Касандра Клеър
Град на паднали ангели (2)

2.
Страх от падане

— Прекарахте ли си добре с Изабел? — Клеъри, с притиснат до ухото телефон, внимателно пристъпи от една дълга греда на друга. Гредите бяха поставени на шест метра височина в тренировъчната зала на Института. Вървенето по гредите трябваше да я научи да пази равновесие. Клеъри ги мразеше. Страхуваше се от височини и от цялата тази работа й се гадеше. Все пак обаче се предполагаше, че ластичното въже около кръста й нямаше да й позволи да се удари, ако паднеше. — Каза ли й вече за Мая?

Саймън издаде тих неопределен звук, но Клеъри разбра, че това означава „не“. Чуваше се музика и си представи как той лежи на леглото и стереото тихо свири, докато говори с нея. Звучеше уморен, смъртно уморен — личеше си по шеговития му тон, който беше в разрез с настроението му. В началото на разговора им го беше попитала няколко пъти дали е добре, но той не беше обърнал внимание на притесненията й.

Тя изсумтя.

— Играеш си с огъня, Саймън. Дано знаеш това.

— Не знам. Наистина ли мислиш, че е голям проблем? — Саймън прозвуча жаловито. — Никога не съм говорил с Изабел, нито пък с Мая, за връзки и прочее.

— Нека ти кажа нещо за жените. — Клеъри седна на една греда и провеси краката си във въздуха. Полукръглите прозорци на залата бяха отворени и студеният нощен въздух охлаждаше потната й кожа. Преди мислеше, че ловците на сенки тренират с твърдите си, подобни на брони бойни униформи, а се беше оказало, че това облекло е за по-късно, когато се включеха и оръжията. За обучението й в момента (упражнения, които трябваше да подобрят гъвкавостта й, скоростта й и равновесието й) беше облечена с тънка блуза и широко долнище, които й напомняха за медицинска униформа. — И да не сте говорили на тази тема, и двете ще побеснеят като разберат, че се срещаш с друга. И че се познават, а ти не си им казал нищо. Такива са правилата.

— Добре, аз откъде да знам правилата?

— Всички знаят точно това правило.

— Мислех, че трябва да си на моя страна.

— Аз съм на твоя страна.

— Тогава защо не ми съчувстваш?

Клеъри премести телефона на другото си ухо и се взря в сенките под нея. Къде беше Джейс? Беше отишъл за още едно въже и беше казал, че ще се върне до пет минути. Разбира се, ако сега я хванеше да говори по телефона, сигурно щеше да я убие. Той рядко водеше обучението й — това обикновено беше задача на Мерис, Робърт или други членове на Клейва в Ню Йорк. Учителите й се сменяха, защото все още търсеха заместник на предишния учител на Института — Ходж. Джейс обаче приемаше обучението й много сериозно.

— Защото — отговори тя — проблемите ти не са истински проблеми. Срещаш се с две красиви момичета едновременно. Помисли малко. Такива проблеми имат рок звездите.

— Май никога няма да стана рок звезда, така че поне техните проблеми да имам.

— Никой не те е карал да наречеш групата си „Похотлив хумус“, приятелю.

— Вече се казваме „Хилядолетен мъх“ — запротестира Саймън.

— Виж, само реши този проблем преди сватбата. Ако всяка си мисли, че ще отидеш с нея и ако едва на сватбата разберат, че се срещаш и с двете, ще те убият. — Клеъри се изправи. — Това ще провали сватбата на майка ми и тя ще те убие. Ще си умрял два пъти. Е, три пъти, технически погледнато.

— На никоя не съм казал, че ще ходя на сватбата с нея! — Саймън звучеше паникьосан.

— Да, но очакват да им кажеш. Затова момичетата имат гаджета. Да има кой да ги придружава на скучни тържества. — Клеъри стигна края на гредата и втренчи поглед надолу към осветените с магическа светлина сенки. На пода имаше начертан с тебешир тренировъчен кръг, който приличаше на око на бик. — Както и да е, сега трябва да скоча от гредата и вероятно ще срещна смъртта си. Утре ще говорим.

— Имаме репетиция от два, нали помниш? Ще се видим там.

— До скоро — тя затвори и пъхна телефона в сутиена си. Тренировъчният екип нямаше джобове, та какво друго можеше да направи едно момиче?

