Шарлейн Харис
Мъртви на прага (14)

14.

Спах часове наред.

Когато се събудих, Тара я нямаше.

Обхвана ме паника, но бързо си отдъхнах — забелязах, че е сгънала одеялото, измила си е лицето (съдейки по мократа кърпа в банята) и е обула обувките си. Намерих и бележка, надраскана върху списъка ми за пазаруване. „Ще се чуем по-късно. Т.“ Лаконично и безчувствено, като поредната точка от списъка ми.

Стана ми малко тъжно. Явно с Тара нямаше да се виждаме известно време. Предстоеше й да помисли малко и за себе си — нещо, което тя нямаше навика да прави.

Има дни, в които използваш мозъка си на пълни обороти, и други, в които му даваш почивка. Днес моят мозък имаше почивен ден. Рамото ми се подобряваше, затова реших да отида с колата до Кларис и да напазарувам всичко от тамошния „Уолмарт“. Там нямаше да срещам познати на всяка крачка и нямаше да ми се налага да обяснявам за стотен път как са ме простреляли.

Разхождах се бавно из големия магазин, четях спокойно етикетите и се наслаждавах на усещането за анонимност. Дори избрах найлонова завеса за новата си баня. Напазарувах всичко от списъка. Стараех се да използвам само дясната си ръка, докато местех торбите от количката в багажника. По обратния път към вкъщи преливах от задоволство и не спирах да се усмихвам.

На алеята пред квартирата ми стоеше микробус от цветарски магазин. Сърцето на всяка жена трепва при подобна гледка, а аз не правех изключение.

— Имам няколко доставки за теб. Суки — каза Грета, съпругата на Бъд Диърборн. Тя също имаше плоско лице и набита фигура като шерифа, но за разлика от него притежаваше весел характер и не подозираше всички в престъпление. — Късметлийка си ти, момиче.

— Да, най-голямата — съгласих се аз с лека ирония в гласа. Грета ми помогна да внеса пазарските си торби в къщата, а после започна да сваля букетите от микробуса.

Малка ваза с маргаритки и карамфили от Тара. Много харесвам маргаритки, а комбинацията от бяло и жълто изглеждаше много симпатично в малката ми кухня. На картичката имаше само две думи: „От Тара“.

От Калвин — малък храст гардения, увит в хартия и украсен с огромна панделка. Още тази пролет щях да го извадя от пластмасовата саксия и да го посадя в градината. Страхотен подарък; гарденията щеше да пръска аромат в двора ми години наред. На картичката пишеше: „Мисля за теб. Калвин“. Банална фраза, наистина, но той все пак бе поръчал букета и картичката по телефона.

Смесен букет от Пам. На картичката пишеше: „И никакви куршуми повече. От групата във «Вамптазия»“. Това ме накара да се усмихна. Обзе ме желание да изпратя благодарствени картички на всички, но нямах. По-късно щях да купя няколко от аптеката. Там разполагаха с щанд за картички и с гише за приемане на куриерски пратки. В Бон Томпс трябва да си изобретателен и смел, ако искаш бизнесът ти да върви.

Разпределих покупките по местата им, закачих непохватно завесата в банята и започнах да се приготвям за работа.

Първият човек, когото видях още с влизането си в „Мерлот“, беше Суити де Арт. Носеше наръч сгънати кухненски кърпи.

— Трудна си за убиване, Суки — отбеляза тя. — Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърнах. Имах чувството, че Суити ме с чакала да се появя. Колко мило от нейна страна.

— Чух, че си приклекнала точно навреме — каза тя. — Как успя? Чу ли нещо?

— Не точно — взех да увъртам аз. В този момент Сам излезе от кабинета си с бастун в ръка и ме изгледа сърдито. — Просто предчувствие — казах аз и свих рамене, което се оказа изненадващо болезнено.

Суити поклати глава и тръгна към кухнята.

Сам кимна отсечено към кабинета си и аз го последвах със свито сърце. Той хлопна вратата и се обърна към мен. Очите му хвърляха искри.

— Какво точно правеше, когато те простреляха? — попита той.

Нямах намерение да се чувствам виновна за случилото се. Приближих се към него и го погледнах право в очите.

— Отивах в библиотеката, за да върна няколко книги — процедих през зъби.

— Защо стрелецът те е взел за свръхсъщество?

— Нямам никаква представа.

— С кого си се виждала?

— Ходих да видя Калвин и… — Гласът ми изтъня и оставих мисълта си недовършена. — Кой би могъл да усети миризмата на свръхсъщество? — бавно попитах аз. — Друго свръхсъщество и никой друг, нали така? Вампир, върколак…

— Но напоследък в района не са се навъртали подозрителни свръхсъщества.

— Ти ходил ли си да душиш на някое от местата, откъдето е стрелял снайперистът?

— Не, последния път, когато присъствах на местопрестъпление, бях твърде зает да крещя от болка, да се въргалям по земята и да гледам как от крака ми шурти кръв.

— А сега дали не би могъл да уловиш някоя миризма?

Сам погледна неуверено към крака си.

— Валяло е, но си струва да опитаме — отвърна той. — Трябваше да се сетя досега. Добре, ще отидем довечера след работа.

— Чудесно, значи имаме среща — засмях се аз, а той се настани на скърцащия си стол. Прибрах чантата си в едно празно чекмедже и отидох да се погрижа за масите си.

Чарлз наливаше бира зад бара. Кимна ми, усмихна се и продължи да работи. На бара стоеше една от редовните ни пияници, Джейн Боудхаус, и следеше всяко движение на бармана. Вампирът обаче изобщо не се смущаваше от вниманието й. В общи линии, еуфорията около появата му в бара беше утихнала и всичко си беше постарому.

