Касандра Клеър
Град на паднали ангели (8)

8.
Разходка в тъмното

Клеъри си спомни колко много мрази миризмата на болница, едва когато влязоха през входа на „Бет Израел“. Стерилност, метал, старо кафе и недостатъчно белина, която да прикрие вонята на болест и нещастие. Споменът за болестта на майка й, за студената, лежаща в безсъзнание сред плетеница от тръби и кабели Джослин, я удари като шамар и тя притаи дъх, опитвайки се да не си поема въздух.

— Добре ли си? — Джослин свали качулката на палтото си и погледна Клеъри с притеснени зелени очи.

Клеъри кимна, присви рамене в якето си и се огледа. Фоайето беше от студен мрамор, метал и пластмаса. Имаше голямо бюро за информация, зад което се въртяха няколко жени; табели сочеха пътя към спешното отделение, рентгенологията, онкологията, педиатрията и т.н.

Вероятно щеше да намери кафенето и със затворени очи; беше носила на Люк достатъчно кафета, за да напълни езерото в Сентръл парк с тях.

— Извинете — слаба сестра мина покрай тях със старец в количка и почти премаза пръстите на Клеъри с колелата. Клеъри се загледа след тях — имаше нещо… блясък…

— Не се втренчвай така, Клеъри — каза Джослин. Тя постави ръка върху раменете на Клеъри, двете се завъртяха и застанаха с лице към вратите на чакалнята на лабораторията за кръвни проби. Клеъри виждаше своето отражение и отражението на майка си в тъмното стъкло на вратите. Въпреки че все още беше с половин глава по-ниска от майка си, те наистина си приличаха, нали? Преди не вярваше на хората, които твърдяха това. Джослин беше красива, а тя не. Но формата на очите и устните им беше еднаква, както и червените коси, зелените очи и нежните ръце. Как беше възможно тя да беше взела толкова малко от външността на Валънтайн, а брат й толкова много, зачуди се Клеъри? Той имаше светлата коса на баща им и поразително тъмните му очи. Макар че, реши тя, ако се вгледаше по-отблизо, виждаше малка прилика с упоритата брадичка на Валънтайн…

— Джослин? — и двете се обърнаха. Сестрата, която беше минала със стареца в количката, стоеше пред тях. Беше слаба, млада, с тъмна кожа и тъмни очи — и когато Клеъри я погледна по-внимателно, блясъкът изчезна. Тя все още беше слаба, млада жена, но кожата й беше тъмносиня, а косата й, прибрана на кок на тила, беше снежнобяла. Синьото на кожата й беше в рязък контраст с бледорозовата й униформа.

— Клеъри — каза Джослин, — това е Катарина Лос. Тя се грижеше за мен, докато бях тук. И е приятелка на Магнус.

— Ти си магьосница — думите излязоха от устата на Клеъри, преди да успее да ги спре.

— Ш-ш-шт! — магьосницата изглеждаше ужасена. Тя се взря в Джослин. — Не ми каза, че ще доведеш и дъщеря си. Тя е само дете.

— Клариса знае как да се държи — Джослин погледна строго Клеъри. — Нали?

Клеъри кимна. Беше виждала и други магьосници, освен Магнус, при битката в Идрис. Всички магьосници притежаваха черти, които не бяха съвсем човешки, беше научила тя, като котешките очи на Магнус. Някои имаха крила, други — ципи на пръстите или пръсти с дълги нокти. Синята кожа обаче не беше нещо, което можеше да се скрие с контактни лещи или с прекалено големи дрехи. Катарина Лос сигурно използваше магически прах всеки ден, просто за да излезе навън, да не говорим, че работеше в болница на мунданите.

Магьосницата посочи към асансьорите.

— Елате. Елате с мен. Да приключваме по-бързо.

Клеъри и Джослин забързаха след нея към асансьорите и влязоха в първия, който отвори врати. Когато вратите се затвориха след тях със свистене, Катарина натисна бутон, на който пишеше само буквата „М“. До бутона имаше ключалка, което показваше, че на етаж „М“ може да се стигне само с ключ, но когато тя докосна бутона, синя искра прескочи от пръста й и той светна. Асансьорът започна да слиза надолу.

Катарина клатеше глава.

