Касандра Клеър
Град на паднали ангели (9)

9.
От пожар на друг пожар

Клеъри стигна до вратата и изхвърча навън в пропития с дъжд вечерен въздух. Дъждът вече се лееше като стена от вода и тя прогизна на мига. Задави се с дъждовната вода и сълзите, и щеше да се спусне през улицата, когато една ръка я хвана и завъртя.

Джейс. Беше мокър колкото нея, дъждът беше залепил светлата му коса за главата и блузата му прилепваше към тялото му като черна боя.

— Клеъри, не чу ли, че те извиках?

— Пусни ме — гласът й потрепери.

— Не. Не и докато не поговорим — той погледна нагоре и надолу по улицата, която сега беше безлюдна, а капките избухваха по черния тротоар като разцъфващи цветя. — Ела.

Все още държейки я за ръката, той почти я повлече в една тясна алея до бар „Алто“. Музиката, която още свиреха вътре, долиташе приглушено през високите прозорци. Алеята беше оградена с тухлени стени и очевидно я ползваха за сметище на вече непотребно музикално оборудване. Счупени усилватели и стари микрофони лежаха захвърлени по земята, заедно със счупени бирени чаши и фасове.

Клеъри измъкна ръката си от хватката на Джейс и се обърна с лице към него.

— Ако смяташ да се извиняваш, не си прави труда — тя отметна мократа, тежка коса от лицето си. — Не искам да слушам.

— Щях да ти кажа, че се опитвам да помогна на Саймън — отговори той, по миглите и по бузите му течеше дъждовна вода, подобно на сълзи. — С него съм последните няколко…

— А не можа ли да ми кажеш? Не можа ли да ми изпратиш съобщение, за да знам къде си? О, почакай. Няма как, проклетия ми телефон е още у теб. Дай ми го.

Той бръкна тихомълком в джоба на дънките си и й го подаде. Изглеждаше невредим. Тя го пъхна в чантата си преди дъждът да го съсипе. Джейс я гледаше сякаш го беше ударила през лицето. Това само още повече я ядоса. Какво право имаше той да й се сърди?

— Мислех — каза той бавно, — че като съм със Саймън, ще е почти като да съм с теб. Не знам защо си въобразих, че ще разбереш, че го правя заради теб, и ще ми простиш…

Целият гняв на Клеъри излезе на повърхността като гореща, неуправляема приливна вълна.

— Дори не знам за какво си мислиш, че трябва да ти простя — изкрещя тя. — Да не трябва да ти простя, че вече не ме обичаш? Защото, ако това искаш, Джейс Лайтууд, можеш да вървиш по… — тя отстъпи назад, без да гледа и се препъна в една изхвърлена тонколона. Клеъри протегна назад ръка, за да се подпре, но Джейс вече се бе хвърлил към нея, за да я хване. Притисна я към себе си и продължи напред, докато гърбът й опря в стената. Бе обвил ръце около нея и я целуваше обезумяло.

Тя знаеше, че трябва да го отблъсне; съзнанието й казваше, че това е най-разумното, но на другите части от нея не им пукаше какво е разумно и какво не. Не и когато Джейс я целуваше така, сякаш му беше безразлично дали ще отиде в ада заради това.

Тя заби пръсти в раменете му, в мократа тъкан на тениската му, усети силните му мускули под нея и отвърна на целувката му с цялото отчаяние, насъбрало се у нея през последните няколко дни, когато не знаеше къде е и какво мисли. Вложи и натрупалото се усещане, че част от сърцето й е било изтръгнато от гърдите й, и че никога вече няма да може да си поеме дълбоко въздух. Тя заби още по-силно пръстите си и усети как той потръпна от болка, но не й пукаше.

— Кажи ми — каза тя между целувките. — Кажи ми какво има… О! — задъха се, когато той сложи ръце на кръста й, повдигна я и я постави на счупената тонколона, за да се изравни с него. Ръцете му останаха на кръста й, а после се плъзнаха нагоре по мократа й прилепнала рокля. — З-защо — задъха се тя; ясно усещаше тялото му и как я притискаше към студената тухлена стена. — Защо не можеш да говориш с мен? Защо не можеш да ме гледаш?

— Защото те обичам — той я целуна, дълго и продължително и я накара да потрепери. — Повече, отколкото трябва, може би повече, отколкото някой трябва да обича някого.

