Касандра Клеър
Град на паднали ангели (6)

6.
Събудете мъртвите

Стаята на Джейс беше подредена както винаги. Леглото — изпънато идеално, книгите по лавиците — подредени по азбучен ред, а тетрадките и учебниците — внимателно поставени върху бюрото. Дори и оръжията му бяха наредени покрай стената по големина: от масивен меч до комплект малки ками.

Клеъри стоеше на вратата и преглътна въздишката си. Редът беше нещо обичайно. Беше свикнала с него. Това бе начин Джейс да упражни контрол върху част от живота си, в който иначе цареше истински хаос, помисли си тя. Беше живял дълго, без да знае кой е или дори какво е, и не можеше да му се сърди, че е подредил по азбучен ред колекцията си от поезия.

Но пък можеше и му се сърдеше, че го няма. Ако не се е прибрал вкъщи след булчинския салон, къде беше отишъл? Докато оглеждаше стаята, я обзе усещане за нереалност. Това не беше възможно, нали? Знаеше как приключва една връзка от оплакванията на други момичета. Първо се отдръпва, постепенно спира да отговаря на бележките и телефонните ти обаждания. Твърди, че уж няма никакви проблеми, че просто иска малко свобода. После идва ред на думите: „Ти не си виновна, вината е у мен“ и започват сълзите.

Досега си мислеше, че тези неща не се отнасят за нея и Джейс. Връзката им не беше обикновена и не се подчиняваше на обичайните за една връзка или за едно късане правила. Двамата си принадлежаха напълно и винаги щеше да бъде така — точка.

Но може би всички хора си мислеха така? Докато не осъзнаеха, че са като всички останали и че това, което са приемали за истинско, се е разпаднало.

Нещо проблесна и привлече погледа й. Беше кутията, която Аматис бе дала на Джейс. Отстрани по нея имаше изящни изображения на птици. Клеъри знаеше, че Джейс разглежда съдържанието й, че чете бавно писмата и преглежда бележките на снимките. Не беше споделил почти нищо, а тя не искаше да любопитства. Знаеше, че трябва сам да изясни чувствата си, които изпитва към биологичния си баща.

Клеъри беше привлечена от кутията. Спомни си как той седеше на стъпалата пред Залата на Съглашението в Идрис и държеше кутията в скута си. „Сякаш мога да спра да те обичам“, беше казал тогава. Тя докосна капака и пръстите й напипаха закопчалката — отвори се лесно. Вътре имаше разпилени листове, стари снимки. Клеъри извади една и я загледа очаровано. На снимката имаше двама души — млада жена и млад мъж. Веднага позна, че жената беше Аматис, сестрата на Люк, която гледаше младия мъж и излъчваше сиянието на първата любов. Той беше красив, висок и рус, макар очите му да бяха сини, не златни, и чертите му да не бяха толкова изсечени, колкото на Джейс… и все пак тя знаеше кой е той (бащата на Джейс) и от това я присви стомаха.

Остави бързо снимката на Стивън Херондейл и едва не си поряза пръста на острието на тънката бойна кама, която лежеше напряко в кутията. По дръжката имаше гравирани птици. По острието имаше петна от ръжда. По-скоро приличаха на петна от кръв. Очевидно оръжието не беше почиствано както трябва. Бързо затвори кутията и се обърна, раменете й бяха натежали от чувство на вина.

Беше мислила да му остави бележка, но сега реши да го изчака и да говори с Джейс лично. Излезе и тръгна по коридора към асансьора. По-рано беше почукала на вратата на Изабел, но и тя не си беше вкъщи. Дори магическите факли по коридорите сякаш горяха по-слабо от обикновено. Клеъри се почувства изключително потисната и протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но забеляза, че то вече светеше. Някой се изкачваше от приземния етаж на Института.

„Джейс“, помисли си на мига и пулсът й се ускори. Разбира се, можеше да не е той, каза си тя. Можеше да е Изи или Мерис, или…

— Люк? — възкликна, когато вратата се отвори. — Какво правиш тук?

— Мога да те попитам същото — той излезе от асансьора и затвори вратата зад себе си. Носеше подплатеното кожено яке, закопчано догоре, което Джослин се опитваше да го накара да изхвърли откакто започнаха да излизат. Беше хубаво, че нищо не можеше да промени Люк, каквото и да се случваше в живота му, помисли си Клеъри. Той знаеше какво харесва и това беше. Дори и да ставаше въпрос за оръфана стара дреха. — Но мога да се досетя. Той тук ли е?

— Джейс ли? Не. — Клеъри сви рамене и се опита да изглежда спокойна. — Няма проблеми, ще го видя утре.

Люк се поколеба.

— Клеъри…

— Лушън — студеният глас, който прозвуча зад тях, беше на Мерис. — Благодаря, че дойде толкова бързо.

Той се обърна и й кимна.

— Мерис.

Мерис Лайтууд стоеше на вратата, ръката й се опираше на касата. Носеше бледо сиви ръкавици в тон със сивия й костюм. Клеъри се запита дали Мерис беше обличала някога дънки. Не беше виждала Изабел или майка й с друго, освен с костюми или бойна екипировка.