Около час след началото на смяната ми се появи Джейсън. На лакътя му висеше Кристъл. Брат ми изглеждаше по-щастлив от всякога. Вълнуваше се от новия си живот и от компанията на новата си приятелка. Зачудих се колко ли щеше да трае това. Самата Кристъл, поне на пръв поглед, споделяше ентусиазма му.

От нея разбрах, че на другия ден изписват Калвин от болницата. Аз не пропуснах да спомена, че ми е изпратил цветя и че смятам да му приготвя нещо за хапване по случай благополучното му завръщане у дома.

Кристъл беше сигурна, че е бременна. Макар че мислите на свръхсъществата обикновено изглеждаха като заплетено кълбо, тази нейна увереност светеше като надпис на челото й. Не за пръв път научавах от „сериозна приятелка“, че брат ми ще става баща. Искрено се надявах и този път да е фалшива тревога. Не че имах нещо против Кристъл… Добре де, самозалъгвах се. Изобщо не я харесвах. Тя бе част от Хотшот и никога нямаше да го напусне. Не исках бъдещите ми племенници да бъдат отглеждани в тази странна малка общност, наситена с магия и заклещена точно в центъра на някакъв важен енергиен кръстопът.

Кристъл пазеше в тайна от Джейсън факта, че менструацията й закъснява. Не смяташе да повдига въпроса, преди да е сигурна в причината. Одобрявах решението й. Изпи една бира, докато брат ми погълна две, а после заминаха на кино в Кларис. На тръгване Джейсън ме прегърна, а аз понесох таблата с напитки към групата полицейски служители, настанени около две долепени маси в ъгъла. Елси Бек, Бъд Диърборн, Анди Белфльор, Кевин Прайър и Кения Джоунс, плюс новата тръпка на Арлийн — пожарния следовател Денис Петибоун. С тях имаше и двама непознати, но бързо ми стана ясно, че са от същия бранш.

Арлийн сигурно би ги обслужила с удоволствие, но те седяха в моя сектор и очевидно обсъждаха нещо много важно. Докато записвах поръчките им, всички млъкнаха, но подновиха разговора си веднага щом им обърнах гръб. Естествено, за мен нямаше значение дали говорят на глас, или не, защото можех да бръкна в главата на всеки един от тях и да разбера какво си мисли.

И всички те знаеха това много добре, но нито един от тях не се сещаше, че притежавам подобна дарба. Елси Бск например се страхуваше до смърт от мен, но дори той не даваше признаци, че помни какво умея, макар че неведнъж съм му го демонстрирала. Същото важеше и за Анди Белфльор.

— На каква тема е полицейската конференция в ъгъла? — попита Чарлз. Джейн се бе оттеглила в тоалетната, така че никой не ни подслушваше.

— Сега ще разберем — казах аз и затворих очи за по-добра концентрация. — Така… довечера смятат да преместят наблюдението върху друг паркинг. Убедени са, че пожарът, престрелките и смъртта на Джеф Мариот са свързани помежду си по някакъв начин. Дори се чудят дали изчезването на Деби Пелт не е брънка в тази плетеница от престъпления, тъй като за последно е била видяна да зарежда колата си на бензиностанция по магистралата в близост до Бон Томпс. Брат ми, Джейсън, също изчезна за известно време преди две седмици; може би и това е част от цялостната картина. — Разтърсих глава, отворих очи и едва не подскочих от уплаха. Чарлз стоеше тревожно близо до мен, вперил единственото си здраво око — дясното — в моето ляво.

— Имаш много необичайна дарба, млада жено — каза той след известно мълчание. — Последният ми работодател обичаше да колекционира необичайни неща.

— За кого си работил, преди да дойдеш на територията на Ерик? — попитах. Той се обърна, за да вземе бутилката „Джак Даниълс“.

— За краля на Мисисипи — отвърна.

Почувствах се така, сякаш земята хлътна под краката ми.

— Как стана така, че напусна Мисисипи и дойде тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на подвикванията от съседната маса.

Кралят на Мисисипи, Ръсел Еджингтън, ме познаваше като момичето на Алсид, но не и като телепат, изпълняващ вампирски поръчки. Не беше изключено да ми е малко сърдит. Преди време Бил прекара няколко седмици като заложник в стара конюшня зад имението на Еджингтън. Лорена — жената, превърнала го във вампир преди сто и трийсет години, — го бе подложила на жестоки мъчения. Бил избяга. Лорена умря. Ръсел едва ли знаеше, че аз съм деятелят на тези събития. А може и да знаеше.

— Дотегна ми от методите на Ръсел — каза сър Чарлз. — Дотегна ми от сексуалните му перверзни.

Еджингтън действително предпочиташе мъжка компания. В къщата му изобилстваше от мускулести хубавци, а освен това си имаше постоянен партньор, човек, на име Талбот.

Не беше изключено Чарлз да е бил в имението по време на моето гостуване там, макар че не помнех да съм го виждала. Бях отведена там в много тежко състояние (пронизана с кол). Не успях да видя всички обитатели, а онези, които видях, не запомних.

В един момент осъзнах, че двамата с пирата продължаваме да се гледаме втренчено. Вампирите, и особено по-старите от тях, умеят отлично да четат човешките емоции. Чудех се какво ли успяваше да изкопчи Чарлз Туайнинг от моето лице и от поведението ми. Това бе един от редките пъти, когато съжалявах, че не мога да чета вампирски мисли. Много исках да знам дали Ерик е наясно с миналото на Чарлз. Ерик се славеше със своята предпазливост и не би го приел на своя територия, без да го е проучил. Поне така си мислех. Иначе не би оцелял след толкова много събития векове наред.

