Шарлейн Харис
Мъртви на прага (3)

3.

Никога досега не ми се е налагало да плащам входната такса във „Вамптазия“. Малкото пъти, когато съм влизала там през парадния вход, съм била с вампир. Но сега бях сама и веднага привлякох погледите на всички. Едва стоях на краката си след безкрайно дългата нощ. Бях в болницата до шест сутринта, а когато най-после се прибрах вкъщи, успях да дремна, но само няколко часа.

Пам събираше входната такса и настаняваше клиентите по масите. Носеше дълга матовочерна одежда, която обикновено обличаше, ако е дежурна на входа. Пам никога не изглеждаше щастлива, когато се обличаше като фалшив вампир. Тя беше истинска и се гордееше с това. Личният й вкус клонеше по-скоро към мокасини и небрежни, удобни дрехи в пастелни тонове. Появата ми я изненада, доколкото е възможно вампир да се изненада.

— Суки — каза, — среща с Ерик ли имаш?

Всъщност се радвах да я видя — не съм ли жалка, а? Нямам много приятели и много ценя тези, които смятам за такива, дори ако подозирам, че си мечтаят да ме заклещят в някоя тъмна алея и да ми изпият кръвчицата.

— Не, но трябва да говоря с него. По работа — побързах да добавя аз. Не исках никой да си мисли, че имам романтични помисли към шефа на живите мъртъвци в Шривпорт, или „шерифа“, ако трябва да използвам точния термин за длъжността му. Съблякох новото си яркочервено палто и грижливо го преметнах през ръката си. От тонколоните гърмеше музика на вампирската радиостанция, базирана в Батън Руж. Кадифеният глас на Кони Трупа, водеща ранния нощен блок, обяви: „Ето една песен за всички вас, низши твари, които миналата седмица вихте срещу луната… «Зловеща луна», един от старите хитове на «Крийдънс Юшъруотър Ривайвъл».“ Деликатен поздрав от Кони Трупа за всички свръхсъщества с двойствена природа.

— Изчакай на бара, докато го уведомя, че си тук — каза Пам. — Новият ни барман много ще ти хареса.

Барманите във „Вамптазия“ не се задържаха дълго на работа. Ерик и Пам винаги се стараеха да наемат колоритни образи — един екзотичен барман привличаше като магнит тълпите от туристи, нетърпеливи да се докоснат до опасността, — и в това отношение успяваха. Но, незнайно защо, кандидатите им бързо се износваха.

Кацнах на един от столовете пред бара и новият работник ме дари с ослепителната си усмивка. Радост за окото, не ще и дума. Имаше дълга кестенява коса, надиплена по раменете му на ситни къдрици, добре оформен мустак и клинообразна брадичка. На лявото си око носеше черна превръзка. Едрите му черти едва се побираха върху тясното му лице. На ръст бе колкото мен, не повече от метър и седемдесет. Носеше черна риза — с жабо и широки ръкави, — черен панталон и високи черни ботуши. Липсваше му само кърпа на главата и пистолет в ръката.

— Защо не си сложиш папагал на рамото? — казах.

— Триста дяволи! Скъпа госпожице, не за пръв път ми предлагат това. — Имаше чудесен, плътен баритон. — Но според изискванията на здравното министерство в увеселителните заведения е забранено да се държат птици извън клетка. — Той ми се поклони дълбоко, доколкото позволяваше тясното пространство зад бара. — Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви и да ви предложа питие?

Не се стърпях и се усмихнах.

— Разбира се, сър. Аз съм Суки Стакхаус. — Той веднага усети полъха на различното у мен. Вампирите почти винаги го долавят. Живите мъртъвци обикновено ме забелязват, за разлика от хората. Има някаква ирония в това, че не мога да чета мислите на съществата, които ценят моите телепатични способности, а хората предпочитат да ме смятат за психично болна, отколкото за природно надарена.

Жената, която седеше на стола до мен (с надхвърлен лимит по кредитните карти и син със Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието), нададе ухо и се заслуша в разговора ни. Ревнуваше, тъй като от трийсет минути всячески се опитваше да привлече вниманието на бармана. Огледа ме добре, опитвайки се да разбере кое точно е накарало вампира да ме заговори. Видяното изобщо не я впечатли.