— Клеъри — каза тя, — не знаех, че си тук.

Клеъри усети, че се изчервява. Мерис нямаше нищо против тя да идва от време на време, но не беше признала връзката им с Джейс по никакъв начин. Не можеше да я вини за това. Мерис още не беше преодоляла смъртта на Макс, случила се само преди шест седмици, а и беше съвсем сама — Робърт Лайтууд все още беше в Идрис. Тя имаше по-сериозни проблеми от любовния живот на Джейс.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна Клеъри.

— Ще те закарам, когато приключа — каза Люк и сложи ръка на рамото й. — Мерис, проблем ли е Клеъри да остане докато говорим? Предпочитам да изчака тук.

Мерис поклати глава.

— Нямам нищо против — въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Повярвай ми, изобщо не ми се иска да те безпокоя. Знам, че сватбата ти е след седмица. Честито, между другото. Май така и не те поздравих.

— Да — каза Люк. — Но ти благодаря.

— Само шест седмици — усмихна се Мерис. — Доста скоростно ухажване е било.

Ръката на Люк стисна рамото на Клеъри, единственият знак, че това го подразни.

— Предполагам не ме извика, само за да ми честитиш, нали?

Мерис поклати глава. Изглежда много уморена, помисли си Клеъри. Във вдигнатата й тъмна коса се виждаха сиви кичури, които преди ги нямаше.

— Не. Предполагам знаеш за телата, които намерихме през последната седмица?

— Да, мъртвите ловци на сенки.

— Тази вечер открихме още един. Заврян в кофа за боклук до парк Кълъмбъс. На територията на вашия парк.

Люк вдигна вежди.

— Да, но другите…

— Първото тяло беше открито в Грийнпоинт, на територията на магьосниците. Второто плуваше в езерото в Сентръл парк, в царството на феите. Сега имаме тяло на територията на върколаците. — Тя впери поглед в Люк. — Какво мислиш за това?

— Че някой не е доволен от новото Съглашение и се опитва да настрои долноземците едни срещу други — каза Люк. — Уверявам те, глутницата ми няма нищо общо с това. Не знам кой стои зад убийствата, но всичко е извършено много непохватно, ако питаш мен. Дано Клейва разбере истината.

— Има и още нещо — продължи Мерис. — Идентифицирахме първите две тела. Отне ни малко повече време, тъй като първият труп беше обгорял, а вторият бе много разложен. Можеш ли да познаеш на кого са?

— Мерис…

— На Ансън Пангборн и Чарлс Фриймън. Смея да отбележа, че и за двамата не бяхме чували нищо от смъртта на Валънтайн.

— Но това е невъзможно — прекъсна я Клеъри. — Люк уби Пангборн през август… в сградата на Ренуик.

— Той уби Емил Пангборн — каза Мерис. — Ансън беше по-малкият брат на Емил. И двамата бяха в Кръга.

— Както и Фриймън — отбеляза Люк. — Значи някой не убива безразборно ловци на сенки, а членове на Кръга? И оставя телата им на териториите на долноземците? — той поклати глава. — Явно се опитват да провокират… по-несговорчивите членове на Клейва. Може би, за да ги накарат да преосмислят новото Съглашение. Трябваше да очакваме нещо такова.

— Може би — каза Мерис. — Вече говорих с кралицата на феите и изпратих съобщение на Магнус. Където и да е в момента — тя завъртя очи. Явно двамата с Робърт бяха приели връзката на Алек с Магнус изненадващо добре, но Клеъри забеляза, че поне според Мерис не е нещо сериозно. — Просто си мислех, че може… — тя въздъхна. — Напоследък много се изморявам. Не мога да мисля трезво. Надявах се да ми подскажеш кой може да е виновен, да се сетиш за нещо, което пропускам.

Люк поклати глава.

— Това е някой, който не харесва новия ред. Но може да е всеки. Предполагам по телата няма оставени улики?

Мерис въздъхна.

— Няма нищо конкретно. Ако мъртвите можеха да говорят… Нали, Лушън?

Сякаш Мерис вдигна ръка и дръпна завеса пред очите на Клеъри. Всичко притъмня, с изключение на един-единствен символ, висящ като светеща табела на тъмното нощно небе.

Очевидно силата й не беше изчезнала.

— А ако… — каза тя бавно и вдигна очи, за да погледне Мерис. — А ако има начин?

 

 

Докато се гледаше в огледалото в малкия апартамент на Кайл, Саймън нямаше как да не се запита откъде идваше мита, че вампирите нямат отражение. Той се виждаше идеално в зацапаната повърхност — рошава кафява коса, големи кафяви очи, бяла гладка кожа. Беше измил кръвта от устната си, макар кожата да беше вече заздравяла.

Знаеше, че като вампир е станал по-привлекателен. Изабел му беше обяснила, че движенията му са по-грациозни и че, макар и преди косата му винаги да беше разпиляна, сега изглеждаше някак секси, сякаш току-що беше станал от леглото. „От нечие легло“, беше отбелязала тя, а той й беше отвърнал, че вече се е сетил какво има предвид.

