Шарлейн Харис
Мъртви на прага (15)

15.

Миех съдовете в кухнята. В тясната ми квартира цареше пълно спокойствие. Хали се спотайваше като мишка, ако изобщо си беше вкъщи. Миенето на съдове ми доставяше удоволствие. Мозъкът ми си почиваше и работеше много по-ефикасно, когато търсех решение на даден проблем.

Както можеше да се очаква, в момента мислех за събитията от предишната нощ. Опитвах се да си припомня точните думи на Суити. Имах неясноти относно разговора ни, но вече нямаше как да я попитам. Беше нещо във връзка със Сам.

Накрая се сетих — готвачката беше казала на Анди Белфльор, че кучето е свръхестествено същество, но нямаше никаква представа, че това е Сам. В това нямаше нищо необичайно, тъй като Сам за пръв път се превръщаше в ловджийска хрътка, а не в коли.

Очаквах да намеря покой след изясняването на загадката, но това така и не се случи. Имаше нещо друго… нещо съвсем друго в думите на Суити, което продължаваше да човърка мозъка ми. Блъсках си главата още дълго време, но така и не успях да се сетя.

Внезапно осъзнах — за моя огромна изненада, — че набирам домашния телефон на Анди Белфльор. Слушалката вдигна сестра му, Порша. Тя се опита да прикрие собствената си изненада и хладно ме уведоми, че ще го извика.

— Да, Суки? — чу се спокойният глас на Анди.

— Нека те попитам нещо, Анди.

— Слушам.

— Когато простреляха Сам… — започнах аз и млъкнах, опитвайки се да формулирам въпроса си.

— Да? — подкани ме Анди. — Слушам те…

— Вярно ли е, че неговият куршум е различен от останалите?

— При някои от случаите не са открити куршуми — уклончиво отговори Анди.

— Хм… добре — казах аз, благодарих му и затворих, без да съм сигурна дали съм открила отговора на въпроса си. Трябваше да пропъдя този проблем от съзнанието си и да се заловя с нещо друго. Рано или късно отговорът щеше да ме намери. Поне така се надявах.

Остатъкът от вечерта премина спокойно — нещо, което рядко ми се случваше напоследък. Имах малка къща за чистене, малък двор за поддържане и много свободно време. Четох книга около час, реших една кръстословица и си легнах към единайсет.

За мое изумление, никой не ме събуди посред нощ. Никой не умря, никой не запали къщата ми и на никого не му се наложи да ме уведоми за каквато и да било драма.

На другата сутрин — за пръв път от една седмица насам — се събудих бодра и отпочинала. Часовникът ме увери, че съм спала непробудно цели единайсет часа. Е, в това нямаше нищо изненадващо. Не усещах почти никаква болка в рамото; съвестта ми най-после намери покой. За мое огромно облекчение, нямах почти никакви тайни за пазене. Мои тайни; с чуждите бях свикнала.

Тъкмо допивах кафето си, когато телефонът звънна. Оставих книгата си на кухненската маса и вдигнах слушалката.

— Ало — изчуруликах.

— Събитието е днес — започна Алсид с преливащ от вълнение глас. — Трябва да дойдеш.

Спокойствието ми трая точно трийсет минути. Трийсет минути, за бога!

— Предполагам, че визираш предизборния диспут на кандидатите за лидер на глутницата.

— Естествено.

— Би ли ми припомнил защо се налага да присъствам и аз?

— Защото си приятел на глутницата — отсече той. Тонът му не търпеше възражения. — Кристин специално подчерта, че трябва да присъстваш като свидетел.

Може би щях да поспоря с него, ако не беше споменал Кристин. Съпругата на бившия лидер на глутницата ми се стори разбрана и интелигентна жена.

— Добре — казах, стараейки се да не звуча сърдито. — Къде и кога?

— По обяд, в празната сграда на улица „Клермонт“, номер 2005. Преди там се помещаваше издателство „Дейвид&Ван Сач“.

Изслушах инструкциите му и затворих. Докато се къпех, обмислих тоалета си и реших да се облека като за спортно състезание — старата ми дънкова пола и червена блуза с дълъг ръкав. Обух си червен чорапогащник (полата беше доста къса) и очукани черни обувки с нисък ток. Надявах се Кристин да не поглежда към краката ми. Скрих сребърното си кръстче под блузата — върколаците не се интересуваха от религията ми, но среброто можеше да ги подразни.

