Касандра Клеър
Град на паднали ангели (18)

18.
Белези на огъня

Над реката се кълбяха облаци, както понякога се случваше през нощта, и носеха със себе си гъста мъгла. Те не можеха да скрият онова, което се случваше на покрива, само обгърнаха с мъгла всичко останало. Издигащите се наоколо сгради бяха като мрачни стълбове светлина, а луната едва блестеше — като забулена лампа — през трупащите се ниско долу облаци.

Счупените парчета от стъкления ковчег, разпилени по плочките на пода, блестяха като кристали лед; и Лилит блестеше, бледа на лунната светлина и гледаше как Саймън стои наведен над неподвижното тяло на Себастиан и пие от кръвта му.

Клеъри не можа да издържи. Знаеше, че Саймън мрази онова, което правеше, и знаеше, че го прави заради нея. Заради нея, и може би малко и заради Джейс. Знаеше и каква беше следващата част от ритуала. Саймън щеше да даде доброволно от кръвта си на Себастиан и щеше да умре. Вампирите можеха да умрат, ако кръвта им изтечеше. Той щеше да умре, щеше да го загуби завинаги и за всичко това щеше да е виновна единствено тя.

Усещаше Джейс зад себе си, притискащите му ръце, лекото, ритмично туптене на сърцето му до голите й рамене. Спомни си как я беше прегърнал на стъпалата на Залата на Съглашението в Идрис. Шумът от вятъра в листата, когато я беше целунал, топлите му длани на лицето й. Беше усетила биенето на сърцето му и си беше помислила, че ничие сърце не бие като неговото, сякаш всяко отделно тупкане пасваше идеално с нейното.

Той трябваше да е някъде там. Като Себастиан в стъкления си затвор. Трябваше да има начин да стигне до него.

Лилит гледаше надвесения над Себастиан Саймън, тъмните й очи бяха широко отворени и втренчени в него. Сякаш Клеъри и Джейс изобщо не бяха там.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, не искам да гледам.

Тя притисна гърба си към него, сякаш се опитваше да се сгуши в ръцете му и се престори, че трепери, когато ножът одраска гърлото й.

— Моля те, Джейс — прошепна тя. — Ножът не ти трябва. Знаеш, че не мога да те нараня.

— Но защо…

— Искам само да те погледна. Искам да видя лицето ти.

Тя усети как гърдите му бързо се надигнаха и спаднаха.

Тръпка премина през него, сякаш се бореше с нещо, съпротивляваше се. После се раздвижи, само както той можеше — леко като проблясване на светлина. Задържа дясната си ръка около нея, а с лявата прибра ножа в колана си.

Сърцето й заби лудо. Мога да избягам, помисли си, но той щеше да я хване; после моментът отмина. Секунди по-късно ръцете му бяха отново около нея, дланите му хванаха ръцете й и я завъртяха. Тя усети как пръстите му проследиха гърба й и голите й треперещи рамене, когато я обърна с лице към себе си.

Сега тя не виждаше Саймън и жената демон, макар че още усещаше присъствието им зад гърба си; от това по гръбнака й полазиха тръпки. Вдигна поглед към Джейс. Лицето му й беше толкова познато. Чертите му, начинът, по който косата падаше на челото му, бледия белег на едната му скула и още един на слепоочието му, миглите му, с един тон по-тъмни от косата му.

Очите му бяха с цвят на светложълто стъкло. Това беше различното, помисли си тя. Той все още изглеждаше като Джейс, само очите му бяха ясни и безизразни — тя сякаш гледаше през прозорец в празна стая.

— Страх ме е — каза Клеъри.

Той погали рамото й и тръпка премина по нервните й окончания; стана й лошо, когато осъзна, че тялото й все още реагираше на докосването му.

— Няма да позволя да ти се случи нищо.

Тя впери поглед в него. Наистина го вярваш, нали? Сякаш не виждаш противоречието между действията и намеренията си. Някак тя ти е отнела тази способност.

— Няма да можеш да я спреш. Тя ще ме убие, Джейс.

Той поклати глава.

— Не. Тя не би направила това.

На Клеъри й се прииска да изкрещи, но запази гласа си предпазлив, внимателен, спокоен.

— Знам, че си някъде там, Джейс. Истинското ти аз. — Притисна се още по-плътно към него. Токата на колана му се заби в талията й. — Можеш да я победиш…

Не трябваше да казва това. Джейс се напрегна и тя видя как в очите му проблесна страдание — приличаше на животно в капан. В следващия миг страданието се превърна в непоколебимост.

— Не мога.

Тя потръпна. Изражението му беше ужасно. Толкова ужасно. Когато тя потрепери, погледът му омекна.

— Студено ли ти е? — попита той и за миг прозвуча отново като Джейс, загрижен как се чувства. От това гърлото й се стегна.

Тя кимна, макар и физическият студ да беше последното нещо в ума й.

— Може ли да пъхна ръце под якето ти?

Джейс кимна. Якето му не беше закопчано; тя плъзна ръце под него и докосна леко гърба му. Беше зловещо тихо. Градът изглеждаше замръзнал като в ледена призма. Дори светлината, излъчваща се от сградите около тях, беше неподвижна и студена.

Той дишаше бавно, ритмично. Клеъри виждаше руната върху гърдите му през разкъсаната му риза. Тя сякаш пулсираше, когато той си поемаше въздух. Изглежда отвратително, залепена за него като пиявица, изсмукваща доброто у Джейс — помисли си тя.

