Шарлейн Харис
Мъртви на прага (13)

13.

— Вамптазия — каза отегчен женски глас. — Тук кървавите ви мечти се сбъдват.

— Пам, Суки е.

— О, здрасти — развесели се тя. — Чувам, че си се накиснала в още неприятности. Къщата ти се подпалила. Няма да живееш дълго, ако продължаваш така.

— Да, може би си права — съгласих се аз. — Ерик там ли е?

— Да, в кабинета си е.

— Можеш ли да прехвърлиш разговора там?

— Не знам как — надменно каза тя.

— А би ли отнесла слушалката при него, ако обичаш?

— Разбира се. След всяко твое обаждане се случва някаква неприятност. Няма скука около теб, момиче. — Ако съдех по околния шум, Пам носеше телефона през бара. От тонколоните се лееше песента „Нощта има хиляда очи“. — Какво става в Бон Томпс, Суки? — каза Пам, а после кресна на някакъв клиент: — Не ми се пречкай в краката, кучи сине! Много обичат да им говориш така — сподели закачливо тя. — Е, какво ново?

— Простреляха ме.

— Ама че работа! Ерик, знаеш ли какво ми разправя Суки? Някой е стрелял по нея.

— Не се пали толкова, Пам. Току-виж някой си помислил, че ти пука.

Тя се засмя.

— Давам ти Ерик — каза.

— Едва ли си в тежко състояние, иначе нямаше да разговаряш с мен — логично отбеляза вампирът.

Съвсем вярно, макар че бих се зарадвала на една по-емоционална реакция. Но нямах време да се захласвам по дреболии. Поех дълбоко въздух. Знаех какво ще последва, но бях длъжна да го направя заради Тара.

— Ерик — започнах аз с обречена интонация. — Искам да те помоля за услуга.

— Сериозно? — каза той. После, след дълга пауза, повтори: — Сериозно? — И започна да се смее. — Падна ми в ръчичките.

Пристигна вкъщи един час по-късно и изчака пред вратата да го поканя.

— Нова къща — припомни той.

— Заповядай, чувствай се като у дома си — процедих през зъби аз и той пристъпи прага. Бялото му лице буквално светеше от… задоволство? Или вълнение? Мократа му от дъжда коса висеше на тежки кичури по раменете му. Носеше златистокафява копринена тениска и кафяв панталон с потресаващ колан. Не колан, а същинска варварщина — изобилие от пера, злато и висящи пискюли. Можеш да извадиш човека от ерата на викингите, но не можеш да извадиш викинга от човека.

— Нещо за пиене? — предложих. — Съжалявам, нямам „Истинска кръв“. Не бива да шофирам и не съм пазарувала. — Доста негостоприемно от моя страна, но нямах друг избор.

— Не е проблем — мило каза той и огледа тясната стая.

— Заповядай, седни.

Ерик се настани на дивана и подпря десния си глезен върху лявото коляно. Огромните му ръце шаваха в скута му.

— Е, каква е услугата, Суки? — ухили се той.

Въздъхнах. Може би нямаше да ми откаже, но щях да съм му длъжница.

Настаних се на страничната облегалка на креслото и му разказах за Тара, за Франклин и за Мики. Ерик веднага доби сериозно изражение.

— Тара спокойно може да изчезне през деня, но не го прави — отбеляза той.

— Защо трябва да изоставя работата и дома си? Редно е той да изчезне — възпротивих се аз. (Честно казано, и аз се питах защо Тара отказваше да си вземе кратък отпуск. Спокойно можеше да замине някъде, а Мики едва ли щеше да стои и да я чака.) — Ако тя избяга сега, после цял живот ще се озърта през рамо.

— Научих доста неща за Франклин след първата ни среща в Мисисипи — каза Ерик. Зачудих се дали не е ровил в компютъра на Бил. — Той е привърженик на старите методи.

Удивително заключение, излизащо от устата на викинг, прекарал най-щастливите си дни в грабежи, изнасилвания и убийства.

— Преди много време вампирите имаха обичая да си прехвърлят хора един на друг — обясни той. — Преди да дадем гласност на съществуването си, беше удобно да имаш човек за любовник, да имаш източник на… е, говорим за съвсем малки количества кръв… и накрая, когато вече никой не го иска… него или нея — бързо добави Ерик, за да не обиди женската ми природа, — този човек се счита за… ъм… абсолютно безполезен.

Повдигна ми се от отвращение и не направих никакво усилие да го прикрия.

— Искаш да кажеш източен?

— Суки, трябва да разбереш, че от векове… от хилядолетия дори… ние сме свикнали да се смятаме за висша раса, отделна от вашата. — Той се замисли за секунда. — Нещо като връзката на хората с… кравите, да речем. Симпатични са, но стават за ядене.