— Ако не беше приятелка на Магнус Бейн, Джослин Феърчайл…

— Фрей — прекъсна я Джослин. — Вече съм Джослин Фрей.

— Бягаш от имената на ловците на сенки? — Катарина се подсмихна; устните й бяха изненадващо червени на фона на синята й кожа. — Ами ти, малката? Ще станеш ли ловец на сенки като баща си?

Клеъри се опита да скрие раздразнението си.

— Не. Ще бъда ловец на сенки, но не като баща си. И се казвам Клариса, но можеш да ми викаш Клеъри.

Асансьорът спря, вратите се отвориха. Сините очи на магьосницата се задържаха върху Клеъри за момент.

— О, знам как се казваш — каза тя. — Клариса Моргенстърн. Малкото момиче, което спря голямата война.

— Май така беше — Клеъри излезе от асансьора след Катарина, майка й я последва. — Ти беше ли там? Не те помня.

— Катарина беше тук — каза Джослин, леко задъхана от усилието да не изостава. Вървяха по пуст коридор без прозорци и врати. Стените бяха боядисани в светлозелено. — Тя помогна на Магнус да използва Бялата книга и да ме събуди. После остана да я пази, докато той беше в Идрис.

— Да пази книгата?

— Тя е много важна — каза Катарина, гумените подметки на обувките й шляпаха по пода, докато бързаше напред.

— Мислех, че войната е много важна — промърмори Клеъри под носа си.

Стигнаха до врата, на която с големи черни букви беше изписано „Морга“. Катарина се обърна с ръка върху дръжката, изглеждаше развеселена, когато погледна Клеъри.

— Много рано в живота си осъзнах, че имам дарбата да лекувам — каза тя. — Това е моята магия. Затова работя за нищожни пари тук, в тази болница, и правя каквото мога да лекувам мундани. А те биха се разкрещели, ако знаеха как изглеждам в действителност. Бих могла да натрупам цяло състояние, ако продавам уменията си на ловци на сенки и на глупави мундани, които си въобразяват, че знаят какво представлява магията. Работя тук. Така че не ми се прави на важна, малка червенокоске. Не си по-добра от мен, само защото си известна.

Бузите на Клеъри пламнаха. Досега не се беше смятала за известна.

— Права си — каза тя. — Съжалявам.

Очите на магьосницата проблеснаха към Джослин, която изглеждаше бледа и напрегната.

— Готови ли сте?

Джослин кимна и погледна Клеъри, която също кимна. Катарина бутна и отвори вратата, и те я последваха в моргата.

Първото нещо, което порази Клеъри, беше студът. В помещението беше смразяващо студено и тя припряно закопча якето си. Второто нещо беше миризмата — острият мирис на почистващи препарати, примесен със сладникавия мирис на разложение. Жълтеникава светлина струеше от флуоресцентните лампи отгоре. Две големи голи маси за преглед стояха в центъра за стаята; имаше също мивка и метална поставка с кантар за теглене на органи. По едната стена бяха наредени стоманени отделения като депозитните кутии в банките, но много по-големи. Катарина прекоси стаята и отиде до едно от тях, хвана дръжката и го дръпна; то се плъзна на колелца. Вътре, поставено на метална плоча, беше тялото на бебето.

Джослин издаде тих стон. Миг по-късно побърза да застане до Катарина; Клеъри ги последва по-бавно. И преди беше виждала мъртви тела, бе видяла тялото на Макс Лайтууд — и го бе познавала. Той беше само на девет години. Но едно бебе…

Джослин сложи ръка на устата си. Очите й бяха огромни и тъмни, втренчени в тялото на детето. Клеъри погледна надолу. На пръв поглед бебето — беше момченце — изглеждаше нормално. Имаше десет пръсти на ръцете и десет на краката. Когато погледна по-внимателно обаче — както когато искаше да види отвъд блясъка, — тя забеляза, че пръстите на детето изобщо не бяха пръсти, а закривени навътре остри нокти. Кожата на детето беше сива, а очите му, широко отворени и втренчени, бяха абсолютно черни — не само ирисите, но и склерата.

Джослин прошепна:

— Такива бяха очите на Джонатан, когато се роди — като черни тунели. По-късно се промениха и заприличаха повече на човешки, но аз помня…

Тя потръпна, обърна се и забързано излезе от помещението, а вратата се хлопна след нея.