Спомни си думите на Люк за това как можеш да унищожиш една руна. „Ако я деформираш достатъчно, можеш да отслабиш или да заличиш силата й. Понякога в битка врагът може да се опита да изгори или нареже кожата на ловец на сенки, за да го лиши от силата на руните му.“

Тя задържа очите си върху лицето на Джейс. Забрави какво се случва, помисли си тя. Забрави за Саймън, за ножа на гърлото ти. Това, което ще кажеш сега има по-голямо значение от всичко, което си изричала до този момент.

— Помниш ли какво ми каза в парка? — прошепна тя.

Той погледна надолу към нея изненадано.

— Какво?

— Когато ти казах, че не говоря италиански. Помня думите ти, значението на онзи цитат. Според теб означаваше, че любовта е най-голямата сила на земята. По-голяма от всичко друго.

Тънка линия се появи между веждите му.

— Аз не…

— Напротив — стъпвай внимателно, каза си тя, но не успя да се въздържи и не можа да скрие напрежението, което се появи в гласа й. — Помниш. Най-голямата сила, каза ти. По-голяма от тази на Рая или Ада. Трябва да е по-голяма и от силата на Лилит.

Нищо. Той се втренчи в нея, сякаш не я чуваше. Беше като да крещи в черен, празен тунел. Джейс, Джейс, Джейс! Знам, че си там!

— Има начин да ме защитиш и пак да направиш каквото тя иска. Това би било най-доброто, нали? — тя притисна тялото си към неговото и стомахът й се присви. Сякаш прегръщаше Джейс и все пак не беше той, изпълваше я и радост, и ужас едновременно. Усети как тялото му откликна на нейното, туптенето на сърцето му в ушите й, във вените й. Той не беше престанал да я желае, въпреки че Лилит беше замъглила съзнанието му. — Ще ти прошепна как — каза тя и прокара устни по врата му. Тя вдиша аромата му, познат като миризмата на собствената й кожа. — Слушай.

Клеъри вдигна лице и той се наведе към нея; ръката й се спусна надолу към кръста му и стисна дръжката на ножа в колана. Замахна с него нагоре, както той я беше учил по време на тренировките — балансира тежестта му в дланта си и разряза дъгообразно лявата страна на гърдите му. Джейс извика — по-скоро от изненада, отколкото от болка, предположи тя, — кръв бликна от раната и потече по кожата му, зацапвайки руната. Той притисна гърдите си с ръка, и когато те се оцветиха в червено впери поглед в нея. Очите му бяха големи, сякаш наистина го беше заболяло, сякаш наистина не вярваше, че го е предала.

Лилит извика и Клеъри се дръпна назад. Саймън вече не беше наведен над Себастиан; беше се изправил и гледаше Клеъри, притиснал с ръка устата си. Черна демонска кръв капеше от брадичката по бялата му риза. Очите му бяха широко отворени.

— Джейс! — гласът на Лилит се извиси от учудване. — Джейс, хвани я… Заповядвам ти…

Джейс не помръдна. Местеше поглед от Клеъри към Лилит, към окървавената си ръка и пак отначало. Саймън беше започнал да отстъпва; изведнъж рязко потръпна и спря, преви се на две и се свлече на колене. Лилит отмести поглед от Джейс и тръгна към Саймън с изкривено лице.

— Ставай! — изписка тя. — Изправи се на крака! Ти пи от неговата кръв. Сега му дай от твоята!

Саймън седна с усилие, после се отпусна на земята и повърна черна кръв. Клеъри си спомни как в Идрис беше казал, че кръвта на Себастиан е като отрова. Лилит се опита да го ритне, но залитна силно, сякаш невидима ръка я беше блъснала. Тя изпищя — без думи, само писък, като крясъкът на бухал. Звук на неподправена омраза и гняв.

Човешко създание не можеше да издаде такъв звук. Клеъри имаше чувството, че назъбено стъкло прорязва ушите й и извика:

— Остави Саймън на мира! Не му е добре. Не виждаш ли, че не му е добре?

Веднага съжали, че е проговорила. Лилит бавно се обърна, погледът й се плъзна към Джейс, студен и заповеднически.

— Казах ти, Джейс Херондейл — гласът й прокънтя. — Не позволявай на момичето да излезе от кръга. Отнеми оръжието й.

Клеъри беше забравила, че още държи ножа. Беше й толкова студено, че беше почти безчувствена, но движена от вълна изпепеляващ гняв към Лилит и всичко останало — ръката й хвърли ножа на земята. Той се плъзна по плочките и спря до краката на Джейс. Той се взря невиждащо в него.

Устата на Лилит беше тънка червена линия. Бялото на очите й бе изчезнало и сега те бяха изцяло черни. Не приличаше на човек.

— Джейс — изсъска тя. — Джейс Херондейл, чу ме. И ми се подчини.

— Вземи го — каза Клеъри като гледаше Джейс. — Вземи го и убий или мен, или нея. Изборът е твой.

Джейс бавно се наведе и вдигна ножа.

 

 

Алек държеше в едната ръка Сандалфон и хачивара^[1] — идеално оръжие за отбиване на много нападатели — в другата. Поне шестима сектанти лежаха в краката му мъртви или в безсъзнание.