Докато се гледаше обаче, не виждаше всичко това. Белотата на кожата му както винаги го притесняваше, също и тъмните, пълзящи като паяжина вени, прозиращи на слепоочията му — доказателство, че днес не се е хранил. Приличаше на извънземно и не се харесваше. Може би на хората им се искаше вампирите да нямат отражение. А може би просто означаваше, че вече не познаваш отражението в огледалото.

Той се изми и тръгна към дневната, където Джейс се беше разположил на дивана и четеше оръфаното копие на „Властелинът на пръстените“ на Кайл. Джейс пусна книгата на масата, когато Саймън влезе. Косата му изглеждаше съвсем мокра, сякаш беше напръскал лицето си с вода от мивката в кухнята.

— Разбирам защо тук ти харесва — каза той и посочи колекцията на Кайл от плакати на научнофантастични филми и книги. — Много е маниашко.

— Благодаря — Саймън изгледа Джейс. Отблизо, под ярката светлина на голата крушка, Джейс изглеждаше… болен. Сенките, които бе забелязал под очите му, бяха по-големи от всякога, а кожата на скулите му изглеждаше опъната. Ръката му леко трепереше, когато отметна косата от челото си с типичен за него жест.

Саймън поклати глава, сякаш да прочисти мислите си. Откога познаваше толкова добре Джейс, че да знае кои жестове са типични за него? Та те не бяха приятели.

— Изглеждаш ужасно — каза той. Джейс примигна.

— Не мисля, че точно сега е подходящия момент да се обиждаме, но, ако настояваш, все ще измисля нещо подобаващо.

— Не, говоря сериозно. Не изглеждаш добре.

— И това го казва човек, чийто сексапил е колкото на пингвин. Виж, разбирам, че завиждаш, задето Бог не те е изваял съвършен, колкото мен, но това не е причина да…

— Не съм искал да те обидя — озъби му се Саймън. — Изглеждаш болен. Кога за последно си ял?

Джейс се замисли.

— Вчера?

— Ял си вчера. Сигурен ли си?

Джейс сви рамене.

— Е, не бих се заклел с ръка върху Библията. Май беше вчера.

Саймън беше проучил съдържанието на хладилника на Кайл по-рано, докато опознаваше апартамента, и знаеше, че няма много храна. Изсъхнал стар зелен лимон, няколко кутийки сода, половин килограм телешка кайма и — изненадващо — една-единствена бисквита с пълнеж във фризера. Грабна ключовете от кухненския плот.

— Хайде — каза той. — На ъгъла има магазин. Да ти вземем нещо за ядене.

Джейс сякаш се канеше да възрази, но после сви рамене.

— Добре — каза с тон на човек, на когото не му пука къде ще отиде и какво ще прави. — Да вървим.

Докато Саймън се бореше с ключовете на вратата на сградата долу (още не беше свикнал с тях), Джейс четеше по звънците имената на живущите.

— Този за твоя апартамент ли е? — попита и посочи „ЗА“. — Защо пише само „Кайл“? Няма ли си фамилия?

— Кайл иска да стане рок звезда — отвърна Саймън и слезе по стълбите. — Май затова се представя само с едно име. Като Риана.

Джейс го последва, присвивайки леко рамене срещу вятъра, но не закопча якето, което беше взел от Клеъри по-рано през деня.

— Нямам представа за какво говориш.

— Вярвам ти.

Докато завиваха по „Авеню Бий“, Саймън погледна Джейс.

— Е — каза той, — ти следеше ли ме? Или, поради някакво невероятно стечение на обстоятелствата, се оказа на покрива на сградата, покрай която минавах, когато ме нападнаха?

Джейс спря на ъгъла и зачака да светне зелено. Очевидно дори ловците на сенки трябваше да спазват правилата за уличното движение.

— Проследих те.

— Дойде ли вече моментът, когато ще ми признаеш, че тайно си влюбен в мен? Вампирският чар отново е в действие.

— Няма такова чудо като „вампирски чар“ — каза Джейс, някак зловещо повтаряйки думите на Клеъри. — Следях Клеъри. Тя обаче взе такси, а аз не мога да следвам коли. Затова се обърнах и тръгнах след теб. Просто за да правя нещо.

— Следял си Клеъри? — повтори Саймън. — Един съвет: повечето момичета не обичат да ги дебнат.

— Телефонът й остана в джоба на якето ми — каза Джейс и потупа десния си джоб, където се предполагаше, че е телефонът. — Мислех да разбера къде отива и да го оставя, така че по-късно да го намери.

— А можеше и да й се обадиш вкъщи, и да й кажеш, че телефонът й е у теб, и тя щеше да дойде да си го вземе.

Джейс не отвърна нищо. Светна зелено и пресякоха улицата към магазина на Сий Таун. Все още бе отворен. Магазините в Манхатън никога не затваряха, за разлика от тези в Бруклин, помисли си Саймън. Манхатън беше подходящо място за живеене на вампир. Можеше да пазаруваш в полунощ и на никого нямаше да му се стори странно.

— Избягваш Клеъри — отбеляза Саймън. — Предполагам няма да ми кажеш защо.