— В това няма никакъв смисъл…

— В това също — каза той с отчаяна страст, — но не ми пука. Писна ми да се преструвам, че мога да живея без теб. Не го ли разбираш? Не осъзнаваш ли, че това ме убива?

За миг те диво се втренчиха един в друг и тя видя истината в очите му, очи, които познаваше по-добре от своите.

— Целуни ме тогава — каза тя, притисна устни към неговите и после просто се удави в тях, потопи се в усещането от целувката му. Мокрите им тела се притискаха, валеше навсякъде, в устата й, в очите й. Алеята и музиката се стопиха и не остана нищо, освен нея, дъждът и Джейс, и ръцете му около нея.

— Докосни ме — каза тя.

И, когато той се поколеба, тя го хвана за китките и ги дръпна надолу, плъзна дланите му отстрани по бедрата си и нагоре под роклята. Очакваше той да смъкне чорапогащника й, но вместо това той заби пръсти в тънката материя и я разкъса, плъзна ръце отдолу и докосна голата й кожа Беше й ужасно студено на местата, където падаше дъждът, но гореше навсякъде, където Джейс я докосваше. Тя плъзна ръце под ръба на залепналата по тялото му черна тениска и позволи на пръстите си да изследват стегнатата, гореща кожа върху ребрата и извивките на корема му. Косата й беше прогизнала, по гърба на роклята и се стичаше студена вода, но устата му беше гореща върху нейната, той я целуваше страстно и още по-страстно…

Ужасяващ стържещ звук избухна в ушите на Клеъри, и я откъсна от целувката и дъжда. С въздишка отблъсна Джейс от себе си толкова силно, че когато той я пусна, тя падна от тонколоната и се приземи нестабилно на краката си, после набързо оправи роклята си. Сърцето й силно биеше в гърдите, като стенобойна машина, и тя се почувства замаяна.

— По дяволите! — Изабел стоеше в края на алеята, мократа й черна коса се виеше като пелерина около раменете й. Тя ритна една кофа за боклук по пътя си и се намръщи. — За Бога! Не мога да повярвам! Защо? Какво имате против спалните? И уединението?

Клеъри погледна Джейс. Той беше прогизнал до кости, вода се лееше от него като из ведро, светлата му коса, залепнала за главата, изглеждаше почти сребърна на слабата светлина на далечните лампи. Само като го погледна, на Клеъри й се прииска да го докосне отново, без значение, че Изабел беше там — копнежът й бе толкова силен, че чак я болеше. Той зяпаше Изи с изражението на някой, който грубо е бил събуден — объркан, ядосан, осъзнал, че вече не спи.

— Просто търся Саймън — каза Изабел в свое извинение, виждайки изражението на Джейс.

— Той избяга от сцената и нямам представа къде е отишъл. — По някое време музиката беше спряла, осъзна Клеъри; не беше забелязала кога. — Няма значение. Очевидно не е тук. Вие продължавайте. Винаги съм казвала че няма нищо лошо да използваш една идеална, хубава тухлена стена, щом има кого да натиснеш върху нея. — И тя тръгна наперено обратно към бара.

Клеъри погледна Джейс. По всяко друго време двамата щяха да се разсмеят на настроението на Изабел, но в изражението му нямаше смях и тя веднага разбра, че каквото и да беше станало между тях — каквото и да беше разцъфнало в моментната му загуба на контрол, — то вече беше приключило. Усещаше вкуса на кръв в устата си, но не знаеше дали тя беше захапала устната си или той.

— Джейс… — пристъпи към него.

— Недей — каза той с дрезгав глас. — Не мога.

И после изчезна, побягна бързо, както само той можеше — една неясна фигура, която изчезна в далечината, преди дори да е успяла да си поеме въздух и да извика след него.

 

 

— Саймън!

Ядосаният глас изкънтя в ушите на Саймън. Тогава той понечи да пусне Морийн — или поне така си мислеше, — но не получи тази възможност. Силни ръце го сграбчиха и го откъснаха от нея. Пребледнелият Кайл го изправи на крака — още раздърпан и потен от парчето, което бяха изпълнили.