Останах без думи. И на мен ми бе хрумвало подобно сравнение, но за пръв път го чувах изречено на глас от вампирска уста. Призля ми. Храна, която ходи и говори, това сме ние. МакХора, но без пържените картофки.

— Тогава ще се обърна към Бил. Той познава Тара, тя е негова наемателка. Ще се почувства длъжен да й помогне — гневно просъсках аз.

— Аха, ще се почувства длъжен да убие подчинен на Саломе. Бил не стои по-високо в йерархията от Мики и не може да му заповяда да напусне. Според теб кой от двамата ще оцелее в битката?

Отново изгубих дар слово. Потръпнах от ужас. Ами ако Мики се окажеше по-силен?

— Не, Суки. Опасявам се, че аз съм единствената ти надежда в случая — каза Ерик и се усмихна като за снимка. — Ще говоря със Саломе и ще я помоля да прибере кучето си. За разлика от Франклин, Мики е нейна рожба. След като безчинства на моя територия, тя е длъжна да го отзове.

Той повдигна русата си вежда.

— Но след като ме молиш да направя това за теб, оставаш моя длъжница.

— Господи! Какво ли ще искаш в замяна? — изпъшках аз с известна доза сарказъм.

Той се ухили до ушите, а резците му леко щръкнаха.

— Разкажи ми какво се случи, докато живях при теб. Кажи ми всичко, до последната подробност. След това ще изпълня молбата ти. — Той стъпи с двата си крака на пода и се наведе към мен. Очите му ме пронизваха.

— Добре. — Чувствах се като мишка в капан. Сведох поглед надолу и зачаках въпросите му със свито сърце.

— Правихме ли секс? — направо попита той.

Обещаващо начало.

— Ерик — започнах аз, — правихме секс във всички възможни пози, както и в някои невъзможни. Правихме секс във всяка стая на къщата ми, както и на двора. Ти ми каза, че това е най-страхотният секс през целия ти живот. — (По онова време той не помнеше дали някога изобщо е правил секс, но аз го приех като комплимент.) — Много жалко, че не можеш да си спомниш — заключих аз и свенливо се усмихнах.

Ерик изглеждаше така, сякаш го бях ударила с чук по челото. Наслаждавах се на реакцията му в продължение на цели трийсет секунди, но после ме обзе безпокойство.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попита той с толкова равен глас, че ме носиха тръпки.

— Ами… да.

— Целият съм в слух.

— Ти искаше да напуснеш поста си като шериф и да се преместиш да живееш при мен. И да си намериш работа.

Обещаващото начало вървеше към своя край. Ерик загуби ума и дума.

— О…! — промълви той. — Има ли още?

— Да — отвърнах аз и наведох глава, защото предстоеше най-неприятната част. — Когато се върнахме вкъщи онази нощ… онази последна нощ, когато бе битката срещу вещиците в Шривпорт… влязохме през задната врата, както винаги. И Деби Пелт… помниш я… приятелката на Алсид… бившата, имам предвид… както и да е… Деби седеше на масата в собствената ми кухня. Стискаше пистолет в ръка и се канеше да ме застреля. — Осмелих се да вдигна поглед към Ерик и установих, че веждите му са сключени в страховит възел. — Но ти се хвърли пред мен. — Наведох се бързо напред и го потупах по коляното. После се върнах обратно в личното си пространство. — И пое куршума вместо мен… много мил жест от твоя страна, наистина. Но тя се приготви да стреля втори път и аз грабнах пушката на брат ми… и я убих. — През онази нощ не плаках изобщо, но сега усетих как една сълза се търкулна надолу по бузата ми. — Убих я — повторих аз и поех дълбоко въздух.

Ерик отвори уста, за да ми зададе въпрос, но аз вдигнах ръка и го спрях. Трябваше да приключа монолога си.

— Събрахме частите от трупа й в торба. Ти я отнесе някъде и я зарови, а аз останах да чистя кухнята. Ти каза, че си открил колата й и си я скрил някъде. Не знам къде. Часове наред търках кухнята, докато изчистя следите. Всичко беше оплискано с кръв. — Опитах се да запазя последните остатъци от самообладанието си. Обърсах очите си с опакото на дланта си. Рамото ме болеше ужасно и аз се размърдах неспокойно на стола.

— А сега някой друг те е прострелял и аз не съм бил там, за да поема куршума — каза Ерик. — Има нещо сбъркано в начина ти на живот, Суки. Възможно ли е семейство Пелт да търси отмъщение?

