Касандра Клеър
Град на паднали ангели (7)

7.
Претор лупус

Бутилката се плъзна от ръката на Саймън и се разби на пода на малки парченца, които се разлетяха във всички посоки.

— Кайл е върколак?

— Разбира се, че е върколак, идиот такъв — каза Джейс и погледна Кайл. — Нали?

Кайл не отговори. Спокойното изражение беше изчезнало от лицето му. Зелените му очи бяха студени като стъкло.

— Кой пита?

Джейс се дръпна от прозореца. Нямаше нищо враждебно в поведението му и все пак всичко у него излъчваше заплаха. Ръцете му висяха отпуснато, но Саймън си спомни, че беше виждал Джейс да се впуска в действие без никакво предупреждение за промяна в поведението му.

— Джейс Лайтууд — каза той. — От Институт Лайтууд. Ти към коя глутница си?

— Исусе! Ти си ловец на сенки? — каза Кайл и погледна Саймън. — Сладката червенокоска с теб в гаража, и тя е ловец на сенки, нали?

Саймън бе така слисан, че кимна.

— Знаеш ли, някои хора смятат, че ловците на сенки са измислица. Като духовете от вълшебните лампи. — Кайл се усмихна на Джейс. — Ти изпълняваш ли желания?

Кайл беше нарекъл Клеъри „сладка“ и това не промени отношението на Джейс към него, само дето изражението му стана още по-заплашително.

— Зависи — отвърна той. — Ако желанието ти е някой да те фрасне по лицето…

— Леле — каза Кайл. — А пък аз си мислех, че давате мило и драго за Съглашението…

— Съглашението се отнася за вампири и ликантропи, с които сме сключили съюз — прекъсна го Джейс. — Кажи ми към коя глутница си или ще сметна, че си отцепник.

— Добре, достатъчно — намеси Саймън. — И двамата спрете да се държите, сякаш ще се хванете за гушите. — Той погледна Кайл. — Трябваше да ми кажеш, че си върколак.

— И ти не ми каза, че си вампир. Може да съм решил, че не е твоя работа.

Саймън подскочи от изненада.

— Какво? — той погледна към пръснатите по пода стъкла и кръв. — Аз не… аз не…

— Не си прави труда — каза Джейс тихо. — Той може да те усети. Както и ти ще се научиш да усещаш върколаците и другите долноземци с малко повече практика. Знае какъв си, откакто те е видял. Така ли е? — той срещна ледено зеления поглед на Кайл. — А онова, което отглежда на терасата, е вълче биле. Сега вече знаеш.

Саймън кръстоса ръце пред гърдите си и изгледа Кайл.

— И какво трябва да значи това? Що за постановка? Защо ме покани да живея при теб? Върколаците мразят вампирите.

— Не и аз — каза Кайл. — Но не си падам особено по тези — той посочи с пръст Джейс. — Мислят си, че са по-добри от всички останали.

— Не — каза Джейс. — Аз си мисля, че аз съм по-добър от всички останали. И това твърдение е подкрепено със солидни доказателства.

Кайл погледна Саймън.

— Винаги ли говори така?

— Да.

— Има ли начин да му затворим устата? Освен да го спукаме от бой, разбира се.

Саймън застана между тях.

— Няма да ви позволя да се сбиете.

— И какво ще направиш, ако… О! — погледът на Джейс се плъзна към челото на Саймън и той му хвърли една усмивка. — Заплашваш да ме превърнеш в онова, с което си ръсиш пуканките, ако не направя каквото кажеш?

Кайл изглеждаше объркан.

— Ти какво…

— Мисля, че трябва да си поговорим — прекъсна го Саймън. — Кайл е върколак. Аз съм вампир. А и ти не си съвсем обикновено момче — добави той към Джейс. — Предлагам да открием картите си и после ще видим.

— Идиотската ти доверчивост няма граници — каза Джейс, но седна на перваза на прозореца и кръстоса ръце. Миг по-късно и Кайл седна на дивана. Двамата се гледаха. Все пак, помисли си Саймън, това беше някакъв напредък.

— Добре — каза Кайл. — Аз съм върколак, не принадлежа към никоя глутница, но съм в съюз. Чували ли сте за претор лупус?

— Чувал съм за лупус — каза Саймън. — Не беше ли някаква болест?

Джейс го погледна смразяващо.

— „Лупус“ значи „вълк“ — обясни той. — А преторианците са били елитна римска войска. Предполагам в превод трябва да означава „вълци пазители“ — той сви рамене. — Чувал съм да ги споменават, но всъщност мислех, че са мит.