Беше се бил с много демони, но имаше нещо особено зловещо в боя със сектантите от църква Талто. Всички се движеха като един, нетипично за човешки същества и приличаха на злокобна тъмна приливна вълна. Зловещо беше и това, че не издаваха нито звук и бяха изумително силни и бързи. Освен това изглежда не се страхуваха да умрат. Макар и Алек, и Изабел да им крещяха да отстъпят, те продължаваха да напредват без звук в стегната орда и се хвърляха към ловците на сенки със самоубийствено безразличие, както леминги се хвърлят от скала. Бяха избутали Алек и Изабел надолу по коридора, в голямата стая с каменните пиедестали, когато шумът от битката накара Джордан и Мая да дотичат — Джордан като вълк, Мая още като човек, но с извадени нокти.

Сектантите почти не обърнаха внимание на присъствието им. Те се биеха и падаха един след друг, докато Алек, Мая и Джордан ги посичаха с ножове, нокти и ками. Камшикът на Изабел образуваше блестящи форми във въздуха, разсичаше тела и хвърляше пръски кръв наоколо.

Мая се справяше особено добре. Поне дузина сектанти лежаха около нея, а тя вече нападаше следващия с огнен гняв, ръцете и ноктите й бяха опръскани с кръв до китките.

Сектант пресече пътя на Алек и се хвърли към него с разперени ръце. Качулката му беше спусната и не се виждаше нито лицето, нито пола, нито възрастта му. Сандалфон се заби в лявата част на гърдите му. Той изпищя — мъжки писък, висок и дрезгав. Срина се, дерейки с нокти гърдите си, където пламъци облизваха краищата на дупката в анцуга му. Алек се извърна, стана му лошо. Мразеше да вижда какво ставаше с хората, когато серафимска кама пронизваше кожата им.

Внезапно усети изгаряне по гърба, обърна се и видя друг сектант да размахва назъбено парче арматура. Той беше без качулка — мъж, чието лице беше толкова изпито, че скулите сякаш щяха да пробият кожата. Той изсъска и се хвърли към Алек, който отскочи настрани и импровизираното оръжие изсвистя покрай него. Алек се завъртя и ритна ръката на сектанта — той изпусна парчето арматура на пода, отстъпи назад, спъна се в някакво тяло и побягна.

Алек се поколеба за миг. Сектантът беше стигнал почти до вратата. Алек знаеше, че трябва да го последва — беше сигурен, че мъжът отива да предупреди някого или да извика подкрепление, — но се чувстваше изморен до смърт, отвратен и му се гадеше. Тези хора сякаш бяха обладани, може би дори вече не бяха хора, но въпреки това имаше чувството, че убива човешки същества.

Зачуди се какво би казал Магнус, но всъщност вече знаеше. Алек и преди се беше бил с подобни създания — със слуги на демони. Почти цялото им човешко същество беше обсебено от демонична енергия, те копнееха да убиват, а човешките им тела умираха бавно в агония. Никой не можеше да им помогне — нито да ги излекува, нито да ги върне. Алек чу гласа на Магнус, сякаш магьосникът беше до него. „Да ги убиеш, е истинска проява на милост.“

Алек закачи хачиварата на колана си, затича се, блъсна вратата и излезе в коридора след побягналия сектант. Коридорът беше празен, вратата на най-далечния асансьор се отвори и прозвуча странен пронизителен алармен звук. Имаше няколко врати. Алек сви рамене, избра една напосоки и се втурна през нея.

Озова се в лабиринт от малки стаи, които бяха почти завършени — стените бяха набързо облепени с гипсокартон и снопове от разноцветни жици стърчаха от дупките в тях. Серафимската кама хвърляше светлина по стените, докато той внимателно прекосяваше стаите; нервите му бяха опънати до скъсване. Изведнъж долови движение и скочи. После отпусна камата и видя чифт червени очи и малко сиво тяло да се мушва в дупка в стената. Алек изкриви уста. Ето това беше Ню Йорк. Дори и в една такава новопостроена сграда имаше плъхове.

Накрая стаите го отведоха в по-голямо помещение — не колкото това с пиедесталите, но по-просторно от другите. Там имаше стена от стъкло, а част от нея беше облепена с картони.

В единия ъгъл на стаята, до някакви открити тръби, се беше свила тъмна фигура. Алек се приближи внимателно. Това игра на светлината ли беше? Не, фигурата определено беше човешка — в тъмни дрехи, наведена и сгушена. Руната за нощно виждане на Алек потръпна, когато той присви очи и продължи напред. Фигурата се оказа слаба жена, боса, ръцете й бяха оковани пред нея за една от тръбите. Тя вдигна глава, когато Алек я приближи, а слабата светлина от прозорците освети бледата й бяло руса коса.

— Александър? — каза тя, гласът й бе изпълнен със съмнение. — Александър Лайтууд?

Беше Камила.

 

 

— Джейс — гласът на Лилит изсвистя като камшик по гола плът; дори Клеъри потръпна при звука му. — Заповядвам ти да…

Джейс замахна рязко с ръка — при което Клеъри се напрегна и обви ръце около тялото си — и хвърли ножа по Лилит. Той проряза въздуха и потъна в гърдите й; тя залитна, извадена от равновесие. Токчетата на Лилит се плъзнаха по гладкия камък, жената демон се изправи с ръмжене и посегна да извади ножа от гърдите си. Съскайки нещо на език, който Клеъри не разбираше, тя го издърпа. Ножът падна със свистене на земята, острието му беше наполовина разядено, сякаш от силна киселина.

Тя се завъртя към Клеъри.

