Касандра Клеър
Град на паднали ангели (3)

3.
Седмократно

— Знаеш ли, това е страхотно — каза Ерик, пускайки палките. — Да имаме вампир в групата. Това е нещото, което ще ни изстреля на върха.

Кърк свали микрофона и завъртя очи. Ерик все говореше как групата щяла стигне върха, а досега не бяха постигнали нищо. Най-големият им успех беше концерт в „Китинг Фектъри“, на който бяха дошли само четирима души. И един от четиримата беше майката на Саймън.

— Не виждам как това ще ни изстреля на върха, щом не можем да кажем на никого, че е вампир.

— Жалко — рече Саймън. Той седеше на една от тонколоните до Клеъри, която пишеше съобщение на някого, вероятно на Джейс. — Така или иначе никой няма да ви повярва. Вижте ме — мога да излизам през деня — той вдигна ръце и посочи слънчевата светлина, влизаща през дупките на покрива на гаража на Ерик, където в момента репетираха.

— Трябва да изглеждаш по-правдоподобно — каза Мат, отмятайки яркочервената коса от очите си и поглеждайки Саймън. — Може би трябва да носиш фалшиви вампирски зъби.

— Той няма нужда от фалшиви зъби — възрази Клеъри раздразнено и вдигна поглед от телефона си. — Има си истински. Виждали сте ги.

Това беше вярно. Наложи се Саймън да покаже зъбите, когато съобщи новината на групата. Отначало помислиха, че си е ударил главата, или че е откачил. Когато обаче им показа зъбите, му повярваха. Ерик дори призна, че не е особено изненадан.

— Винаги съм знаел, че съществуват вампири, пич — беше казал той. — Защото, знаете, има хора, които сякаш никога не се променят, дори и да станат на сто години. Като Дейвид Бауи. Така е, защото са вампири.

Саймън обаче не им беше казал, че Клеъри и Изабел са ловци на сенки. Това не беше негова тайна. Не знаеха и че Мая е върколак. Мислеха, че тя и Изабел са две готини мацки, които незнайно как са се съгласили да излизат със Саймън. Отдаваха това на, както Кърк го беше нарекъл, „вампирския му сексапил“. На Саймън не му пукаше какво говореха, стига да не се изпуснеха пред Мая или Изабел, че излиза и с двете. Досега беше успял успешно да ги покани на два различни концерта, така че да не се засекат.

— Защо не покажеш зъбите си на сцената? — предложи Ерик. — Само веднъж, пич. Озъби се на публиката.

— Ако го направи, водачът на нюйоркския вампирски клан ще убие всички ви — каза Клеъри. — Знаете това, нали? — тя кимна с глава към Саймън. — Не мога да повярвам, че си им казал, че си вампир — добави тихо, така че само той да я чуе. — Те са идиоти, ако не си забелязал.

— Те са ми приятели — промърмори Саймън.

— Те са ти приятели и идиоти.

— Искам хората, които ме обичат, да знаят истината.

— А-а? — отвърна Клеъри не много мило. — Та кога смяташ да кажеш на майка ти?

Преди Саймън да успее да отговори, на вратата на гаража силно се почука; миг по-късно тя се плъзна нагоре и вътре нахлу още есенна светлина. Саймън примигна. Това беше по-скоро рефлекс, останал от дните му на човек. Сега очите му се нагаждаха към промяната в светлината за части от секундата.

На входа на гаража стоеше момче, държащо лист хартия в ръка, а слънцето осветяваше гърба му. То погледна несигурно към листа и после отново към групата.

— Здравейте. Търся групата „Опасно петно“.

— Вече сме „Раздвоен лемур“ — каза Ерик и пристъпи напред. — Кой ни търси?

— Аз съм Кайл — каза момчето и се пъхна под вратата на гаража. Изправи се, отметна кестенявата коса от очите си и подаде листа на Ерик. — Видях, че си търсите вокал.

— Леле! — каза Мат. — Бяхме разлепили обявата преди около година. Съвсем бях забравил за нея.

— Да — съгласи се Ерик. — Тогава правехме други неща. Сега вокалите са малко на заден план. Имаш ли опит?