— Както казах, някои хора вярват, че ловците на сенки са мит — каза Кайл.

— Но не сме.

— Както и вълците пазители. — Кайл се наведе напред. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, когато постави лакти на коленете си. — Има два вида върколаци — обясни той.

— Едните се раждат върколаци, защото родителите им са върколаци, — другите са били заразени с ликантропия чрез ухапване. — Саймън го погледна изненадано. Той не предполагаше, че Кайл, куриерът лентяй, е чувал думата „ликантропия“, камо ли че знае как да я произнесе. Сега обаче Кайл беше много различен — съсредоточен, сериозен и прям. — За онези, които са превърнати чрез ухапване, първите няколко години са ключови. Демоничната жилка, която причинява ликантропията, причинява и една камара други промени: вълни на неконтролируема агресия, неспособност да сдържиш гнева си, самоубийствен бяс и отчаяние. Глутницата може да ти помогне, но много новозаразени нямат късмет да попаднат в глутница. Те са сами, опитват се да се справят с връхлитащите ги промени и повечето се настървяват срещу другите или срещу самите себе си. Има високо ниво на самоубийства и на домашно насилие — той погледна Саймън. — Същото важи и за вампирите, само че при тях е по-зле. Един самотен младок буквално няма представа какво става. Никой не го наставлява, той не знае как да се храни или дори, че не трябва да излиза през деня. Това е и нашата задача.

— По-точно? — попита Саймън.

— Търсим „осиротели“ долноземци, вампири и върколаци, които са били превърнати и още не знаят какво става с тях. Има дори магьосници, които не разбират какви са с години. Ние се намесваме, опитваме се да им намерим глутница или клан, помагаме им да контролират силите си.

— Какви добри самаряни — очите на Джейс заблестяха.

— Точно така — Кайл сякаш се опитваше да запази гласа си безизразен. — Намесваме се преди новият долноземец да се озвери и да нарани себе си или някого другиго. Знам какво щеше да стане с мен, ако не беше Пазителя. Правил съм ужасни неща. Наистина ужасни.

— Колко ужасни? — попита Джейс — Незаконно ужасни?

— Млъкни, Джейс — каза Саймън. — Сега не си на работа. Спри да се държиш като ловец на сенки поне за малко — той се обърна към Кайл. — Та как реши да се явиш на прослушване за място в калпавата ни група?

— Значи си наясно, че сте калпави?

— Отговори на въпроса ми.

— Получихме сигнал за нов вампир, за дневен вампир, който живее сам, не принадлежи към клан. Тайната ти не е чак такава тайна. Новаците вампири, които нямат клан за тяхна опора, могат да бъдат много опасни. Пратиха ме да те държа под око.

— Значи с две думи — отвърна Саймън, — не само няма да поискаш да се изнеса, защото разбрах, че си върколак, а и няма да ми позволиш да го направя.

— Да — каза Кайл. — Всъщност, можеш да се изнесеш, но аз ще дойда с теб.

— Няма нужда — рече Джейс. — Аз наглеждам Саймън повече от добре, благодаря. Той е моят новопокръстен долноземец, с когото мога да се подигравам и когото мога да командвам, не твоят.

— Млъкнете! — изкрещя Саймън. — И двамата! Вас ви нямаше, когато някой се опита да ме убие по-рано днес…

— Аз бях там — възрази Джейс.

Очите на Кайл проблеснаха като очите на вълк в нощта.

— Някой се е опитал да те убие? Какво се случи?

Саймън срещна погледа на Джейс от другата страна на стаята. Те мълчаливо се споразумяха да не споменават за знака на Каин.

— Преди два дни и днес някакви мъже в сиви анцузи ме проследиха и нападнаха.

— Хора ли бяха?

— Не сме сигурни.

— И нямаш представа какво искат от теб?

— Определено искаха да умра — каза Саймън. — Друго наистина не знам.

— Имаме някои следи — каза Джейс. — Ще разследваме случая.

Кайл поклати глава.

— Добре. Каквото и да премълчавате, накрая ще го разбера — той се изправи. — А сега съм смазан. Отивам да спя. С теб ще се видим на сутринта — каза той на Саймън. — С теб — обърна се той към Джейс — май пак ще се видим. Ти си първият ловец на сенки, когото познавам.

— Много жалко — каза Джейс. — Всички, с които тепърва ще се запознаеш, ще бъдат ужасно разочарование.

Кайл завъртя очи и излезе, затръшвайки вратата на спалнята след себе си.

Саймън погледна Джейс.