— Очарован съм да се запозная с вас, светла девице — нежно каза вампирът, а аз се ухилих. Е, поне съм светла, в русо-синеокия смисъл. Очите му ме изпиваха; естествено, ако работиш в бар и си жена, свикваш с това. Поне не ме гледаше похотливо; а ако работиш в бар и си жена, повярвайте ми, лесно можеш да различиш възхищението от чукането с поглед.

— Главата си залагам, че не е никаква девица — каза жената до мен.

Права беше, но това изобщо не й влизаше в работата.

— Трябва да се държите учтиво с другите клиенти — каза й вампирът с умалена версия на досегашната си усмивка. Резците му леко щръкнаха и аз забелязах, че имаше криви (макар и съвършено бели) зъби. Американските стандарти за равната зъбна подредба господстват съвсем отскоро.

— Никой не може да ми казва как да се държа — озъби се жената. Непознатата се гневеше, защото вечерта не протичаше според очакванията й. Тя се бе надявала, че лесно ще привлече някой вампир и че всеки вампир би се почувствал късметлия да я има. Беше планирала да позволи на някой от тях да я ухапе по врата, ако в замяна той просто уреди неплатените сметки по кредитната й карта.

Жената надценяваше себе си и подценяваше вампирите.

— Извинете, госпожо, но докато сте във „Вамптазия“, имам пълното право да ви казвам как да се държите — отвърна барманът.

Тя се сниши под втренчения му поглед като хипнотизирана.

— Моето име — рече той, след като отново насочи вниманието си към мен, — е Чарлз Туайнинг.

— Приятно ми е — казах.

— Питие?

— Да, моля. Джинджифилова лимонада. — След срещата с Ерик трябваше да шофирам обратно до Бон Томпс.

Той вдигна високо извитите си вежди, но ми наля питието и го сервира върху салфетка пред мен. Платих му и пуснах тлъст бакшиш в буркана. Върху малката бяла салфетка бяха нарисувани черни вампирски резци, а от десния се стичаше червена капка — специално изработени салфетки за вампирския бар. В противоположния ъгъл имаше яркочервен надпис „Вамптазия“, щампован в същия шрифт като табелата над входа. Чудничко. Зад витрина до бара бяха изложени тениски и чаши за продан, декорирани със същото лого. Отдолу пишеше: „Вамптазия — барът, който хапе“! През последните няколко месеца търговските начинания на Ерик бележеха страхотни успехи.

Докато търпеливо изчаквах реда си за вниманието на Ерик, наблюдавах работата на Чарлз Туайнинг. Той беше любезен с всички, сервираше питиетата бързо и нито веднъж не се ядоса за каквото и да било. Методът му на работа ми харесваше повече от този на Чоу, предишния барман, който винаги караше клиентите да се чувстват така, сякаш той им правеше услуга, че изобщо благоволяваше да им сервира напитки. Дългата Сянка, барманът преди Чоу, се заглеждаше твърде много по клиентките, а това предизвикваше големи кавги в заведението.

Потънала в собствените си мисли, изобщо не забелязах приближаването на Чарлз Туайнинг.

— Госпожице Стакхаус, мога ли да споделя колко прекрасно изглеждате тази вечер? — каза той и аз сепнато го погледнах.

— Благодаря ви, господин Туайнинг — веднага влязох в тона му аз. Погледът на едноокия Чарлз веднага ми даде да разбера, че той е първокласен лъжец, и аз изобщо не му повярвах. (Доверявам се на интуицията си, макар че от последното ми приемане на вампирска кръв бяха минали повече от два месеца и от ефекта й нямаше и следа. Вече отново се намирах в обичайното си човешко състояние. Ей, не съм наркоманка, просто попаднах в критична ситуация и имах нужда от допълнителна физическа сила.)

И не само че се намирах в обичайното физическо състояние за здрава жена на двайсет (и няколко), но и на външен вид си изглеждах постарому, без допълнителното разхубавяване от вампирската кръв. Не бях наконтена — тъй като не исках Ерик да си въобразява, че се контя специално за него, — но и не исках да изглеждам като повлекана, затова се бях облякла в джинси с ниска талия и мъхест бял пуловер с дълъг ръкав и лодка деколте, който стигаше точно до талията ми, така че когато се движех, изпод него се показваше и част от голото ми коремче. А благодарение на солариума във видеотеката това коремче не беше бяло като на риба.

— Моля ви, светла девице, наричайте ме Чарлз — каза барманът и притисна ръка до сърцето си.