Клеъри погледна Катарина, която стоеше невъзмутимо.

— Лекарите не забелязаха ли? — попита тя. — Искам да кажа… очите му… и тези ръце…

Катарина поклати глава.

— Те не виждат нещата, които не искат да видят — каза тя и сви рамене. — Тук има някаква магия, с която не съм се сблъсквала досега. Демонична магия. Някакво зло — тя извади нещо от джоба си. Беше парче плат, пъхнато в запечатана найлонова торбичка. — Това е част от плата, с който беше увито бебето, когато го донесоха. Мирише на демонична магия. Дай го на майка си да го покаже на Мълчаливите братя, те може да научат нещо от него, да разберат кой го е направил.

Вцепенена, Клеъри го пое. Когато пръстите й се сключиха около торбичката, една руна се появи пред очите й — форма от линии и завъртулки, шепот на картина, която изчезна веднага, щом пусна торбичката в джоба на палтото си.

Сърцето й обаче биеше лудо. Това няма да отиде при Мълчаливите братя, помисли си тя. Не и преди да разбера какво прави тази руна.

— Ще се обадиш ли на Магнус? — попита Катарина. — Кажи му, че съм показала на майка ти каквото искаше да види.

Клеъри кимна механично, като кукла. Изведнъж й се прииска да се махне от тук — от жълто осветената стая, от миризмата на смърт и от малкото осквернено тяло върху плочата. Замисли се за майка си, как всяка година на рождения ден на Джонатан тя взимаше кутията и плачеше над кичура от косата му, плачеше за сина, който би трябвало да има вместо това нещо. Не мисля, че тя искаше да види това, помисли си Клеъри. Мисля, че се надяваше на невъзможното. Но на глас каза само:

— Разбира се, ще му кажа.

 

 

Бар „Алто“ беше обикновено заведение; намираше се под надлез Бруклин-Куинс в Грийнпоинт. Всеки четвъртък входът беше свободен, а Ерик беше приятел със собственика, затова позволяваха на групата на Саймън да свири, който четвъртък поискат, въпреки че постоянно си сменяха името и не привличаха публика.

Кайл и другите от групата бяха вече на сцената, приготвяха оборудването си и правеха последни проверки. Саймън се беше съгласил да остане зад сцената до началото на шоуто, което сякаш поуспокои Кайл. Сега Саймън надничаше зад прашната кадифена завеса и се опитваше да види кой е дошъл.

Някога интериорът на бара сигурно е изглеждал стилно, с декоративните плоскости по тавана и стените — с матираното стъкло, в стил ар деко, зад бара. Сега обаче заведението беше занемарено и по стените вечно имаше опушени петна. Подът бе покрит с дървени стърготини, които бяха станали на буци от разлята бира или по-лоши неща.

Хубавото беше, че масите покрай стените бяха почти пълни. Саймън видя Изабел да седи сама на една маса; беше облечена в къса сребриста мрежеста рокля, която приличаше на ризница и ботуши за размазване на демони. Косата и бе вдигната на рошав кок с помощта на сребърни пръчици. Саймън знаеше, че всяка от тях беше остра като бръснач и можеше да прониже и кост. Червилото й беше яркочервено, като прясна кръв.

Овладей се, каза си Саймън. Спри да мислиш за кръв. Повечето маси бяха заети от други приятели на групата. Блайт и Кейт, съответно приятелките на Кърк и Мат, седяха заедно на една маса пред чиния светли на цвят начос. Ерик имаше различни приятелки, пръснати по масите из цялото заведение, много от съучениците му също присъстваха и мястото изглеждаше по-пълно от друг път. Сама, на една маса в ъгъла, седеше Морийн — единственият фен на Саймън — дребно, русо момиче, което изглеждаше на дванайсет, макар и да твърдеше, че е на шестнайсет. Той реши, че в действителност сигурно е на около четиринайсет години. Тя го видя да подава глава иззад завесата, махна му и се усмихна широко.

Саймън прибра главата си като костенурка и затвори завесите.

— Здрасти — каза Джейс. Той седеше на една преобърната тонколона и гледаше телефона си. — Искаш ли да видиш снимка на Алек и Магнус от Берлин?