— По дяволите, Саймън! По дяволите…

— Не исках… — задъха се Саймън. Гласът му прозвуча неясно и за самия него. Зъбите му още бяха извадени, а той не се беше научил да говори с проклетите неща в устата си. Зад Кайл на пода видя Морийн да лежи като ужасяващо неподвижна сгърчена купчина плът. — Просто се случи…

— Казах ти. Казах ти! — Кайл извиси глас и силно го бутна. Саймън залитна и челото му започна да гори, когато сякаш невидима ръка вдигна Кайл и го запрати към стената зад него. Той се удари в нея и се свлече на земята, приземявайки се, подобно на вълк, на ръце и колене. Изправи се залитайки и се втренчи в Саймън. — Исусе, Саймън…

Той беше паднал на колене до Морийн, ръцете му бяха върху нея и обезумяло опипваше гърлото й за пулс. Когато усети потръпване под върховете на пръстите си, слабо, но стабилно, той едва не изхлипа от облекчение.

— Махни се от нея — Кайл прозвуча напрегнато и отиде до Саймън. — Изправи се и се дръпни.

Саймън неохотно се изправи и погледна Кайл над отпуснатото тяло на Морийн. Светлина се процеждаше през отвора в завесата към сцената, той чу как другите от групата си бъбреха и започваха да прибират инструментите. Всеки миг щяха да дойдат.

— Това, което направи… — каза Кайл. — Ти… бутна ли ме? Защото не видях да се движиш.

— Не исках — повтори Саймън нещастно. Напоследък май само това казваше.

Кайл поклати глава, косата му се разпиля.

— Махни се от тук. Чакай ме до вана. Аз ще се погрижа за нея — наведе се и вдигна Морийн на ръце. Тя изглеждаше мъничка до него, приличаше на кукла. Той отправи на Саймън дълъг поглед. — Върви. Дано наистина се чувстваш адски зле.

Саймън тръгна. Отиде до противопожарния изход и бутна вратата. Не се включи аларма, тя беше развалена от месеци. Вратата се затвори след него и, когато се облегна на задната стена на клуба, всяка част от тялото му започна да трепери.

Зад клуба имаше тясна улица със складове. От другата й страна имаше празен паркинг, ограден с верига вместо с ограда. Грозни бурени растяха в пукнатините на тротоара. Дъжд се сипеше като из ведно и се просмукваше в пръснатия по улицата боклук, стари кутии от бира плуваха в пълните канавки.

На Саймън му се стори, че това е най-красивото нещо, което някога беше виждал. Сякаш нощта беше избухнала в призматични светлини. Оградата беше редица от блестящи сребърни снопове. Всяка капка дъжд беше платинена сълза. Тревата, подаваща се от напукания асфалт, беше ивица златен огън.

„Дано се чувстваш наистина адски зле“, беше казал Кайл. Това обаче беше много по-лошо. Той се чувстваше фантастично — жив, както никога досега. Енергията го заливаше на вълни, подобно на електрически импулси. Болката в главата и стомаха му беше изчезнала. Можеше да пробяга хиляди километри.

Беше ужасно.

— Хей, ти? Добре ли си? — гласът, който проговори, беше учтив и леко развеселен. Саймън се обърна и видя жена с дълъг черен шлифер и яркожълт чадър, отворен над главата й. С новопридобитото си призматично виждане, той му заприлича на блестящ слънчоглед. Самата жена беше красива — макар че в момента всичко му се струваше красиво, — имаше лъскава черна коса и начервени устни. Той си спомни, че я беше видял да седи на една от масите по време на концерта.

Кимна, не посмя да проговори. Сигурно изглеждаше ужасно зле, след като абсолютно непознати го питаха как се чувства.

— Май си си ударил главата — каза тя и посочи челото му. — Лоша рана. Искаш ли да извикам някого?

Той вдигна припряно ръка и спусна косата над челото си, за да скрие Знака.

— Добре съм. Не е сериозно.

— Хубаво. Щом казваш — тя май не му повярва. Бръкна в джоба си, извади визитка и му я подаде. На нея пишеше Сатрина Кендал, а под името с малки букви: „МУЗИКАЛЕН ПРОМОУТЪР“. Следваше телефон и адрес. — Това съм аз. Харесахте ми. Ако искате да напреднете, обадете ми се.

И като каза това, тя се обърна и се отдалечи грациозно, а Саймън остана да гледа след нея. Със сигурност, тази нощ нямаше как да стане по-странна, помисли си той.