— Не — казах. Ерик, слава богу, приемаше фактите сравнително спокойно. Очаквах друга реакция от него, а той изглеждаше някак примирен. — Наели са частни детективи, а въпросните хрътки, доколкото ми е известно, не са открили причина да ме подозират в убийство. Разпитаха ме, но по друг повод. Двамата с Алсид открихме труп в един шривпортски магазин и казахме на полицията, че сме сгодени. Трябваше някак да обясним защо сме отишли заедно в магазин за булчински рокли. А тъй като той непрекъснато се събираше и разделяше с Деби, мнимият ни годеж веднага е привлякъл вниманието на частните детективи. Оказа се, че той разполага с желязно алиби за нощта, в която Деби изчезна. Ако решат обаче да заподозрат мен, нещата ще станат много сериозни. Не мога да посоча теб за алиби, защото никой не знае, че си живял при мен. Освен това ти имаше амнезия и не помниш нищо. На всичкото отгоре аз наистина съм виновна. Убих я. Трябваше да го направя. — Вероятно това бе казал и Каин след инцидента с Авел.

— Много дрънкаш — каза Ерик.

Стиснах устни. В един момент иска да му разкажа всичко, а в следващия — да спра да дрънкам.

В продължение на пет безкрайни минути Ерик просто стоя срещу мен и ме гледа. Нямах представа дали ме вижда. Изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Казал съм ти, че искам да зарежа всичко заради теб? — попита той, след като приключи с медитацията си. Изсумтях и поклатих глава. Големи размишления, няма що! — А ти как реагира?

Просто изумително.

— Как съм реагирала? Отказах, разбира се. Не можеш да останеш при мен просто ей така, ако не си спомняш нищо. Не би било честно.

Той присви очи. Тези сини цепки започваха да ме изнервят.

— И така — спокойно казах аз, макар да се чувствах като на тръни. Може би очаквах от него да ме грабне в обятията си, да ме целуне и да ми каже, че все още изпитва същите чувства към мен. А може би четях твърде много любовни романи. — Аз изпълних моята част от уговорката. Сега е твой ред.

Без да откъсва погледа си от мен, Ерик извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Роуз-Ан — каза. — Добре ли си…? Да, моля те, ако е свободна. Кажи й, че разполагам с информация, която ще я заинтригува. — Не чух отговора отсреща, но той кимна, все едно водеше разговора очи в очи. — Ще изчакам, разбира се. Но няма да чакам дълго. — Минута по-късно вампирът каза: — Здравей и на теб, най-красива принцесо. Да, бизнесът върви отлично. Как е при теб в казиното? Да, да… с лопата да ги ринеш… Обаждам се да ти кажа нещо относно един твой любимец. Казва се Мики. Има някакви служебни взаимоотношения с Франклин Мот, сещаш ли се?

Тогава Ерик повдигна вежда и едва забележимо се усмихна.

— Така ли? Не те упреквам. Мот се опитва да я кара постарому, а това тук е Америка. — Той отново се заслуша. — Да, предоставям ти информацията абсолютно безвъзмездно. Дори да не ми направиш услуга в замяна, няма да има последствия. Знаеш колко много те уважавам. — Ерик чаровно се усмихна на слушалката. — Реших, че е редно да знаеш следното: Мот е прехвърлил една жена на Мики. Подопечният ти я заплашва, че ако го напусне, ще й отнеме имуществото и ще я убие. Държи я при себе си против волята й.

Последва още една пауза, по време на която Ерик се усмихна до ушите.

— Малката услуга, за която моля, е отстраняването на Мики. Да, това е всичко. Просто искам да съм сигурен, че той никога повече няма да доближи Тара Торнтън. Така се казва момичето. Той трябва да е наясно, че не бива да има нищо общо както с нея, така и с приятелите й. Тази връзка трябва да се прекрати завинаги. В противен случай ще се наложи лично аз да прекратя неговото съществуване. Той върши това на моя територия и дори не благоволи да разговаря с мен. От твоите рожби очаквам малко по-добри обноски. Покрих ли всички бази?

Този типично американски израз звучеше странно от устата на Ерик Нортман. Зачудих се дали изобщо някога е играл бейзбол.

— Не, няма нужда да ми благодариш, Саломе. Радвам се, че съм ти бил полезен. А би ли ме уведомила, когато всичко това приключи? Благодаря. Е, да се връщаме обратно на тръстиката. — Ерик хлопна капачето на телефона и започна да го подхвърля и хваща във въздуха. Многократно.

— Ти много добре знаеше, още от самото начало, че Мики и Франклин вършат нещо нередно — възмутено казах аз. — Ти прекрасно знаеше, че шефката им ще е доволна от обаждането ти. Все пак това са нейни вампири, които нарушават правилата на твоя територия. Това обаждане не ти костваше абсолютно нищо.

— Осъзнах го едва когато ти ми каза какво искаш — изтъкна Ерик и се ухили насреща ми. — Откъде бих могъл да зная, ме желанието ти е да помогнеш на някого, а не на себе си.

— А ти какво мислеше, че ще искам от теб?