— Няма да се върнеш в Института, нали?

Джейс поклати глава.

— Трябва ти защита. Кой знае, някой може пак да се опита да те убие.

— Решението ти да не виждаш Клеъри взима епични размери — каза Саймън и се изправи.

— Някога изобщо ще се прибереш ли?

Джейс го погледна.

— Ами ти?

Саймън влезе в кухнята, взе метла и измете парчетата стъкло от счупената бутилка. Тази му беше последната. Изхвърли парчетата в кофата и мина покрай Джейс на път за собствената си малка спалня, където съблече якето, събу обувките си и се хвърли на матрака.

Миг по-късно Джейс влезе в стаята. Огледа се и светлите му вежди се вдигнаха някак развеселено.

— Страхотно местенце си имаш. Минималистично. Харесва ми.

Саймън се завъртя настрани и се втренчи невярващо в Джейс.

— Моля те, кажи ми, че нямаш намерение да спиш в стаята ми.

Джейс се настани на перваза и погледна надолу към него.

— Нали не се върза на онова с пазителите?

— Не мислех, че ме харесваш толкова много — каза Саймън. — Да не би да следваш правилото: „Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“?

— Мислех, че е: „Дръж приятелите си близо, за да има кой да те закара, когато отидеш до къщата на врага си, за да се изпикаеш в пощенската му кутия.“

— Почти съм сигурен, че грешиш. Загрижеността ти е по-скоро зловеща, отколкото трогателна, да знаеш. Аз съм добре. Видя какво става, когато някой се опита да ме нарани.

— Да, видях — каза Джейс. — В крайна сметка обаче онзи, който иска да те убие, ще разбере за Знака на Каин. И тогава или ще се откаже, или ще намери друг начин да се добере до теб — той се наведе от перваза на прозореца. — Ето затова съм тук.

Въпреки раздразнението си, Саймън не можа да намери празнини в доводите му или поне не достатъчно големи, за да си заслужава да ги спомене. Той се търкулна по корем и зарови лице в ръцете си. След няколко минути вече беше заспал.

 

 

Беше толкова гладен, вървеше през пустинята, през горящите пясъци; покрай белеещи се на слънцето кости. Не помнеше да е бил толкова жаден. Когато преглъщаше, имаше чувството, че устата му е пълна с пясък, а в гърлото му са забити ножове.

Острото звънене на мобилният му телефон събуди Саймън. Претърколи се и посегна уморено към якето си. Докато успее да извади телефона от джоба си, той спря да звъни.

Обърна го да види кой го беше търсил. Люк.

По дяволите. На бас, че мама се е обаждала у Клеъри да ме търси, помисли си той и седна. Още беше замаян от съня и му трябваше малко време да си спомни, че не беше сам, когато заспа.

Погледна бързо към прозореца. Джейс още беше там, но очевидно спеше — седнал, с глава, облегната на стъклото на прозореца. Бледата синя светлина на утрото се процеждаше край него. Така изглежда много млад, помисли си Саймън. В изражението му нямаше насмешка, нито отбранително отношение или сарказъм. Почти успя да види онова, което Клеъри виждаше у него.

Беше очевидно, че не приема задълженията си на бодигард сериозно, но това беше ясно от самото начало. Саймън се запита, не за първи път, какво по дяволите ставаше между Клеъри и Джейс.

Телефонът звънна отново. Саймън се изправи бързо на крака, излезе в дневната и вдигна, преди отново да се е включила гласовата поща.

— Люк?

— Съжалявам, че те будя, Саймън — както винаги, Люк беше неизменно учтив.

— И без това бях буден — излъга Саймън.

— Искам да се срещнем в Уошингтън Скуеър Парк след половин час — каза Люк. — При фонтана.

Сега вече Саймън сериозно се притесни.

— Всичко наред ли е? Клеъри добре ли е?

— Тя е добре. Не става въпрос за нея — на заден фон се чу някакво буботене. Саймън предположи, че Люк пали двигателя на колата. — Ела в парка. И не води никого със себе си.

Той затвори.

 

 

Шумът от потеглящата кола на Люк откъсна Клеъри от неспокойните й сънища. Тя седна и примигна. Докато беше спала, верижката се беше оплела в косата й, тя я свали през главата си и внимателно я освободи.

Пусна пръстена в ръката си и верижката се нави около него. Малкият сребърен кръг с гравирани звезди сякаш й намигна подигравателно. Спомни си как Джейс й го беше оставил, увит в бележка, преди да тръгне да преследва Джонатан. „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги.“

Това се беше случило преди почти два месеца. Тя беше сигурна, че той я обича — толкова сигурна, че кралицата на феите не успя да я изкуши. Какво друго би могла да поиска, щом вече имаше Джейс?