— Всъщност не — каза Саймън.

— Магнус е с традиционна баварска носия.

— Не, не искам.

Джейс пъхна телефона в джоба си и погледна озадачено Саймън.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Саймън, но не беше вярно. Виеше му се свят, беше му лошо и се чувстваше напрегнат. Отдаваше го на притеснението от това, което предстоеше тази вечер. А и факта, че не беше ял, не му помагаше никак. Трябваше да реши и този проблем, при това скоро. Искаше му се Клеъри да беше тук, но знаеше, че тя няма да дойде. Трябваше да помогне за сватбената торта и преди време му беше казала, че няма да може да се освободи. Беше го съобщила на Джейс, преди да пристигнат тук, и той изглеждаше едновременно и ужасно облекчен, и разочарован, което беше много впечатляващо.

— Хей — каза Кайл като надникна през завесата, — готови сме да започваме. — Той погледна внимателно Саймън. — Сигурен ли си?

Саймън премести поглед от Кайл към Джейс.

— Знаете ли, че изглеждате много еднакво?

Те погледнаха надолу към себе си и после се спогледаха един друг. И двамата носеха дънки и черни тениски с дълъг ръкав. Джейс подръпна блузата си леко смутено.

— Заех това от Кайл. Блузата ми беше доста мръсна.

— Леле, вече започнахте да си разменяте дрехите. Като най-добри приятелки.

— Пренебрегнат ли се чувстваш? — каза Кайл. — И ти ли искаш черна тениска?

Саймън премълча очевидното — нито една дреха на Кайл или на Джейс нямаше да стане на кльощавата му фигура.

— Стига всеки да си носи собствения си панталон.

— Очевидно се появявам в интересен момент от разговора — Ерик пъхна глава през завесата. — Хайде. Време е да започваме.

Когато Кайл и Саймън тръгнаха към сцената, Джейс се изправи. Точно под ръба на взетата на заем блуза, Саймън забеляза блестяща кама.

— Желая ви късмет — каза Джейс със зловеща усмивка. — Дано и аз извадя късмет да сритам нечий задник.

 

 

Рафаел трябваше да се появи по здрач, но изчака да минат почти три часа от уговореното време и едва тогава силуетът му изплува в библиотеката на Института.

Вампирски работи, помисли си сухо Люк. Щом се налагаше и ловците на сенки го викаха, водачът на нюйоркските вампири щеше да дойде, но когато той решеше и нямаше да е точен. Люк прекара последните няколко часа в четене на книги от библиотеката. На Мерис не й се говореше и повечето време стоеше край прозореца, пиеше червено вино от кристална чаша и гледаше колите по „Йорк Авеню“.

Тя се обърна, когато Рафаел изникна, подобно на рисунка с тебешир от тъмнината. Първо се появиха бледото му лице и ръце, после се очертаха тъмните му дрехи и косата. Накрая се изправи в цял ръст като солидна проекция. Погледна Мерис, която забърза към него и каза:

— Викала си ме, ловецо на сенки — после се обърна и погледът му се спря върху Люк. — Виждам, че и човекът вълк е тук. Да не ме извикахте на нещо като съвещание?

— Не точно — Мерис остави чашата на бюрото. — Чу ли за смъртните случаи, които имахме? За телата на ловците на сенки, които намерихме?

Рафаел вдигна многозначително вежди.

— Да. Не им обърнах внимание. Това няма нищо общо с клана ми.

— Едното тяло беше намерено на територията на магьосниците, второто — на територията на върколаците, третото — на територията на феите — каза Люк. — Предполагам следващото ще е на ваша територия. Прилича на опит за всяване на безредици сред долноземците. Тук съм с добри намерения. Искам да те уверя, че не вярвам ти да си отговорен, Рафаел.

— Какво облекчение! — отвърна Рафаел, но очите му бяха тъмни и предпазливи. — Нима има подозрение, че може да съм бил аз?

— Един от мъртвите успя да ни каже кой го е нападнал — каза Мерис внимателно. — Преди да… почине… ни каза, че виновникът за случващото се е Камила.

— Камила — гласът на Рафаел беше предпазлив, но преди да успее да си придаде безизразно изражение, лицето му издаваше шок. — Но това не е възможно.