Най-после реших да обърна внимание на жадните клиенти, които от няколко минути се мъчеха да привлекат погледа ми.

До края на смяната старателно избягвах новия ни барман. Не можех да проумея защо ми бе споделил всичките тези неща. Може би искаше да ме уведоми, че ме наблюдава, а може би наистина нямаше представа, че съм била в Мисисипи.

Имах много храна за размисъл.

Работната част от нощта най-сетне приключи. Джейн се натряска до козирката, та се наложи да звъннем на сина й, за да я прибере — нищо ново под слънцето. Барманът работеше с отлично темпо, никога не правеше грешки и не пропускаше да каже по някоя и друга добра дума на всеки клиент, който го заговаряше. Затова и бурканът с бакшишите му изглеждаше доволно препълнен.

Бил дойде да прибере съквартиранта си малко преди да заключим бара. Исках да си поговоря с него насаме, но Чарлз веднага довтаса. Бил ме изгледа някак странно и тръгна, без да обели и дума. Е, аз така или иначе нямах нищо конкретно за казване. Пиратът едва ли представляваше някаква опасност. Бил помнеше всичките си мъчители от имението на краля, така че Чарлз със сигурност не е бил между тях.

Сам ме чакаше, за да започнем разузнаваческата си мисия. В ясното нощно небе блещукаха звезди. Шефът ми облече якето си, а аз — красивото си червено палто. Имах шапка и ръкавици в същия цвят, които смятах да използвам. Макар че пролетта се усещаше все по-осезаемо, зимата не бързаше да си ходи.

В бара нямаше никой друг, освен нас двамата. На пустия паркинг стоеше единствено колата на Джейн. Силната светлина от охранителните прожектори правеше сенките още по-зловещи. В далечината излая куче. Сам внимателно пристъпваше по неравната настилка с помощта на патериците.

— Ще се преобразя — каза той. И нямаше предвид характера си.

— А какво ще стане с крака ти?

— Ще разберем.

Сам бе чистокръвно свръхсъщество по линия и на двамата си родители. Можеше да се трансформира не само по пълнолуние, и то в каквото пожелаеше, но той предпочиташе да се превръща в куче, порода коли.

Сам се скри зад живия плет до караваната си, за да свали дрехите си. Даже и в тъмното забелязах как въздухът около него започна да вибрира под влиянието на магията. Той коленичи, изпъшка и изчезна от погледа ми сред гъстите храсти. Минута по-късно оттам изскочи ловджийска хрътка с червена козина. Не бях свикнала да го виждам в такова тяло и в първите няколко секунди дори не знаех дали това е той.

Но когато кучето ме погледна в очите, всичките ми съмнения се разсеяха.

— Ела тук, Дийн — казах. Винаги използвах това име за четириногия Сам. Кучето се втурна през паркинга и потъна в гората към мястото, откъдето снайперистът бе стрелял по него в онази нощ. Забелязах, че накуцваше с десния крак, но съвсем леко.

Преплитащите се клони на дърветата скриваха нощното небе. Извадих фенерчето си и го включих, но светлината придаде на обстановката още по-зловещ изглед. Хрътката — Сам — вече стоеше на мястото, маркирано от полицаите като най-вероятния наблюдателен пункт на стрелеца. Кучето наведе муцуна към земята и започна да души наоколо. Аз стоях настрана и се чувствах абсолютно безполезна. По едно време Дийн вдигна глава към мен и излая. След това се втурна обратно през гората и излезе на паркинга. Очевидно си беше свършил работата.

Според предварителната ни уговорка натоварих четириногия си приятел в колата и се запътихме към следващата точка от маршрута си. Мястото се намираше зад някаква стара сграда точно срещу „Соник“, където стрелецът бе причакал горкичката Хедър Кинман. Свих по тясната автомобилна алея между старите складове и паркирах зад ателие за химическо чистене „Патси“, което още преди петнайсет години се бе преместило в ново помещение на по-оживено място. Между ателието и полуразрушената празна постройка на магазин „Фураж и семена — Луизиана“ имаше тясно пространство, което предлагаше чудесна видимост към „Соник“. По това време на нощта закусвалнята не работеше, но лампите вътре светеха. Уличното осветление също работеше.

Хрътката отново се втурна да обикаля района и да души настървено, отделяйки особено внимание на затревената площ между двата стари склада — тясна ивица, където трудно биха могли да се разминат двама души. В един момент видимо се развълнува и започна да мята опашка. Аз също се зарадвах, защото искрено се надявах да е открил някаква улика.

Дийн внезапно завъртя глава в моята посока и излая. Погледът му се плъзна покрай мен и се насочи към нещо или някого. Обърнах се неохотно и видях Анди Белфльор, застанал в края на алеята. Уличните лампи осветяваха само раменете и лицето му.

— Исусе Христе, пастире юдейски! Анди, изкара ми ангелите! — Ако не наблюдавах кучето толкова усърдно, щях да усетя присъствието на Анди. Полицейското наблюдение, но дяволите, как можах да забравя!

— Какво правиш тук, Суки? Откъде се взе това куче?

Не успях да измисля отговор, който да звучи приемливо.

— Реших, че си струва да прибегна до помощта на обучено куче. Може пък да успее да улови следа — смотолевих аз. Дийн дотича запъхтян и се отърка в краката ми.

— Я виж ти, имаме си нов следовател — подсмихва се той. — Та ти и заплата ще искаш накрая.

Хм, трябваше да измисля нещо друго.

— Анди, ако мръднеш малко встрани, аз и кучето просто ще се качим в колата и няма да ти се пречкаме повече. Не се ядосвай. — Само че Анди вече едва сдържаше гнева си и искаше да си го изкара на мен. Полицай Белфльор искаше да пренареди света така, че да пасва на неговите разбирания. А аз не се вписвах в представите му за нормално. Четях мислите му като от книга и прочетеното изобщо не ми харесваше.