— Не, няма — каза Джейс. — Смятай се късметлия, че тръгнах след теб…

— Защо? Защото и другият щеше да умре? — Саймън дочу горчивината в собствения си глас.

— Видя какво стана.

— Да. Видях и изражението на лицето ти — гласът на Джейс беше безизразен. — Не за пръв път виждаш такова нещо, нали?

Без да осъзнае как, Саймън започна да разказва на Джейс за мъжа с качулката, който го беше нападнал в Уилямсбърг, и за предположението му, че е бил крадец.

— След като умря, се превърна в сол — завърши той. — Също както и този втория. Явно е нещо библейско. Стълбове от сол. Като жената на Лот.

Тъкмо бяха стигнали супермаркета; Джейс бутна вратата, Саймън влезе след него и взе една малка количка на колелца от редицата до входната врата. Започна да я бута между рафтовете, а Джейс го следваше, очевидно потънал в размисъл.

— Според мен въпросът е имаш ли някаква представа кой иска да те убие? — каза Джейс.

Саймън сви рамене. Видът на всичката тази храна около него накара стомахът му да се свие и му напомни колко е гладен, макар и не за предлаганите тук продукти.

— Може би Рафаел. Той ме мрази. И преди ме искаше мъртъв…

— Не е Рафаел — отсече Джейс.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото Рафаел знае за Знака и не е толкова глупав да те напада така директно. Известно му е какво ще се случи. Който и да е, явно те познава достатъчно и знае как да те намери, но и представа си няма за Знака.

— Може да е всеки.

— Точно — каза Джейс и се усмихна. За миг сякаш отново заприлича на себе си.

Саймън поклати глава.

— Знаеш ли какво ти се яде или просто искаш да разхождам количката напред-назад покрай рафтовете, защото това те забавлява?

— Второто — рече Джейс. — А и не знам какво продават в магазините на мунданите. Обикновено Мерис готви или поръчваме храна — той сви рамене и взе на посоки някакъв плод. — Какво е това?

— Манго. — Саймън се втренчи в Джейс. Понякога имаше чувството, че ловците на сенки са от друга планета.

— Май не съм го виждал, преди да бъде нарязано — замисли се Джейс. — Обичам манго.

Саймън взе мангото и го хвърли в количката.

— Чудесно. Какво друго?

Джейс пак се замисли.

— Доматена супа — каза най-накрая.

— Доматена супа? Доматена супа и манго за вечеря?

Джейс сви рамене.

— Храната не ме интересува особено.

— Добре. Хубаво. Стой тук. Сега се връщам.

Ловци на сенки, измърмори под носа си Саймън, когато зави зад ъгъла и тръгна покрай консервите със супа. Ловците бяха някаква странна смесица между милионери (хора, които не се занимаваха с дреболии като купуването на храна, и не знаеха как да използват автоматите за билети в метрото) и войници, свикнали с желязна дисциплина и постоянни тренировки. Може би им е по-лесно да живеят така, помисли си и взе една кутия със супа от рафта. Може би това им помага да се съсредоточат върху по-голяма картина — а предвид факта, че работата им беше да пазят света от злото, картината беше наистина голяма.

Почти изпита съчувствие към Джейс, тръгна към мястото, където го беше оставил и спря. Той се беше облегнал на количката и въртеше нещо в ръце. Отдалеч Саймън не можеше да различи какво е, а не можеше и да се приближи, защото две момичета стаяха на пътя му, по средата на пътеката. Кикотеха се, бутаха се и си шушукаха, както правеха обикновено момичетата. Бяха облечени така, че да минат за пълнолетни — с високи токчета, къси поли и сутиени с подплънки, но нямаха връхни дрехи, които да ги пазят от студа.

Миришеха на гланц за устни, бебешка пудра… и кръв.

Разбира се, той чуваше какво си приказват, въпреки че шепнеха. Говореха си колко секси е Джейс и се предизвикваха една друга да го заговорят. Обсъдиха надълго и нашироко косата и коремните му мускули, макар Саймън да не беше сигурен как можеха да видят коремните му мускули през тениската. Гадост, помисли си той. Това е абсурдно. Тъкмо щеше да каже „Извинете“, когато едната (по-високата и с по-дългата коса) се отдели и тръгна бавно към Джейс, поклащайки се леко на високите си токове. Джейс погледна към нея, когато го доближи, но погледът му беше предпазлив и Саймън изведнъж се уплаши, че може да я сбърка с вампир или сукуба, да извади някоя от серафимските си ками и накрая да ги арестуват и двамата.

Не беше нужно да се притеснява. Джейс само вдигна едната си вежда. Момичето му каза нещо на един дъх; той сви рамене; тя сложи нещо в ръката му и се върна при приятелката си. После и двете излязоха от магазина, поклащайки се, като не спираха да се кикотят.

Саймън отиде при Джейс и пусна кутията със супа в количката.

— Какво беше това?

— Тя попита дали може да пипне мангото ми.

— Това ли ти каза?

Джейс сви рамене.

— Да, и после ми даде номера си — той показа на Саймън лист хартия с напълно безразлично изражение на лицето и го хвърли в количката. — Може ли вече да тръгваме?