— Да не смяташ да стоиш горе цяла нощ? — Джейс пристъпи в центъра на окото на бика и погледна нагоре към нея. Беше с бойна униформа, не с тренировъчен екип като Клеъри, и светлата му коса изпъкваше изумително на черното. Беше потъмняла леко след края на лятото и беше станала тъмно златиста, което, помисли си Клеъри, му подхождаше дори още повече. Чувстваше се абсурдно щастлива, че го познава достатъчно дълго, за да може да забележи малките промени във външния му вид.

— Мислех, че ти ще се качиш — извика тя надолу. — Промяна в плановете?

— Дълга история — усмихна й се той. — Е? Да поупражняваме малко превъртания?

Клеъри въздъхна. Това означаваше, че трябва да се хвърли от гредата в празното пространство, да увисне на ластичното въже, да се отблъсква от стените и да се превърта отново и отново, за да се научи да се извива и рита, без да се тревожи от падания и синини. Беше виждала как Джейс го прави — приличаше на падащ ангел, докато летеше във въздуха, докато се обръщаше и въртеше с красива, балетна грация. Тя, от друга страна, се свиваше като колорадски бръмбар, щом подът се приближеше, макар да й бе пределно ясно, че няма да се удари в него.

Вече се чудеше дали фактът, че беше ловец на сенки по рождение, имаше някакво значение. Може би беше прекалено късно да бъде обучена за ловец или поне за напълно действаш ловец. Или пък дарбите, които имаха тя и Джейс, бяха някак нечестно разпределени и той беше получил цялата грация, а тя беше получила… ами… почти нищо.

— Хайде, Клеъри — каза Джейс. — Скачай!

Тя затвори очи и скочи. За момент усети как увисва свободно във въздуха. После гравитацията я привлече и тя полетя към земята. Инстинктивно прибра ръце и крака, и стисна очи. Въжето се опъна и я дръпна обратно нагоре, а после отново пропадна надолу. Когато скоростта й се забави, отвори очи и откри, че виси в края на въжето на около метър и половина над Джейс. Той се усмихваше.

— Браво — каза той. — Грациозно като падаща снежинка.

— Крещях ли докато падах? — попита тя, искрено любопитна.

Той кимна.

— За щастие няма никого вкъщи. Иначе щяха да си помислят, че те убивам.

— Ха. Не можеш да ме хванеш. — Тя ритна с крак и се завъртя лениво във въздуха.

Очите на Джейс заискряха.

— Да се обзаложим?

Клеъри познаваше това изражение.

— Не — каза бързо. — Каквото и да си мислиш…

Но той вече го беше направил. Когато Джейс се движеше бързо, отделните му движения бяха почти неразличими. Видя как протяга ръка към колана си и после нещо проблесна във въздуха. Чу звук от раздираща се тъкан и въжето над нея се скъса. Вече не я държеше и тя полетя свободно (прекалено изненадана, за да извика) право в ръцете на Джейс. От сблъсъка той залитна и двамата паднаха върху меките постелки на пода. Клеъри се озова отгоре му и той й се усмихна.

— Супер. Сега беше много по-добре. Изобщо не извика.

— Нямах възможност — беше останала без дъх и то не само от сблъсъка при падането.

Лежеше върху Джейс, усещаше тялото му под своето и от това устата й пресъхна, а сърцето й ускори ритъма си. Преди мислеше, че начинът, по който реагираше тялото й (начинът, по който телата и на двамата реагираха един към друг), ще избледнее с времето, но това не се беше случило. Напротив — колкото повече време прекарваше с него, толкова по-зле ставаше. Или по-хубаво, помисли си тя, зависеше от гледната точка.

Той я гледаше с тъмнозлатните си очи и тя се зачуди дали цветът им не беше станал по-наситен след срещата им с ангел Разиел край бреговете на езерото Лин в Идрис. Не можеше да иска повече: всички знаеха, че Валънтайн беше призовал Ангела и че той беше изцелил Джейс от нанесените му от Валънтайн рани, но никой, освен Клеъри и Джейс, не знаеше, че Валънтайн беше наранил осиновения си син смъртоносно. Беше пронизал сърцето му като част от призоваващия ритуал, беше го пробол и държал, докато умре. Клеъри беше пожелала Разиел да върне Джейс от мъртвите. Това беше нещо огромно и то беше шокирало Клеъри. И Джейс също, подозираше тя. Бяха се разбрали да не казват на никого, че Джейс всъщност беше умрял, макар и за кратко. Това бе тяхна тайна.

Джейс протегна ръка и отметна косата от лицето й.