— Знам ли и аз? Че ще ме помолиш да платя за ремонта на къщата ти или да ти помогна да разбереш кой стреля по върколаците. И по теб — обвинително каза Ерик, сякаш бях длъжна да предвидя случилото се. — Виждала ли си се с някого преди инцидент?

— Посетих Калвин Норис в болницата — признах аз и Ерик се намръщи.

— Значи си носила миризмата му по себе си.

— На сбогуване го прегърнах, така ме… да.

Ерик ме изгледа с присвити очи.

— Алсид Ерво беше ли там?

— Намина през вкъщи, за да огледа щетите.

— И той ли те прегърна?

— Не си спомням — казах. — Толкова ли е важно?

— Да, важно е. За онзи, който търси върколаци за мишени. А ти прегръщаш твърде много хора.

— Може да съм носила миризмата на Клод — замислено казах аз. — Божичко, изобщо не се сетих за това. Не, чакай, Клод ме прегърна след стрелбата. Тоест, миризмата на елф не е важна в случая.

— Елф — повтори Ерик и зениците му започнаха да се разширяват. — Я ела тук, Суки.

Опа! Май наистина дрънках твърде много.

— Не. Казах ти онова, кост искаше, а в замяна ти изпълни твоята част от сделката. Сега можеш да се върнеш обратно в Шривпорт и да ме оставиш да поспя. Това тук говори ли ти нещо? — казах аз и посочих към бинтованото си рамо.

— Тогава аз ще дойда при теб — отвърна той и коленичи пред мен. Притисна се към коленете ми и долепи лице до шията ми. Пое въздух, задържа го и издиша. Досмеша ме. Все едно пушеше трева.

— Ти вониш, Суки — каза Ерик и аз замръзнах. — Вониш на върколаци и на феи. Цял коктейл от свръхсъщества.

Застинах. Усещах устните му на около два милиметра от ухото си.

— Дали да не те ухапя и да сложа край на всичко? — прошепна той. — И повече никога няма да се сетя за теб. Мисленето за теб е досаден навик, от който искам да се отърва. А може би трябва да те възбудя, за да разбера дали наистина сексът с теб е толкова хубав?

Съмнявах се, че ще ми бъде дадена възможност за гласуване. Прокашлях се и казах с малко дрезгав глас:

— Ерик, трябва да поговорим.

— Не, не, не — прекъсна ме той. И с всяко „не“ устните му докосваха кожата ми.

Погледнах над рамото му към прозореца.

— Ерик — прошепнах аз, — някой ни наблюдава.

— Къде? — Позата му остана същата, но излъчването му се промени от опасно за мен към опасно за някой друг.

Спомних си, че в нощта на пожара Бил ме наблюдаваше през прозореца. Може би сега правеше същото. Може би ревнуваше или го мъчеше любопитство, или просто проверяваше как съм. Ако натрапникът беше човек, щях да прочета мислите му и да разбера кой е или поне какви намерения има; но в главата на съществото отвън зееше черна дупка.

— Вампир е — казах аз на Ерик е най-тихия възможен шепот и той ме придърпа плътно съм себе си.

— Само неприятности носиш, Суки — каза той, но в гласа му усетих не тревога, а вълнение. Ерик обожаваше опасностите.

Вече бях сигурна, че натрапникът не с Бил; щях да го позная. Чарлз би трябвало да забърква коктейли в „Мерлот“. Тоест, оставаше един възможен вампир. Мики, издишах аз и стиснах ризата на Ерик.

— Саломе не си губи времето — спокойно отбеляза Ерик. — Обаче той е твърде опърничав, за да й се подчини. Той никога не е идвал тук, нали така?

— Точно така! — И слава богу.

— Значи няма как да влезе.

— Но може да счупи прозореца — казах аз, когато от лявата ни страна се посипаха стъкла. Мики бе хвърлил камък с размерите на юмрука ми и, за моя огромна изненада, камъкът улучи Ерик право в главата. И той падна на земята като… камък. Остана си там и не помръдна. От дълбоката рана на слепоочието му шурна тъмна кръв. Скочих на крака, втрещена от гледката. Всемогъщият Ерик, безпомощен и в безсъзнание!

— Покани ме да вляза — изрева Мики през прозореца. Разкривеното му от гняв бяло лице светеше между едрите капки дъжд. Черната му коса висеше безформена на мокри кичури.

— Как пък не! — извиках аз и коленичих до Ерик, който мигна, за мое облекчение. Не че би могъл да умре от удар с камък, разбира се, но шокът в подобни случаи е неизбежен, независимо дали жертвата е вампир, или човек. Ерик лежеше на пода пред креслото, което пък беше с гръб към прозореца, така че Мики нямаше как да го види.

Тогава забелязах, че Мики държеше с една ръка… Тара. Жестоко пребита, с лице, по-бяло от неговото. От ъгълчето на устата й течеше кръв. Вампирът стискаше безмилостно ръката й.