Издателство „Дейвид&Ван Сач“ бе заемало доста модерна сграда в също толкова модерен индустриален район, който в днешния съботен ден изглеждаше почти пуст. Всички околни сгради си приличаха — стени от сив камък и тъмно стъкло, заобиколени от тревни площи, декоративни храсти и красиви бордюри. Встрани от издателството имаше изкуствено езерце, а над него — дървено мостче. След един освежителен ремонт сградата щеше да добие представителен вид. Сега, в края на зимата, изсъхналите миналогодишни растения се клатеха от ледения вятър. Голите храсти се нуждаеха от подрязване. Водата в езерото изглеждаше застояла, а по повърхността й плуваха боклуци. На паркинга имаше около трийсет коли, в това число и линейка, което ми се стори доста зловещо.

Докато крачех по мостчето към входа на сградата, се разтреперих от студ, макар че носех яке. Може би трябваше да облека по-дебело палто, но не сметнах, че ще ми с нужно за такова кратко разстояние. Изсъхналата трева и ясното светлосиньо небе се отразяваха в стъклената фасада.

Замислих се дали да почукам, но ми се стори неуместно, затова натиснах бравата на червената входна врата и влязох направо. В празното фоайе имаше двама души. Те се запътиха към сива двойна врата и аз ги последвах със свито сърце.

Влязохме в голяма зала — бивш производствен цех, може би, или административен отдел — с високи тавански прозорци, през които се процеждаше оскъдна светлина. В центъра на помещението имаше група хора.

Изборът ми на дрехи се оказа пълен провал. Жените носеха изискани костюми от панталон и сако, а тук-там се забелязваше и по някоя рокля. Свих рамене. Откъде можех да зная?

Сред присъстващите имаше и нови лица, които не бях забелязала на погребението. Кимнах на червенокоса жена — Аманда (помнех името й от Войната с вещиците) — и тя ми кимна в отговор. За моя изненада, сред присъстващите се мотаеха Клод и Клодин. Близнаците изглеждаха великолепно, както винаги. Клодин носеше тъмнозелен пуловер и черен панталон, а Клод — черен пуловер и тъмнозелен панталон. Ефектът бе поразителен. И тъй като феята и елфът бяха единствените не-върколаци в помещението, аз побързах да се присъединя към тях.

Клодин се наведе и ме целуна по бузата. Клод също. Целувките им по нищо не се отличаваха една от друга.

— Какво ще се случи тук? — прошепнах аз, защото наоколо цареше потискаща тишина. От тавана висяха някакви неща, но на оскъдната светлина не успях да разбера какво точно представляваха.

— Ще има няколко изпитания — отвърна тихо Клодин. — Умееш ли да викаш силно?

Не помнех да съм подкрепяла спортни отбори с крясъци, но може би не беше късно да се науча.

Джаксън Ерво и Патрик Фърнан се появиха от някаква врата в дъното на залата. Голи! Нямах голяма база за сравнение, но спокойно можех да кажа, че тези двама голи върколаци се разминаваха с идеала ми за мъж. И двамата изглеждаха силни и с поддържани за възрастта си фигури, но Джаксън имаше твърде слаби крака, а Патрик приличаше на буре.

След като привикнах с голотата им, забелязах, че всеки от тях си имаше придружител. Алсид следваше баща си, а зад Патрик се влачеше някакъв рус младеж. И двамата бяха напълно облечени.

— Би било много хубаво, ако те бяха голи, а? — прошепна Клодин и кимна към по-младите мъже. — Това са секундантите.

Точно като на дуел. Огледах ръцете им за пистолети или саби, но никой от тях не носеше оръжие.

Забелязах Кристин едва когато застана най-отпред в тълпата. Тя вдигна ръце над главата си и плесна веднъж. В залата се възцари пълна тишина. Крехката сивокоса жена командваше парада.

Тя хвърли поглед към някаква книга пред себе си и започна:

— Събрали сме се тук, за да изберем следващия водач на глутницата в Шривпорт, известна още като „Острозъбата глутница“. За да се преборят за поста, тези двама върколаци трябва да преминат през три изпитания. — Кристин направи пауза и отново погледна към книгата.

Три е хубаво число. Мистично. И предсказуемо. Надявах се изпитанията да преминат без кръвопролитие.

— Първият тест е за бързина и ловкост. — Кристин посочи към оградено с въжета пространство, което приличаше на гигантска детска площадка. — Вторият е за издръжливост. — Тя посочи към покрита с килими площ от лявата си страна. — Третият е за проверка на силата в битка. — Тя махна към нещо като манеж зад себе си.