Той разтърси глава, от движението водни капки полетяха във всички посоки, и заджапа към мястото, където беше паркиран вана. Вратата на бара беше отворена и хората излизаха през нея. Все още всичко изглеждаше неестествено ярко, но призматичното му зрение беше започнало леко да отслабва, забеляза Саймън. Гледката пред него беше нещо обичайно — барът се изпразваше, страничните врати бяха отворени, вратите на вана също, и Мат, Кърк и няколко техни приятели товареха оборудването в колата. Когато Саймън се приближи, забеляза Изабел да се обляга отстрани на вана, единият й крак беше леко вдигнат и токчето на ботуша й се подпираше на вана. Разбира се, тя можеше да помогне с прибирането — Изабел беше по-силна от всички членове на групата, може би само Кайл правеше изключение, но очевидно не и се занимаваше. Саймън не би и очаквал друго.

Тя вдигна поглед, когато той се приближи. Дъждът беше намалял, но явно тя отдавна беше навън — косата й се спускаше като тежка мокра завеса по гърба й.

— Здрасти — каза, отблъсна се от колата и тръгна към него. — Къде беше? Избяга от сцената…

— Да — отвърна той. — Нещо не ми беше добре. Съжалявам.

— Сега нали ти мина — тя обви ръце около него и му се усмихна. Саймън почувства вълна от облекчение, че не изпитва желание да я ухапе. После обаче го заля друга вълна от вина, защото си спомни причината за липсата му на желание.

— Да си виждала случайно Джейс? — попита той.

Изабел завъртя очи.

— Хванах го да се натиска с Клеъри. Но вече си тръгнаха. За вкъщи, надявам се. Спешно им трябваше стая.

— Не знаех, че Клеъри ще идва — каза Саймън, макар и да не му се стори странно; предположи, че срещата за тортата е била отменена или нещо такова. Дори нямаше сили да се ядоса, че Джейс се е оказал такъв ужасен бодигард. Все пак не вярваше, че приема личната му безопасност особено на сериозно. Надяваше се двамата с Клеъри да се разберат, какъвто и да им беше проблемът.

— Няма значение — усмихна се Изабел. — Само ние сме. Искаш ли да отидем някъде и…

Един глас, много познат глас, проговори от сенките.

— Саймън?

О, не, не сега. Не точно сега.

Той бавно се обърна. Ръката на Изабел все още леко обгръщаше кръста му, макар да знаеше, че няма да остане за дълго там. Не и ако момичето, което проговори, беше тази, която предполагаше.

Тя беше.

— Мая? — попита той.

Мая излезе на светло и застана срещу него, гледайки го невярващо. Къдравата й коса беше залепнала на главата от дъжда, кехлибарените й очи бяха ококорени, дънките и якето бяха прогизнали. Тя стискаше навит на руло лист хартия в лявата си ръка.

Саймън забеляза смътно, че членовете на групата покрай тях бяха забавили крачка и открито ги зяпаха. Изабел свали ръка от кръста му.

— Саймън? — попита тя. — Какво става?

— Каза ми, че си зает — рече Мая, поглеждайки Саймън. — Тази сутрин някой пъхна това под вратата ми.

Тя му подаде навития лист хартия; веднага се виждаше, че е един от флаерите за концерта на групата тази вечер.

Изабел местеше поглед от Саймън към Мая, на лицето й бавно се изписа разбиране.

— Чакай малко — каза тя. — И вие ли се срещате?

Мая вдигна брадичка.

— А вие?

— Да — отвърна Изабел. — От няколко седмици.

Мая присви очи.

— Ние също. Излизаме от септември.

— Не мога да повярвам! — каза Изабел. Изглеждаше искрено изненадана. — Саймън? — тя се обърна към него с ръце на кръста. — Имаш ли обяснение?

Момчетата най-накрая бяха натъпкали всичко във вана, барабаните бяха на задната седалка, а китарите — в багажника; сега се мотаеха около колата и ги гледаха открито. Ерик сложи ръце около устата си подобно на мегафон:

— Дами, дами! — припя той. — Няма нужда да се биете. Саймън ще стигне за всички.