Избухнах в смях въпреки умората си. Театралността на жеста му изобщо не пострада от факта, че сърцето му не биеше.

— Разбира се — любезно казах аз. — Но само ако и ти ме наричаш Суки.

Той завъртя очи нагоре, все едно вълнението му е дошло твърде много, и аз отново се разсмях. Тогава Пам ме потупа по рамото.

— Ако успееш да се откъснеш от новия си приятел, Ерик ще те приеме.

Кимнах на Чарлз, слязох от стола и тръгнах след Пам. За моя изненада, тя не ме поведе към офиса на Ерик, а към едно от сепаретата в заведението. Явно тази вечер Ерик дежуреше в бара. Всички вампири от Шривпорт бяха длъжни да се мотаят във „Вамптазия“ по няколко часа седмично, за да привличат туристи; един вампирски бар без истински вампири е обречен на разорение. Ерик даваше добър пример на подчинените си, като редовно излизаше от кабинета си и се смесваше с клиентите.

Обикновено шерифът на Окръг 5 седеше в центъра на залата, но тази вечер се намираше в ъгловото сепаре и зорко ме наблюдаваше, докато крачех към него. Погледът му поглъщаше тесните ми джинси, плоския ми корем и мъхестия бял пуловер, препълнен с пищните ми природни дадености. Трябваше да си облека по-неугледни дрехи. (Повярвайте ми, гардеробът ми е претъпкан с такива.) Не трябваше да обличам аленочервеното палто, което ми е подарък от Ерик. Трябваше да се постарая да не изглеждам съблазнително, а се оказа — признавам, — че точно това е била целта ми. Почувствах се уязвима.

Ерик се измъкна от сепарето и се изправи пред мен в целия си внушителен ръст — над метър и деветдесет. Русата му грива се диплеше на вълни по широките му рамене, а сините му очи блестяха на фона на снежнобялото му лице.

Ерик има изразителни черти, високи скули и квадратна челюст. Изглежда като разюздан викинг, който може да плячкоса цяло село за нула време. И точно такъв е бил.

Вампирите не се здрависват, освен при извънредни обстоятелства, така че не очаквах какъвто и да било поздрав от него. Но той се наведе и ме целуна по бузата, и то не как да е, а бавно и лениво, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо против да ме съблазни.

Изобщо не осъзнаваше, че вече е целувал почти всеки сантиметър от Суки Стакхаус. Да кажем, че двамата бяхме постигнали максималната физическа близост, възможна между мъж и жена.

Ерик просто не си спомняше нищо, а аз исках нещата да си останат такива. Е, не че го исках, но разумът ми крещеше, че би било най-добре, ако нашето малко приключение остане завинаги извън паметта на Ерик.

— Какъв симпатичен лак за нокти — каза Ерик и се усмихна. Говореше с лек акцент. Естествено, английският не е първият чужд език, който му се е наложило да научи. По-скоро двайсет и петият.

Опитах се да сдържа усмивката си, но комплиментът му ми хареса. Ерик винаги забелязваше и най-дребната промяна във външния ми вид, шапка му свалям за това. Едва отскоро поддържам ноктите си дълги и днес ги бях лакирала в прекрасно аленочервено, за да са в тон с палтото.

— Благодаря — измърморих. — Как си?

— Отлично. — Ерик вдигна русата си вежда и ме погледна изненадано. Вампирите нямат проблеми със здравето. Той махна с ръка към сепарето и аз се шмугнах вътре.

— Имаше ли някакви проблеми с поемането на юздите? — уточних аз.

Няколко седмици по-рано една вещица бе изтрила паметта на Ерик. Трябваха му няколко дни, за да се справи с амнезията. През това време Пам го паркира при мен, за да го скрие от погледа на въпросната вещица. И похотта си каза думата. Много пъти.

— То е като с карането на велосипед, не се забравя — отвърна Ерик и аз си наложих да се съсредоточа. (Макар че се зачудих кога точно е бил създаден велосипедът и дали Ерик имаше нещо общо с това.)

— Получих обаждане от създателя на Дългата Сянка, американски индианец на име Горещ Дъжд. Сигурен съм, че помниш Дългата Сянка.

— Преди малко се сетих за него — отвърнах аз.