Явно нямаше да се размине без кръв.

— Накрая победителят трябва да извърши съвкупление с представителка на върколашката общност, за да подсигури съхранението на глутницата.

Искрено се надявах, че четвъртата част ще е символична. В крайна сметка Патрик Фърнан имаше съпруга, която го гледаше заедно с група негови поддръжници.

Значи състезанието се състоеше не от три, а от четири изпитания, освен ако последното не се явяваше нещо като награда за победителя.

Клод и Клодин ме хванаха за ръцете и ги стиснаха едновременно, като по команда.

— Гадна работа — измърморих аз и те кимнаха в синхрон.

Най-отзад в тълпата стояха двама медици; свръхсъщества, съдейки по мозъчните им излъчвания. С тях имаше още една личност — или създание, по-точно казано, — която не бях виждала от месеци: доктор Лудвиг. Погледите ни се срещнаха и тя ми се поклони. Нямаше нужда да се навежда много, тъй като ръстът й не надвишаваше метър. Аз също й се поклоних. Доктор Лудвиг имаше голям нос, мургава кожа и кестенява коса — много гъста и къдрава. Присъствието й ме изпълни с необяснимо спокойствие. Нямах представа към кой вид свръхсъщества се числеше доктор Лудвиг, но жената си разбираше от работата. Ако не бях попаднала в ръцете й след атаката на менадата, гърбът ми и до днес щеше да е осеян с дълбоки белези (а можеше и отдавна да съм нахранила червеите). Благодарение на миниатюрната лекарка се отървах с няколко дни на легло и тънък, едва забележим белег на гърба.

Двамата съперници влязоха в „ринга“ — квадратно пространство, оградено с онези плюшени въжета и метални колчета, каквито използват в хотелите. В началото оградената площ ми бе заприличала на детска площадка, но сега, когато включиха осветлението, видях пред себе си нещо като арена за конни надбягвания или гонки е кучета.

— Трансформирайте се — каза Кристин и потъна в тълпата. Двамата кандидати паднаха на земята, а въздухът около тях започна да трепти като наситен с електричество. Умението да се трансформираш по всяко време бе повод за огромна гордост сред свръхсъществата. Двамата върколаци се преобразиха почти едновременно. Джаксън Ерво — в огромен черен вълк, като сина си. Патрик Фърнан — в светлосив звяр с широк гръден кош.

Тълпата затегна обръча около ринга. От сенките изникна грамаден мъж, прескочи въжетата и влезе в арената. Помнех го от погребението на полковник Флъд. Двуметровият исполин беше гол до кръста и бос, а по видимите части от тялото му нямаше нито едно косъмче. Останах впечатлена от огромните му мускули. Приличаше на джин и би изглеждал съвсем естествено в широки панталони и шарф, но вместо това той носеше износени сини джинси. Бездънните му очи бавно огледаха присъстващите. Нямах никакво желание да знам в какво животно се превръщаше по пълнолуние.

— Брей — ахна Клод.

— Майчице мила — прошепна Клодин.

— Аха — съгласих се аз.

Великанът застана между участниците и ги заведе в единия край на ринга.

— Щом обявя началото на изпитанието, никой от публиката няма право да се намесва — каза той, местейки поглед от единия върколак към другия. — Първият претендент е Патрик, върколак от тази глутница. — Басовият глас на великана гърмеше като далечен тътен от барабани. Тогава осъзнах, че той беше реферът. — Според жребия той започва пръв.

Стана ми смешно, че толкова сериозна церемония зависи от хвърляне на ези-тура, но нямах време да се усмихна, защото сивият върколак се втурна по пистата с такава скорост, че едва успявах да го следвам с поглед. Животното се покатери по една рампа, прескочи три варела и се приземи от другата им страна, после премина по следващата рампа, прелетя през висящия от тавана обръч (който продължи да се мята във въздуха още известно време), отново се приземи на четири лапи и пропълзя през една много тясна и огъната на места тръба. Подобни цилиндри, само че доста по-малки, продаваха в зоомагазините с клетките за хамстери или морски свинчета. Патрик излезе задъхан от тръбата и изтича до равен участък с дължина около двайсет метра, покрит с изкуствена трева. Там спря, поколеба се за миг и предпазливо стъпи върху настилката. Вървеше много предпазливо, сякаш се боеше от нещо. Внезапно във въздуха изхвърча парче от тревата, а на косъм от задната лапа на върколака изщрака капан. Той изскимтя от уплаха и закова намясто. Сигурно му беше ужасно трудно да овладее желанието си да хукне към безопасната платформа, намираща се само на няколко крачки разстояние.