— Няма да й се обадиш, нали?

Джейс го погледна, сякаш беше полудял.

— Забрави, че съм попитал — каза Саймън. — Постоянно ти се случват такива неща, нали? Момичета да те заговарят.

— Само когато не съм покрит с магически прах.

— Да, защото тогава не могат да те видят. Нали си невидим? — Саймън поклати глава. — Ти си заплаха за обществото. Не трябва да ти позволяват да излизаш сам.

— Ревността е грозно чувство, Люис — Джейс пусна една от кривите си усмивки, които по принцип караха Саймън да изпита желание да го удари. Но не и този път. Внезапно беше осъзнал с какво си играеше Джейс, прехвърляше го отново и отново в ръка, сякаш беше нещо ценно или опасно, или и двете. Беше телефонът на Клеъри.

 

 

— Все още мисля, че не е добра идея — каза Люк.

Клеъри, с кръстосани на гърдите ръце, за да се предпази от студа в Града на тишината, погледна косо към него.

— Трябваше да го кажеш, преди да дойдем тук.

— Сигурен съм, че го казах. Няколко пъти — гласът на Люк се отрази от извисяващите се над тях каменни колони, украсени с ивици полускъпоценни камъни — черен оникс, зелен нефрит, розов халцедон и син лазурит. Горящи сребърни магически факли бяха закрепени на колоните и осветяваха нишите по стените с бяла светлина, от която боляха очите.

Почти нищо не се бе променило в Града на тишината от последния път, когато Клеъри бе идвала тук. Все още изглеждаше чуждо и странно, но сега изписаните по пода руни, вече не й бяха съвсем непознати. Мерис ги беше оставила с Люк в празната зала, още щом пристигнаха — предпочиташе да говори с Мълчаливите братя насаме. Нямаше гаранция, че ще позволят и на тримата да видят телата, беше предупредила тя Клеъри. Мъртвите нефилими бяха работа на пазителите на Града от кости и никой друг нямаше права над тях.

Не че бяха останали много пазители. Валънтайн беше убил почти всички, когато открадна Меча на смъртните, оставяйки живи само онези, които не бяха в Града на тишината по онова време. Оттогава бяха приели нови членове, но Клеъри се съмняваше в целия свят да има останали повече от десет-петнайсет Мълчаливи братя.

Силното тракане на токчетата на Мерис по каменния под ги предупреди за връщането й, преди да я видят. Зад нея сякаш се носеше във въздуха Мълчалив брат с роба.

— Ето къде сте — каза тя, сякаш Клеъри и Люк не бяха там, където ги беше оставила. — Това е брат Закарая. Брат Закарая, това е момичето, за което ви разказах.

Мълчаливият брат дръпна леко качулката от лицето си. Клеъри потисна изненадата си. Той не приличаше на брат Джеремая, очите му не бяха хлътнали и устата му не приличаше на зашита. Очите на брат Закарая бяха затворени, на всяка от високите му скули беше изрисувана по една-единствена черна руна. По устните му нямаше шевове и й се стори, че главата му не е обръсната. Но не беше сигурна — тъй като качулката още покриваше главата му — дали под нея се виждат само сенки или тъмна коса.

Чу гласът му да отеква в съзнанието й.

Наистина ли вярваш, че можеш да го направиш, дъще на Валънтайн?

Тя усети, че лицето й се зачерви. Мразеше да й напомнят чия дъщеря беше.

— Сигурно сте чули за нещата, които направи — каза Люк. — Руната на обединението ни помогна да сложим край на войната.

Брат Закарая дръпна качулката, за да закрие лицето си. Ела с мен в Гробницата.

Клеъри погледна Люк с надеждата да й кимне насърчително, но той беше вперил поглед право напред и си играеше с очилата, както винаги когато беше нервен. С въздишка тя тръгна след Мерис и брат Закарая. Той се движеше тихо като мъгла, докато токчетата на Мерис отекваха подобно на изстрели по мраморния под. Клеъри се запита дали слабостта на Изабел към неподходящи обувки не беше генетично наследена.

Следваха виещата се през колоните пътека, пресякоха голямата зала на Говорещите звезди, където Мълчаливите братя бяха казали на Клеъри за Магнус Бейн. Отвъд залата имаше сводеста порта с две огромни железни врати. По повърхността им горяха руни, които Клеъри разпозна като руни на смъртта и спокойствието. Над вратите имаше надпис на латински и на нея й се прииска да носеше записките си. За ловец на сенки беше плачевно изостанала по латински — повечето ловци го владееха като втори език.

Taceant Colloquia. Effugiat risus. Hie Locus est ubi mors gaudet succurrere vitae.

— „Нека разговорите спрат. Нека смехът секне.“ — прочете Люк на глас. — „На това място смъртта се радва да учи живите.“

Брат Закарая постави ръка върху вратата. Последната насилствена смърт е подготвена за вас. Готови ли сте?

Клеъри преглътна трудно, чудеше се в какво се е забъркала.

— Готова съм.