— Защо да не е възможно, Рафаел? — попита Люк. — Тя е водач на клана ти. Много е силна и е известна с безскрупулността си. А и изглежда е изчезнала. Така и не дойде в Идрис да се бие редом с вас. Така и не е приела новото Съглашение. Ловците на сенки не са я виждали или чували от месеци. До този момент.

Рафаел не отговори.

— Става нещо — каза Мерис. — Искахме да ти дадем шанс да обясниш, преди да кажем за Камила на Клейва. Приеми го като проява на добра воля.

— Да бе — каза Рафаел. — Супер представление.

— Рафаел — внимателно започна Люк. — Не е нужно да я защитаваш. Ако те е грижа за нея…

— Да ме е грижа за нея?! — Рафаел се обърна и се изплю, но тъй като беше проекция, го направи по-скоро като красноречив жест. — Аз я мразя. Ненавиждам я. Всяка вечер се събуждам и ми се иска да е мъртва.

— О — каза Мерис деликатно. — Тогава може би…

— Тя ни беше водач с години — обясни Рафаел. — Беше водач на клана, когато преди петдесет години ме превърнаха във вампир. Беше дошла при нас от Лондон. Беше нова в града, но достатъчно жестока, за да се издигне до водач на манхатънския клан само за няколко кратки месеца. Миналата година станах втори след нея. После, няколко месеца по-късно, открих, че убива хора. Че ги убива просто така и пие кръвта им. Нарушаваше Закона. Понякога стават такива неща. Вампирите полудяват и нищо не може да ги спре. Но това да се случи на водач на клан… Той би трябвало да може да се владее. — Рафаел стоеше неподвижно, тъмните му очи сякаш гледаха, без да виждат, беше се отдал на спомени. — Ние не сме като върколаците, онези диваци. Не убиваме водача си, за да заемем мястото му. Вампир да вдигне ръка срещу друг вампир е най-сериозното престъпление, дори и да става въпрос за нарушител на Закона. А Камила имаше много съюзници, много последователи. Не исках да рискувам. Вместо това отидох при нея и й казах да си тръгне, да отиде някъде или ще говоря с Клейва. Не исках да го правя, разбира се. Ако Клейвът разбереше, щяха да излеят гнева си върху целия клан. Вече нямаше да ни вярват, щяха да ни разследват. Щяхме да се посрамим и да бъдем унижени пред другите кланове.

Мерис издаде нетърпелив звук.

— Има по-важни неща от имиджа.

— Когато си вампир, имиджът е въпрос на живот и смърт — гласът на Рафаел заглъхна. — Надявах се да ме послуша, и така и стана. Съгласи се да си тръгне. Изпратих я, но ситуацията стана много сложна. Не можех да заема мястото й, тя не беше абдикирала. Не можех да обясня заминаването й, без да разкрия какво беше направила. Трябваше да представя нещата, сякаш се е наложило да замине за дълго, за да пътува. Страстта към пътешествията не е непозната на нашия вид; случва се понякога. Когато живееш вечно, да стоиш на едно място година след година ти се струва като ужасен затвор.

— И колко време мислеше, че ще успееш да поддържаш тази заблуда? — попита Люк.

— Колкото можех по-дълго — каза Рафаел. — Очевидно, до този момент — той погледна настрани към прозореца и блестящата нощ отвън.

Люк се облегна на един от рафтовете. Стори му се забавно, че на него имаше книги за трансформации и томове за върколаци, нага, китсунета и сирени.

— Сигурно ще ти се стори интересно, че тя разказва същата история за теб — вметна той, без да споменава с кого всъщност е говорила Камила.

— Мислех, че е напуснала града.

— И да го е напуснала, се е върнала — каза Мерис. — И очевидно човешката кръв вече не й стига.

— Не знам какво да кажа — отвърна Рафаел. — Опитах се да защитя клана. Ако съгласно Закона трябва да бъда наказан, ще приема наказанието.

— Нямаме интерес да те наказваме, Рафаел — каза Люк. — Освен ако откажеш да ни съдействаш.

Рафаел се обърна отново към тях, тъмните му очи горяха.

— С какво по-точно?

— Искаме да заловим Камила. Жива — каза Мерис. — Искаме да я разпитаме. Искаме да разберем защо убива ловци на сенки и защо точно онези ловци на сенки.