Дори аз треперех, макар че състезанието не ме засягаше лично. Напрежението сред публиката постепенно нарастваше. Движенията на присъстванщите вече нямаха нищо общо с човешките. Дори силно гримираната госпожа Фърнан гледаше с широко отворени очи, които далеч не приличаха на женски, въпреки тоновете грим.

Когато сивият вълк изпълни последното препятствие — скок от място до платформата в края на ринга, — от гърлото на партньорката му изригна ликуващ вой. Реферът погледна секундомера си.

— Ред е на втория кандидат — извика той. — Джаксън Ерво, върколак от тази глутница. — Нечий мозък в близост до мен ми подаде името на великана.

— Куин — прошепнах аз на Клодин. Тя се ококори. Очевидно името имаше голямо значение за нея.

Джаксън Ерво пристъпи към преодоляването на същите препятствия като съперника си Патрик. Скочи през висящия обръч доста по-грациозно, но му отне повече време да пропълзи през тръбата. Очевидно и той го осъзна, защото се втурна през полето с капаните твърде прибързано. Стигнал навреме до същия извод, той спря намясто и започна да души тревата. Получената информация го разтревожи и той започна да трепери. Върколакът вдигна предната си лапа и изключително предпазливо пристъпи няколко сантиметра напред. Тактиката му за придвижване се различаваше коренно от тази на неговия предшественик. Всички следяхме движенията му със затаен дъх. Патрик Фърнан правеше по-големи крачки и по-дълги паузи, в които душеше около себе си. Джаксън Ерво се движеше, без да спира, но много предпазливо, със ситни стъпки и забит в земята нос. За мое огромно облекчение, бащата на Алсид премина от другата страна, без да задейства нито един капан.

Черният вълк мобилизира всичките си сили и се хвърли във въздуха за последния си скок. Приземи се малко тромаво — задните му лапи безпомощно се мятаха във въздуха, а предните отчаяно драскаха по платформата в опит да изтеглят тялото му нагоре. Но в крайна сметка успя да се справи и от публиката се откъснаха няколко окуражителни възгласа.

— И двамата кандидати преодоляха изпитанието за бързина и ловкост — обяви Куин и огледа тълпата. Стори ми се, че задържа погледа си върху странното ни трио — състоящо се от двама високи чернокоси близнаци, фея и елф, и една доста по-ниска блондинка, — но нямаше как да съм сигурна.

Кристин се опитваше да привлече вниманието ми. Погледнах я и тя едва забележимо кимна към съседната площадка, предназначена за второто изпитание. Смутих се, но послушно тръгнах нататък. Дори не знаех, че близнаците ме следват по петите, докато не застанаха отново до мен. Имаше нещо, което Кристин искаше да видя… Ама разбира се. Тя искаше да използвам дарбата си, защото надушваше… измама.

Алсид и младият блондин заеха местата си на арената. Направи ми впечатление, че носят ръкавици. Мислите и на двамата бяха насочени изцяло върху изпитанието и не успях да извлека нищо полезно от главите им; не ми оставаше нищо друго, освен да сондирам мозъците на съперниците. Никога досега не бях опитвала да чета съзнанието на свръхсъщество в животински облик.

Бавно и много предпазливо свалих мисловната си защита. Както можете да се досетите, смесицата от човешки и вълчи мисли беше доста голямо предизвикателство. При първото сканиране забелязах същата съсредоточеност като при секундантите, но после усетих разлика.

Алсид хвана с две ръце половинметрова сребърна пръчка и я вдигна пред себе си. Стомахът ми се сви от страх. Другият секундант повтори действието му. Може би нямаха нужда от ръкавици, защото среброто не можеше да повреди кожата им, докато се намираха в човешки облик. За трансформирани върколаци обаче допирът беше доста болезнен.

Секундантът на Фърнан плъзна покритата си с ръкавица длан по пръчката, сякаш търсеше скрити дефекти.

Нямах никаква представа защо среброто изпиваше силата на вампирите и изгаряше кожата им и защо би могло да има фатални последствия за върколаците, а в същото време не влияеше по никакъв начин на феите — които пък, от своя страна, не можеха да понасят желязо. Просто знаех това като факт и изобщо не се съмнявах, че изпитанието ще бъде мъчителна гледка.