А може би човек никога не можеше да има някого, помисли си сега. Може би, независимо от това колко го обичаш, той ще се изплъзне през пръстите ти като вода и няма да можеш да направиш нищо. Разбра защо хората говореха за „разбити“ сърца — имаше чувството, че сърцето й е направено от парчета стъкло и когато дишаше, острите им ръбове се забиваха в гърдите й като малки ножове. „Представи си живота си без него“, беше казала кралицата на феите…

Телефонът звънна и за момент Клеъри почувства облекчение, че нещо, каквото и да е, я е изтръгнало от нещастието — Втората й мисъл беше: „Джейс“. Може би не я е намерил на мобилния и се обаждаше вкъщи. Тя пусна пръстена на нощното шкафче и се протегна да вдигне телефона. Тъкмо щеше да заговори в слушалката, когато осъзна, че някой вече е вдигнал другия телефон — майка й.

— Ало? — майка й звучеше тревожно и изненадващо бодро за толкова ранен час.

Гласът, който й отговори беше непознат, с лек акцент.

— Обажда се Катарина от болница „Бет Израел“. Търся Джослин.

Клеъри замръзна. Болницата? Да не се е случило нещо може би с Люк? Той беше тръгнал ужасно бързо с колата…

— Аз съм Джослин — майка й не звучеше уплашено, а по-скоро сякаш беше очаквала обаждането. — Благодаря, че се обаждате толкова скоро.

— Разбира се. Радвам се да ви чуя. Хората рядко се възстановяват от проклятия като вашето.

— Да, помисли си Клеъри. Майка й бе приета в безсъзнание в „Бет Израел“, след като беше изпила отвара, за да попречи на Валънтайн да я разпитва. — А и всички приятели на Магнус Бейн са и мои приятели.

Джослин прозвуча нетърпеливо:

— Разбрахте ли съобщението ми? Знаете ли за какво се обадих?

— Искате да знаете за бебето — отвърна жената от другата страна на линията. Клеъри осъзна, че трябваше да затвори, но не можеше. Какво дете? Какво ставаше? — Изоставеното дете.

Гласът на Джослин заглъхна:

— Д-да. Помислих, че…

— Съжалявам, но то е мъртво. Почина снощи.

За миг Джослин не каза нищо. Клеъри долови изненадата на майка си през линията.

— Починало? Как?

— И аз не съм сигурна. Свещеникът дойде снощи, за да го кръсти и…

— О, Господи! — гласът на Джослин затрепери. — Може ли… да дойда и да видя тялото? Моля ви!

Последна дълга пауза. Накрая сестрата каза:

— Не съм сигурна. Тялото вече е в моргата, чакаме да бъде прехвърлено при съдебния лекар.

— Катарина, мисля, че знам какво се е случило с момченцето. — Джослин сякаш не можеше да диша. — Ако успея да го потвърдя, може да предотвратим други случаи.

— Джослин…

— Идвам — каза майката на Клеъри и затвори.

Клеъри се втренчи безизразно в слушалката, миг преди и тя да затвори. Изправи се на крака, прокара четка през косата си, облече дънки и пуловер, и беше на вратата на стаята си за нула време. Майка й тъкмо пише бележка на листчетата до телефона. Тя вдигна поглед, когато Клеъри влезе и започна виновно:

— Тъкмо излизах. В последната минута изникнаха някои проблеми покрай сватбата и…

— Не си прави труда да ме лъжеш — каза Клеъри без предисловия. — Чух разговора по телефона и знам къде отиваш.

Джослин пребледня. Бавно остави химикалката.

— Клеъри…

— Спри да се опитваш да ме предпазваш — продължи Клеъри. — Сигурно не си казала и на Люк, че си се обаждала в болницата.

Джослин нервно отметна косата си назад.

— Нямаше да е честно спрямо него. Предвид сватбата и всичко…

— Да. Сватбата. Ще има сватба. И защо? Защото ще се жените. Не мислиш ли, че е време да започнеш да вярваш на Люк? И на мен?

— Аз ти вярвам — каза тихо Джослин.

— Значи няма да имаш нищо против да дойда с теб в болницата.

— Клеъри, не мисля, че…

— Знам какво мислиш. Мислиш, че е същото нещо, което се е случило със Себастиан… с Джонатан. Мислиш, че някой причинява на бебетата онова, което Валънтайн причини на брат ми.