— Ако не ме поканиш, ще я убия — извика той и за да ми покаже, че не се шегува, улови шията й с две ръце и започна да стиска. Чу се гръм и миг по-късно светкавица огря отчаяното лице на Тара, увиснала безпомощно в ръцете му. Мики се ухили и извади на показ зловещите си резци.

Ако го поканех, той щеше да избие всички ни. Ако го оставех отвън, щях да видя с очите си как убива Тара. Усетих пръстите на Ерик върху дланта си.

— Да, направи го! — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от Мики. Ерик ме ухапа. Прониза ме страшна болка. Изобщо не се церемонеше, защото искаше да се възстанови колкото се може по-бързо.

Нямах друг избор, освен да преглътна болката. Опитах се да запазя каменното си изражение, но после се сетих, че имам съвсем основателна причина да изглеждам ядосана.

— Пусни я! — изревах аз към Мики в опит да спечеля няколко секунди. Зачудих се дали съседите ми спяха. Искрено се надявах, че на никого няма да му хрумне да се притече на помощ. Страхувах се дори за полицията; вампирът не би пощадил и тях. В големите градове имаше полицейски звена от кръвопийци, които се занимаваха с буйстващи вампири. Но не и в Бон Томпс.

— Ще я пусна, когато ме поканиш да вляза — извика Мики. Изглеждаше като истински демон под проливния дъжд. — Как е твоето кротко домашно вампирче?

— Все още е в безсъзнание — излъгах аз. — Раната му е сериозна. — Не ми костваше никакво усилие да говоря с треперещ глас, все едно съм на косъм да се разплача. — Виждам черепа му — изписках аз. Ерик продължаваше да лочи лакомо кръвта ми като гладно бебе сукалче. Раната му зарастваше буквално пред очите ми. Не за пръв път виждах светкавично вампирско изцеление, но гледката не спираше да ме изумява. — Дори очите си не отваря — допълних аз съкрушено и точно в този момент сините вампирски очи се облещиха срещу мен. Не знаех дали е готов за битка, но нямах сили да гледам как Тара издъхва.

— Не още — прошепна Ерик, но аз вече бях казала на Мики да влиза.

— Олеле — изписках. В същия миг Мики ловко се плъзна през прозореца като същинско влечуго без кости. С един удар разчисти стърчащите стъкла, без никакъв страх от порязване. След себе си влачеше Тара — за ръката, а не за врата, слава богу. После я просна на пода. Дъждът се лееше върху нея през зейналия прозорец. Нямах представа дали е в съзнание. Лежеше на пода с окървавено лице и затворени очи, а синините й започваха да тъмнеят. Изправих се с треперещи от кръвозагубата колене, но държах китката си скрита зад облегалката на креслото. Усетих Ерик да я ближе, но зарастването щеше да отнеме поне няколко минути.

— Какво искаш? — попитах Мики. Сякаш не знаех.

— Главата ти, кучко — просъска той. Тясното му лице бе разкривено от омраза, а резците му застрашително стърчаха навън: бели и остри, проблясващи на светлината от лампата. — На колене пред по-висшата раса! — И преди да успея да реагирам, преди да мигна дори, вампирът ме зашлеви с опакото на ръката си, аз се блъснах в дивана и се свлякох на пода. Останах без въздух. Не можех нито да помръдна, нито да дишам в продължение на една безкрайно дълга минута. Междувременно Мики скочи отгоре ми и недвусмислено посегна към ципа на панталона си.

— За нищо друго не ставаш! — Изписаното по лицето му презрение го загрозяваше още повече. Опита се да проникне и в мозъка ми със силата на мисълта си, за да ме уплаши, но точно тогава дробовете ми се изпълниха с въздух и аз започнах да идвам на себе си. Изпитах огромно облекчение въпреки обстоятелствата. Заедно с въздуха дойде и гневът, като допълнителна доза кислород. Мъжете тирани винаги вадят тази карта от ръкава си, или по-точно от крачола си. До гуша ми беше дошло да ме плашат с мъжките си прелести.

— Не! — креснах аз. — Не! — Внезапно се сетих какво трябва да сторя и страхът мигновено ме напусна. — Анулирам поканата ти! — извиках аз и ролите ни се размениха. Мики скочи на крака и започна да се изтегля назад с разкопчани панталони — комична гледка. Преди да прескочи перваза, настъпи горката Тара и дори се опита да я повлече със себе си, но аз ловко я улових за краката. Вълшебната сила го дърпаше твърде силно, а и ръцете на Тара бяха твърде хлъзгави от дъжда. Секунда по-късно стоеше отвън до прозореца и бълваше проклятия. После погледна на изток, сякаш някой го викаше, и изчезна в мрака.