Наложих си да се съсредоточа. Тук щеше да се случи нещо много важно, което изискваше цялото ми внимание. Върнах се обратно в мислите на Патрик. Оказаха се толкова примитивни, че трудно бих могла да ги нарека „мисли“.

Куин застана между двамата секунданти. Голият му череп блестеше под яркия лъч светлина. В ръката си стискаше секундомер.

— Следващото изпитание е за издръжливост — каза той. — Начало!

Алсид постави пръчката между зъбите на баща си. Черният вълк я стисна с челюсти и приседна на задните си лапи. Съперникът му направи същото. Двамата секунданти се отдръпнаха. Джаксън Ерво започна да вие от болка. Патрик Фърнан не показваше видими признаци на безпокойство, ако не се броеше тежкото му дишане. От устните и венците на Джаксън се разнесе дим и миризма на пърлено и той нададе още по-силен вой. С нежната лигавица на Патрик се случваше същото, но той продължаваше да мълчи.

— Каква смелост! — прошепна Клод по адрес на върколаците. Втренченият му поглед преливаше от ужас и възхищение. Започваше да става ясно, че по-възрастният претендент няма да спечели това състезание. Видимите признаци на болката му се засилваха с всяка изминала секунда. Въпреки силната морална подкрепа от страна на Алсид, изпитанието щеше да приключи всеки момент. Освен ако…

— Той мами — обадих се аз с ясен глас и посочих към сивия вълк.

— Никой от членовете на глутницата няма право да се обажда — намеси се Куин. Басовият му глас не звучеше сърдито; реферът просто припомняше регламента.

— Аз не съм член на глутницата.

— Настоявате за спиране на изпитанието, така ли? — Куин ме пронизваше с поглед. Всички околни върколаци се отдръпнаха настрана. До мен останаха само Клод и Клодин, но и те ме гледаха отвисоко с огромно изумление.

— Настоявам, и още как! Подушете ръкавиците, които носеше секундантът на Патрик.

Русият младеж виновно наведе глава.

— Пуснете пръчките — изкомандва Куин и двамата върколаци незабавно се подчиниха. Джаксън Ерво продължи да вие от болка, а Алсид коленичи до него и го прегърна.

Куин — с необичайна грация, все едно ставите му бяха смазани с машинно масло, — се наведе, за да вземе ръкавиците от пода. Ръката на Либи Фърнан се стрелна под въжето към тях, но Куин изръмжа предупредително насреща й. Тръпки ме побиха, макар че стоях доста по-далеч от него в сравнение с Либи.

Куин вдигна ръкавиците и ги подуши.

После изгледа Патрик Фърнан с такова презрение, че очаквах върколакът да заскимти от отчаяние.

— Жената е права — обърна се Куин към тълпата. Басовият му глас придаваше тежест на всяка една от думите му. — Ръкавиците са намазани с наркотик. Благодарение на него кожата на Фърнан е станала безчувствена към въздействието на сребро. Обявявам Джаксън Ерво за победител в този етап от състезанието. Нека глутницата реши дали Патрик Фърнан да продължи участието си и дали секундантът му заслужава привилегията да остане член на глутницата.

Русият младеж се сви от страх, сякаш очакваше някой да го удари. Не можех да проумея защо наказанието му трябва да е по-сурово от това на Патрик. Може би по-низшите в йерархията биваха съдени много по-строго? Не беше честно, но какво ли разбирах аз от върколашко правосъдие?

— Глутницата ще вземе решение чрез гласуване — обади се Кристин. После ме погледна с благодарност. — Бих искала да помоля останалите да се оттеглят в другата стая.

Куин, Клод, Клодин и три свръхсъщества тръгнаха заедно с мен към вратата на другата стая. Там имаше повече естествена светлина, което много ме зарадва. Това, което изобщо не ме зарадва, бе вълнението на околиите. Мозъците на всички присъстващи преливаха от любопитство и подозрителност. Изключвам Клод и Клодин, разбира се, защото те смятаха моята странност за рядък дар, а мен — за голяма късметлийка.

— Ела тук — изръмжа Куин. Изкуших се да го посъветвам да вземе заповедите си и да ги завре там, където слънце не огрява, но не исках да се държа детински, а и нямаше от какво да се страхувам. (Или поне това си повторих наум седем последователни пъти.) Изпънах гръб, приближих се до него и го погледнах право в очите.