Вратите се отвориха широко и те влязоха един по един. Вътре имаше просторна стая без прозорци, със стени от гладък бял мрамор. Стените бяха голи, с изключение на куките, на които висяха сребърни инструменти за дисекция: блестящи скалпели, прилични на чукове неща, триони за кости и разширители за ребра. На рафтове до тях имаше дори още по-странни предмети — големи, подобни на отвертки инструменти, листове шкурка и буркани с различни на цвят течности, включително и една зелена, с етикет „киселина“ която сякаш пушеше.

В центъра на стаята имаше наредени в редица високи мраморни маси. Повечето бяха празни. Три бяха заети и на две от тях Клеъри разпозна човешки фигури под белите чаршафи. На третата маса също имаше тяло, чаршафът беше смъкнат надолу до под гръдния кош. Голото тяло очевидно беше мъжко и принадлежеше на ловец на сенки. Бледата кожа на трупа бе цялата осеяна със знаци. Очите на мъртвеца бяха вързани с копринена кърпа според обичая на ловците на сенки.

Клеъри потисна гаденето си и застана до трупа. Люк се приближи до нея и постави ръката си покровителствено на рамото й. Мерис застана срещу тях и ги наблюдаваше с любопитни сини очи, които имаха същия цвят като тези на Алек.

Клеъри извади стилито от джоба си. Усети студенината на мрамора през блузата си, когато се наведе над мъртвеца. Отблизо забеляза повече подробности — че косата му беше червеникавокафява и че по гърлото му имаше дълбоки следи, оставени сякаш от огромни нокти.

Брат Закарая протегна ръка и махна копринената превръзка от очите на мъртвеца. Очите под нея бяха затворени.

Можеш да започваш.

Клеъри си пое дълбоко въздух и постави върха на стилито върху ръката на мъртвия ловец на сенки. Руната, която си беше представила в коридора на Института, се появи в съзнанието й толкова ясно, колкото буквите на собственото й име. Тя започна да рисува.

Черните линии на знака се заизвиваха от върха на стилито — този път обаче ръката й тежеше и стилито леко задираше, сякаш рисуваше в кал, а не върху кожа. Сякаш самият инструмент беше объркан и се плъзгаше по повърхността на мъртвата кожа, в търсене на живия дух на ловеца на сенки. Но него вече го нямаше. Докато рисуваше, стомахът на Клеъри се преобърна и когато приключи и дръпна стилито, цялата бе в пот и й се повдигаше.

За един дълъг миг нищо не се случи. После ужасяващо рязко очите на мъртвия ловец на сенки се отвориха. Бяха сини, по склерите имаше червени кървави петънца.

Мерис издиша тежко. Очевидно не беше вярвала, че руната ще подейства.

— В името на Ангела!

Накъсан дъх дойде от мъртвеца — звук на човек, който се опитва да диша през разрязано гърло. Разкъсаната кожа потръпна като хриле на риба. Гърдите му се надигнаха и от устата му излезе стон.

— Боли.

Люк изруга и погледна Закарая, но Мълчаливия брат не помръдна.

Мерис се приближи към масата, очите й изведнъж бяха станали пронизващи, почти като на хищник.

— Ловецо на сенки, кой си ти? Кажи ми името си — рече тя.

Главата на мъжа се замята настрани. Ръцете му се вдигнаха и паднаха конвулсивно.

— Болката… Спрете болката.

Клеъри почти изпусна стилито си. Беше много по-ужасно, отколкото си бе представяла. Погледна Люк, който отстъпваше назад с разширени от ужас очи.

— Ловецо на сенки — тонът на Мерис беше заповеднически, — кой ти причини това?

— Моля ви…

Люк се обърна с гръб към Клеъри. Явно търсеше нещо сред инструментите на Мълчаливите братя. Клеъри замръзна, когато облечената със сива ръкавица ръка на Мерис се протегна рязко и хвана тялото за рамото, забивайки пръсти в него.

— В името на Ангела, заповядвам ти да ми отговориш!

Ловецът на сенки се задави.

— Долноземец… вампир…

— Кой вампир? — попита Мерис.

— Камила. Древната… — думите му заглъхнаха и буца черна съсирена кръв бликна от устата на мъртвия.

Мерис издиша и дръпна ръката си. Тогава Люк се появи с буркана със зелената киселина, която Клеъри беше забелязала по-рано. С едно движение той отвори капака и изля киселината върху руната на ръката на трупа, заличавайки я напълно. Мъртвият мъж нададе вик, когато плътта зацвърча и се отпусна на масата; очите му бяха безизразни и ококорени — каквото и да го беше съживило за краткия период от време, то вече беше изчезнало.

Люк постави празния буркан от киселината на масата.

— Мерис — тонът му беше укорителен, — ние не се отнасяме така с мъртвите си.

Мерис беше бледа, но по бузите й имаше червени петна.

— Вече имаме име. Може би ще успеем да предотвратим други убийства.

— Има и по-лоши неща от смъртта — Люк протегна ръка към Клеъри, без да я погледне. — Ела, Клеъри. Време е да си вървим.