Кайл (който беше много висок, но не върлинест, както Саймън забеляза) сви рамене.

— Всъщност не. Но казват, че мога да пея — говореше бавно, леко провлачено, по-скоро като сърфист, отколкото като южняк.

Членовете на групата се спогледаха несигурно. Ерик се почеса зад ухото.

— Може ли една минута, пич?

— Разбира се. — Кайл се пъхна под вратата на гаража и я затвори след себе си. Саймън чуваше как си подсвирква отвън. Звучеше като „She’ll Be Comin’ Round the Mountain“. Ho мелодията не беше особено вярна.

— Не знам — каза Ерик. — Не съм сигурен, че точно в момента ни трябва нов човек. Щото не можем да му кажем за вампирското нещо, нали?

— Не — каза Саймън. — Не можете.

— Е, добре — сви рамене Мат. — Много жалко. Трябва ни вокал. Кърк не струва. Нищо лично, Кърк.

— Майната ти — каза Кърк. — Не е вярно.

— Напротив — възрази Мат. — Хич даже не струваш.

— Аз мисля — прекъсна го Клеъри, извисявайки глас, — че трябва да го чуете.

Саймън я зяпна.

— Защо?

— Защото е супер секси — отвърна Клеъри за изненада на Саймън. Той не беше чак поразен от външния вид на Кайл, но пък може би не беше най-добрият съдник на мъжката красота.

— А на групата й трябва малко сексапил.

— Благодаря — рече Саймън. — Много ти благодаря от името на всички.

Клеъри изръмжа нетърпеливо:

— Да, да, всички изглеждате добре, момчета. Най-вече ти Саймън — тя го потупа по ръката.

— Но Кайл е адски секси. Само казвам. Обективното ми мнение на жена е, че, ако приемете Кайл в групата, ще удвоите феновете си сред момичетата.

— Тоест ще имаме две фенки, не една — обобщи Кърк.

— Коя е първата? — попита Мат искрено любопитен.

— Малката приятелка на братовчедката на Ерик. Как се казваше? Онази, която си пада по Саймън. Идва на всичките ни концерти и разправя на всички, че му е гадже.

Саймън трепна.

— Тя е на тринайсет.

— Това е заради вампирския ти сексапил, брато — отсече Мат. — Дамите не могат да ти устоят.

— О, за Бога! — каза Клеъри. — Няма такова нещо като „вампирски сексапил“. — Тя посочи Ерик с пръст. — Да не си посмял да кажеш, че „Вампирски сексапил“ е идеалното име за групата, защото ще…

Вратата на гаража се отвори отново.

— Ъ-ъ-ъ, момчета? — пак беше Кайл. — Вижте, ако не искате да ме чуете, няма проблем. Променили сте саунда, разбирам. Само кажете и се махам.

Ерик наклони глава.

— Заповядай да те чуем.

Кайл влезе в гаража. Саймън се вгледа в него, опита се да разбере какво е накарало Клеъри да каже, че е секси. Беше висок, с широки рамене, слаб, с високи скули, дълга черна коса, която падаше на челото му и по врата му на къдрици, и загоряла кожа, още незагубила летния си тен. Дългите гъсти мигли над поразително издължените му зелени очи, му придаваха вид на красива рок звезда. Беше облечен със зелена тениска и дънки, а по двете му голи ръце се виеха татуировки — не знаци, обикновени татуировки. Сякаш по ръцете му беше изписан текст, който изчезваше под ръкавите на тениската.

Добре, не беше грозен, трябваше да признае Саймън.

— Знаете ли — каза Кърк най-накрая и наруши тишината. — Схванах. Той наистина е много секси.

Кайл примигна и се обърна към Ерик.

— Искате ли да изпея нещо или не?

Ерик взе микрофона от стойката и му го подаде.

— Давай! Опитай.

 

 

— Всъщност е доста добър — каза Клеъри. — Реших да се пошегувам, като казах да приемете Кайл в групата, но той наистина пее добре.