— Какво му направи? Какво му направи? — очите й, изцяло черни до преди малко, сега изглеждаха изцъклени и ококорени. Малки черни змийчета се плъзгаха от едната очна орбита към другата. Клеъри извика и отстъпи, препъвайки се в ниските храсти. Тази Лилит беше видяла тя във видението на Итуриел — с играещи очи и дрезгав, ехтящ глас. Лилит настъпваше към Клеъри…

И изведнъж Джейс застана между тях и блокира пътя на Лилит. Отново беше себе си. У него изглежда гореше праведен огън, както у Разиел през онази ужасна нощ край езерото Лин. Беше извадил серафимската кама от колана си; бялото сребро се отразяваше в очите му, кръв се процеждаше през дупката в ризата му и се стичаше по голата му кожа. Как само я гледаше, как гледаше Лилит… Ако ангелите можеха да се надигнат от Ада, помисли си Клеъри, сигурно и те биха изглеждали така.

— Микаил — каза той.

Клеъри не разбра дали заради силата на името или заради яростта в гласа му, но острието светна по-силно от всички серафимски ками, които беше виждала някога. Заслепена, тя погледна встрани за момент, и видя Саймън да лежи свит до стъкления ковчег на Себастиан.

Сърцето в гърдите й се сви. Ако демонската кръв на Себастиан го беше отровила? Знакът на Каин нямаше да му помогне. Той доброволно си го беше причинил. Заради нея. Саймън.

— А, Михаил — гласът на Лилит беше изпълнен със смях, когато тръгна към Джейс. — Водачът на Небесното войнство. Познавах го.

Джейс вдигна серафимската кама, тя заблестя като звезда — толкова силно, че Клеъри се зачуди дали на хората няма да им се стори като пронизващ небето фар.

— Не се приближавай.

За изненада на Клеъри, Лилит спря.

— Михаил уби демон Самаел, когото аз обичах — каза тя. — Защо, малки ловецо на сенки, вашите ангели са толкова студени и безмилостни? Защо унищожават всичко, което не им се подчини?

— Нямах представа, че си такъв защитник на свободната воля — отвърна Джейс и начинът, по който го каза — с натежал от сарказъм глас, — увери още повече Клеъри, че отново е какъвто беше преди. — Тогава защо не ни пуснеш да си вървим? Мен, Саймън и Клеъри? Какво ще кажеш, демоне? Всичко свърши. Вече не ме контролираш. Няма да нараня Клеъри и Саймън няма да ти се подчини. А колкото до онази отрепка, която се опитваш да възкресиш… Предлагам ти да се отървеш от него, преди да се е разложил. Защото той няма да се върне, отдавна му е минал гаранционният срок.

Лицето на Лилит се разкриви. Тя се изплю към Джейс; слюнката й беше черен пламък, който удари земята и се превърна в змия; змията се спусна към Джейс с отворена паст. Джейс я размаза с ботуша си и се хвърли към жената демон с извадено острие. Лилит обаче изчезна като сянка, когато светлината я освети, и се материализира отново зад гърба му. Той се завъртя, тя вдигна едва-едва ръце и постави отворена длан върху гърдите му.

Джейс полетя. Микаил изпадна от ръката му и се плъзна по каменните плочи. Джейс се носеше във въздуха и се блъсна в ниския покрив с такава сила, че по камъка се появиха пукнатини. После се удари силно в земята, видимо изумен.

Задъхвайки се, Клеъри побягна към падналата серафимска кама, но така и не я стигна. Лилит вдигна Клеъри с двете си тънки, ледени ръце и я захвърли с невероятна сила. Клеъри се блъсна в един от ниските храсти, клоните му злобно раздраха кожата й, отваряйки дълги, дълбоки рани. С усилие успя да се освободи, роклята й се заплете в листата. Чу как коприната се разкъса, когато се отдръпна от храста, обърна се и видя Лилит да изправя Джейс на крака; ръката и беше сграбчила окървавената му риза.

Жената демон му се усмихна и черните й зъби проблеснаха като метални.

— Радвам се, че отново си на крака, малки нефилиме. Искам да гледам лицето ти, докато те убивам, няма да те намушкам в гръб, както ти направи със сина ми.

Джейс избърса с ръкав лицето си, и платът се оцвети в червено от дългата рана на бузата му.

— Той не е твой син. Ти си му дала кръв. Това не го прави твой. Майко на магьосниците… — той обърна глава и изплю кръв. — Ти не си ничия майка.

Змийските очи на Лилит заблестяха гневно. Клеъри забеляза, че всяка от змийските глави има по две собствени очи, блестящи и червени. Стомахът й се обърна, когато змиите са раздвижиха и огледаха тялото на Джейс от глава до пети.

— Нарязала е руната ми. Колко грубо — изсъска тя.

— Но ефективно — каза Джейс.

— Не можеш да ме победиш, Джейс Херондейл — рече тя. — Може да си най-великият ловец на сенки, който този свят някога е познавал, но аз съм повече от Велик демон.

— Тогава се бий с мен — каза Джейс. — Ще ти дам оръжие. Аз ще се сражавам със серафимската кама. Да се бием един срещу друг и да видим кой ще победи.

Лилит го погледна, поклати бавно глава, тъмната й коса се уви около нея като пушек.

— Аз съм най-старият демон — каза тя. — Аз не съм мъж. У мен няма мъжка гордост и не можеш да ме съблазниш с една такава битка. Това е слабост, присъща изцяло на твоя пол, не на моя. Аз съм жена. Ще използвам всякакво оръжие, за да получа каквото искам — и тогава тя го пусна с презрение. Джейс се олюля за момент, бързо възвърна равновесието си и се протегна към Микаил.