— Отпусни се — меко каза той. — Няма да те ударя.

— Не съм и очаквала — гордо отвърнах аз. Куин имаше кръгли кафяви очи с наситен виолетов оттенък, като теменуги. Изумително красиви при това! Гледай ти! Усмихнах се от радост (и от облекчение).

За моя огромна изненада, той ми се усмихна в отговор. Имаше плътни устни, равни бели зъби и врат като дънер.

— Всеки ден ли се бръснеш? — попитах аз, възхитена от гладката му кожа.

Куин избухна в гръмогласен смях.

— Страх ли те е от нещо? — попита.

— От твърде много неща — въздъхнах аз.

Той се замисли.

— Имаш ли свръхчувствително обоняние?

— Не — отвърнах.

— Познаваш ли русия младеж?

— Никога не съм го виждала.

— Тогава как разбра?

— Суки е телепат — поясни Клод, но след погледа на Куин веднага съжали, че се е намесил. — Сестра ми е нейна… ъм… закрилница — бързо допълни той.

— Значи не си вършиш добре работата — обърна се Куин към Клодин.

— Не я упреквай — защитих я аз. — Клодин неведнъж ми е спасявала живота.

— Проклети феи! — измърмори той. — Върколаците няма да са особено щастливи от разкритието ти, момиче. Поне половината от тях вече желаят смъртта ти. Ако главната задача на Клодин е да те пази, трябваше веднага да ти запуши устата.

Клодин изглеждаше отчаяна.

— Хайде, стига — казах. — Наясно съм, че тук имаш приятели, за които се тревожиш, но не е нужно да се заяждаш с Клодин. Или с мен — бързо добавих аз.

— Тук нямам нито един приятел. И се бръсна всяка сутрин — каза той.

— Страхотно — смотолевих аз.

— Също и ако ще излизам някъде вечер.

— Ясно.

— За някое по-специално събитие.

Какво ли имаше предвид под специално?

Вратата се отвори и сложи край на най-странния разговор през живота ми.

— Можете да се върнете обратно — покани ни младо момиче от глутницата. Носеше яркочервена къса рокля и обувки с осемсантиметрови токчета, а докато вървеше пред нас, предизвикателно поклащаше бедрата си. Кого ли се опитваше да впечатли — Куин или Клод? А може би Клодин?

— Глутницата взе решение — обърна се Кристин към рефера. — Състезанието ще продължи. Според резултатите от гласуването Патрик е дисквалифициран от второто изпитание поради опит за измама. В първото изпитание победител е Джаксън. Патрик Фърнан може да продължи състезанието, но за да спечели, трябва да демонстрира убедителна победа в последното изпитание. — Интересно какво имаше предвид Кристин под „убедителна победа“. Нищо хубаво, съдейки по изражението на лицето й.

Алсид изглеждаше мрачен като буреносен облак. За него тази присъда клонеше в полза на съперника. Внезапно осъзнах, че поддръжниците на Фърнан бяха повече от тези на Ерво. А на погребението ми се беше сторило, че двата лагера са сравнително равностойни.

Тъй като така или иначе се бях намесила в събитията, реших да продължа в същия дух. Започнах да се разхождам наоколо и да подслушвам върколашките мозъци. Трудно прониквах в съзнанията на свръхсъществата, но все пак успях да уловя някоя и друга откъслечна мисъл. Научих, че семейство Фърнан са подхранвали клюките за хазартните проблеми на Джаксън Ерво, за да уронят авторитета му в предизборната надпревара.

Знаех от Алсид, че историите за хазартната зависимост на баща му са верни. И въпреки че не одобрявах подмолните методи на семейство Фърнан, изобщо не се изненадвах, че са се възползвали от слабото му място.

Двамата съперници все още пазеха вълчия си облик. Доколкото разбирах, битката щеше да започне всеки момент. Стоях точно до Аманда.

— Какво се промени в регламента на последното изпитание? — попитах. Червенокосата жена прошепна на ухото ми, че битката ще приключи тогава, когато единият от съперниците убие или осакати другия. Това значи имаше предвид Кристин под „убедителна победа“.

Не очаквах подобен обрат на нещата, но нямаше как да си тръгна без позволение.

Всички се струпаха около телена клетка, която веднага ме подсети за филма „Лудия Макс: Под гръмотевичния купол“. Сещате се — „Двама влизат, един излиза“. Само че тук не ставаше въпрос за хора, а за върколаци. Куин отвори вратичката и двете огромни животни влязоха вътре. Погледите им зашариха из тълпата, сякаш брояха привържениците си.