— Шегувам се — каза той. — Не си чак толкова зле. Ще се научиш. Трябваше да видиш как Алек правеше превъртанията в началото. Май веднъж сам се ритна в главата.

— Сигурно, но тогава трябва да е бил на единадесет. — Тя го изгледа. — Предполагам ти винаги си бил изключителен.

— Изключителен съм по рождение — той погали бузата й с върховете на пръстите си толкова леко, че я накара да потрепери. Клеъри не каза нищо; той се беше пошегувал, но в известен смисъл беше истина. Джейс беше роден за това, което беше. — Докога можеш да останеш тази вечер?

Тя се усмихна леко.

— Приключихме ли с тренировката?

— Бих искал да сме приключили. Макар да има някои неща, които искам да оттренираме… — той се протегна и я придърпа, но в този момент вратата се отвори и влезе Изабел; токовете на ботушите й затракаха по лакирания паркет.

Когато видя Джейс и Клеъри на пода, вдигна вежди.

— Гушкате се значи. Мислех, че трябва да тренирате.

— Откъде да знаем, че ще влезеш, без да чукаш, Из? — Джейс не помръдна, само обърна глава настрани и погледна Изабел едновременно с раздразнение, и с обич. Клеъри обаче побърза да стане и приглади измачканите си дрехи.

— Това е тренировъчната зала. Обществено достъпно пространство е. — Изабел дърпаше едната от ръкавиците си от червено кадифе. — Тъкмо си ги купих от „Траш енд Водевил“. Бяха в разпродажба. Направо да се влюбиш. Не ти ли се иска да имаш такива? — тя размърда пръсти.

— Не знам — каза Джейс, — няма да подхождат на екипа ми.

Изабел направи гримаса.

— Чу ли за мъртвия ловец на сенки, когото намерили в Бруклин? Тялото било обезобразено, затова още не са го разпознали. Сигурно мама и татко са отишли там.

— Да — каза Джейс и седна. — Клейвът има заседание. Налетях на тях на излизане.

— Нищо не ми каза — рече Клеъри. — Затова ли толкова се забави, като излезе за въже?

Той кимна.

— Съжалявам. Не исках да те плаша.

— Иска да каже, че не е искал да развали романтичната атмосфера — Изабел прехапа устната си. — Дано не е някой познат.

— Едва ли. Тялото било захвърлено в изоставена фабрика преди няколко дни. Ако го познавахме, щяхме да забележим, че е изчезнал. — Джейс прибра косата си зад ушите. Гледаше Изабел някак нетърпеливо, помисли си Клеъри, сякаш му беше неприятно, че е повдигнала темата. Искаше й се да й беше казал по-рано, въпреки че щеше да развали атмосферата. Наясно бе, че работата му, че работата на всички тях, често ги сблъскваше със смъртта. Семейство Лайтууд още скърбяха, всеки по свой начин, за загубата на най-малкия им син Макс, който умря, защото беше на неподходящо място, в неподходящ момент. Беше странно. Джейс бе приел решението й да напусне гимназия и да започне обучение, без да мърмори, но се страхуваше да обсъжда с нея опасностите на живота на ловците на сенки.

— Отивам да се облека — заяви тя и тръгна към вратата на малката съблекалня до тренировъчната зала. Беше съвсем обикновена: светли дървени стени, огледало, душ и закачалки за дрехите. На дървена пейка до вратата бяха подредени купчина кърпи. Клеъри си взе набързо душ и облече дрехите си — клин, ботуши, дънкова пола и нова розова блуза. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че има дупка на клина и че влажната й къдрава червена коса беше ужасно заплетена. Никога нямаше да изглежда спретнато като Изабел, но на Джейс явно не му правеше впечатление.

Когато се върна в тренировъчната зала, Изабел и Джейс бяха изоставили темата за мъртвия ловец на сенки и говореха за нещо, което очевидно Джейс смяташе за още по-ужасяващо — срещата на Изабел със Саймън.

— Не мога да повярвам, че те е завел на истински ресторант — Джейс вече беше на крака и прибираше постелките и тренировъчните уреди, а Изабел се беше облегнала на стената и си играеше с новите си ръкавици. — Мислех, че под „среща“ разбира да те накара да го гледаш как играе „World of Warcraft“ с приятелите си идиоти.

— Аз — изтъкна Клеъри — съм сред приятелите идиоти, благодаря.

Джейс й се усмихна.