Вървяха по „Кент Авеню“ към къщата на Люк. Небето беше потъмняло, ставайки от синьо-сиво, подготвяше се да посрещне здрача, и облаци бяха надвиснали над Ийст Ривър. Клеъри прокарваше облечената си в ръкавица ръка по металната мрежа на оградата, която ги делеше от напуканата бетонна дига, карайки я да дрънчи.

— Казваш го, само защото според теб е секси — отвърна Саймън.

Клеъри се намръщи.

— Не е чак толкова секси. Не е най-сексапилният мъж на света — който, заключи Саймън, вероятно беше Джейс, макар и да бе достатъчно мила да не го каже. — Помислих си, че би било добре да го вземете в групата. Ако Ерик и другите не му кажат, че си вампир, значи няма да кажат на никого. Да се надяваме, че ще се откажат от глупавата си идея. — Наближаваха къщата на Люк. Саймън я виждаше от другата страна на улицата, жълтата светлина на прозорците се открояваше в настъпващата тъмнина. Клеъри спря до една дупка в оградата. — Помниш ли, когато убихме една камара раум демони тук?

— Ти и Джейс убихте една камара раум демони. Аз едва не повърнах — спомни си Саймън, но мисълта му беше заета с друго. Той мислеше за Камила, как седеше срещу него в градината и казваше: „Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани.“ Той погледна Клеъри и се запита какво ли би казала, ако й разкажеше за срещата си с вампира и предложението й. Сигурно щеше да бъде ужасена. Фактът, че не можеше да бъде наранен, не й пречеше да се притеснява за безопасността му.

— Сега не би се уплашил — каза нежно тя, сякаш четеше мислите му. — Сега имаш Знака — тя се обърна да го погледне все още облягайки се на оградата. — Някой изобщо забелязал ли го е, питал ли те е за него?

Саймън поклати глава.

— Косата ми почти го скрива, а и вече поизбледня. Виждаш ли? — той отметна косата си.

Клеъри протегна ръка, докосна челото му и усети линиите на изписания знак. Очите й бяха тъжни, както онзи ден в Залата на Съглашението в Аликанте, докато чертаеше по кожата му най-старото проклятие на света.

— Боли ли те?

— Не. Не ме боли. — „И Каин казал на Бог: Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.“ — Знаеш, че не те виня, нали? Ти спаси живота ми.

— Знам. — Очите й блестяха. Свали ръка от челото му и прокара ръкавицата по лицето си.

— По дяволите. Мразя да плача.

— Ами по-добре свиквай — каза той и когато очите й се разшириха, добави набързо: — Говорех за сватбата. Тя не е ли следващата събота? Всички плачат на сватби.

Клеъри изсумтя.

— Та как са майка ти и Люк всъщност?

— Отвратително влюбени. Ужасно е. Няма значение… — потупа го по гърба. — Трябва да се прибирам. Ще те видя ли утре?

Той кимна.

— Разбира се. До утре.

Гледаше я как прекоси улицата и изкачи стълбите до входната врата на къщата на Люк.

Утре. Зачуди се откога с Клеъри не се бяха разделяли за повече от няколко дни. Запита се дали не е беглец и скитник на този свят, както беше казала Камила. Както беше казал Рафаел. „Кръвта на брат ми ме призова от земята.“ Той не беше Каин, който беше убил брат си, но проклятието твърдеше обратното. Беше странно, замисли се той, да чакаш да загубиш всичко, без да знаеш дали изобщо това ще се случи или не.

Вратата се затвори зад Клеъри. Саймън се обърна и тръгна по „Кент“ към спирката на скоростния влак на улица „Лоримър“. Вече беше почти тъмно, небето над него бе като вихрушка от сиво и черно. Саймън чу свистене на гуми по пътя зад него, но не се обърна. Колите постоянно се движеха прекалено бързо, въпреки пукнатините и дупките по пътищата. Едва когато един син ван го доближи и спря със скърцане, той се обърна.

Шофьорът на вана дръпна рязко ключовете от стартера, спря двигателя и отвори със замах вратата. Висок мъж, облечен със сив анцуг с качулка, която беше толкова ниско нахлупена, че почти скриваше лицето му. Мъжът скочи от шофьорското място и Саймън видя, че държи дълъг, блестящ нож в ръка.