Гласът на Джослин потрепери слабо.

— Валънтайн е мъртъв. Но има други членове на Кръга, които така и не бяха хванати.

„А и не откриха тялото на Джонатан.“ Клеъри не обичаше да мисли за това. Все пак Изабел беше там тогава и бе сигурна, че Джейс е прекъснал гръбнака на Джонатан с острието на камата, както и че Джонатан категорично е мъртъв. Тя е влязла в реката, за да провери, твърдеше Изабел. Той нямал пулс, сърцето му не биело.

— Мамо — каза Клеъри, — той ми беше брат. Имам право да дойда с теб.

Много бавно Джослин кимна.

— Права си. Може би е така — тя посегна към чантата си, закачена до вратата. — Е, хайде тогава, вземи си палтото. Според прогнозата може да завали.

Рано сутринта Уошингтън Скуеър Парк беше почти безлюден. Въздухът бе студен и свеж, листата вече плътно покриваха тротоара, подобно на дебел червен, златен и тъмно зелен килим. Саймън риташе листата, вървейки към каменния вход в южната част на парка.

Имаше много малко хора — двама бездомници спяха на пейките, увити в спални чували и прокъсани одеяла, и няколко мъже в зелени униформи, които изпразваха кофите за боклук. Друг мъж буташе количка и продаваше понички, кафе и гевреци. А в центъра на парка, до големия кръгъл фонтан, стоеше Люк. Беше със зеленото си, закопчано догоре непромокаемо яке; махна с ръка, когато видя Саймън.

Саймън му махна в отговор малко неуверено. Не беше сигурен дали не е загазил. Когато се приближи изражението на Люк само засили лошите му предчувствия. Люк изглеждаше уморен и меко казано притеснен. Погледът му беше изпълнен с тревога.

— Саймън, благодаря, че дойде.

— Разбира се — на Саймън не му беше студено, но все пак пъхна ръце в джобовете на якето си, просто за да прави нещо. — Какво има?

— Не съм казал, че има проблем.

— Нямаше да ме домъкнеш тук на зазоряване, ако нямаше проблем — изтъкна Саймън. — Ако не става въпрос за Клеъри…?

— Вчера в булчинския салон — каза Люк — ти ме попита за някого. За Камила.

Ято грачещи птици се издигнаха от близките дървета. Саймън си спомни едно стихотворение за свраките, което майка му му беше казвала. Трябваше да ги броиш и да казваш: „Едно за тъга, две за шега, три за сватба, четири за бебе, пет за сребро, шест за злато, седем за тайна, никога не споделяна.“

— Да — каза Саймън. Вече беше изгубил бройката на птиците. Май бяха седем, помисли си той. Тайна, никога не споделяна. Не че имаше значение.

— Знаеш за ловците на сенки, чиито трупове намерихме миналата седмица? — попита Люк.

— Нали?

Саймън кимна бавно. Имаше лошо предчувствие за това, което щеше да последва.

— Оказа се, че може би Камила е отговорна — каза Люк. — Нямаше как да не се сетя, че пита за нея. Чух името й два пъти за един ден, след като години не съм чувал нищо за нея. Струва ми се, че е повече от съвпадение.

— Случват се и съвпадения.

— Понякога — каза Люк, — но рядко това е единственото обяснение. Довечера Мерис ще извика Рафаел, за да го разпита за ролята на Камила в убийствата. Ако се окаже, че знаеш нещо за нея, че си имал контакт с нея… Не искам това да те хване неподготвен, Саймън.

— Аз също — главата на Саймън отново започна да пулсира. Вампирите изобщо имаха ли главоболие? Не помнеше кога за последен път го боля глава, преди събитията от последните дни. — Видях Камила преди четири дни. Мислех, че Рафаел ме вика, но се оказа тя. Предложи ми сделка. Ако се съглася да работя за нея, ще ме направи втория най-важен вампир в града.

— Защо иска да работиш за нея? — гласът на Люк беше безпристрастен.

— Тя знае за Знака — обясни Саймън. — Каза, че Рафаел я е предал и че иска да й помогна, за да си върне контрола над клана. Останах с впечатлението, че не харесва особено Рафаел.

— Много интересно — каза Люк. — Аз пък чух, че преди около година Камила си е взела почивка като водач на клана за неопределено време, и временно назначила на свое място Рафаел. След като сама го е избрала, защо ще иска да води война срещу него?

Саймън сви рамене.

— Не знам. Предадох ти думите й.

— Защо не ни каза за нея, Саймън? — попита много тихо Люк.