— Не беше истински ресторант, а някакво заведение. Имаше розова супа, която държеше да опитам — каза Изабел замислено. — Беше много сладък.

Клеъри на мига почувства вина, че не й е казала за Мая.

— Той каза, че сте прекарали добре.

Погледът на Изабел се стрелна към нея. Имаше нещо странно в изражението й, сякаш криеше нещо, но то изчезна преди Клеъри да се убеди, че наистина го е видяла.

— Говорила си с него?

— Да, обади се преди малко. Просто да ме чуе — сви рамене Клеъри.

— Разбирам — гласът на Изабел изведнъж прозвуча рязко и студено. — Е, както казах, беше много сладък. Но може би чак малко сладникав. А от това може да ти доскучае — тя натъпка ръкавиците в джобовете си. — Както и да е, връзката ни не е нещо сериозно. Засега само си играем.

Чувството на вина на Клеъри се стопи.

— Вие двамата не сте ли говорили… Сещаш се… за отношенията си?

Изабел изглеждаше ужасена.

— Не, разбира се — тя се прозя и протегна ръце над главата си като котка. — Добре, по леглата. До утре, влюбени пиленца.

Тръгна си и след нея остана ефирен облак аромат на жасмин.

Джейс погледна Клеъри и започна да разкопчава униформата си, която прилепваше към китките и гърба му и образуваше защитна обвивка над дрехите.

— Сигурно трябва да се прибираш.

Клеъри кимна неохотно. На първо място, да убеди майка си да й позволи да премине обучение за ловец на сенки беше неприятно изживяване. Джослин се запъна като магаре на мост и твърдеше, че цял живот се е опитвала да откъсне Клеъри от обществото на ловците на сенки, което според нея било опасно — не само насилствено, спореше тя, но и самотно и жестоко. Клеъри й беше отвърнала, че нещата са се променили, откакто Джослин е била момиче, и че така или иначе Клеъри трябва да знае как да се защитава.

— Надявам се, че не го правиш само заради Джейс — беше казала накрая Джослин. — Знам какво е да си влюбен в някого. Искаш да си навсякъде с него, да правиш всичко с него, но, Клеъри…

— Аз не съм ти — беше отвърнала Клеъри, опитвайки се да овладее гнева си. — Ловците на сенки не са Кръга, а Джейс не е Валънтайн.

— Не съм казала нищо за Валънтайн.

— Но това си мислеше. Валънтайн може и да е отгледал Джейс, но Джейс изобщо не прилича на него.

— Е, дано е така — беше казала нежно Джослин. — Заради всички нас.

Накрая обаче се беше предала, като наложи някои правила: Клеъри нямаше да живее в Института, а с нея в дома на Люк; всяка седмица Джослин щеше да получава доклад от Мерис, за да се увери, че Клеъри напредва, а не само (както си мислеше Клеъри) гледа влюбено Джейс или за каквото там се притесняваше. И Клеъри нямаше да спи в Института — никога.

— Никакви преспивания при гаджето ти — каза твърдо Джослин. — Не ми пука, че живее в Института. Не.

Гадже. Думата все още я шокираше. Дълго време беше вярвала, че е абсолютно невъзможно Джейс да й стане някога гадже и да бъдат нещо друго, освен брат и сестра, което беше много трудно и ужасно за преглъщане. Бяха решили, че ще е по-добре никога да не се виждат, а това щеше да е равносилно на смърт. И тогава, като по чудо, бяха свободни. Оттогава бяха минали шест седмици, но Клеъри още не беше свикнала с думата.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Почти единадесет е, а мама откача, ако стане по-късно от десет.

— Добре — Джейс пусна униформата си, или поне горната й част, на пейката. Отдолу беше с тениска; Клеъри виждаше знаците през нея, като мастило, прозиращо през мокра хартия.

— Ще те изпратя.

Институтът беше тих, докато вървяха през него. В момента нямаше гостуващи ловци на сенки от други градове, Ходж и Макс никога нямаше да се върнат, Алек беше с Магнус и Клеъри имаше чувството, че останалите членове на семейство Лайтууд са като гости в почти празен хотел. Искаше й се членове на Клейва да идват по-често, но предполагаше, че нарочно оставят семейство Лайтууд на спокойствие. За да си спомнят за Макс и да забравят.

— Чувал ли си се скоро с Алек и Магнус? — попита тя. — Забавляват ли се?