— Ако наистина смятате да успеете, дано имате хитър план — тонът на Рафаел беше едновременно и развеселен, и ироничен. — Камила е лукава, дори за нашия вид, а ние сме много хитри същества.

— Имам план — каза Люк. — И той включва Дневния вампир. Саймън Люис.

Рафаел направи гримаса.

— Не го харесвам — отвърна той. — Предпочитам да не съм част от план, който зависи от неговото участие.

— Е — каза Люк, — това е много жалко.

 

 

Глупаво, помисли си Клеъри. Беше глупаво да не си вземе чадър. Докато стигна до бар „Алто“ на улица „Лоримър“, ръмежът, за който майка й каза, че се очаква сутринта, се беше превърнал в проливен дъжд. Мина през групата пушачи на тротоара и се потопи с благодарност в сухата топлина на бара.

„Хилядолетен мъх“ вече бяха на сцената, момчетата удряха инструментите, а Кайл ръмжеше сексапилно в микрофона отпред. Клеъри почувства задоволство. До голяма степен взеха Кайл благодарение на нея, а той определено оправдаваше очакванията.

Тя огледа помещението с надеждата да види или Мая, или Изабел. Знаеше, че няма да дойдат и двете — Саймън много внимаваше да ги кани на различни концерти. Погледът й попадна върху слаба фигура с черна коса и тя тръгна напред към масата, но се спря по средата на пътя. Не беше Изабел, а много по-възрастна жена със силно гримирани очи. Тя беше със стилен костюм и четеше вестник, очевидно, без да обръща голямо внимание на музиката.

— Клеъри, насам! — тя се обърна и видя Изабел, седнала на маса до сцената. Беше с рокля, която блестеше като сребърен фар. Клеъри се насочи натам и се отпусна на стола срещу нея.

— Виждам, че дъждът те е изненадал — отбеляза Изабел.

Клеъри отметна мократа си коса от лицето с горчива усмивка.

— Ако залагаш срещу Майката природа, ще загубиш.

Изабел вдигна тъмни вежди.

— Мислех, че няма да идваш тази вечер. Саймън каза, че трябвало да се занимаваш с някакви сватбени щуротии — доколкото Клеъри знаеше, Изабел не се впечатляваше от сватби или от романтични глупости.

— Мама не се чувства много добре — обясни Клеъри. — Отмени уговорката.

Това беше вярно до известна степен. Когато се прибраха от болницата, Джослин бе влязла в стаята си и затворила вратата. Клеъри се почувства безпомощна и обезсърчена, когато чу как майка й тихо плаче зад вратата, но тя бе отказала да отвори и да говори с нея. Накрая обаче Люк се прибра и Клеъри с благодарност остави грижата за майка си на него, и излезе да се разходи из града, преди да отиде на концерта на Саймън. Винаги, когато можеше, ходеше на изявите им, а и щеше да се почувства по-добре, ако поговореше с него.

— Хм — Изабел не я разпитва повече. Понякога пълната й липса на заинтересованост към проблемите на другите беше добре дошла. — Е, със сигурност Саймън ще се радва, че си дошла.

Клеъри погледна към сцената.

— Как върви засега?

— Добре — Изабел замислено дъвчеше сламката. — Новият вокал е много секси. Има ли си гадже? С удоволствие бих го яхнала като едно лошо, лошо пони…

— Изабел!

— Какво? — Изабел я погледна и сви рамене. — Няма значение. Връзката ни със Саймън не е сериозна. И друг път съм ти го казвала.

Разбира се, помисли си Клеъри, и Саймън не беше цвете за мирисане, но все пак й беше приятел. Тъкмо щеше да каже нещо в негова защита, когато отново погледна към сцената… и нещо привлече погледа й. Познат силует се появи до вратата на сцената. Тя щеше да го познае навсякъде, по всяко време, независимо колко е тъмно и дали очаква да го види.