 

 

— Наистина ли не се сещаш кой друг би искал да те убие? — попита Джейс за пореден път. Бяха минали през списъка няколко пъти и на Саймън беше започнало да му писва да му задават едни и същи въпроси, отново и отново. А и подозираше, че Джейс не го слуша особено внимателно. Той вече беше изял супата, която Саймън бе купил (студена и загребвайки с лъжица направо от кутията, което според Саймън беше отвратително), и сега се облягаше на прозореца; завесата беше леко дръпната и той гледаше колите по „Авеню Бий“, и ярко осветените прозорци на апартаментите от другата страна на улицата. Саймън виждаше как хората вечерят, гледат телевизия и си говорят около масата. Обикновени неща, които правеха обикновените хора. Това го накара да се почувства странно празен.

— Всъщност, освен теб, няма много хора, които не ме харесват — каза Саймън.

Джейс не му обърна внимание.

— Има нещо, което премълчаваш.

Саймън въздъхна. Не искаше да му казва за предложението на Камила, но все пак някой се опитваше да го убие, макар и неуспешно, и потайността не му се струваше удачна. Разказа какво се беше случило на срещата му с жената вампир, докато Джейс го наблюдаваше сериозно.

Когато приключи, Джейс каза:

— Това е интересно, но няма вероятност тя да се опитва да те убие. На първо място, защото знае за Знака. А и не съм сигурен, че би рискувала да я хванат, че нарушава Съглашението. Старите долноземци като нея обикновено гледат да не си навличат неприятности — той остави консервената кутия. — Можем да излезем и да видим дали няма да те нападнат трети път. Ако успеем да хванем някой от тях, може би…

— Не — каза Саймън. — Защо постоянно си търсиш смъртта?

— Такава ми е работата.

— Това са рисковете на работата ти. Поне за повечето ловци на сенки. За теб това сякаш е цел.

Джейс сви рамене.

— Баща ми винаги казваше… — млъкна, лицето му застина. — Съжалявам. Исках да кажа Валънтайн. В името на Ангела! Всеки път, когато го нарека така, имам чувството, че предавам истинския си баща.

Саймън изпита съчувствие към Джейс въпреки всичко.

— Виж, вярвал си, че той е твой баща… Колко… Шестнайсет години? Това не може да се промени за един ден. А и не познаваш истинския си баща. И той е мъртъв. Така че не го предаваш. Просто си мисли, че имаш двама бащи.

— Човек не може да има двама бащи.

— Може — възрази Саймън. — Защо да не може? Има една детска книжка. Казва се „Тими има двама татковци“. Само че май няма книжка „Тими има двама татковци, единият от които е лош“. С тази част ще трябва да се справиш сам.

Джейс завъртя очи.

— Очарователно. Знаеш много думи, но когато се опиташ да ги навържеш в изречения, смисълът се изгубва. — Той леко дръпна завесата. — Не съм очаквал да ме разбереш.

— Баща ми е мъртъв — каза Саймън.

Джейс се обърна да го погледне.

— Какво?

— Реших, че не знаеш — обясни Саймън. — Не че щеше някога да ме попиташ или че се интересуваш от нещо свързано с мен. Но, да. Баща ми е мъртъв. Така че имаме нещо общо — внезапно изтощен, той се отпусна на дивана. Почувства се отпаднал, замаян и уморен — силна умора, която сякаш се просмукваше в костите му. Джейс, от друга страна, явно беше обладан от неизчерпаема енергия, което малко притесняваше Саймън. Не беше лесно да го гледа и как яде доматената супа. Приличаше му прекалено много на кръв.

Джейс го изгледа.

— От колко време не си… ял? Изглеждаш доста зле.

Саймън въздъхна. Нямаше какво да каже, след като беше накарал Джейс насила да хапне нещо.

— Чакай — каза той. — Сега се връщам.

Изтърколи се от дивана, отиде в стаята си и взе последната бутилка кръв под леглото. Опита се да не я гледа — съсирената кръв беше отблъскваща гледка. Разклати бутилката колкото може по-силно и се върна в дневната, където Джейс все още се взираше през прозореца.

Саймън се облегна на кухненския плот, отви капачката на бутилката и отпи. По принцип не обичаше да пие пред други хора, но това беше Джейс, а на него не му пукаше какво мисли Джейс. Джейс и друг път го беше виждал да пие кръв. Поне Кайл не си беше вкъщи. Трудно щеше да обясни случващото се на новия си съквартирант. Никой не харесваше хора, които държат кръв в хладилника.

Сякаш двама Джейс се обърнаха към него — истинският и отражението на прозореца.

— Не можеш да не се храниш.

Саймън сви рамене.

— Сега се храня.

— Да, но ти си вампир. Кръвта не е като храната. Кръвта е… кръв.

— Сега вече всичко ми се изясни — Саймън се хвърли на един фотьойл пред телевизора, който вероятно преди време е бил с тапицерия от бледозлатисто кадифе, а сега приличаше на сив избелял плат. — Някакви други дълбокомислени заключения, които да споделиш? Като например тостерът е тостер, желето е желе…

Джейс сви рамене.

— Добре. Не ми обръщай внимание. После ще съжаляваш.

Преди Саймън да може да отговори, чу входната врата да се отваря. Изгледа кръвнишки Джейс.