И тогава осъзнах — с малко закъснение, — че Анди беше прекалил с пиенето на полицейската конференция в „Мерлот“. Достатъчно, че да забрави обичайните си задръжки.

— Суки, ти нямаш място в нашия град — каза той.

— Имам право да съм тук точно толкова, колкото и ти, Анди Белфльор.

— Ти си грешка на природата. Баба ти беше много приятна жена. Чувал съм, че и родителите ти са били добри хора. Какво ви има на вас двамата с Джейсън?

— Нищо ни няма — спокойно казах аз, макар че думите му се забиха в сърцето ми като стрели. — Съвсем нормални хора сме си, нито по-добри, нито по-лоши от теб и Порша, да речем.

Анди изсумтя.

Внезапно усетих как кучето започна да трепери. Дийн тихо ръмжеше, но не към Анди. Очите му гледаха в друга посока, към тъмните сенки от другата страна на алеята. Усетих присъствието на друго живо съзнание. Там имаше човек. Но не съвсем средностатистически човек.

— Анди — казах. Шепотът ми прониза самовглъбението му. — Въоръжен ли си?

Не съм сигурна дали успях да се почувствам по-добре, когато извади пистолета си.

— Хвърли оръжието, Белфльор — нареди нечий глас, който звучеше познато.

— Пффф! — изпръхтя Анди. — Че защо?

— Защото моето оръжие е по-голямо от твоето — хладно каза гласът със зловеща нотка сарказъм. От сенките се появи Суити де Арт, стиснала пушка в ръка. Насочи я към Анди, и то с твърдото намерение да я използва. Вътрешностите ми омекнаха като желе.

— Защо просто не изчезнеш оттук, Анди Белфльор? — попита Суити. Носеше работен гащеризон и яке, а на ръцете си имаше ръкавици. Изобщо не приличаше на готвачка в кухня за аламинути. — С теб нямам какво да обсъждам. Ти си обикновен човек.

Анди разтърси глава. Може би се надяваше, че сънува кошмар. Забелязах, че още не е хвърлил оръжието.

— Ти си готвачката от бара, нали? Защо правиш това?

— Много добре знаеш защо, Белфльор. Подслушах разговора ви. Тук има свръхсъщество; може да е Суки, а може и да е това куче. Животното всъщност може да е човек, когото добре познаваш. — Тя не изчака отговора на Анди. — Хедър Кинман беше същата. Преобразяваше се в лисица. А онзи Калвин Норис, дето работи в Поркрос, сещаш ли се? Той пък се превръща в проклета пума.

— И ти реши да ги застреляш? В това число и мен? — Исках да съм сигурна, че мозъкът на Анди проумява случващото се около него. — Само че в твоята вендета има един проблем, Суити. Аз не съм свръхсъщество.

— Обаче миришеш на такава — уверено каза Суити.

— Имам приятели свръхсъщества, а онзи ден се случи така, че прегърнах някои от тях. Но аз самата не съм свръхсъщество и не се трансформирам в каквото и да било животно.

— Заслужаваш си го, щом общуваш с такива.

— Ами ти? — попитах. Втори куршум не смятах да получавам. Съдейки по обстоятелствата, Суити не я биваше много в стрелбата. От четири простреляни жертви имаше само един труп. Да, сигурно не е лесно да се прицелиш добре в тъмното, но все пак… — Защо е тази вендета?

— Аз просто съм жалко подобие на свръхсъщество — изръмжа тя, почти като Дийн. — Бях ухапана след автомобилната катастрофа. Един… получовек… полувълк… се появи от гората в близост до мястото, където лежах окървавена… и проклетата гадина ме ухапа… после някаква кола се появи иззад завоя и го подплаши, но при следващото пълнолуние ръцете ми се преобразиха! Родителите ми буквално повърнаха.

— Ами приятелят ти? Имала ли си приятел тогава? — не спирах да говоря, опитвайки се да отвличам вниманието й. Анди лека-полека се оттегляше максимално далеч от мен, така че Суити да не успее да ни застреля и двамата. Тя планираше да очисти първо мен, това го знаех. Исках и хрътката да се отдръпне встрани, но животното стоеше плътно до краката ми като вярна стража. Суити не знаеше дали кучето е свръхсъщество, а освен това — много странно — не спомена нищо за Сам.

— По онова време бях стриптийзьорка и живеех с един страхотен мъж — процеди през зъби тя. — Той видя ръцете ми, козината… и се отврати от мен. Винаги изчезваше някъде по пълнолуние. Ходеше в командировки. Играеше голф с приятели. Задържаха го до късно на работа. Или поне така твърдеше.

— От колко време стреляш по свръхсъщества?

— От три години — гордо изрече тя. — Двайсет и двама убити и четирийсет и един ранени.

— Просто ужасно — казах.

— Гордея се с това — отвърна тя. — Разчиствам тая паплач от лицето на земята.

— Винаги ли си търсиш работа в барове?

— Така имам възможност да разпознавам гадините — ухили се тя. — Но съм работила и в църкви, и в ресторанти, та дори и в болници.

— О, не. — Стомахът ми се сви от ужас.

Сетивата ми работеха на пълни обороти и веднага усетих, че някой се приближаваше по алеята зад гърба на Суити. Свръхсъщество с двойствена природа, което кипеше от гняв. Не погледнах нататък, за да задържа вниманието на Суити възможно по-дълго. Само че отзад се разнесе едва доловим шум, нещо като прошумоляване на парче хартия, и това беше достатъчно. Суити светкавично се завъртя, подиря пушката на рамото си и стреля. От южния край на алеята се чу писък, който бързо премина в пронизителен вой.