По-късно Саймън щеше да се сети, че е можел да избяга. Беше вампир, по-бърз, от който и да е човек. Можеше да надбяга всеки. Трябваше да избяга, но беше прекалено изненадан; стоеше замръзнал, докато човекът с блестящия нож в ръка тръгваше към него. Мъжът каза нещо с нисък, гърлен глас, нещо на език, който Саймън не разбра.

Саймън отстъпи назад.

— Виж — каза той и посегна към джоба си, — вземи портмонето ми…

Мъжът се нахвърли върху него, замахвайки с ножа към гърдите му. Саймън погледна надолу невярващо. Сякаш всичко ставаше много бавно, сякаш времето бе забавило ход. Видя как ножът се приближава към гърдите му, върхът разряза кожата на якето му и се плъзна встрани, сякаш някой беше сграбчил ръката на мъжа и я беше извил. Мъжът изкрещя и подскочи във въздуха като марионетка, на която бяха дръпнали конците. Саймън се огледа диво — със сигурност някой трябва да беше чул или забелязал случилото се, но нямаше никого. Мъжът продължаваше да крещи и се замята бясно, когато ризата му се разцепи отпред, сякаш от невидима ръка.

Саймън гледаше ужасено. Огромни рани се появиха по тялото на мъжа. Главата му отхвръкна назад и от устата му бликна кръв като фонтан. Той рязко спря да крещи и падна, сякаш невидимата ръка го беше пуснала. Удряйки се в земята се пръсна като стъкло на хиляди блестящи парченца, които се разпиляха по тротоара.

Саймън се свлече на колене. Ножът, който трябваше да го убие, лежеше почти до него, на една ръка разстояние. Само това беше останало от нападателя му, както и купчината блестящи кристали, които силният вятър вече бе започнал да отвява. Саймън внимателно докосна един от тях.

Беше сол. Погледна надолу към ръцете си. Трепереха. Знаеше какво се беше случило и защо.

„И Бог му каза: Затова, който се опита да убие Каин, отмъщението ще го застигне седмократно.“ Значи така изглеждаше отмъщението. Едва успя да стигне до канала, преви се на две и повърна кръв на улицата.

 

 

В мига, в който Саймън отвори вратата, разбра, че не е изчислил правилно времето. Мислеше, че майка му вече е заспала, но грешеше. Беше будна, седеше във фотьойл с лице към вратата, телефонът й беше на масата до нея и веднага забеляза кръвта по якето му.

За негова изненада тя не изпищя, но ръката й се стрелна към устата.

— Саймън!

— Кръвта не е моя — каза бързо той. — Бях у Ерик и на Мат му потече кръв от носа…

— Не искам да слушам — в гласа й рядко се долавяше такава остра нотка. Напомни му за начина, по който говореше през последните месеци от болестта на баща му, притеснението в гласа й режеше като нож. — Не искам да слушам повече лъжи.

Саймън пусна ключовете на масичката до вратата.

— Мамо…

— Ти постоянно ме лъжеш. Изморих се.

— Не е вярно — каза той, но му прилоша, осъзнавайки, че беше вярно. — В момента в живота ми се случват много неща.

— Знам това — майка му се изправи на крака. Беше слаба жена, но сега изглеждаше направо кльощава, тъмната й коса беше със същия цвят, като неговата, но около лицето й падаха повече сиви кичури, отколкото помнеше. — Ела с мен, младежо. Веднага.

Объркан, Саймън я последва в малката яркожълта кухня. Майка му спря и посочи плота.

— Как ще обясниш това?

Устата на Саймън пресъхна. На плота, подобно на войници играчки, бяха подредени бутилките с кръв от малкия хладилник в гардероба му. Една беше празна до половината, другите бяха съвсем пълни, червената течност в тях проблясваше обвинително. Беше намерила и празни торбички с кръв, които той беше измил и внимателно натъпкал в пазарска чанта, която щеше да изхвърли в кофата за боклук. И те бяха пръснати по плота като гротескна украса.

— Първо помислих, че в бутилките има вино — каза Илейн Люис с разтреперан глас. — После намерих торбичките. Затова отворих една от бутилките. Това е кръв. Нали?