— Така изглежда — Джейс извади телефона от джоба си и й го подаде. — Алек не спира да ми изпраща скучни снимки. И много съобщения от рода на „Иска ми се да си тук, но не съвсем“.

— Ами, това е нормално. Все пак са на романтична почивка — тя прегледа снимките на телефона на Джейс и се засмя. Алек и Магнус пред Айфеловата кула — Алек, както винаги, беше с дънки, а Магнус с моряшка блуза, кожени панталони и безумна барета. В градините Боболи Алек пак беше с дънки, а Магнус с огромна венецианска мантия и шапка на гондолиер. Приличаше на Фантома от операта. Пред Прадо беше с блестящ матадорски жакет и ботуши на платформи, а Алек спокойно хранеше един гълъб на заден фон.

— Взимам си телефона, преди да стигнеш до снимките от Индия — каза Джейс и го прибра.

— Магнус е със сари. Някои неща не могат да бъдат забравени.

Клеъри се засмя. Вече бяха стигнали асансьора, който отвори дрънчащите си врати, щом Джейс натисна бутона. Тя влезе и Джейс я последва. В мига, в който асансьорът започна да се спуска (Клеъри не вярваше, че някога ще свикне със спиращото сърцето разтърсване, с което беше придружено потеглянето му), Джейс се приближи до нея в полумрака и я придърпа към себе си. Тя сложи ръце на гърдите му и усети твърдите мускули под тениската и туптенето на сърцето му. Очите му блестяха на слабата светлина.

— Съжалявам, че не мога да остана — прошепна тя.

— Не съжалявай — дрезгавата нотка в гласа му я изненада. — Джослин не иска да станеш като мен. За което не я виня.

— Джейс — каза, малко озадачена от горчивината в гласа му, — добре ли си?

Вместо да й отговори, той я целуна, прегръщайки я силно. Притисна я до стената и тя усети металната рамка на огледалото под гърба си, докато ръцете му се плъзгаха около кръста й и нагоре под блузата. Обожаваше начина, по който я прегръщаше. Внимателно, но не прекалено нежно, не толкова нежно, та да си мисли, че се владее по-добре от нея. И двамата не можеха да контролират чувствата си един към друг и това й харесваше — харесваше й как сърцето му биеше до нейното, харесваше й как въздишаше до устните й, когато отвръщаше на целувката му.

Асансьорът спря със стържене и вратата се отвори. Зад нея тя видя празния неф на катедралата; наредените в редица свещници по пътеката излъчваха бледа светлина. Притисна се към Джейс, доволна, че светлината в асансьора е слаба и не можеше да види собственото си пламнало лице в огледалото.

— Може би мога да остана — прошепна. — Само още малко.

Джейс не отвърна. Клеъри усети напрежението му и самата тя се напрегна. Беше нещо повече от желание. Той трепереше и цялото му тяло се затресе, когато зарови лице в извивката на врата й.

— Джейс — каза тя.

Тогава той внезапно я пусна и отстъпи. Бузите му бяха поруменели, очите му горяха трескаво.

— Не! Не искам да давам на майка ти още една причина да не ме харесва. И без това вярва, че съм копие на баща ми…

Откъсна се от нея преди Клеъри да успее да каже: „Валънтайн не е твой баща.“ Обикновено Джейс внимаваше и наричаше Валънтайн Моргенстърн по име, не казваше „баща ми“, ако изобщо го споменеше. По принцип не повдигаха темата и Клеъри никога не беше споделяла с Джейс притесненията на майка й, че той може би прилича на Валънтайн. Знаеше, че самата мисъл би го наранила жестоко. Стараеше се двамата с майка й да не се виждат.

Джейс се протегна край нея и бутна вратата на асансьора.

— Обичам те, Клеъри — каза, без да я поглежда. Загледа се в църквата към редиците запалени свещи, златните им отблясъци се отразяваха в очите му. — Повече от всякога — той се отдръпна. — Боже! Повече, отколкото би трябвало. Знаеш това, нали?

Тя излезе от асансьора и се обърна към него. Искаше да каже хиляди неща, но той вече не я гледаше и натискаше копчето за горните етажи на Института. Отвори уста да възрази, но асансьорът вече потегляше и вратата се затвори с щракване. За момент Клеъри впери поглед в нея — имаше нарисуван ангел с разперени крила и вдигнати нагоре очи. Навсякъде имаше нарисувани ангели.

Гласът й проехтя в празната зала, когато проговори.

— И аз те обичам.