Ерик се изправи на крака и стреснато се огледа.

— Учудваща съобразителност като за човек — деликатно отбеляза той и наруши напрегнатото мълчание. — Как си, Суки? — Той протегна ръка и ми помогна да се изправя. — Аз се чувствам доста по-добре. Пих от кръвта ти, без да се налага да те увещавам, а дори не се наложи да се бия с Мики. Ти свърши всичко сама.

— Ти беше извън строя — припомних му аз. Чувствах се отпаднала, но доволна от развръзката. Оставаше да извикам линейка за Тара.

— Остави на мен — каза Ерик и набра последния номер от изходящите си обаждания.

— Саломе — каза, — радвам се, че вдигна. Той се опитва да избяга…

От другия край на слушалката се разнесе радостен смях. Побиха ме тръпки. Не изпитвах и грам жалост към Мики, но нямах желание да ставам свидетел на наказанието му.

— Саломе ще го хване, така ли? — попитах.

Ерик кимна — щастливо усмихнат — и прибра телефона в джоба си.

— Саломе може да му причини болка, каквато дори аз не мога да си представя — каза той. — А моята фантазия е необятна!

— Толкова ли е… ъм… изобретателна?

— Той е неин. Тя е негова създателка и господарка. Може да прави с него каквото си пожелае. Той не може да й се противопоставя безнаказано. Длъжен е да отиде при нея, когато го призовава, а в момента тя прави точно това.

— Но не по телефона, нали? — предположих аз.

В погледа му проблесна искра.

— Не, няма да й е нужен телефон. Той се опитва да избяга, но в крайна сметка ще отиде при нея. Колкото по-дълго се бави, толкова по-сурово ще е наказанието му. Така и трябва да бъде — уточни той за всеки случай.

— Пам е твоя, нали така? — попитах аз и коленичих до Тара, за да проверя пулса й. Кожата на врата й беше студена. Изобщо не исках да я поглеждам.

— Да — отвърна Ерик. — Свободна е да ходи, където поиска, но ако имам нужда от нея и я уведомя за това, веднага се връща.

Заляха ме противоречиви чувства, но в крайна сметка това изобщо не ми влизаше в работата.

Тара пое въздух и изстена.

— Събуди се, момиче — казах. — Тара! Сега ще извикам линейка.

— Не — уплашено каза тя. — Не! — Най-популярната дума тази нощ.

— Но ти си лошо ранена.

— Не мога да отида в болница. Всички ще разберат.

— Когато не се появиш на работа няколко седмици, всички ще разберат, че някой те е пребил жестоко, глупачка такава.

— Можеш да пийнеш малко от кръвта ми — предложи Ерик. Гледаше Тара без каквато и да било видима емоция.

— Не — прошепна тя. — По-скоро бих умряла.

— Натам отиват нещата — отвърнах аз и тревожно я огледах. — Чакай малко, ти би трябвало да си пила кръв от Франклин или Мики. — Имах предвид вампирския навик да разменят кръв с партньора по време на секс.

— Не съм, разбира се — шокира се тя. После се засрами и извърна поглед встрани. — Е, може и да съм глътнала някоя капка.

— Тогава трябва да отидеш в болница. — Тревожех се, че Тара може да има вътрешни разкъсвания. — Не искам да мърдаш, страх ме е — запротестирах аз, когато тя се опита да се надигне. Господин Суперсила не предложи помощ, макар че можеше да я повдигне с една ръка.

В крайна сметка Тара успя да се облегне на стената под прозореца. Леденият вятър нахлуваше през зейналата дупка и люлееше завесите. Вече не валеше. По пода, насред локвите кървава вода, се въргаляха натрошени стъкла, а някои от тях бяха забити в дрехите и кожата на Тара.

— Тара, чуй ме — каза Ерик. Тя вдигна поглед към него и примижа от силната флуоресцентна светлина. Жива да я оплачеш, милата, но коравото вампирско сърце изобщо не се трогна. — Твоята алчност и егоизмът ти поставиха моята… моята приятелка Суки в опасност. Ти също твърдиш, че си й приятелка, но не се държиш като такава.

А кой ми услужи с костюм, когато ми трябваше официален тоалет? Кой ми зае колата си, когато моята изгоря? Тара винаги бе насреща, когато се нуждаех от нея.

— Ерик, това не ти влиза в работата — отрязах го аз.

— Ти ми звънна и ме помоли за помощ. Значи ми влиза в работата. Обадих се на Саломе и я уведомих за поразиите на рожбата й. Сега тя ще го накаже подобаващо. Нали това искаше?

— Да — отвърнах аз; твърде враждебно, признавам.

— Тогава ми позволи да довърша мисълта си. — Той отново погледна към Тара. — Разбираш ли ме?