— Тя настоя да не казвам — Саймън осъзна колко глупаво прозвуча това. — Не бях срещал вампир като нея — добави той. — Познавам само Рафаел и другите от „Дюмон“. Трудно мога да я опиша. Каквото и да каже, ти се иска да й вярваш. Каквото и да те помоли да направиш, ти се иска да го направиш. Исках да й угодя, макар да бях наясно, че си играе с мен.

Мъжът с кафето и поничките отново мина покрай тях. Люк си купи кафе и геврек, и седна на ръба на фонтана. След малко Саймън седна до него.

— Мъжът, който спомена името на Камила, я нарече „древна“ — каза Люк. — Мисля, че тя е един от най-най-старите вампири на света. Сигурно пред нея повечето биха се почувствали незначителни.

— Накара ме да се почувствам като буболечка — каза Саймън. — Обеща, че ако след пет дни не пожелая да работя с нея, повече няма да ме безпокои. Казах й, че ще си помисля.

— Направи ли го? Помисли ли си?

— Ако тя убива ловци на сенки, не искам да имам нищо общо с нея — отвърна Саймън. — Друго не мога да ти кажа.

— Сигурен съм, че Мерис ще остане доволна.

— Иронизираш ме.

— Не е вярно — каза Люк изключително сериозно. В такива моменти Саймън забравяше спомените, които имаше с Люк (че е доведен баща на Клеъри, че винаги беше насреща, че с удоволствие ще те вземе от училище или ще ти даде назаем десет долара за книга или за билет за кино) и си припомняше, че Люк е водач на най-голямата глутница върколаци в града; както и че в критични ситуации всички от Клейва се вслушваха в думите му. — Забравяш какъв си, Саймън. Забравяш каква сила имаш.

— Иска ми се да можех да забравя — каза горчиво Саймън. — Иска ми се да не използвам силата си и тя да изчезне.

Люк поклати глава.

— Силата е магнит. Тя привлича онези, които я желаят. Камила е сред тях, но ще има и други. Дори в известен смисъл имахме късмет, че се появява чак сега — той погледна Саймън. — Ако те извика отново, ще можеш ли да пратиш известие на мен или на Клейва и да ни кажеш къде можем да я намерим?

— Да — бавно каза Саймън. — Тя ми каза как да я намеря. Но няма просто да се появи и да надуе магическа свирка. Когато ме извика да говорим, изпрати ратаите си да ме заведат при нея. Да пратиш някой да ме следва, докато установя контакт с нея, няма да реши проблема.

Ще пипнете ратаите й, не нея.

— Хм — Люк изглеждаше замислен. — Тогава ще трябва да измислим нещо по-хитро.

— Трябва да побързате. Тя каза, че ми дава пет дни. Тоест до утре ще очаква някакъв знак от мен.

— Предполагам, че го очаква — каза Люк. — Всъщност разчитам на това.

 

 

Саймън внимателно отвори входната врата на апартамента на Кайл.

— Здравейте — провикна се той, влезе в коридора и закачи якето си. — Има ли някого вкъщи?

Никой не отговори, но от дневната дочу познати звуци от видео игра. Отправи се към стаята, държейки пред себе си в знак за помирение бяла торбичка гевреци, която беше купил от „Бегъл Зоун“ на „Авеню Ей“.

— Нося закуска…

Гласът му заглъхна. Не беше сигурен какво е станало, след като самозваните му бодигардове са разбрали, че се е измъкнал от апартамента зад гърбовете им. Очакваше да му кажат нещо от сорта: „Направи го още веднъж и ще те убием“. Но определено не очакваше да види Кайл и Джейс, седнали на дивана един до друг, като най-добри приятели. Кайл държеше джойстик, а Джейс се беше навел напред, подпрял лакти на коленете си и гледаше внимателно. И двамата сякаш не забелязаха влизането на Саймън.

— Онзи там в ъгъла гледа на другата страна — отбеляза Джейс и посочи екрана на телевизора. — Ритник със завъртане ще го извади от строя.

— Не мога да ритам в тази игра. Мога само да стрелям. Виждаш ли? — Кайл натисна няколко бутона.

— Това е глупаво — Джейс вдигна поглед и сякаш едва сега забеляза Саймън. — Виждам, че си се върнал от сутрешната си среща — каза той не много дружелюбно. — Сигурно се мислиш за голям умник да се измъкваш така.

— Да, може да се каже — призна Саймън. — Нещо средно между Джордж Клуни от „Бандата на Оушън“ и пичовете от „Ловци на митове“, но по-красив.