Дългата Сянка беше първият барман във „Вамптазия“. Крадеше от Ерик, който пък ме принуди да разпитам сервитьорките и другите човешки служители, докато накрая успях да открия виновника. Две секунди преди Дългата Сянка да изтръгне гръкляна ми, Ерик го уби по най-традиционния начин — с дървен кол. Стигнах до извода, че да убиеш друг вампир е много сериозна работа, защото Ерик трябваше да плати солена глоба — така и не разбрах на кого, но вече бях сигурна, че парите са отишли при Горещ Дъжд. Ако Ерик беше убил Дългата Сянка, без да плати за това, щеше да го сполети някакво друго наказание. Нямах представа какво — и слава богу!

— Какво искаше Горещ Дъжд? — попитах.

— Да ме уведоми, че въпреки платената сума, определена от арбитъра, той не се чувства напълно удовлетворен.

— Още пари ли иска?

— Не мисля. Останах с впечатление, че не търси финансова компенсация. — Ерик сви рамене. — За мен случаят е приключен. — Той отпи глътка синтетична кръв, облегна се назад и ме погледна с непроницаемите си сини очи. — Както впрочем и кратковременната ми амнезия. Кризата свърши, вещиците са мъртви и в моето малко късче от Луизиана отново цари ред. Как са нещата при теб?

— Ами, тук съм по работа — отвърнах аз и побързах да си придам делово изражение.

— Какво мога да направя за теб, скъпа моя Суки? — попита той.

— Сам иска да те помоли за нещо — казах.

— И праща теб? Или е много глупав, или е много умен — измърмори той.

— Нито едното, нито другото — отвърнах аз, опитвайки се да запазя спокоен тон. — По-скоро много ранен. Простреляха го в крака тази нощ.

— Как се случи това? — Новината привлече вниманието на Ерик.

Обясних му. Леко потреперих, докато му разказвах колко тиха е била нощта и че двамата със Сам сме били сами.

— Арлийн тъкмо беше напуснала паркинга. Отиде си вкъщи, без да разбере нищичко. Новата готвачка, Суити, също си беше тръгнала. Някой го простреля откъм горичката в северната част на паркинга. — Отново потреперих, този път от страх.

— Ти близо ли беше?

— О… ами… — Гласът ми изтъня. — Много близо. Тъкмо се обърнах да… и тогава той… Всичко подгизна в кръв.

Лицето на Ерик изглеждаше твърдо като мрамор.

— Какво направи?

— Намерих телефона на Сам в джоба му, слава богу! С едната си ръка притиснах дупката в крака му, а с другата набрах 911.

— Как е той?

— Добре. — Поех дълбоко въздух, за да се успокоя. — Сравнително добре, като се вземе предвид ситуацията. — Успях да го кажа спокойно. Браво на мен! — Но трябва да лежи известно време, разбира се, а толкова много… толкова много странни неща се случват в бара напоследък… Заместник-барманът просто не може да се справи с работата за повече от няколко дни. Тери е малко повреден.

— И каква е молбата на Сам?

— Сам иска да му заемеш един от твоите бармани, докато кракът му оздравее.

— Защо отправя молбата си към мен, а не към водача на шривпортската глутница? — Свръхсъществата рядко създаваха организации, но градските върколаци имаха глутница. Ерик имаше право: би било много по-логично Сам да отправи молбата си към полковник Флъд.

Сведох поглед към чашата с джинджифилова лимонада.

— Някой е взел на мушка върколаците и изобщо свръхсъществата с двойствена природа в Бон Томпс — казах аз съвсем тихо. Знаех, че той ще ме чуе дори през музиката и глъчката около бара.

Точно тогава към сепарето се приближи някакъв мъж — млад военнослужещ от авиобазата „Барксдейл“ в Шривпорт. (Веднага разбрах какъв е, съдейки по прическата, телосложението и приятелчетата му, които, общо взето, изглеждаха като клонинги.) Мъжът взе да пристъпва от пета на пета, местейки поглед от мен към Ерик.

— Ей, ти — подвикна ми той и забучи пръст в рамото ми. Вдигнах поглед към него и се подготвих за неизбежното. Някои хора сами си търсят белята, особено когато са пийнали. Този добре сложен младеж с предизвикателна прическа се намираше далеч от дома и бе твърдо решен да докаже себе си.

Малко са нещата, които ненавиждам повече от това да се обръщат към мен с „Ей, ти“ и да ме ръчкат с пръст. Но все пак се опитах да запазя любезното си изражение. Младежът имаше кръгло лице, кръгли тъмни очи, малка уста и гъсти кафяви вежди. Носеше чиста вълнена риза и добре изгладени панталони в цвят каки. И търсеше конфликт.