— Това е съквартирантът ми Кайл. Дръж се прилично.

Джейс се усмихна чаровно.

— Винаги се държа прилично.

Саймън нямаше възможност да отговори както му се искаше, защото миг по-късно Кайл влетя в стаята с блестящи очи и кипящ от енергия.

— Боже, днес обиколих целия град — каза той. — Едва не се загубих, но нали знаеш: „Бронкс е нагоре, Батъри е надолу…“ — той погледна Джейс и със закъснение осъзна, че в стаята има още един човек. — О, здрасти. Не знаех, че си поканил приятел — той протегна ръка. — Аз съм Кайл.

Джейс не реагира никак мило. За изненада на Саймън, изведнъж се скова, жълтите му очи се присвиха, от цялото му тяло започна да се излъчва типичното за ловците на сенки напрежение и това сякаш го превърна от обикновен тийнейджър в нещо много повече.

— Интересно — каза той. — Саймън така и не ми каза, че новият му съквартирант е върколак.

 

 

Клеъри и Люк пропътуваха по-голямата част от обратния път до Бруклин в мълчание. Тя се взираше през прозореца, гледаше как минават покрай Китайския квартал и после покрай моста Уилямсбърг, който блестеше като наниз диаманти на нощното небе. Далеч, отвъд черната вода на реката, можеше да види осветената както винаги сграда Ренуик. Отново приличаше на руини, празните черни прозорци наподобяваха дупки на очи на череп. Гласът на мъртвия ловец на сенки прошепна в главата й:

„Болката… Спрете болката.“

Потрепери и придърпа якето си около раменете. Люк я погледна за миг, но не каза нищо.

Едва когато спря пред къщата си и угаси двигателя на колата, се обърна към нея и проговори:

— Клеъри, това, което направи…

— Беше грешно — довърши тя. — Знам, че беше грешно. Нали бях там. Хайде, разкрещи ми се!

Люк се втренчи през предното стъкло.

— Няма да ти се разкрещя. Ти не можеше да знаеш какво ще се случи. По дяволите, и аз вярвах, че ще се получи. Нямаше да дойда с теб, ако не вярвах.

Клеъри знаеше, че това трябваше да я накара да се почувства по-добре, но уви.

— Ако не беше излял киселина върху руната… — започна Клеъри.

— Но я излях…

— Дори не знаех, че това е възможно. Че така може да се унищожи руна.

— Ако я деформираш достатъчно, можеш да намалиш или да отнемеш силата й. Понякога в битка врагът може да се опита да изгори или да нареже кожата на ловеца на сенки, за да го лиши от силата на руните му. — Люк звучеше отнесено.

Клеъри усети как устните й потръпнаха и силно ги стисна, за да спре треперенето. Понякога забравяше кошмарните страни от живота на ловците на сенки. „Живот на белези и убийства“, беше й казал веднъж Ходж.

— Е, повече няма да го правя.

— Какво няма да правиш? Онази руна ли? В това съм убеден, но не знам дали решава проблема. — Люк барабанеше с пръсти върху волана. — Ти имаш дарба, Клеъри. Велика дарба. Но нямаш абсолютно никаква представа какво представлява. Не си обучена. Не знаеш почти нищо за историята на руните или какво са означавали за нефилимите през вековете. Не можеш да различиш руна, създадена за добро, от руна, създадена за лошо.

— Беше много доволен, когато използвах дарбата си, за да нарисувам руната на обединението — каза ядосано тя. — Тогава не ми каза да не създавам руни.

— И сега не ти казвам да не използваш дарбата си. Всъщност според мен проблемът е, че рядко я използваш. Не чертаеш руни, за да смениш лака си за нокти, или да накараш метрото да дойде, когато поискаш. Правиш го само, когато въпросът е на живот и на смърт.

— Виждам руни само тогава.

— Може би защото не знаеш как работи силата ти. Ето Магнус например. Силата му е част от него. Ти възприемаш твоята като нещо отделно от теб. Нещо, което ти се случва. Това не е вярно. Това е инструмент, който трябва да се научиш да използваш.

— Джейс и Мерис искат да наемат експерт по руните, който да работи с мен, но засега не се е случило.

— Да — каза Люк. — Предполагам, че Мерис има други грижи сега — той извади ключовете и поседя, без да каже нищо. — Да изгубиш дете, както тя изгуби Макс… Не мога да си представя какво е. Това извинява поведението й. Ако нещо се случи с теб, аз…

Гласът му заглъхна.

— Иска ми се Робърт да се върне от Идрис — каза Клеъри. — Не разбирам защо трябва да е сама. Сигурно е ужасно.

— Много бракове се разпадат, когато умре дете. Съпрузите започват да винят себе си или да се обвиняват един друг. Сигурно Робърт не е тук, именно защото има нужда от почивка, или защото Мерис има нужда.

— Но те се обичат — каза Клеъри ужасена. — Да обичаш не е ли точно това? Да си винаги до другия, независимо от всичко?

Люк погледна към реката, тъмната вода течеше бавно на светлината на есенната луна.

— Понякога, Клеъри — каза той, — любовта не е достатъчна.