Саймън не каза нищо. Гласът му беше изчезнал.

— Напоследък се държиш много странно — продължи майка му. — Излизаш по всяко време, никога не ядеш, почти не спиш, имаш приятели, които не съм виждала, за които не съм чувала. Мислиш ли, че не разбирам кога ме лъжеш? Разбирам, Саймън. Предположих, че взимаш наркотици.

Саймън отново намери гласа си.

— И затова си претърсила стаята ми?

Майка му се изчерви.

— Трябваше! Мислех… мислех, че, ако намеря наркотици, бих могла да ти помогна, да те вкарам в някаква програма, но това? — махна с ръка към бутилките. — Дори не знам какво да мисля. Какво става, Саймън? Да не си влязъл в някаква секта?

Саймън поклати глава.

— Тогава ми кажи истината — продължи майка му, устните й трепереха. — Защото всички обяснения, за които се сещам, са ужасяващи и извратени. Саймън, моля те…

— Аз съм вампир. — Не знаеше как можа да го каже или дори защо. Но го каза. Думите увиснаха във въздуха между тях като отровен газ.

Коленете на майка му се огънаха и тя се отпусна на кухненския стол.

— Какво каза?

— Аз съм вампир — повтори Саймън. — Такъв съм вече от два месеца. Съжалявам, че не ти казах досега. Не знаех как.

Лицето на Илейн Люис беше бяло като тебешир.

— Вампири не съществуват, Саймън.

— Напротив, съществуват. Виж, не съм искал да ставам вампир. Бях нападнат. Нямах избор. Бих се променил, ако можех. — Той се напрегна да си спомни брошурата, която Клеъри му беше дала толкова отдавна, за това как да признаеш истината на родителите си. Тогава аналогията изглеждаше абсурдна, сега вече не.

— Мислиш, че си вампир — сковано рече майка му. — Мислиш, че пиеш кръв.

— Аз наистина пия кръв — каза Саймън. — Пия животинска кръв.

— Но ти си вегетарианец — майка му едва сдържаше сълзите си.

— Бях. Вече не съм. Не мога. Храня се с кръв — гърлото на Саймън се стегна. — Никога не съм наранявал хора. Никога не съм пил кръв от човек. Все още съм същият. Все още съм аз.

Майка му се опитваше да се овладее.

— Новите ти приятели… те също ли са вампири?

Саймън се замисли за Изабел, Мая, Джейс. Не можеше да й обясни за ловците на сенки и върколаците. Щеше да й дойде много.

— Не. Но… знаят какъв съм.

— Те… те ти дават наркотици, нали? Карат те да взимаш нещо? Нещо, от което да халюцинираш? — май не беше чула отговора му.

— Не. Мамо, това е истината.

— Не е — прошепна тя. — Ти мислиш, че е. О, Боже! Саймън, толкова съжалявам. Трябваше да забележа. Ще ти помогнем. Ще намерим някого. Лекар. Каквото и да струва…

— Не мога да отида на лекар, мамо.

— Можеш. Трябва да те закараме някъде. В болница, може би…

Саймън протегна ръка към нея.

— Провери пулса ми.

Тя го погледна озадачено.

— Какво?

— Пулсът ми. Провери го. Ако имам пулс, ще дойда в болницата с теб. Ако нямам, ще трябва да ми повярваш.

Тя избърса сълзите от очите си, бавно протегна ръка и пое китката му. След като дълго се беше грижила за болния баща на Саймън, знаеше как се проверява пулс не по-зле от една сестра. Притисна показалеца си от вътрешната страна на китката му и зачака.

Видя как лицето й се промени, страданието и болката бяха заменени от объркване и после от ужас. Тя се изправи, пусна ръката му и се отдръпна. Очите й бяха огромни и тъмни на бялото й лице.

— Какво си ти?

На Саймън му стана лошо.

— Казах ти. Аз съм вампир.

— Ти не си синът ми. Не си моят Саймън — тя трепереше. — Как може живо създание да няма пулс? Що за чудовище си ти? Какво си направил с детето ми?

— Аз съм Саймън… — той пристъпи към майка си.

Тя изпищя. Не я беше чувал да пищи така и не искаше да я чуе отново. Беше ужасен звук.