— Не мисля, че се познаваме — спокойно казах аз, опитвайки се да го откажа от намерението му.

— Не трябва да седиш на една маса с вампир — продължи той. — Човешките момичета не бива да излизат с умрели мъже.

За кой ли път чувах това? Наслушах се на подобни глупости по време на връзката ми с Бил Комптън.

— По-добре се върни при приятелчетата си, Дейв. Едва ли искаш майка ти да получи обаждане, че си бил убит при кръчмарско сбиване в щата Луизиана. Особено тук във вампирски бар, нали?

— Откъде знаеш как се казвам? — бавно попита тон.

— Има ли значение?

С ъгълчето на окото си видях Ерик да клати глава. Обикновено се справяше с натрапниците по доста по-груб начин.

Дейв внезапно омекна.

— Как разбра кой съм? — спокойно попита той.

— Имам рентгеново зрение — важно казах аз. — Прочетох данните от шофьорската книжка в панталоните ти.

Той се ухили.

— Ей, а нещо друго видя ли в панталоните ми?

Усмихнах му се в отговор.

— Голям късметлия си, Дейв — отвърнах аз, без да уточнявам защо. — Всъщност съм тук, за да говоря по работа с този мъж, така че би ли ни извинил…

— Да, разбира се. Съжалявам…

— Няма проблем — уверих го аз. Той се върна при приятелите си с наперена походка. Със сигурност щеше да им представи доста поукрасен вариант на разговора ни.

Макар всички в бара да се преструваха, че не са наблюдавали инцидента, който имаше потенциала да прерасне в сочна агресия, те бързичко се разпръснаха и си намериха друга работа, когато Ерик помете с поглед околните маси.

— Беше започнала да казваш нещо, преди да ни прекъснат така грубо — подхвана той. Без да съм поръчвала, една сервитьорка се появи до мен, сервира ми ново питие и отнесе празната ми чаша. В компанията на Ерик всички получаваха първокласно обслужване.

— Да. Сам не е единственото свръхсъщество, простреляно в Бон Томпс напоследък. Калвин Норис получи куршум в гърдите преди няколко дни. Той обикновено се превръща в пума. Преди него от същата съдба бе сполетяна и деветнайсетгодишната Хедър Кинман. Също свръхсъщество. Лисица.

— Все още не разбирам къде е интересната част — каза Ерик.

— Ерик, Хедър е мъртва.

Той продължаваше да ме гледа в недоумение.

Стиснах зъби, за да потисна желанието си да му разкажа колко свястно момиче е била Хедър Кинман: след дипломирането си от гимназията започнала работа като служител в склад за канцеларски материали. Била застреляна, докато пиела млечен шейк в „Соник“. Днес в криминалната лаборатория щяха да сравняват куршумите, простреляли Сам, Хедър и Калвин. Нещо ми подсказваше, че щяха да са еднакви.

— Опитвам се да ти обясня защо Сам не иска да моли за тази услуга върколаци или други свръхсъщества с двойствена природа — процедих през зъби аз. — Той смята, че това би ги поставило в опасност. А просто не можем да намерим човек от местните, който да притежава нужната квалификация. Затова ме помоли да дойда при теб.

— Суки, когато живях в къщата ти…

Изпъшках.

— О, Ерик, престани, моля те…

Ерик не можеше да си спомни нищо от прокълнатия период, когато живя под покрива ми, и това не му даваше мира.

— Някой ден ще си спомня — с почти гробовен глас каза той.

А ако това се случеше, той нямаше да си спомни само секса.

Щеше да си припомни и жената, която ни дебнеше в кухнята ми с пистолет в ръка. Щеше да се сети, че е спасил живота ми, поемайки предназначения за мен куршум. Щеше да си спомни, че съм я застреляла. Щеше да си спомни къде бе заровил трупа.

И щеше да осъзнае, че притежава вечна власт над мен.

Може би щеше да си спомни, че се бе унижил дотолкова, та да ми предложи да зареже целия си бизнес и да се премести да живее при мен.

Спомените за секса и осъзнаването на властта му над мен щяха да му доставят огромно удоволствие. Но някак не ми се вярваше, че щеше да е доволен от последното си предложение.