Тара кимна печално. Синините по лицето и шията й потъмняваха с всяка изминала минута.

— Ще донеса лед за врата ти — казах аз и изтичах към кухнята. Сърцето ми се късаше от мъка и не исках да слушам как Ерик й се кара.

Минута по късно се върнах с торбичка лед на бучки и с облекчение установих, че Ерик е довършил мисълта си. Тара предпазливо опипваше шията си.

Помогнах й да постави леда върху синините си, а Ерик отново извади телефона.

Място не можех да си намеря от тревога.

— Трябва ти лекар — казах.

— Не — отвърна тя.

Погледнах към Ерик, който тъкмо приключваше разговора си. Той бе експертът по телесни травми.

— Ще се оправи и без болница — лаконично отсече той. Тръпки ме побиха от безразличието му. Тъкмо когато реша, че познавам добре вампирите и се чувствам удобно покрай тях, те внезапно показват истинското си лице и аз отново си припомням, че сме от различни раси. Може би разликата се дължеше на това, че те са крили съществуването си векове наред — отнасяли са се с хората както им е угодно, вземали са каквото им е нужно, чувствали са се най-могъщите същества на земята нощем, а същевременно уязвими и абсолютно безпомощни денем.

— Ами ако й остане някакво увреждане… нещо, което лекарите биха могли да оправят, ако я заведем там навреме?

— Почти съм сигурен, че шията й е само натъртена. Има счупени ребра от побоя, плюс някой и друг разклатен зъб. Мики лесно можеше да й счупи челюстта и да й прекърши врата, нали се сещаш? Вероятно е искал тя да е в състояние да говори с нас и затова се е въздържал. Разчитал е на това, че ще изпаднеш в паника и ще го поканиш да влезе. Не е очаквал, че ще успееш да реагираш толкова хладнокръвно. Ако бях на негово място, първо щях да ти счупя челюстта или да те стисна за шията, за да не можеш да анулираш поканата.

Представих си го и пребледнях като платно.

— Може би това целеше, когато те удари с опакото на ръката си — продължи да нарежда Ерик.

Край! Не можех да слушам повече. Взех метла и лопатка и ги тикнах в ръцете му. Той ги погледна като древни артефакти, сякаш не проумяваше за какво биха могли да му послужат.

— Помети пода — инструктирах го аз и коленичих до Тара с влажна кърпа в ръка, за да почистя кръвта и мръсотията от лицето й. Нямах представа дали осъзнава какво си говорим, но очите й бяха отворени, а устните — стиснати, така че вероятно ни слушаше. А може би просто се мъчеше да овладее болката.

Ерик раздвижи непохватно метлата и направи опит да замете стъклата в лопатката, която стоеше в средата на стаята. Не успя, естествено, и сърдито се намръщи.

На този свят все пак имаше нещо, в което Ерик не го биваше.

— Можеш ли да се изправиш? — попитах Тара. Тя ме погледна и кимна едва-едва. Приклекнах до нея и хванах ръцете й. Бавно, превъзмогвайки болката, тя повдигна коленете си и с моя помощ се изправи на крака. Няколко парчета стъкло паднаха от нея и аз хвърлих поглед към Ерик в опит да му подскажа, че подът под прозореца се нуждае от почистване. Очевидно ме разбра, съдейки по свирепата му физиономия.

Опитах се да прегърна Тара през кръста, за да я заведа в спалнята ми, но ме проряза толкова силна болка в рамото, че ми се подкосиха краката. Ерик хвърли метлата, пое Тара от ръцете ми и с лекота я положи на дивана, вместо в стаята ми. Понечих да възроптая, но той ми затвори устата само с поглед. Отидох до кухнята, взех едно от моите обезболяващи хапчета и склоних Тара да го глътне. Лекарството сякаш я отпусна и тя затвори очи (а може би просто не искаше да гледа Ерик). Тялото й се отпусна, а дишането й постепенно стана равно и дълбоко.

Ерик ми връчи метлата с победоносна усмивка. Очевидно смяташе, че след като е вдигнал Тара, аз трябва да свърша неговата задача. Така и направих, макар и доста непохватно — пометох стъклата и ги изсипах в торба за боклук. Ерик се обърна към вратата. Не бях чула абсолютно нищо, но Ерик отвори вратата на Бил още преди той да е почукал. Явно последният му телефонен разговор е бил с него. Логично — Бил живееше в окръга на Ерик. Ерик имаше нужда от помощ, а Бил, като негов подчинен, се отзоваваше. Бившият ми любим мъкнеше огромно парче шперплат, чук и кутия гвоздеи.