— Махни се от мен. Не се приближавай. — Гласът й се пречупи и тя започна да шепти. — Barukh ata Adonai sho’me’a t’fila…^[1]

Това е молитва, осъзна Саймън изненадано. Беше толкова ужасена от него, че се молеше той да си отиде, да го прогони. А по-лошото бе, че го усещаше. Името на Бог стегна стомаха му и гърлото го заболя.

С право се моли, помисли си Саймън, беше му адски лошо. Той беше прокълнат. Не принадлежеше на този свят. „Как може живо създание да няма пулс?“

— Мамо — прошепна. — Мамо, спри.

Тя го погледна, очите й — ококорени, устните й — редящи молитва.

— Мамо, не е нужно да се разстройваш — чуваше гласа си сякаш от разстояние, нежен и успокояващ, глас на непознат. Докато говореше, задържа очите си върху нея и улови погледа й както котка хваща мишка. — Нищо не се е случило. Заспала си във фотьойла в дневната. Сънувала си кошмар, че съм се прибрал и съм ти казал, че съм вампир. Това обаче е лудост. Това никога не се е случвало.

Тя спря да се моли. Примигна.

— Аз сънувам — повтори.

— Това е кошмар — каза Саймън. Отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Тя не се дръпна. Главата й клюмаше като на уморено дете. — Това е само сън. Не си намерила нищо в стаята ми. Нищо не се е случило. Просто си сънувала, това е.

Взе ръката й. Тя му позволи да я заведе в дневната, където я настани във фотьойла. Усмихна се, когато той я зави с одеяло и затвори очи.

Саймън се върна в кухнята и, бързо и методично, прибра бутилките и пакетчетата с кръв в една торба за боклук. Върза я и нахвърля някои неща в една раница. Изгаси лампите и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Майка му вече беше заспала, когато мина през дневната. Протегна се и леко докосна ръката й.

— Няма да ме има няколко дни — прошепна. — Но не се тревожи. Не ме чакай. Ще си мислиш, че съм отишъл да видя Ребека. Не се обаждай. Всичко е наред.

Отдръпна ръката си. На слабата светлина майка му изглеждаше едновременно и по-стара, и по-млада, отколкото беше свикнал да я вижда. Беше дребна като дете, свита под одеялото, но по лицето й имаше нови бръчки, които не помнеше.

— Мамо — прошепна Саймън.

Отново докосна ръката й и тя помръдна. Не искаше да я буди, затова безшумно се отправи към вратата, взимайки в движение ключовете си от масичката.

 

 

В Института беше тихо. Напоследък постоянно беше тихо. Джейс беше започнал да оставя прозореца отворен през нощта, за да слуша шума от минаващите коли, от време на време сирените на линейките и клаксоните по „Йорк Авеню“. Чуваше неща, които обикновените хора не можеха да чуят и тези шумове се процеждаха в сънищата му през нощта — струята въздух, излизаща от летящ вампирски мотор, пърхането на крилата на фея, далечния вой на вълци при пълнолуние.

Сега луната беше само наполовина пълна и хвърляше достатъчно светлина, за да може да чете легнал в леглото. Сребърната кутия на баща му беше отворена пред него и той разглеждаше съдържанието й. Там беше едно от стилитата на баща му, ловна кама със сребърна дръжка с инициали „С.У.Х.“ и (най-интересното за Джейс) куп писма.

През последните шест седмици беше започнал да чете по едно-две писма всяка вечер, опитвайки се да разбере що за мъж е бил биологичният му баща. Бавно се бе оформила картина на сериозен млад мъж с взискателни родители, който бил привлечен от Валънтайн и Кръга, защото смятал, че така ще получи възможност да се отличи. Беше продължил да пише на Аматис и след развода им — нещо, което тя не беше споменала. В тези писма ясно личеше разочарованието му от Валънтайн и неприязънта му към дейността на Кръга, но пък много рядко споменаваше Селин, майката на Джейс. Логично — Аматис едва ли бе искала да слуша за заместничката си. Все пак Джейс нямаше как да не намрази баща си поне малко заради това. Ако не беше обичал майката на Джейс, защо се беше оженил за нея? Ако толкова беше мразил Кръга, защо не го беше напуснал? Валънтайн беше луд, но поне бе отстоявал принципите си.