Куин се обърна към мен и ме повика с жест.

Дявол да го вземе! Намръщих се. Виолетово-кафявите очи ме гледаха настоятелно. Човекът не си поплюваше. Приближих се неохотно към него.

— Отивай да им четеш мислите. — Той положи огромната си длан върху рамото ми. Обърна ме е лице към себе си, или по-точно с лице към тъмнокафявите зърна на гърдите си, но аз изобщо не се смутих и вдигнах поглед нагоре. — Чуй ме, златокоске, от теб искам само да влезеш вътре и да си вършиш работата.

Защо не ме помоли да го направя, докато бяха извън клетката? Ами ако ме затвори вътре, докато трае битката? Хвърлих поглед през рамо към Клодин. Феята клатеше глава като обезумяла.

— Защо трябва да го правя? С каква цел? — попитах аз. Все пак не съм пълен идиот!

— За да разберем намеренията на Фърнан — тихо каза Куин, така че никой друг да не чуе. — Може би има някакво приспособление за измама, което не се вижда с просто око.

— Гарантираш ли, че няма да ми се случи нищо лошо?

Погледът му не трепна.

— Да — отвърна той без колебание. После отвори вратата на клетката, пропусна ме пред себе си и ме последва.

Върколаците пристъпиха предпазливо към мен. Излъчваха силна миризма; подобна на кучешката, но много по-остра. Протегнах ръка и със свито сърце я поставих върху главата на Патрик Фърнан. Усетих единствено гняв към мен — за това, че му попречих да спечели изпитанието за издръжливост. Сивият вълк мислеше единствено за предстоящата битка, която възнамеряваше да спечели не с хитрост, а с цялата жестокост, на която бе способен.

Въздъхнах, разтърсих глава и преместих ръката си върху раменете на Джаксън. Тялото му буквално вибрираше от желание да разкъса съперника си на парчета. Но Джаксън Ерво се страхуваше от по-младия вълк.

— Всичко е наред — казах аз и Куин се обърна да отвори вратата. Наведе се, за да излезе от клетката, аз го последвах и точно в този момент момичето с червената рокля нададе силен писък. Със завидна за ръста си бързина Куин ме сграбчи за лакътя и ме повлече навън. С другата си ръка хлопна вратата точно преди нечие тяло да се удари в нея.

Съдейки по шума зад себе си, битката беше започнала. Само че аз не виждах нищо, защото бях заклещена между огромните му гладки мускули.

Чувах туптенето на сърцето му някъде под гладката загоряла кожа.

— Успя ли да те докопа? — попита той.

Цялата треперех. Погледнах надолу и видях, че панталонът ми е скъсан, а от прасеца ми тече кръв. Нямах представа дали съм одрала крака си на вратата, или… Господи, ами ако бях ухапана?

Всички стояха плътно около клетката и наблюдаваха разярените вълци. Пръски кръв и слюнка хвърчаха във всички посоки. Обърнах се и видях как Джаксън докопа счупената задна лапа на Патрик, който пък се обърна, за да захапе муцуната на преливника си. Алсид наблюдаваше баща си с тревожен поглед.

Нямах сили да гледам подобна жестокост. Предпочитах да стоя с гръб към клетката, забила нос в гладката кожа на непознат мъж.

— Тече ми кръв — казах аз на Куин. — Но раната не е дълбока.

Внезапно от клетката се разнесе пронизително скимтене. Очевидно единият от участниците бе успял да рани сериозно другия. Сърцето ми се сви от страх.

Здравенякът Куин ме отнесе до стената, на безопасно разстояние от клетката, и ме сложи да седна на земята. Правеше изключително плавни движения за човек с неговите размери и аз просто не можех да откъсна поглед от него. Коленичи до мен, събу обувките ми и свали подгизналите ми от кръв чорапи. После легна по корем и аз се разтреперих от страх, но не обелих и дума. Хвана крака ми с огромните си лапи, все едно държеше пилешко бутче, и започна да ближе кръвта от глезена ми. Страхувах се да не ме захапе, но доктор Лудвиг се появи отнякъде, огледа ранения ми крак и кимна.

— Ще се оправиш — каза тя, потупа ме по главата като ранено куче и се върна при колегите си.