— Както винаги, умирам от щастие, че не разбирам какви ги дрънкаш — каза Джейс. — Това ме изпълва с чувство на спокойствие и щастие.

Кайл остави джойстика и екрана замръзна с огромен пистолет в близък план.

— Ще си взема геврек.

Саймън му подхвърли един и Кайл тръгна към кухнята, отделена от дневната чрез дълъг плот, за да намаже геврека си с масло. Джейс погледна към бялата торба и махна с ръка.

— Не, благодаря.

Саймън седна до малката масичка.

— Трябва да ядеш нещо.

— Я, кой го казва!

— Кръвта ми свърши — отвърна Саймън. — Или ще черпиш.

— Не, благодаря. Вече минахме през това и съм на мнение, че ни е по-добре когато сме само приятели.

Както винаги, тонът на Джейс беше леко саркастичен, но отблизо Саймън забеляза колко е блед, и че около очите му имаше тъмни сенки. Скулите му изглеждаха изпъкнали повече от преди.

— Наистина — каза Саймън и бутна през масата торбата към Джейс. — Трябва да хапнеш нещо. Не се шегувам.

Джейс погледна надолу към торбата с храната и примигна. Клепачите му бяха сиво-сини от изтощение.

— Честно казано, от самата мисъл ми се повдига.

— Снощи заспа — каза Саймън. — Нали трябваше да ме пазиш? Знам, че не приемаш сериозно задачата си, но все пак. Откога не си спал?

— През нощта ли? — Джейс се замисли. — От две седмици. Може би от три.

Саймън зяпна.

— Защо? Искам да кажа, какво става с теб?

Джейс му отвърна с нещо като усмивка.

— „… аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“^[1]

— Това го знам. От „Хамлет“ е. Казваш, че не можеш да спиш, защото сънуваш кошмари?

— Вампире — каза Джейс изморено, но категорично, — нямаш представа какви.

— Хей! — Кайл се върна и се хвърли върху овехтелия фотьойл. Захапа геврека си. — Какво става?

— Имах среща с Люк — каза Саймън и им разказа какво се беше случило, тъй като не виждаше причина да крие. Премълча само, че Камила го иска не единствено защото може да излиза през деня, а и защото носеше Знака на Каин. Когато приключи, Кайл кимна.

— Люк Гароуей. Той е водач на глутницата в града. Чувал съм за него. Голяма клечка е.

— Истинското му име не е Гароуей — каза Джейс. — Преди е бил ловец на сенки.

— Да. И това знам. А сега е важно действащо лице в налагането на новото Съглашение. — Кайл погледна Саймън. — Познаваш много важни хора.

— Важните хора носят само проблеми — каза Саймън. — Ето Камила, например.

— Люк ще каже на Мерис какво става и Клейвът ще се погрижи за нея — отвърна Джейс. Има процедура за отцепили се долноземци. — При тези думи Кайл го погледна накриво, но Джейс сякаш не забеляза. — Вече ти казах, че според мен не тя се опитва да те убие. Тя знае… — Джейс млъкна. — Знае как да се държи.

— А и тя иска да те използва — допълни Кайл.

— Имаш право — съгласи се Джейс. — Никой не би се отказал от такава ценна придобивка.

Саймън премести поглед от единия към другия и поклати глава.

— Вие двамата откога се сдушихте така? Снощи си крещяхте: „Аз съм най-елитният воин!“ „Не, аз съм най-елитният воин!“ А днес играете видео игри и се тупате по рамото за добрите идеи.

— Осъзнахме, че имаме нещо общо — каза Джейс. — И на двамата ни лазиш по нервите.

— Да продължим в същия дух. Хрумна ми една идея — каза Саймън. — Според мен обаче и двамата няма да я харесате.

Кайл вдигна вежди.

— Да я чуем.

— Ако ме наблюдавате постоянно — каза Саймън — онзи, който се опитва да ме убие, няма да ме нападне. А ако не ме нападне, няма да разберем кой е той. Освен това ще трябва да ме следите през цялото време. Сигурно има други неща, които бихте предпочели да правите. Е — добави той, гледайки към Джейс, — ти може би не.

— И? — попита Кайл — Какво предлагаш?

— Да го подмамим. Да го накараме да атакува отново. Да се опитаме да заловим някой от нападателите и да разберем кой ги изпраща.

— Доколкото си спомням — каза Джейс — точно това ти предложих вчера, но идеята не ти хареса особено.

— Бях изморен — каза Саймън. — Сега обаче се замислих. Опитът ми със злодеи до момента показва, че те няма да изчезнат, просто като не им обръщаш внимание. Все отнякъде изскачат. Или трябва да ги подмамим да се появят, или цяла вечност ще чакам да ме нападнат отново.