Тогава, разбира се, Джейс се почувства още по-зле, защото явно предпочиташе Валънтайн пред истинския си баща. Що за човек го правеше това?

Почукване на вратата го откъсна от самообвиненията му. Изправи се и отиде да отвори. Очакваше Изабел да му поиска нещо назаем или да му се оплаче от нещо.

Но не беше Изабел. Беше Клеъри.

Не бе облечена както обикновено. Носеше къс спортен потник, разкопчана бяла риза с вързани краища, и къса пола — достатъчно къса, за да разкрие извивките на краката й до средата на бедрата. Червената й коса беше сплетена, а измъкнали се къдрици бяха залепнали по слепоочията й сякаш навън ръмеше. Когато го видя, се усмихна и вдигна вежди с цвят на мед, също като изящните мигли, ограждащи зелените й очи.

— Няма ли да ме поканиш?

Джейс погледна нагоре и надолу по коридора. Слава Богу, нямаше никого. Хвана Клеъри за ръката, дръпна я вътре и затвори след нея. После се облегна на вратата и каза:

— Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — тя изрита обувките си и седна на ръба на леглото. Полата й се вдигна, когато се подпря назад на ръцете си и още повече разголи бедрата й. Това не помогна на концентрацията на Джейс. — Липсваше ми. А мама и Люк спят. Няма да забележат, че ме няма.

— Не бива да си тук — думите излязоха от устата му почти като стенание. Не му харесваше, че ги изрече, но трябваше, макар и тя да не знаеше защо. А Джейс се надяваше тя никога да не разбере.

— Е, ако искаш да си тръгна, ще го направя — тя се изправи. Очите й бяха искрящо зелени. Пристъпи към него. — Но дойдох чак до тук. Можеш поне да ме целунеш за довиждане.

Джейс протегна ръка към нея, придърпа я и я целуна. Имаше неща, които човек просто трябваше да направи, дори и идеята да не беше добра. Клеъри се изви в ръцете му като нежна коприна. Той положи ръце върху косата й, прокара пръсти през нея и започна да разплита плитките, докато косата й не се разпиля свободно по раменете, както му харесваше. Спомни си, че му се беше приискало да направи това още първия път, когато я беше видял; тогава обаче беше помислил, че е луд. Тя беше обикновен човек, непозната, нямаше смисъл да я желае. А после, когато я целуна за първи път в оранжерията, това почти го беше побъркало. Бяха слезли долу и Саймън ги прекъсна. Никога през живота си не беше искал така силно да убие някого, както в онзи момент Саймън, макар да знаеше, че той не бе направил нищо лошо. Чувствата му обаче нямаха нищо общо с разума и когато си представи как тя го напуска заради Саймън, от мисълта му беше станало лошо и се беше уплашил много повече, отколкото от срещата, с който и да е демон.

А когато Валънтайн му беше казал, че са брат и сестра, Джейс беше разбрал, че има много по-лоши неща от това Клеъри да го напусне заради друг — като например да осъзнае, че начинът, по който я обича, е някак си космически греховен; че онова, което смяташе за най-чистото и невинно нещо в живота си, е било окончателно осквернено. Помнеше думите на баща си — когато ангелите падат, те падат в агония, защото са видели лицето на Бог и никога повече няма да го видят. Смяташе, че знае как се чувстват.

Това не го караше да я иска по-малко; само превръщаше желанието му в мъчение. Понякога сянката на това мъчение изникваше от спомените му, дори и когато я целуваше, както сега, и го караше да я притиска още по-силно. Тя издаде звук на изненада, но не се възпротиви, дори когато я вдигна и я отнесе в леглото.

Излегнаха се един до друг, събаряйки някои от писмата, а Джейс бутна кутията настрани, за да направи място. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Досега не бяха лягали заедно, не и така. Бяха прекарали една нощ в стаята й в Идрис, но почти не се бяха докосвали. Джослин много внимаваше да не прекарват нощта заедно. Джейс подозираше, че тя не го харесва особено, но не й се сърдеше. Едва ли сам щеше да се харесва, ако беше на нейно място.