Сграбчи камата точно когато Лилит се разсмя и вдигна ръце. Отворените й длани избълваха кълба от сенки. Дори Джейс изглеждаше шокиран, когато те образуваха два еднакви черни сенчести демона, с блестящи червени очи. Те се хвърлиха на земята и започнаха да рият с крака и да ръмжат. Това са кучета, помисли си Клеъри учудено, две бесни, злобно изглеждащи черни кучета, които приличаха на добермани.

— Адски хрътки — издиша Джейс. — Клеъри…

Той не довърши, тъй като едно от кучетата скочи към него с отворена като на акула паст. Миг по-късно и второто се втурна напред и се хвърли право към Клеъри.

 

 

— Камила? — главата на Алек се замая. — Какво правиш тук?

На мига усети, че прозвуча като идиот. Потисна желанието си да се удари по челото. Последното, което искаше, беше да изглежда като глупак пред бившата на Магнус.

— Лилит заповяда да ме доведат — каза жената вампир със слаб, разтреперан глас. — Накара последователите й да проникнат в Храма. Той не е затворен за хора, а те са хора… или нещо такова. Прерязаха веригите ми и ме доведоха тук, при нея — тя вдигна ръце, веригата, която оковаваше китките й за тръбата издрънча. — Отнесоха се жестоко с мен.

Алек се наведе и очите му застанаха на едно ниво с тези на Камила. По вампирите не оставаха синини — те оздравяваха прекалено бързо, — но отляво косата й беше зацапана с кръв и това го накара да мисли, че тя казва истината.

— Да кажем, че ти вярвам — рече той. — Тя какво иска тя теб? Доколкото знам, Лилит не се интересува особено от вампири.

— Знаеш защо Клейва ме беше заловил — отвърна тя. — Трябва да си чул.

— Убила си трима ловци на сенки. Магнус каза, че някой ти е заповядал да го направиш… — той млъкна. — Лилит?

— Ако ти кажа, ще ми помогнеш ли? — долната устна на Камила затрепери. Очите й бяха огромни, зелени, умоляващи. Беше много красива. Алек се зачуди дали някога Магнус я е смятал за красива. Прииска му се да я разтърси.

— Бих могъл — каза той, учуден от студенината в собствения си глас. — Не можеш обаче да ми предложиш много. Мога да си тръгна и да те оставя на Лилит, за мен не би имало голямо значение.

— Напротив — рече тя. Гласът й беше нисък. — Магнус те обича. Не би те обичал, ако си способен да оставиш някого в беда.

— Той е обичал и теб — каза Алек.

Тя се усмихна горчиво.

— Очевидно си е взел поука.

Алек леко се залюля на токовете си.

— Виж — каза той, — кажи ми истината. Ако го направиш ще те освободя и ще те върна на Клейва. Те ще се отнесат по-добре към теб от Лилит.

Тя погледна окованите си за тръбата китки.

— Клейвът ме окова. Лилит ме окова. Не виждам голяма разлика.

— Изборът е твой. Можеш да се довериш на мен или на нея — отвърна Алек. Знаеше, че рискува много.

Изчака няколко напрегнати мига и накрая тя каза:

— Много добре. След като Магнус ти вярва, и аз ще ти се доверя — тя вдигна глава и се опита да изглежда колкото може по-достойно, въпреки разкъсаните дрехи и окървавената коса. — Лилит дойде при мен, не аз отидох при нея. Беше чула, че се опитвам да се върна като водач на манхатънския клан на мястото на Рафаел Сантяго. Каза, че ще ми помогне, ако аз помогна на нея.

— Като убиваш ловци на сенки?

— Тя искаше кръвта им — каза Камила. — За бебетата. Инжектираше кръв на ловци на сенки и демонска кръв на майките и се опитваше да повтори онова, което Валънтайн беше направил на сина си. Обаче не се получи. Раждаха се изроди и умираха — тя улови отвратения му поглед и добави. — Отначало не знаех за какво й е кръвта. Може да не ме харесваш, но не си падам по убийства на невинни.

— Можеше да й откажеш — каза Алек. — Тя просто ти е предложила.

Камила се усмихна уморено.

— Ако искаш да живееш векове като мен — рече тя, — трябва да знаеш как да играеш. Да избираш правилните съюзници в подходящия момент. Да си не само със силните, а и с онези, за които вярваш, че могат да те направят по-силен. Знаех, че ако не се съглася да помогна на Лилит, тя ще ме убие. По природа демоните са недоверчиви и щеше да си помисли, че ще отида при Клейва и ще им издам плановете й, дори и да й бях обещала да мълча. Реших, че Лилит представлява по-голяма опасност за мен от вашия вид.

— А и не си имала нищо против да убиваш ловци на сенки.

— Те бяха членове на Кръга — каза Камила. — Бяха убивали от моя вид. И от твоя.

— А Саймън Люис? Защо се интересуваше от него?

— Всеки би искал Дневния вампир да е на негова страна — сви рамене Камила. — И знаех, че носи Знака на Каин. Един от вампирите на Рафаел все още ми е верен. Той ми даде тази информация. Малко долноземци знаят за Саймън и това го прави ценен съюзник.

— Това ли иска Лилит от него?

Камила ококори очи. Кожата й стана много бяла и под нея Алек забеляза как вените й потъмняха, структурата личеше ясно под белотата на лицето й, като напукан порцелан. Гладуващите вампири накрая полудяваха и губеха съзнание, ако дълго време не бяха пили кръв. Колкото по-стари бяха, толкова повече можеха да издържат, но Алек нямаше как да не се запита от колко време не се беше хранила.