Междувременно — макар да не очаквах, че бих могла да изпитам нещо различно от страх и тревога, — езикът на Куин започваше да ми действа твърде благотворно. Размърдах се неспокойно и с мъка потиснах една въздишка. Може би трябваше да си прибера крака обратно? Голата му глава се движеше ритмично нагоре-надолу и тази гледка ме караше да си мисля за нещо коренно различно от смъртоносната битка, която се водеше на метри от мен. Езикът му — топъл и грапав — се движеше все по-бавно и все по-нежно по кожата ми. И макар че свръхестественият му мозък не пропускаше нито една издайническа мисъл, аз усещах, че Куин се чувства по същия начин.

Когато приключи, положи глава на бедрото ми. Дишаше тежко, а аз се стараех да сдържам дъха си. Ръката му отслаби хватката си, но продължи да гали крака ми. Тогава вдигна поглед към мен. Очите му се бяха променили. Изглеждаха златни; като от чисто злато. Изумително!

По изражението на лицето ми Куин разбра, че съм смутена — меко казано — от кратката случка помежду ни.

— Не е нито времето, нито мястото, бебче — каза той. — Господи… беше страхотно. — Той се изправи, но не както го правеха обикновените хора, а с вълнообразно движение, сякаш се гмуркаше във вода. Това бе една от най-странните гледки в живота ми, а аз съм виждала доста странни неща.

— Знаеш ли как се казвам? — попита той.

— Куин — кимнах аз и бузите ми пламнаха.

— Чух, че те наричат Суки — каза той и коленичи до мен.

— Суки Стакхаус.

Той улови нежно брадичката ми и ме погледна в очите.

— Интересно ми е какво виждаш — каза най-после той и отдръпна ръката си.

Сведох поглед надолу. Почистеният ми от кръвта крак изглеждаше доста по-добре. Раната се оказа обикновена драскотина от металната врата.

— Не съм ухапана — казах. На последната дума гласът ми затрепери, но изпитах огромно облекчение.

— Не ти било писано да станеш вълчица — усмихна се той и се изправи на крака. После ми подаде ръка и ми помогна да стана. От клетката се разнесе пронизителен вой, който незабавно ме върна в настоящето.

— Нека те питам нещо — обадих се аз. — Защо просто не изберат водача с гласуване, по дяволите?

Очите му бяха възвърнали обичайния си виолетово-кафяв оттенък. В ъгълчетата им се появиха ситни бръчици, а на устните му трепна едва доловима усмивка.

— Защото нещата в свръхестествения свят не стават по този начин, детенце. Ще се видим по-късно — обеща той и се запъти обратно към клетката. Малкото ми бягство от реалността приключи. Сега трябваше отново да насоча вниманието си към изключително важното събитие, което се случваше в тази сграда.

Клод и Клодин се оглеждаха тревожно през рамо, когато ги открих. Наместих се помежду им и близнаците незабавно ме прегърнаха. Изглеждаха много притеснени, а по бузите на Клодин се виждаха следи от сълзи. Погледнах към клетката и веднага разбрах причината.

Сивият вълк водеше убедително. От козината на съперника му капеше кръв. Черният върколак все още се държеше на крака и продължаваше да ръмжи, но от време на време огъваше задния си крак и залиташе. На два пъти успя да избегне зъбите на Фърнан, но накрая раненият му крак то предаде и Джаксън Ерво се озова на земята, притиснат от по-младия си съперник. Двата вълка се запремятаха из клетката, слети в ужасяваща топка от зъби, разкъсана плът и козина.

Публиката пренебрегна правилото за спазване на тишина и започна да изразява подкрепата си с вой и бурни викове. Наоколо цареше пълен хаос. Сред тълпата мярнах лицето на Алсид, който отчаяно блъскаше с юмруци по металната решетка. Сърцето ми се сви от мъка. Имах чувството, че всеки момент ще нахълта вътре, за да се включи в битката. Но Куин стоеше на пост до вратата и нямаше да му го позволи, разбира се. Ето защо ролята на рефер се изпълняваше от непознат върколак.

Внезапно всичко свърши. Сивият вълк захапа черния за гърлото. Стискаше го с челюсти, без да забива зъбите си. Джаксън сигурно би продължил да се бие, ако не беше толкова тежко ранен. Лежеше на земята и скимтеше, неспособен да се защитава повече. В залата настъпи пълна тишина.

— Победител в състезанието е Патрик Фърнан — безпристрастно обяви Куин.

И тогава Патрик Фърнан прегриза гърлото на Джаксън Ерво. Бащата на Алсид беше мъртъв.