Анди вдигна пистолета и простреля Суити в гърба. Аз се долепих до неравната тухлена стена на „Фураж и семена“ и видях как ръката й изпусна пушката, а от устата й потече кръв. На звездната светлина струята ми се стори съвсем черна. Готвачката залитна и се строполи на земята.

Анди коленичи до нея с пистолет в ръка, а аз се шмугнах покрай тях, за да видя кой ни се бе притекъл на помощ. Включих фенерчето и на няколко метра встрани открих тежко ранен върколак. Куршумът го беше улучил в гърдите.

— Извикай линейка! — креснах аз към Анди и притиснах туптящата рана с всички сили. Надявах се, че постъпвам правилно. Раната се местеше изпод пръстите ми по крайно тревожен начин; очевидно върколакът започваше да възвръща човешкия си облик. Анди все още не можеше да дойде на себе си.

— Ухапи го — извиках аз към Дийн. Кучето се втурна към полицая и гризна ръката му. Анди изпищя, естествено, и насочи пистолета си към хрътката.

— Не! — изревах аз и скочих на крака. — Използвай телефона си, идиот такъв. Извикай линейка!

Дулото на пистолета се завъртя към мен и аз мислено се простих с живота си. Всички изпитваме неосъзнато желание да убием онова, което ни плаши, а аз плашех Анди Белфльор до смърт.

Но в крайна сметка той пусна оръжието, а на широкото му лице се изписаха първи признаци на разум. Той бръкна в джоба си, извади телефона и набра някакъв номер. След това, за мое огромно облекчение, прибра пистолета в кобура си.

Върнах се при върколака, който лежеше на земята гол, в изцяло човешки облик.

— Престрелка в алеята зад изоставените помещения на „Патси“ и „фураж и семена“ — каза Анди. — Срещу „Соник“, на „Магнолия Стрийт“. Точно така. Две линейки, двама простреляни. Не, аз съм добре.

Раненият върколак се оказа Доусън. Клепачите му трепнаха и той изпъшка. Сигурно го болеше ужасно.

— Калвин… — започна той.

— Не се тревожи — прекъснах го аз. — Извикали сме линейка. — Фенерчето ми лежеше на земята до мен и осветяваше огромните мускули и косматия гръден кош на телохранителя. Изглеждаше посинял от студ, естествено, а от гърдите му бликаше кръв. Ако ризата му беше наблизо, можех да притисна с нея раната. От ръцете ми капеше кръв.

— Днес е последният ден от службата ми при него. Поръча ми да те наблюдавам — прошепна Доусън. Целият се тресеше, но се опита да се усмихне. — Казах му, че това с най-лесната работа. — После изгуби съзнание.

В полезрението ми се появиха тежките черни кубинки на Анди. Помислих си, че Доусън умира. Аз дори не знаех малкото му име. Нямах никаква представа как да обясня на полицията присъствието на огромния гол мъж. Момент… нима това беше моя работа? Според мен Анди бе този, който трябваше да се разправя с колегите си.

Той сякаш прочете мислите ми.

— Познаваш го, нали?

— Бегло.

— Е, ще се наложи да признаеш, че го познаваш доста по-добре. Все пак е гол.

Преглътнах тежко.

— Добре — мрачно отвърнах аз след кратка пауза.

— Двамата сте били тук, за да търсите кучето. Теб — обърна се той към Дийн. — Не знам кой си, но искам да си останеш куче, ясен ли съм? — И отстъпи ядосан встрани. — А аз съм се появил, защото съм проследил жената… заради подозрителното й поведение.

Кимнах и се заслушах в хъркането от гърлото на Доусън. Ех, ако можех да му дам кръв, както правеха вампирите… Ако знаех как се прилага първа медицинска помощ… Но в далечината вече се чуваха сирените на полицейските коли и линейките. Намирахме се в южния край на малкото ни градче и най-вероятно щяха да отведат Доусън в Грейнджър.

— Тя си призна — казах. — Призна, че тя е стреляла по всички жертви.

— Нека те питам нещо, Суки — побърза да ме прекъсне Анди. — Преди да са дошли всички… Хали добре ли е? Имам предвид… около нея няма нищо странно, нали?

Погледнах го изненадано. Ама че въпрос, и то точно в момент като този!

— Единственото странно нещо около Хали е тъпият начин, по който пише името си. — После се сетих кой все пак застреля кучката зад нас и зарязах сарказма. — Не, нищичко. Хали си е съвсем наред.

— Слава богу — въздъхна той. — Слава богу!

По алеята тичаше Елси Бек, който спря като закован, опитвайки се да проумее гледката пред очите си. Зад него се появи Кевин Прайър, а партньорката му Кения се придвижваше плътно до стената с пистолет в ръка. Линейките чакаха сигнал, че районът с безопасен. В следващия миг, още преди да съм осъзнала какво става, се озовах притисната до стената между силните ръце на Кения.

— Извинявай, Суки — повтаряше тя. — Длъжна съм да те претърся.

— Добре — прекъснах я аз. — Просто приключвай по-бързо! Къде ми е кучето?

— Избяга — отвърна тя. — Предполагам, че сирените са го подплашили. Ловджийска хрътка е, нали? Ще намери пътя до вкъщи. — След като приключи с рутинния обиск, Кения най-после зададе дългоочаквания въпрос: — Суки, защо е гол този мъж?

Ето, започваше се. Историята ми издишаше отвсякъде и по лицата на всички присъстващи се четеше искрено недоверие. Температури те изобщо не предразполагаха към любов на открито, а на всичкото отгоре аз носех палто, шапка и ръкавици. Но Анди непрекъснато се намесваше, за да подкрепи версията ми, и никой не се осмели да ме обвини в лъжа.