— Да — казах аз и сведох поглед към ръцете си. — Някой ден ще си спомниш, предполагам. — От радиото се носеше стара песен на Боб Зегер, „Нощта се движи“. Забелязах, че Пам се поклаща отнесено в някакъв неин си танц. Силното й, гъвкаво тяло се извиваше и усукваше по абсурден за човешките тела начин.

Бих искала да я видя как танцува на жива вампирска музика. Трябва да чуете вампирска музикална група. Подобно преживяване не се забравя никога. Свирят най-често в Ню Орлиънс и Сан Франциско, а понякога в Савана или Маями. Но докато излизах с Бил, той ме заведе да чуя групата „Ренфийлдс Мастърс“, която изнесе концерт във „Вамптазия“ и на другия ден продължи по пътя си на юг към Ню Орлиънс. Основният вокал на вампирската банда плака с истински кървави сълзи, докато пееше тъжна балада.

— Много умно от страна на Сам да те прати при мен — призна Ерик след дълга пауза и ме остави безмълвна. — Ще изпратя някого. — Усетих как раменете ми се отпускат от облекчение. Фокусирах вниманието си върху ръцете си и поех дълбоко въздух. Когато отново вдигнах очи към него, Ерик внимателно оглеждаше присъстващите вампири.

Познавах бегло повечето от тях. Талия имаше дълги черни къдрици, които се спускаха до кръста й, и профил, който най-добре се описваше като класически. Избухлива по характер и с тежък акцент в говора — гръцки, ако не се лъжа. Индира беше дребна индийска вампирка с очи като на кошута, подчертани с черен прах за клепачи; никой не я вземаше насериозно, докато нещата не излезеха извън контрол. Максуел Ли — афроамериканец, инвестиционен банкер. Макар и силен, като всеки вампир, Максуел предпочиташе интелектуалните занимания пред това да се прави на бияч в бара.

— Ами ако изпратя Чарлз? — Ерик звучеше съвсем небрежно, но аз го познавах твърде добре, за да му повярвам.

— Или Пам — казах. — Или някой друг, който умее да обуздава гнева си. — Погледът ми се спря върху Талия, която смачка железен бокал между пръстите си, за да впечатли някакъв твърде наперен мъж. Очевидно се опитваше да я сваля, но бързо се отказа и се върна на масата си с подвита опашка. Има вампири, които изпитват удоволствие от общуване с хора, но Талия не беше от тях.

— Чарлз е най-уравновесеният вампир, когото съм срещал, но трябва да призная, че не го познавам много добре. Работи тук едва от две седмици.

— Изглежда доста зает.

— Мога да се лиша от него. — Ерик ме изгледа високомерно, сякаш за да ми даде да разбера, че той определя колко ще е зает служителят му.

— Ами… добре. — Клиентите в „Мерлот“ щяха да харесат колоритния пират, а оборотът на Сам щеше да скочи значително.

— Ето какви са условията ми — каза Ерик и ме прониза с поглед. — Сам осигурява неограничено количество кръв за Чарлз и безопасно място, където да отседне. Може да го приютиш у вас, както направи е мен.

— А може и да не го приютя — невъзмутимо отвърнах аз. — Къщата ми не с хотел за странстващи вампири. — От тонколоните се разнесе напевният глас на Франк Синатра. „Странници в нощта“.

— О, да, разбира се. Забравих. Но ти получи щедро заплащане за престоя ми.

Ерик ме настъпи по мазола. Не просто настъпи, а прободе с остра игла. Потръпнах.

— Това беше идея на брат ми — казах. Очите му засвяткаха и аз почервенях като домат. Току-що бях потвърдила едно негово съмнение. — Но аз съм напълно съгласна с него — уверено продължих аз. — Защо трябваше да настанявам вампир в къщата си безплатно? В крайна сметка парите ми трябваха.

— Остана ли нещо от петдесетте хиляди долара? — тихо попита Ерик. — Джейсън поиска ли част от тях?

— Не е твоя работа — отвърнах аз. Гласът ми звучеше остро и невъзмутимо, точно както исках да звучи. Дадох на Джейсън само една пета от тях. Не че той ме беше молил, но не мога да отрека, че ясно усетих очакването му да го направя. И тъй като на мен ми трябваха много по-спешно, оставих за себе си повече, отколкото първоначално възнамерявах.

