да обеля и дума на Бил, влязох в колата на Тара и потеглих към вкъщи. Неприятната миризма на пушек почти не се усещаше, тъй като прозорците бяха стояли отворени през целия ден. Благодарение на аматьорските похвати на подпалвача и професионалните умения на пожарникарите къщата ми съвсем скоро щеше да е годна за обитаване. Вече имах уговорка със строителен предприемач, Рандал Шъртлиф, който обеща да намине утре по обед. Тери Белфльор ме увери, че ще започне разчистването на отломките в кухнята още утре сутрин. Исках да съм до него, за да не изхвърли в боклука нещо ценно. Чувствах се така, сякаш работех на две места.

Внезапно се почувствах ужасно уморена. Ръцете ме боляха. Утре сигурно щях да имам синини. Трябваше да си облека нещо с дълъг ръкав, за да ги скрия. Въоръжена с фенерчето от жабката в колата на Тара, обиколих къщата и напълних една раница с резервни дрехи и козметика. Грабнах и няколкото романа, с които се бях снабдила от рафта за размяна на книги в библиотеката. Това ме подсети за още нещо. Имах ли филми за връщане във видеотеката? Не. Книги за връщане в библиотеката? Да, но първо трябваше да ги проветря, за да не миришат на пушек. Нещо друго за връщане? Слава богу, че успях да оставя костюма на Тара за химическо чистене.

Нямаше смисъл да затварям прозорците, тъй като всеки би могъл да влезе в къщата през изгорялата кухия. Нека се проветрява. На излизане обаче неволно заключих входната врата. Чак на „Хамиштън Роуд“ осъзнах колко глупаво съм постъпила. И за пръв път от доста време насам се усмихнах.