Два часа по-късно ме освободиха. Веднага щом се прибрах, звъннах в болницата, за да проверя как е Доусън. Не знам защо, но слушалката вдигна Калвин.

— Жив е — простичко каза той.

— Бог да те благослови, че си го изпратил да ме следи — казах аз е глас, немощен като завеска в зноен летен ден. — Ако не беше той, щях да съм мъртва.

— Чух, че полицаят я застрелял.

— Да.

— Чувам и доста други неща.

— Сложно е за обяснение.

— Ще се видим през седмицата.

— Да, разбира се.

— Легни да се наспиш.

— Още веднъж благодаря, Калвин.

Дългът ми към Калвин нарастваше с плашещи темпове. Рано или късно трябваше да си го изплатя. Бях уморена и всичко ме болеше. Чувствах се ужасно потисната от тъжната история на Суити и ужасно мръсна от калта по алеята и от кръвта на Доусън. Хвърлих дрехите си на пода в спалнята, влязох в банята и застанах под душа, опитвайки се да предпазя превръзката на ръката си с шапка за баня, според инструкциите на медицинската сестра в болницата.

Когато рано на другата сутрин чух звънеца на входната врата, проклех наум градския живот. Но се оказа, че не е някой съсед, който иска да му заема чаша брашно. На прага стоеше Алсид с пощенски илик в ръка.

Изпепелих го с поглед през сънените си клепачи и без да казвам и дума, се върнах в спалнята и се проснах обратно в леглото. Това обаче изобщо не смути Алсид и той нахълта след мен в стаята ми.

— Вече си не просто приятел на глутницата, а истински герой — каза той така, сякаш би трябвало да ме интересува. Обърнах му гръб и се завих презглава. — Доусън каза, че си му спасила живота.

— Радвам се, че Доусън е в състояние да говори — измърморих аз, затворих плътно очи и си пожелах Алсид да изчезне. — След като го простреляха по моя вина, значи не ми дължи нищичко.

По вибрациите усетих, че Алсид коленичи до леглото.

— Това го решаваме ние, а не ти — възрази той. — Поканена си на изборите за водач на глутницата.

— Моля? И какво трябва да правя?

— Просто ще наблюдаваш процедурата и ще поздравиш победителя, независимо кой е той.

За Алсид, естествено, в този момент нямаше нищо по-важно от предизборната надпревара. Вероятно не можеше да приеме, че моите приоритети биха могли да са подредени другояче. Съвсем скоро щях да затъна до шия в свръхестествени дългове.

Шривпортската глутница върколаци твърдяха, че са ми длъжници. Аз имах дълг към Калвин. Анди Белфльор беше длъжник на мен, Сам и Доусън за това, че разрешихме случая с неизвестния снайперист. Той пък, от своя страна, ми спаси живота, но аз разсеях подозренията му около Хали, така че това анулираше дълга ми към него.

Приживе Суити търсеше отмъщение.

С Ерик и Сам бяхме квит, поне според мен.

Аз имах миниатюрен дълг към Бил.

Алсид ми беше длъжник, мен ако питате, защото го придружих на погребението и покорно спазвах глупавите им върколашки правила по време на цялата церемония.

В моя свят — светът на човешките същества — имаше и връзки, и дългове, и последствия, и добри дела. Всичко това свързваше хората с обществото; а може би от това се състоеше самото общество. И аз се опитвах да играя своята роля в него по най-добрия възможен начин.

Участието ми в тайните кланове на свръхестествения свят правеше човешкия ми живот много по-сложен и труден.

И интересен.

Дори забавен… понякога.

Докато размишлявах, пропуснах голяма част от монолога на Алсид. Чух го само да казва обидено:

— Съжалявам, ако те отегчавам, Суки.

Обърнах се с лице към него. Зелените му очи преливаха от болка.

— Не ме отегчаваш. Просто има куп неща, за които да мисля. Остави поканата на нотното шкафче. Ще го обсъдим по-късно. — Зачудих се какво е редно да облече човек за върколашка предизборна надпревара. Представих си как господин Ерво-старши и дундестият търговец на мотоциклети се въргалят по земята и се налагат с юмруци.

Зелените очи на Алсид преливаха от изумление.

— Държиш се много странно, Суки. Преди те чувствах толкова близка, а сега се държим като непознати.

„Основателен“ — дума на деня от календара ми за миналата седмица.

— Основателно заключение — небрежно казах аз. — И аз се чувствах много добре с теб. После започнах да научавам разни подробности: за връзката ти с Деби, за политическите амбиции във вашия свръхестествен свят, за дълговете на някои от вас към вампирите.

— Няма идеални общества — заоправдава се Алсид. — А що се отнася до Деби, повече не искам да чувам името й. Никога.

— Така да бъде — отвърнах. И на мен ми се повдигаше от това име.

Алсид остави бежовия плик върху нощното шкафче, взе ръката ми, наведе се и тържествено я целуна. Церемониален жест, който най-вероятно имаше някакво значение, но Алсид се изпари още преди да съм го попитала.

— Заключи вратата след себе си — извиках. — На бравата има едно бутонче, просто го завърти. — Явно беше изпълнил молбата ми. Заспах и повече никой не ме обезпокои, докато не стана време да се приготвям за работа.

На входната врата открих бележка: „Помолих едно от момичетата да те замести. Почини си тази вечер. Сам“. Върнах се в къщата, свалих униформата си и навлякох чифт стари джинси. Неочаквано се сдобих с почивен ден и нямах никаква представа какво да правя с него.