— Какво искаш да кажеш?

— Очевидно е примамила Саймън да дойде тук — каза Алек. — Някъде в сградата са.

Камила впери поглед в него за момент, после се разсмя.

— Истинска ирония. Тя така и не го спомена пред мен и аз не й казах за него. А явно и двете сме преследвали една и съща цел. Ако тя го търси, то е заради кръвта му. Ритуалът, който извършва, със сигурност включва кръв. Неговата кръв, кръв на долноземец и ловец на сенки. Определено ще й е от голяма полза.

Алек почувства безпокойство.

— Но тя не може да го нарани. Знакът на Каин…

— Ще намери начин да заобиколи тази пречка — каза Камила. — Тя е Лилит, майка на магьосниците. Жива е от много време, Александър.

Алек се изправи на крака.

— Тогава по-добре да разбера с какво се е захванала.

Веригата на Камила издрънча, когато тя се опита да се изправи на колене.

— Чакай… Ти каза, че ще ме освободиш.

Алек се обърна и я изгледа.

— Не е вярно. Казах, че ще те предам на Клейва.

— Но ако ме оставиш тук, Лилит може да ме намери първа — тя отметна зацапаната си коса; лицето й се напрегна. — Александър, моля те. Умолявам те…

— Кой е Уил? — попита Алек. Думите излязоха рязко, неочаквано и за него, и той се ужаси.

— Уил? — за миг лицето й стана безизразно; после по него се появи разбиране и закачливост. — Чул си разговора ми с Магнус.

— Част от него — издиша бавно Алек. — Уил е мъртъв, нали? Магнус каза, че го е познавал много отдавна…

— Знам какво те тревожи, млади ловецо на сенки — гласът на Камила беше станал мелодичен и нежен. През прозорците зад нея Алек виждаше как проблясващите светлини на самолет, прелитащ над града. — Отначало си бил щастлив. Мислел си за момента, не за бъдещето. Сега си осъзнал истината. Ти ще остарееш и един ден ще умреш. Но не и Магнус. Той ще продължи да живее. Няма да остареете заедно. Ще се разделите.

Алек се замисли за хората в самолета високо в студения, леден въздух и как гледаха града, който им приличаше на поле от блестящи диаманти. Разбира се, самият той никога не беше летял със самолет. Само можеше да предположи как се чувстват: самотни, откъснати от света.

— Няма как да знаеш, че ще се разделим — каза той.

Тя се усмихна със съчувствие.

— Сега си красив — каза тя. — Но какъв ще си след двайсет години? След четирийсет? Петдесет? Ще обича ли сините ти очи, когато те помътнеят, когато нежната ти кожа се набразди? Когато ръцете ти се сбръчкат и отслабнат, когато косата ти побелее…

— Млъкни — Алек чу разтреперания си глас и се засрами. — Просто млъкни. Не искам да слушам.

— Не е нужно да става така — Камила се наведе към него, зелените й очи заблестяха. — А ако ти кажа, че не е нужно да остаряваш? Че не е нужно да умираш?

Алек почувства вълна от гняв.

— Не искам да ставам вампир. Не и само и единствено заради смъртта. Не си прави труда да ми го предлагаш.

За съвсем кратък миг лицето й се изкриви. После се изглади веднага, възвърна контрола си, усмихна се леко и каза:

— Не това исках да ти предложа. А ако има и друг начин? Друг начин да останете заедно завинаги?

Алек преглътна. Почувства устата си суха като шкурка.

— Какъв? — попита той.

Камила вдигна ръце. Веригата издрънча.

— Освободи ме.

— Не. Първо ми кажи.

Тя поклати глава.

— Няма — изражението й беше твърдо като мрамор, както и гласът й. — Каза, че нямам какво да ти предложа. Обаче имам. И няма да пропилея шанса си.

Алек се поколеба. В главата му прозвуча тихия глас на Магнус. „Тя е майстор на намеците и манипулацията. Винаги е била такава.“

Но, Магнус, помисли си той, ти така и не ми каза. Така и не ме предупреди за това. Че един ден ще се събудя и ще осъзная, че отивам на място, където ти не можеш да дойдеш. Че сме съвсем различни. Че няма „докато смъртта ни раздели“ за онези, които никога не умират.

Той направи една крачка към Камила, после още една. Вдигна дясната си ръка и замахна със серафимската кама колкото може по-силно. Камата проряза веригите и китките й се разделиха — все още беше с белезниците, но можеше да движи ръце. Тя ги вдигна с доволно, триумфиращо изражение.

— Алек? — каза Изабел от вратата на стаята. Алек се обърна и я видя да стои там с камшика в ръка. Той беше изцапан с кръв, както ръцете й и копринената й рокля. — Какво правиш тук?

— Нищо. Аз… — Алек почувства срам и ужас и без да се замисли застана пред Камила, сякаш за да попречи на сестра си да я види.

— Всички са мъртви — каза Изабел мрачно. — Сектантите. Убихме и последния. Ела. Отиваме да потърсим Саймън — тя присви очи към Алек. — Добре ли си? Изглеждаш блед.

— Аз я освободих — изфъфли Алек. — Не трябваше. Просто…

— Кого си освободил? — Изабел пристъпи в стаята. Мъждивата светлина на града се отрази в роклята й и тя засия като дух. — Алек, за какво говориш?