Джейс. Беше облечен като мундан — с дънки и тясна черна тениска, под която се виждаше как се движат мускулите на раменете и гърба му. Косата му блестеше под прожекторите. Крадешком го проследи с поглед, когато отиде до стената и се облегна на нея, оглеждайки предната част на заведението. Клеъри усети как сърцето й заби лудо. Имаше чувството, че не го е виждала цяла вечност, а знаеше, че е минал само ден. И все пак, докато го гледаше отдалеч, и се стори, че вижда непознат. Какво правеше той тук? Джейс не харесваше Саймън! Досега не беше идвал на концерт на групата.

— Клеъри! — скара й се Изабел. Тя се огледа и видя, че случайно е съборила чашата на Изабел и по прекрасната й сребриста рокля капеше вода.

Изабел взе една салфетка и я погледна мрачно.

— Просто говори с него — каза тя. — Знам, че това искаш.

— Съжалявам — отвърна Клеъри.

Изабел я подкани с жест.

— Върви.

Клеъри се изправи и приглади роклята си. Ако знаеше, че Джейс ще е тук, щеше да облече нещо друго — не червен чорапогащник и розова рокля, а ла Бетси Джонсън^[1], която беше намерила да виси в гардероба на Люк. Преди смяташе зелените копчета с форма на цветя по дължината на цялата рокля отпред за фънки и готини, но сега й се струваше много по-зле облечена от Изабел.

Проправи си път през заведението, което вече беше пълно с хора — някои танцуваха, други стояха на едно място, пиеха бира и се клатеха в такт с музиката. Спомни си първия път, когато беше видяла Джейс. Пак бяха в клуб и тя беше забелязала светлата му коса и арогантната стойка на раменете му чак от другия край на заведението. Беше си помислила, че е красив, не че това имаше някакво отношение към нея. Не е от типа момчета, с които би излязла, беше си казала тогава. Той съществуваше отделно от нейния свят.

Джейс не я забеляза, докато не застана пред него. Отблизо тя видя колко изморен изглежда, сякаш не беше спал от дни. Лицето му бе опънато от изтощение, скулите му изпъкваха през кожата. Беше се облегнал на стената, мушнал пръсти в гайките на колана си, а златните му очи бяха нащрек.

— Джейс — каза тя.

Той се сепна и се обърна да я погледне. За миг очите му светнаха, както винаги когато я видеше, и тя почувства как дива надежда изпълни гърдите й.

Почти веднага светлината угасна и бледия цвят на лицето му избледня още повече.

— Мислех, че… Саймън каза, че няма да идваш.

Изведнъж й се зави свят и тя се облегна с ръка на стената, за да не падне.

— Значи дойде, защото мислеше, че аз няма да дойда?

Той поклати глава.

— Аз…

— Смяташ ли някога изобщо да говориш с мен? — Клеъри усети как повишава глас и положи огромни усилия да се успокои. Беше стиснала ръце, ноктите й се забиха в дланите.

— Ако ще късаш с мен, може поне да ми кажеш, а не да мълчиш и да чакаш сама да се сетя.

— Защо, по дяволите — попита Джейс, — всички си мислят, че искам да скъсам с теб? Първо Саймън, а сега…

— Говорил си със Саймън за връзката ни? — Клеъри поклати глава. — Защо? Защо не говори с мен?

— Защото не мога да говоря с теб — каза Джейс. — Не мога да говоря с теб, не мога да бъда с теб, не мога дори да те гледам.

Клеъри си пое рязко въздух; имаше чувството, че вдишва киселина.

— Какво?

Той явно осъзна какво беше казал и замълча ужасено. За миг двамата просто се гледаха. После Клеъри се обърна и тръгна през тълпата; проправяше си път сред стърчащи лакти и групи говорещи си хора. Сляпа за всичко, се опитваше да стигне до вратата колкото може по-бързо.

 

 

— А сега — извика Ерик в микрофона — ще изпеем една нова песен, която току-що написахме. Посветена е на приятелката ми. Излизаме от три седмици и, по дяволите, любовта ни е истинска. Винаги ще сме заедно, съкровище. Песента се казва „Да те блъскам като барабан“.

От публиката се чуха смях и аплодисменти, когато започнаха да свирят. Според Саймън Ерик не осъзнаваше, че хората си мислеха, че се шегува, защото говореше съвсем сериозно. Ерик винаги беше влюбен, с което и момиче да започнеше да излиза, и винаги й посвещаваше неподходяща песен. По принцип на Саймън не му пукаше колко време ще свирят, но сега беше предположил, че са приключили с предишната песен. Чувстваше се ужасно зле — виеше му се свят, беше лепкав от пот и имаше метален вкус в устата, сякаш от застояла кръв.