После се сетих за обещанието си към Калвин и бодро се запътих към кухнята, за да го изпълня.

След час и половина мъчителен престой в непознатата кухня най-после потеглих към Хотшот, за да занеса на болния домашно приготвена храна — пилешки гърди с ориз в сладко-кисел сос и бисквити за десерт. Не се обадих предварително. Смятах да оставя храната и веднага да си тръгна. Но още щом влязох в селцето, забелязах няколко коли, паркирани пред спретнатата къща на Калвин. Дявол да го вземе, не исках да се забърквам още по-дълбоко в делата на местните обитатели. Новата същност на брат ми и ухажването на Калвин ми стигаха.

Угасих двигателя, взех кошницата с храната, стиснах зъби от внезапната болка в рамото и се запътих към вратата със свито сърце. Членовете на семейство Стакхаус винаги довършваха започнатото.

Отвори ми Кристъл. Лицето й грейна от радост и аз се засрамих.

— Толкова се радвам да те видя — каза тя и отстъпи встрани. — Заповядай.

Малката всекидневна гъмжеше от хора, между които забелязах и брат ми. Болшинството от тях бяха пуми, разбира се. Имаше и представител на шривпортските върколаци: самия Патрик Фърнан — претендент за трона и търговец на мотоциклети „Харли Дейвидсън“.

Кристъл ме представи на жената, която се държеше като домакиня. Мери-Елизабет Норис се движеше така, сякаш нямаше кости. Можех да се обзаложа, че Мери-Елизабет рядко напускаше Хотшот. Кристъл ме запозна с присъстващите и старателно ми обясни каква е връзката на Калвин с всеки един от тях. Не че запомних нещо, но ми направи впечатление, че обитателите на Хотшот (с малки изключения) са два типа: дребни, тъмнокоси и пъргави — като Кристъл; и по-светли, с по-едро телосложение и с красиви зелени или златистокафяви очи — като Калвин. Фамилните имена бяха предимно Норис или Харт.

Най-накрая стигнахме и до Патрик Фърнан.

— Ама аз те познавам — възкликна той. — Това тук е момичето на Алсид — каза той на висок глас, така че всички да го чуят. — Алсид е син на другия кандидат за водач на глутницата.

Настъпи дълго мълчание, което със сигурност можеше да се нарече „напрегнато“.

— Грешиш — обадих се аз със съвършено спокоен тон. — С Алсид сме просто приятели. — И го дарих с такава усмивка, че едва ли би пожелал да остане насаме с мен, където и да било.

— Объркал съм се значи — кротко измърка той.

Посрещаха Калвин като истински герой. Безупречно изчистената къща бе украсена с балони, цветя и плакати. В кухнята имаше купища храна. Мери-Елизабет пристъпи напред, обърна гръб на Патрик Фърнан, за да му запуши устата, и каза:

— Оттук, миличка. Калвин е готов да те приеме. — Ако имаше тромпет подръка, със сигурност щеше да го използва, за да подчертае тържествената си интонация. Мери-Елизабет не беше красавица, но огромните й златисти очи й придаваха някаква особена тайнственост.

Слава богу, че все още не ме бяха накарали да ходя по жарава например.

Мери-Елизабет ме въведе в спалнята на Калвин. Мебелировката в спалнята му беше много приятна — в изчистен скандинавски стил, макар че, ако трябва да съм откровена, нищичко не разбирам от мебели. Калвин лежеше на огромно високо легло, в чаршафи с изображения на ловуващи леопарди (някой тук имаше добро чувство за хумор). На фона на ярките им цветове Калвин изглеждаше много блед. Носеше кафява пижама и приличаше точно на човек, който току-що е бил изписан от болница. Но определено ми се зарадва, а на мен ми стана мъчно за него.

— Ела да седнеш — каза той и се премести малко встрани, за да ми направи място. Мъжът и жената, които стояха в стаята — Дикси и Диксън, — веднага излязоха.

Смутено приседнах на леглото до него. До Калвин стоеше масичка на колелца — от онези, които се ползват в болниците. Върху нея имаше чаша студен чай и чиния с храна, от която се вдигаше пара. Подканих го да започва да се храни. Той наведе глава и започна тихичко да се моли, а аз безмълвно го наблюдавах и се чудех към кого ли се обръща с молитвата си.

— Разкажи ми — каза той и разгъна салфетката си. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато се хранеше, аз му разказах за случилото се на алеята. Забелязах, че храната върху подноса беше моето пиле с ориз в сладко-кисел сос с гарнитура от зеленчуци, както и няколко от моите бисквити. Той държеше да видя, че яде приготвената от мен храна. За малко да се просълзя, но някъде в мозъка ми веднага се задейства предупредителен сигнал.

— Ясно е какво щеше да стане без намесата на Доусън — заключих аз. — Благодаря ти, че го изпрати. Той как е?

— Държи се — отвърна Калвин. — Транспортираха го с хеликоптер от Грейнджър до Батън Руж. Нямаше да оцелее, ако не беше върколак. Смятам, че ще прескочи трапа.

Почувствах се ужасно.

— Не обвинявай себе си — дрезгаво каза той. — Това е негов избор.

Щях да кажа „Ъ?“, но би прозвучало грозно, затова попитах:

— Как така?

— Сам е избрал тази професия. Сам е избрал начина си на действие. Може би е трябвало да скочи върху жената секунди по-рано. Защо е чакал? Не знам. Как с успяла да го улучи в тъмното? Не знам. Всеки избор води до определени последствия. — Калвин се опитваше да каже нещо, но не успяваше да намери точните думи. По принцип му липсваше дар слово, а сега му се искаше да изрази някаква важна мисъл, но по абстрактен начин. — Ти не си виновна — каза накрая той.