Аз нямах медицинска застраховка. Джейсън, разбира се, имаше — като всички работници в общинската пътноремонтна служба. Напоследък все по-често си задавах подобни въпроси: Ами ако остана инвалид? Ако си счупя ръката или ме оперират от апандисит? Не само че нямаше да мога да работя, но щях да се сдобия и с болнични сметки за плащане. А в днешно време едно залежаване в болница излизаше доста скъпичко. През изминалата година бях натрупала няколко сметки за медицински услуги и изплащането им ми излезе през носа.

Сега бях изключително доволна, че няма нужда да се тревожа поне за това. Обикновено не се заглеждам прекалено напред в бъдещето, защото съм свикнала да живея ден за ден. Но нападението над Сам ми отвори очите. Преди си мислех, че имам спешна нужда от нова кола — е, от по-нова употребявана кола. Мислех си колко опърпани са завесите в дневната и колко приятно би било да си поръчам нови от „Джей Си Пени“. Дори ми мина през ум, че би било много забавно да си купя рокля, която да не е от разпродажба. Но когато Сам пострада, се почувствах засрамена и шокирана от собственото си лекомислие.

Докато Кони Трупа обявяваше следващата песен („Една от онези нощи“), Ерик внимателно се вгледа в лицето ми.

— Бих искал да умея да чета мислите ти, така както ти го правиш с хората — каза той. — Много бих искал да знам какво става в главата ти. Бих искал да знам и защо толкова ме интересува какво става в тази глава.

Усмихнах му се накриво.

— Приемам условието ти за безплатна кръв и подслон, макар да не гарантирам, че подслонът ще е при мен. А по въпроса за парите?

Ерик се усмихна.

— Ще взема плащането в натура. Ще ми бъде приятно да знам, че Сам ми дължи услуга.

Обадих се на Сам от мобилния телефон, който той ми остави за временно ползване, и му обясних всичко.

Сам звучеше примирен.

— В бара има подходящо място, където вампирът може да спи. Добре. Храна, подслон и услуга. Кога ще дойде?

Предадох въпроса му на Ерик.

— Веднага — каза той и повика сервитьорката. Момичето носеше дълга черна рокля с дълбоко деколте — униформата за всички човешки служителки в бара. (Нека ви кажа нещо за вампирите: те не обичат да обслужват маси. Да не говорим, че изобщо не ги бива в това. Вампирите почти винаги наемат хора да вършат мръсната работа в заведенията им.) Ерик й поръча да доведе Чарлз; тя се поклони, притисна юмрук към противоположното си рамо и каза:

— Да, господарю.

Направо да повърнеш.

Както и да е; Чарлз прескочи театрално тезгяха и се отправи към сепарето на Ерик под бурните аплодисменти на клиентите.

Поклони ми се, а после погледна към Ерик с очакване, което би трябвало да изглежда като раболепие, но всъщност си беше най-нормална учтивост.

— Тази жена ще ти каже какво да правиш. Оттук нататък тя ще е твоя господарка, докато се нуждае от услугите ти. — Не успях да разшифровам изражението на Чарлз Туайнинг и нямах никаква представа как му понасяше заповедта на Ерик. Много вампири просто не биха приели да слугуват на човек, независимо от заповедите на шерифа им.

— Ерик, не! — Бях шокирана. — Ако някой трябва да му е господар, то това е Сам.

— Сам те изпрати при мен. Аз решавам, че Чарлз ще работи под твое ръководство. — Лицето му доби каменно изражение. От опит знаех, че стигнеше ли се дотам, спорът ставаше излишен.

Нямах представа накъде отиваха нещата, но определено надушвах неприятности.

— Само да си взема палтото, и съм готов да тръгнем, когато пожелаете — каза Чарлз Туайнинг и се поклони толкова покорно и грациозно, че се почувствах като идиот. Благодарих му със задавен глас, а той, все още наведен, вдигна към мен единственото си око и ми намигна. Усмихнах се неволно и се почувствах значително по-добре.

От тонколоните се разнесе гласът на Кони Трупа:

— Здравейте, нощни слушатели. Продължавам с поредицата от десет последователни песни специално за нас, мъртъвците. Ето и една много любима. — И Кони пусна „Спуска се нощта“, а Ерик каза:

— Ще танцуваш ли с мен?

Погледнах към малкия дансинг. Беше празен. Но в крайна сметка Ерик осигури за Сам барман и охранител едновременно, така че му дължах благодарност.

— Благодаря — промълвих учтиво аз и се измъкнах от сепарето. Ерик ми подаде ръка и аз я поех. Другата му длан прилепна към талията ми.