Музиката го притисна отвсякъде, в тъпанчетата му се забиха пирони. Видя, че Кърк го гледа въпросително. Опита да се съсредоточи, да се концентрира, но сякаш правеше опити да запали двигател с изтощен акумулатор. В главата си чу стържене, но липсваше искра.

Той впери поглед в бара и потърси — дори не знаеше защо — с поглед Изабел; виждаше обаче само море от бели, обърнати към него лица. Тогава си спомни първата нощ в хотел „Дюмон“ и лицата на вампирите, които го гледаха в тъмното. Обзе го болезненото усещане, че ще повърне. Залитна назад, ръцете му пуснаха китарата. Земята под краката му сякаш започна да се движи. Другите членове на групата, улисани в музиката, сякаш не забелязаха нищо. Саймън махна ремъка на китарата от рамото си и мина покрай Мат към завесата в края на сцената, успя да се провре през нея, точно преди да падне на колене и да се опита да повърне.

Нищо не излезе. Стомахът му беше празен като пресъхнал кладенец. Той се изправи и се облегна на стената, притискайки ледените си ръце към лицето. От седмици не беше чувствал студ или жега, а сега целият гореше и беше уплашен. Какво ставаше с него?

Спомни си думите на Джейс: „Ти си вампир. Кръвта не е като храната. Кръвта е… кръв.“ Възможно ли беше да се чувства така, защото не беше ял? Не се чувстваше гладен или дори жаден. Беше му толкова лошо, че имаше чувството, че ще умре. Може би беше отровен. Може би Знакът на Каин не можеше да го защити от нещо такова.

Той тръгна бавно към противопожарния изход, който водеше към улицата зад клуба. Може би студеният въздух навън щеше да прочисти главата му. Може би всичко се дължеше на изтощение и нерви.

— Саймън? — чу тих глас като чуруликане на птичка. Погледна надолу със страх и видя Морийн да стои до лакътя му. Отблизо изглеждаше още по-крехка — фини кости и буйна светлоруса коса, която се разпиляваше по раменете й под плетената розова шапка. Беше с дълги ръкавици на разноцветни ивици без пръсти и бяла блуза с къс ръкав, с картинка на момичето Ягодка. Саймън изстена вътрешно.

— Моментът не е подходящ, Мо — каза той.

— Искам само да те снимам с телефона си — каза и отметна нервно косата зад ушите си. — За да покажа снимката на приятелите си.

— Добре — главата му пулсираше. Това беше абсурдно. Все пак нямаха кой знае колко фенове. Морийн буквално беше единственият фен на групата, за когото той знаеше, а и тя беше приятелка на братовчедката на Ерик. Не можеше просто да я отреже. — Давай. Снимай ме.

Тя вдигна телефона си, снима и се намръщи. — А сега и една снимка заедно — тя бързо се приближи до него и се притисна отстрани към тялото му. Саймън усети аромата на ягодов гланц за устни, а също и миризмата на солена пот и още по-солена човешка кръв. Тя погледна нагоре към него, вдигна телефона със свободната си ръка и се усмихна. Между предните й два зъба имаше разстояние, имаше и синя вена, минаваща през шията й. Тя затуптя, когато си пое въздух. — Усмивка! — каза Морийн.

Спазъм от болка премина през Саймън, когато кучешките му зъби изскочиха и се забиха в устната му. Чу я как си пое въздух и после телефонът й изхвърча, когато я сграбчи и завъртя към себе си, а зъбите му потънаха в шията й.

Кръв се изля в устата му, не беше вкусвал такова нещо. Сякаш не му беше достигал въздух, а сега вече дишаше, поемайки си големи глътки студен, чист кислород. Морийн се бореше и го буташе, но той почти не забелязваше. Дори не разбра кога тя се отпусна, мъртвата й тежест го повлече към пода и той легна върху нея, обвил с ръце раменете й, те се свиваха и отпускаха, докато пиеше.

„Никога не си пил човешка кръв, нали?“, беше попитала Камила. „Ще пиеш. А после никога няма да го забравиш.“