Изражението й беше недоумяващо, объркано. Алек се обърна, проследи погледа й и видя… нищо. Тръбата още беше там, част от веригата лежеше до нея, по праха по пода имаше съвсем леки отпечатъци. Но Камила я нямаше.

 

 

Клеъри едва успя да вдигне ръце пред себе си преди адската хрътка да й се нахвърли — гюле от мускули, кости и горещ, вонящ дъх. Краката й поддадоха, тя си спомни как Джейс я беше учил да пада и да се защитава. Съветите му обаче на мига се изпариха от съзнанието й и тя удари земята с лакти; когато кожата й се разкъса, изпита агонизираща болка. Секунда по-късно хрътката беше върху нея, лапите й пристискаха гърдите на Клеъри, възлестата й опашката се мяташе напред-назад в гротескна имитация на веселие. На върха на опашката имаше бодлива топка, подобно на средновековен боздуган и от закръгления гръден кош на кучето излизаше дрезгаво ръмжене, толкова силно и високо, че Клеъри усети как костите й вибрират.

— Дръж я там! Разкъсай гърлото й, ако се опита да избяга — излая Лилит, когато втората хрътка скочи към Джейс. Той се бореше с нея, превърташе се отново и отново — кълбо от зъби, ръце и крака и зловещо мятаща се опашка. С болка Клеъри завъртя глава настрани и видя Лилит да върви към стъкления ковчег и Саймън, който още лежеше свит до него.

Себастиан плуваше в ковчега, неподвижен като удавник; млечният цвят на водата беше потъмнял, вероятно от кръвта му.

Хрътката я прикова към земята и изтрака с челюсти до ухото й. От звука вълна на ужас премина през нея, но страхът беше премесен с гняв. Гняв към Лилит и към нея самата. Тя беше ловец на сенки. Едно беше да се предаде пред Ненаситен демон, когато още не беше чувала за нефилимите. Сега обаче тя беше минала някакво обучение. Би трябвало да се справи по-добре.

„Всичко може да се превърне в оръжие“, беше й казал Джейс в парка. Тежестта на адската хрътка беше смазваща; Клеъри издаде звук, сякаш се задушава, и протегна ръце към гърлото си, уж за да си поеме въздух. Хрътката излая и изръмжа, оголвайки зъбите си; пръстите на Клеъри се сключиха около верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Тя я дръпна силно и верижката се скъса; после я запрати към лицето на кучето и го удари силно през очите. Хрътката се сви назад и зави от болка, а Клеъри се претърколи и застана на колене. Кучето се сви с окървавени очи и се приготви за скок. Верижката се беше изплъзнала от ръката й, а пръстенът се беше изтърколил. Когато кучето скочи, тя потърси с ръка верижката…

Искрящо острие проряза нощта на сантиметри от лицето на Клеъри и отдели главата на кучето от тялото му. То нададе един-единствен вой и изчезна, оставяйки след себе си петно от изгорено върху камъка и воня на демон във въздуха.

Появиха се ръце и изправиха нежно Клеъри на крака. Джейс. Беше затъкнал горящата серафимска кама в колана си и я беше хванал с две ръце, вперил поглед в нея. Невъзможно бе да опише или дори да нарисува този поглед — надежда, шок, любов, копнеж и гняв се четяха в изражението му. Ризата му беше разкъсана на няколко места и прогизнала с кръв; якето му го нямаше, а косата му беше мокра от пот. За миг двамата просто се гледаха, ръцете му болезнено я стискаха. После проговориха едновременно.

— Ти… — започна тя.

— Клеъри — все още стискайки ръцете й, той я отблъсна от себе си и от кръга към пътеката, която водеше към асансьорите — Върви! — каза задъхано той. — Махай се от тук, Клеъри.

— Джейс…

Той си пое разтреперано въздух.

— Моля те — рече и я пусна; извади серафимската кама от колана си и се обърна към кръга.

 

 

— Стани — изръмжа Лилит. — Стани!

Една ръка разтърси рамото на Саймън и изпрати вълна от ужасна болка през главата му. Той плуваше в тъмнина, но сега отвори очи и видя нощното небе, звездите и надвисналото над него бяло лице на Лилит. Очите й бяха изчезнали и на тяхно място имаше виещи се черни змии. Шокът от тази гледка беше достатъчен да изправи Саймън на крака.

Още щом стана обаче, му се повдигна и едва не падна отново на колене. Затвори очи, за да спре гаденето и чу Лилит да лае името му, после усети дланта й върху ръката си, и как го бутна напред. Той й позволи да го направи. Устата му беше пълна с отвратителния горчив вкус на кръвта на Себастиан, тя се разпростираше из вените му, а от това му се повдигаше и го караше да трепери до мозъка на костите си. Имаше чувството, че главата му тежи хиляда килограма и му се виеше свят на прииждащи и отдръпващи се вълни.

Изведнъж студеният допир на Лилит върху ръката му изчезна. Саймън отвори очи и видя, че стои над стъкления ковчег, точно както преди. Себастиан плуваше в тъмна, мътна течност, лицето му беше гладко, на шията му не се забелязваше пулс. Видя двете тъмни дупки отстрани на гърлото му, където го беше ухапал.

Дай му от кръвта си, прокънтя гласът на Лилит, не високо, а в главата му. Направи го сега.

Саймън вдигна замаяно поглед. Зрението му се замъгляваше. Той се напрегна да види Клеъри и Джейс през настъпващия мрак.

Използвай зъбите си, каза Лилит. Разкъсай китките си. Дай на Джонатан от кръвта си. Изцели го.