— Обичам те — прошепна Клеъри. Беше свалила ризата му и пръстите й проследяваха белезите по гърба му и подобния на звезда знак на рамото му (той беше идентичен с нейния — спомен от ангела, чиято кръв бяха споделили). — Не искам никога да те загубя.

Джейс плъзна надолу ръка, за да развърже ризата й. Другата му ръка, притисната към матрака, докосна студения метал на бойната кама; сигурно беше изпаднала от кутията.

— Никога няма да ме загубиш.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Как може да си толкова сигурен?

Ръката му стисна камата. Лунната светлина, която се процеждаше през прозореца се отрази в острието, когато го вдигна.

— Сигурен съм — каза и замахна с камата. Острието разкъса плътта й, сякаш беше от хартия, устните й се отвориха, сякаш за да каже „О!“. Кръв се процеди по бялата й риза и той си помисли: „Мили Боже, не отново!“

 

 

Събуждането от кошмара беше като падане през стъклена витрина. Сякаш остри парчета стъкло се забиха в него, когато дойде на себе си и седна задъхан. Претърколи се от леглото, сякаш инстинктивно се опитваше да избяга, и падна на каменния под на ръце и колене. Студен въздух нахлу през отворения прозорец и го накара да потръпне, но отпъди последните остатъци от съня.

Втренчи се в ръцете си. По тях нямаше кръв. Леглото представляваше истински хаос — чаршафите и одеялата се бяха омотали в заплетена топка, докато се беше въртял и мятал. Кутията с нещата на баща му обаче още стоеше на нощното шкафче, където я беше оставил, преди да заспи.

Първите няколко пъти, когато сънува кошмара, беше повръщал. Сега внимаваше да не яде нищо, часове преди да легне да спи и тялото му си отмъщаваше, като се разтърсваше от спазми и треска. Усети нов спазъм и се сви на топка; задъхваше се и кашляше, докато не отмина.

Когато всичко свърши, притисна чело към студения каменен под. Пот охлаждаше тялото му, тениската му беше полепнала по него и той се зачуди дали в крайна сметка сънищата нямаше да го убият. Беше опитал всичко, за да ги спре — приспивателни, отвари, руни за сън и руни за спокойствие, лечебни руни. Нищо не помагаше. Кошмарите се промъкваха като отрова в съзнанието му и нямаше как да ги спре.

Дори когато беше буден, му беше трудно да погледне Клеъри. Тя сякаш виждаше вътре в него, както никой друг досега, и той само можеше да си представи какво щеше да си помисли, ако знаеше за съня му. Завъртя се настрани и впери поглед в кутията на нощното шкафче, лунната светлина се отразяваше в нея. Спомни си за Валънтайн. Валънтайн, който беше измъчвал и затворил единствената жена, която някога бе обичал; който беше научил сина си (и двамата си сина), че любовта унищожава.

Умът му се мяташе бясно, когато започна да си повтаря думите отново и отново. Бяха се превърнали в нещо като мантра и, като такава, думите бяха загубили индивидуалното си значение.

„Аз не съм като Валънтайн. Не искам да съм като него. Няма да съм като него. Няма.“

Той видя Себастиан (по-точно Джонатан), неговият така наречен „брат“, да му се усмихва през разрошената си сребристобяла коса, а в черните му очи да проблясва безмилостен триумф. Видя и как собственият му нож със сила пронизва Джонатан и тялото му пада към реката по-долу, как кръвта му се стича по бурените и тревата край брега.

„Аз не съм Валънтайн“.

Не съжаляваше, че е убил Джонатан. Ако имаше възможност, пак би го направил.

„Не искам да съм като него.“

Не беше нормално да убиеш някого — да убиеш собствения си приемен брат — и да не съжаляваш.

„Няма да съм като него.“

Но баща му го беше научил, че да убиваш без жал, е добродетел, а човек никога не трябваше да забравя какво са го учили родителите. Колкото и да му се искаше да забрави.

„Няма да съм като него.“

Може би хората не можеха да се променят.

„Няма.“