— Аз съм съгласен — каза Джейс, макар и Кайл още да се двоумеше. — Просто ще излезеш и ще се мотаеш, докато се появят, така ли?

— Мисля да ги улесня малко. Ще отида някъде, където всички знаят, че ще бъда.

— Тоест…? — попита Кайл.

Саймън посочи листовката, залепена на хладилника. „Хилядолетен мъх“, 16 октомври, бар „Алто“, 21 ч.

— Тоест на концерта. Защо не? — Главоболието още го мъчеше с пълна сила. Опита се да не му обръща внимание, да не мисли колко е изтощен или как ще издържи концерта. Някак трябваше да си набави кръв. Трябваше.

Очите на Джейс заблестяха.

— Това всъщност е много добра идея, вампире.

— Искаш да те нападнат на сцената? — попита Кайл.

— Ще стане страхотно шоу — каза Саймън по-смело, отколкото се чувстваше. Идеята да го нападнат още веднъж обаче беше повече, отколкото можеше да понесе, макар и да не се страхуваше за себе си. Не беше сигурен, че иска да види отново Знакът на Каин в действие.

Джейс поклати глава.

— Няма да атакуват на публично място. Ще изчакат концертът да свърши. И ние ще се разправим с тях.

Кайл поклати глава.

— Не знам…

Обсъдиха всичко още няколко пъти, Джейс и Саймън бяха за, а Кайл беше против. Саймън се почувства малко виновен. Ако Кайл знаеше за Знака, щеше да бъде много по-лесно да го убедят. Накрая обаче той поддаде и неохотно се съгласи да следват, както самият той продължаваше да го нарича, „глупавия план“.

— Но — накрая каза той, изправи се и изтръска трохите от геврека от ризата си, — се съгласявам, само защото ми е ясно, че ще направите каквото сте решили, независимо от моето мнение. По-добре да съм там — той погледна Саймън. — Кой би помислил, че ще е най-трудно да те защитим от теб самия?

— Аз можех да ти го кажа — рече Джейс, когато Кайл облече якето си и тръгна към вратата. Трябвало да отиде на работа, обясни той. Очевидно наистина бе куриер. Да си претор лупус, освен готиното име, явно не беше от кой знае каква полза. Вратата се затвори зад него и Джейс се обърна към Саймън.

— Значи концертът е от девет? Какво ще правим цял ден?

— Ние? — Саймън го погледна невярващо. — Ти някога ще се прибереш ли?

— Какво? Да не ти омръзна вече компанията ми?

— Нека те попитам нещо — каза Саймън. — Толкова много ли си очарован от мен?

— Какво каза? — попита Джейс. — Извинявай, май задрямах за момент. Моля те, довърши прелестната си мисъл.

— Престани. Забрави сарказма поне за секунда. Не ядеш, не спиш. Знаеш ли кой друг се държи като теб? Клеъри. Нямам представа какво става между вас двамата, защото, честно казано, тя не споделя нищо. Предполагам, че и на нея не й се говори. Очевидно е обаче, че сте се скарали. Ако смяташ да късаш с нея…

— Да късам с нея? — Джейс се втренчи в него. — Да не си луд?

— Ако продължаваш да я избягваш — каза Саймън, — тя ще скъса с теб.

Джейс се изправи на крака. Спокойното му изражение беше изчезнало, беше настръхнал целия като дебнеща котка. Отиде до прозореца и дръпна нервно пердето. Късната утринна светлина нахлу през процепа и намали наситения цвят на очите му.

— Имам причина да се държа така — каза той накрая.

— Страхотно — отвърна Саймън. — Клеъри знае ли каква е?

Джейс замълча.

— Тя те обича и ти вярва — каза Саймън. — Дължиш й…

— Има и по-важни неща от честността — промълви Джейс. — Мислиш ли, че ми харесва да я наранявам? Мислиш ли, че ми харесва да я ядосвам, може би дори да я карам да ме мрази? Защо си мислиш, че съм тук? — той погледна Саймън сурово. — Не мога да съм с нея. А щом не мога да съм с нея, няма никакво значение къде съм. Затова съм с теб, защото може да се зарадва, че се опитвам да те защитя.

— Опитваш се да я зарадваш, въпреки че на първо място ти си причината тя да е нещастна? — попита Саймън не много мило. — Малко си противоречиш, знаеш ли?

— Любовта е противоречие — каза Джейс и се обърна към прозореца.