— Влизай — казах аз и той прекрачи прага. Без да разменят и дума, двамата вампири заковаха шперплата към дограмата на прозореца. Чувствах се неловко, меко казано, макар че събитията от нощта значително притъпиха вродената ми деликатност. Мислех предимно за болката в раненото си рамо, за състоянието на Тара и за местонахождението на Мики. Освен това се тревожех за счупения прозорец на Сам и се питах дали съседите са чули врявата и дали са се разтревожили достатъчно, че да извикат полиция. В крайна сметка реших, че не са, защото полицията отдавна щеше да е пристигнала.

След като Бил и Ерик приключиха със запушването на прозореца, двамата се обърнаха към мен и започнаха да наблюдават как бърша кръвта от пода. Възцари се мълчание, което надвисна над трима ни като облак; и най-вече над моята третина от групичката. В болничната ми стая Бил прояви грижовност, която докосна сърцето ми. Ерик вече знаеше за интимната ни връзка и това ме поставяше в изключително деликатно положение. Намирах се в една стая с двама мъже, които прекрасно знаеха, че съм спала и с единия, и с другия.

Исках да изкопая дупка в земята, да легна в нея и да се заровя точно като герой от анимационен филм. Нямах сили да ги гледам в очите.

Можех да анулирам поканите им и да ги накарам да се оттеглят безмълвно, но те ми се бяха притекли на помощ и подобна грубост от моя страна би ги обидила, меко казано. Не че не съм го правила и не че не се изкушавах да го повторя, за да измия срама си, но просто не можех. Какво следваше оттук нататък?

Дали да не вдигна скандал? Крясъците биха могли да разведрят обстановката. Или пък да си поговорим честно и открито… Не!

Внезапно си представих как тримата лежим на двойното легло в малката ми спалня. Вместо да крещим или говорим, бихме могли да… Не! Почувствах как бузите ми пламнаха; разкъсвах се между полуистеричен пристъп на смях и срам само при мисълта за това. Джейсън и приятелят му Хойт често обсъждаха (в мое присъствие), че всеки мъж мечтаел да бъде в леглото с две жени. А мъжете, които пиеха в „Мерлот“, ежедневно потвърждаваха тази теза, макар и мислено. Нима аз нямах право на подобна фантазия? Изкисках се истерично и двамата вампири стреснато ме погледнаха.

— Според теб това смешно ли е? — попита Бил и махна с ръка към закования прозорец, към легналата на дивана Тара и към превързаното ми рамо. Пропусна да посочи само себе си и Ерик. Започнах да се заливам от смях.

Ерик повдигна русата си вежда.

— Ние ли сме ти смешни?

Кимнах безмълвно и си помислих: Вместо да се чакаме, можем да се чукаме. Вместо да седим на тръни, можем да…

Съзнавах, че се държа глуповато и крайно неадекватно, но умората, напрежението и кръвозагубата си казваха своето. Погледнех ли втрещените физиономии на вампирите, започвах да се треса от смях.

— Суки, не сме приключили разговора си — каза Ерик.

— Напротив, приключихме го — отвърнах аз, все още усмихната. — Аз те помолих за услуга: да освободиш Тара от оковите на Мики. В замяна на това ти пожела да ти разкажа какво се е случило през периода на амнезията ти. Ти изпълни своята част от сделката. Аз също. Пито — платено. Точка.

Бил стрелкаше с поглед ту мен, ту Ерик. Сега вече и той знаеше, че Ерик знае онова, което знаех и  аз… Отново започнах да се кикотя. Внезапно цялата ми веселост изчезна като дим. Като въздух от спукан балон.

— Желая лека нощ и на двама ви — казах. — Ерик, благодаря ти, че пое онзи камък с главата си и че не пусна телефона от ръката си през цялото време. Бил, благодаря ти за шперплата и гвоздеите. Оценявам жеста ти, дори да си дошъл по настояване на Ерик. — При нормални обстоятелства (ако изобщо съществуваха нормални обстоятелства в обкръжението на вампири) бих ги прегърнала, но в нашия случай това ми се стори неуместно.

— Хайде, къш — казах. — Трябва да си лягам. Умирам за сън.

— Не искаш ли някой от нас да остане при теб тази нощ? — попита Бил.

Ако можех да съм сигурна, че Бил няма да иска нищо от мен и ще е нежен и внимателен като предишната нощ, бих избрала него. Когато си болен и унил, най-хубавото нещо на този свят е усещането, че си обичан. Но нямаше как да съм сигурна, за жалост.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Ерик ме увери, че Саломе ще открие Мики за нула време, а аз просто умирам за сън. Благодаря ви още веднъж за помощта.

Очаквах да протестират и да продължат с увещанията, но Ерик ме целуна по челото и тръгна. Бил, да не остане по-назад, ме целуна леко по устните и се сбогува. Изпитах облекчение, че отново съм сама.

Не съвсем сама, разбира се. Тара лежеше на дивана и не помръдваше. Свалих й обувките, завих я с одеяло и чак тогава се мушнах в леглото си.