Изабел се обърна рязко и отправи към Ерик толкова ужасяващ поглед, че той млъкна на мига. Вратите се затръшнаха и колата потегли. Предатели, помисли си Саймън, макар че, честно казано, сигурно си мислеха, че той така или иначе щеше да се прибере с колата на Кайл, паркирана зад ъгъла. Стига да оживееше.

— Не мога да повярвам, Саймън — каза Мая. И тя стоеше с ръце на кръста, подобно на Изабел. — Къде ти е умът? Как можа да ни измамиш така?

— Не съм мамил — запротестира Саймън. — Не сме имали уговорка да не излизаме с други! — после се обърна към Изабел. — С теб също! А и знам, че ти излизаш с други…

— Не и с някой, когото познаваш — каза рязко Изабел. — Не с твои приятели. Какво ще стане, ако разбереш, че излизам с Ерик?

— Ще се шашна — каза Саймън. — Той изобщо не е твой тип.

— Не това искаше да каже тя, Саймън. — Мая се приближи до Изабел и двете го изгледаха едновременно като неподвижна стена от женска ярост. От бара бяха спрели да излизат хора и с изключение на тях тримата, улицата беше пуста. Той се запита какви са шансовете му, ако се опиташе да избяга и реши, че няма да успее. Върколаците бяха бързи, а Изабел беше обучен ловец на вампири.

— Много съжалявам — каза Саймън. Опиянението от кръвта, която беше изпил, беше започнало да отминава, слаба Богу. Вече не се чувстваше толкова замаян от връхлитащите го усещания, но почувства нарастваща паника. И, като капак на всичко, не можеше да спре да мисли за Морийн, за това, което й беше сторил и да се пита дали е добре. Моля те, дано е добре. — Трябваше да ви кажа. Просто… Харесвам ви и двете, и не исках да нараня чувствата ви.

В момента, в който думите излязоха от устата му, той осъзна колко глупаво прозвучаха. Поредният идиот, оправдаващ се за идиотското си поведение. Саймън никога не беше мислил за себе си в тази светлина. Той беше добро момче, от типа, който биваше пренебрегван и подминаван заради сексапилни лоши момчета или заради хора на изкуството страдалци. Момичетата предпочитаха момчета със самочувствие, на които дори не би им минало през ума да имат връзка с две жени едновременно.

— Леле! — каза той по-скоро на себе си. — Аз съм истински задник.

— Това е може би единственото вярно нещо, което си казал, откакто съм тук — промълви Мая.

— Амин! — каза Изабел. — Макар че, ако питаш мен, това е прекалено нищожно и прекалено късно…

Страничната врата на бара се отвори и някой излезе. Беше Кайл. Саймън почувства вълна от облекчение. Кайл беше сериозен, но не толкова, колкото би изглеждал, ако нещо ужасно се беше случило с Морийн.

Той тръгна надолу по стълбите към тях. Дъждът вече едва ръмеше. Мая и Изабел бяха с гръб към него; гледаха Саймън с пронизващ като лазер гняв.

— Нали не очакваш някоя от нас отново да ти проговори? — каза Изабел. — И ще си поприказвам с Клеъри много, много сериозно за избора й на приятели.

— Кайл — каза Саймън, без да може да скрие облекчението в гласа си, когато Кайл се приближи достатъчно, за да го чуе. — Ъ-ъ-ъ, Морийн… тя…

Нямаше представа как да зададе въпроса си така, че Мая и Изабел да не се сетят какво се е случило, но се оказа, че е без значение, защото така и не успя да довърши. Двете се обърнаха; Изабел изглеждаше ядосана, а Мая изненадана; явно се чудеха кой е Кайл.

Когато Мая видя Кайл, изражението й се промени; очите и се разшириха, кръвта се дръпна от лицето й. А Кайл, на свой ред, беше вперил поглед в нея с изражението на човек, който сънува кошмар, събужда се и осъзнава, че кошмарът е истина, и че продължава и наяве.

Устните му помръднаха, но звук не излезе.

— Олеле — каза Изабел като гледаше ту единия, ту другия. — Вие двамата… познавате ли се?

Устните на Мая се разделиха. Тя все още гледаше Кайл. Саймън имаше време само колкото да си помисли, че тя никога не го беше гледала толкова съсредоточено. После Мая прошепна „Джордан“, нахвърли се върху Кайл с извадени остри нокти и ги заби в гърлото му.