Въпреки разликата в ръста се справихме чудесно. Аз се преструвах, че не виждам как всички присъстващи ни зяпат, и двамата се понесохме по дансинга така, сякаш много добре знаехме какво точно правим. Фокусирах вниманието си върху гърлото му, за да не се налага да го гледам в очите.

— Усещането да те държа в прегръдките си ми е много познато, Суки — каза Ерик, когато песента свърши.

Положих огромно усилие да задържа погледа си върху адамовата му ябълка. Ужасно ме засърбя езикът да му кажа: „Ти ми каза, че ме обичаш, и обеща да останеш с мен завинаги“.

— Ще ти се — побързах да кажа вместо това. После светкавично пуснах ръката му и отстъпих на безопасно разстояние. — Между другото, случайно да познаваш един вампир с подла физиономия на име Мики?

Ерик сграбчи отново ръката ми и я стисна.

— Ау! — изписках аз и той отпусна хватката.

— Беше тук миналата седмица. А ти къде си виждала Мики? — попита той.

— В „Мерлот“. — Реакцията му на въпроса ми ме изуми. — Защо? Какво има?

— Какво правеше той там?

— Пиеше „Червена сила“ и седеше на една маса с приятелката ми Тара. Виждал си я, нали се сещаш? И „Клуба на мъртвите“, в Джаксън.

— Когато я видях, тя беше под протекцията на Франклин Мот.

— Ами да, те са гаджета. Не мога да си обясня защо я е пуснал да излезе с Мики. Предположих, че Мики може да е неин бодигард или нещо такова. — Взех палтото си от сепарето. — Е, какво ще ми кажеш за този екземпляр?

— Стой далече от него. Не говори с него, не го ядосвай и не се опитвай да помагаш на приятелката си Тара. Когато беше тук, Мики говореше предимно с Чарлз. Та той ми каза, че Мики бил голям мошеник. Способен е на… варварски неща. Не се доближавай до Тара.

Разперих ръце и помолих Ерик да ми обясни какво има предвид под варварски неща.

— Неща, които останалите от нас не биха посмели да направят — отвърна Ерик.

Ококорих се насреща му, шокирана и дълбоко разтревожена.

— Не мога да си затворя очите за това, което се случва с Тара. Нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някого.

— Ако се е забъркала с Мики, тя просто е стръв на кука — каза Ерик с брутална яснота. Той взе палтото от ръцете ми и ми помогна да го облека. Ръцете му масажираха раменете ми, докато се закопчавах.

— Стои ти добре — каза. Нямаше нужда да съм телепат, за да разбера, че не искаше да говори повече за Мики.

— Получи ли благодарствената ми бележка?

— Разбира се. Много… мило.

Кимнах с надеждата, че това ще е краят на тази тема. Не беше, естествено.

— Продължавам да се чудя защо по старото ти палто имаше петна от кръв — измърмори Ерик и очите ми се стрелнаха нагоре към неговите. Отново проклех собственото си нехайство. Когато дойде да ми благодари за гостоприемството, Ерик направи обиколка на цялата къща, докато аз се занимавах с нещо друго, и случайно попадна на палтото ми. — Какво сме направили, Суки? И на кого?

— Пилешка кръв. Заклах едно пиле и го сготвих. — Лъжех. В детството ми често съм виждала баба да го прави, но сама никога не съм клала пиле.

— Суки, Суки… Моят детектор на лъжата определя това като грешен отговор — каза Ерик и възмутено поклати глава.

Така се сепнах, че избухнах в смях. Удобен момент да си тръгна. Чарлз Туайнинг вече стоеше до входната врата, готов да облече ватираното си яке — последен писък на модата.

— Довиждане, Ерик, и благодаря за бармана — казах аз, сякаш бях взела назаем чаша ориз или батерии за дистанционното. Той се наведе и докосна бузата ми с хладните си устни.

— Шофирай внимателно — каза. — И стой настрана от Мики. Трябва да разбера защо се навира в територията ми. Обади ми се, ако имаш някакви проблеми с Чарлз. — (Ако батериите са дефектни или оризът е пълен е червеи.) Над рамото му видях жената, която отбеляза, че не съм никаква девица. Продължаваше да седи на бара. Очевидно се чудеше какво толкова съм направила, та да привлека вниманието на красив и стар вампир като Ерик.

Понякога и аз се чудех същото.