— Иска ми се да ти повярвам и се надявам това да се случи някога. Може би вече съм стигнала до средата на пътя. — Наистина ми беше дошло до гуша да се съмнявам във всичко и да се самообвинявам.

— Подозирам, че върколаците ще те поканят на малкото им предизборно джамборе — каза Калвин и улови ръката ми. Неговата бе приятно топла и суха.

Кимнах.

— Обзалагам се, че смяташ да отидеш — каза.

— Мисля, че трябва да го направя — смутено отвърнах аз и се зачудих какво ли се опитваше да ми каже.

— Не смятам да ти давам съвети. Ти не ми принадлежиш — въздъхна той. — Но ако решиш да отидеш, бъди много внимателна. Не заради мен; аз все още не означавам нищо за теб. Пази се заради самата себе си.

— Обещавам — уверих го аз след кратък размисъл. На сериозен мъж като Калвин не бива да се говори прибързано.

Той ме дари с една от редките си усмивки.

— Готвиш дяволски добре — каза, а аз му се усмихнах в отговор.

— Благодаря за похвалата, сър — отвърнах аз и понечих да се изправя. Той стисна ръката ми и ме придърпа обратно. Не е много учтиво да се противопоставяш на човек, току-що изписан от болница, затова се наведох към него и притиснах бузата си до устни те му.

— Не — каза той. Обърнах се да го погледна, за да разбера какво не е наред, и той ме целуна по устните.

Честно казано, не очаквах, че ще изпитам нещо. Но устните му бяха сухи и топли, точно като ръцете му. Самият той ухаеше на моята храна и аз го почувствах много близък. Неочаквана и изненадващо приятна целувка. Отдръпнах се леко назад. Калвин забеляза изписаното на лицето ми смущение, усмихна се и пусна ръката ми.

— Един от плюсовете на престоя ми в болницата бяха твоите посещения — каза. — Нека продължим традицията, нищо, че вече съм вкъщи.

— Нямам нищо против — отвърнах аз, готова да изчезна от стаята, за да възвърна самообладанието си.

Междувременно повечето от гостите си бяха отишли. Кристъл и Джейсън ги нямаше, Мери-Елизабет разчиствате чиниите с помощта на някакво младо момиче.

— Тери — представи я тя. — Дъщеря ми. Живеем в съседната къща.

Кимнах на девойката, която ме стрелна с поглед и продължи заниманието си. Очевидно не ме хареса. Беше от по-светлата порода, като Мери-Елизабет и Калвин, и изглеждаше много интелигентна.

— Ще се омъжваш ли за баща ми? — попита тя.

— Не планирам да се омъжвам за когото и да било — предпазливо отвърнах аз. — Кой е баща ти?

Мери-Елизабет хвърли на дъщеря си поглед, с който безмълвно я уведоми, че горчиво ще съжалява за думите си.

— Тери е дъщеря на Калвин — уточни тя.

Изумлението ми трая само няколко секунди; после всичко си дойде на мястото — излъчването, което притежаваха тези две жени, грижите им за къщата и уютът, който създаваха около себе си…

Не казах нищо, но лицето ми сигурно ме е издало, защото Мери-Елизабет се стресна, а после се ядоса.

— Не си позволявай да осъждаш начина, по който живеем живота си — каза тя. — Ние сме различим от вас.

— Така е — отвърнах аз и грижливо преглътнах погнусата си. Дори се насилих да се усмихна. — Благодаря за любезното посрещане. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще се справим и сами — намеси се Тери и ме погледна с някаква особена смесица от враждебност и възхищение.

— Изобщо не трябваше да те пращаме на училище — каза Мери-Елизабет на дъщеря си. Огромните й златисти очи преливаха от любов и тъга.

Взех палтото си, сбогувах се и излязох от къщата. За моя огромна изненада, Патрик Фърнан ме чакаше до колата ми с каска за мотоциклет в ръка. Хвърлих поглед над рамото му и забелязах лъскавия „Харли Дейвидсън“, паркиран малко по-надолу по улицата.

— Искам да ти кажа нещо. Интересува ли те?

— Честно казано, не — отвърнах.

— Не си мисли, че той ще продължава да ти помага, без да очаква нещо в замяна — каза Фърнан. Наложи се да обърна глава, за да го погледна право в очите.

— Какви ги приказваш?

— С благодарност и целувки няма да го заситиш. Рано или късно ще поиска друга отплата. Бъди сигурна.

— Не помня да съм ти искала съвет — казах. Той пристъпи още по-близо. — И стой по-далеч от мен. — Плъзнах поглед по околните къщи. Обитателите на Хотшот ни наблюдаваха; не ги виждах, но усещах тежестта на погледите им.

— Рано или късно — повтори Фърнан и внезапно се ухили. — Надявам се да е рано. Не можеш да изневеряваш на върколак, момиче. Нито пък на пума. Ще те разкъсат на парчета.

— Не изневерявам на никого — отсякох аз, ужасена от неговата упоритост. Човекът си въобразяваше, че познава интимния ми живот по-добре от самата мен. — Не се срещам нито с единия, нито с другия.

— Значи няма кой да те защити! — победоносно възкликна той.

Нямах сили да споря с него.

— Върви по дяволите — озъбих се аз, осъзнавайки собственото си безсилие. Качих се в колата си и потеглих, без да го удостоя дори с поглед. (Върколашката церемония с „отричането“ започваше да ми става все по-интересна.) Хвърлих последен поглед към огледалото за обратно виждане. Патрик Фърнан нахлузи шлема си и остана загледан в задните стопове на колата ми.

До този момент изобщо не ме вълнуваше кой ще спечели изборите, но вече си имах фаворит.