Саймън вдигна китката към устата си. „Изцели го.“ Да вдигнеш някого от мъртвите беше много повече от изцеление, помисли си той. Може би ръката на Себастиан щеше да порасне отново. Може би тя това искаше да каже. Той изчака зъбите му да се покажат, но това не стана. Беше му прекалено лошо, за да се храни, помисли си той и потисна шантавия импулс да се изсмее.

— Не мога — каза той, задъхвайки се. — Не мога да…

— Лилит! — гласът на Джейс проряза въздуха, Лилит се обърна и невярващо изсъска. Саймън бавно отпусна китката си, опитвайки се да фокусира погледа си. Той се съсредоточи върху светлината пред него и видя трепкащия пламък на серафимската кама, която Джейс държеше в лявата си ръка. Сега Саймън го виждаше добре — ясен образ сред тъмнината. Якето му го нямаше, беше мръсен, ризата му беше скъсана и черна от кръв, но очите му бяха ясни, непоколебими и съсредоточени. Вече не приличаше на зомби или на някой, излязъл от ужасяващ кошмар.

— Къде е тя? — попита Лилит, очите й змии се залюляха напред. — Къде е момичето?

Клеъри. Замъгленият поглед на Саймън претърси тъмнината около Джейс, но никъде не я видя. Зрението му започна да се прояснява. Видя размазаната по плочките кръв и парчета разкъсан сатен върху острите клони на един храст. Върху петната кръв имаше нещо като отпечатъци от лапи. Саймън усет как нещо стегна гърдите му. Бързо погледна обратно към Джейс. Джейс изглеждаше ядосан — дори много ядосан, — но не съсипан, както Саймън предполагаше, че ще изглежда, ако нещо се беше случило с Клеъри. Къде беше тя?

— Тя няма нищо общо с това — каза Джейс. — Казваш, че не мога да те убия, демоне. Аз пък твърдя, че мога. Да видим кой е прав.

Лилит започна да се движи толкова бързо, че заприлича на размазано петно. В един миг беше до Саймън, в следващия беше на стъпалото над Джейс. Замахна с ръка към него; той се наведе, извъртя се зад нея и разсече със серафимската кама рамото й. Тя изпищя и се нахвърли върху него, пръскайки кръв от раната си. Черният цвят на кръвта блещукаше като оникс. Тя събра ръце, сякаш за да смачка острието между тях. Дланите й се удариха с трясък, но Джейс вече го нямаше — беше на няколко крачки, а светлината на серафимската кама танцуваше във въздуха пред него като намигващо заядливо око.

Ако, който и да е друг ловец на сенки беше на мястото на Джейс, помисли си Саймън, вече щеше да е мъртъв. Спомни си думите на Камила: „Човек не може да се бори с божественото“. Ловците на сенки бяха хора, въпреки кръвта на Ангела, а Лилит беше много повече от демон.

Внезапно Саймън усети болка. С изненада осъзна, че зъбите му най-накрая се бяха показали и бяха пробили долната му устна. Болката и вкуса на кръвта го стреснаха. Той започна да се изправя бавно на крака, без да изпуска Лилит от поглед. Но тя не обръщаше внимание на него и на това, което той правеше. Очите й бяха приковани върху Джейс. Ръмжейки отново, тя скочи към него. Саймън сякаш гледаше как нощни пеперуди се стрелкат напред-назад, докато наблюдаваше как двамата се бият на покрива. Въпреки вампирското си зрение, му беше трудно да следи движенията им — как прескачаха храстите, как се спускаха през алеите. Лилит притисна Джейс към ниската стена до един слънчев часовник, чиито цифри блестяха в златно. Джейс се движеше толкова бързо, че беше като размазано петно, светлината на Микаил фучеше около Лилит и тя сякаш беше обвита в мрежа от блестящи, почти невидими влакна. Всеки друг щеше да бъде нарязан на парчета за секунди. Лилит обаче се движеше като тъмна вода, като пушек. Сякаш изчезваше и се появяваше отново, и макар Джейс да не изглеждаше уморен, Саймън усещаше как той се изнервя.

Накрая се случи. Джейс замахна настървено със серафимската кама към Лилит… и тя я хвана във въздуха, ръката й се уви около острието. От дланта й закапа черна кръв, когато дръпна оръжието към себе си. Капките, когато падаха на земята, се превръщаха в обсидианови змии, които се плъзгаха в храстите.

Тя пое острието с двете си ръце и го вдигна. Кръв, приличаща на ивици катран, се стичаше по двете й бледи китки към лактите. Лилит оголи зъби и счупи острието на две — едната половина се разпадна на блестящ прах в ръцете й, а другата — дръжката и назъбената част от острието — припламна като полузадушен пламък от пепел.

Лилит се усмихна.

— Горкичкият Михаил — каза тя. — Винаги е бил толкова слаб!

Джейс се беше задъхал, ръцете му стояха стиснати в юмруци отстрани, от потта косата му беше залепнала за челото.

— Ти и твоето самохвалство! — каза той. — „Познавах ангел Михаил“, „Познавах Самаел“, „Ангел Гавраил ми правеше косата.“ Сякаш участваш в сериала „Аз съм в групата“, само че с библейски герои.

Джейс само се правеше на смел, помисли си Саймън, на смел и язвителен, защото вярваше, че Лилит ще го убие. Това беше начинът, по който той искаше да си отиде — без страх и с вдигната глава. Като воин. Като ловец на сенки. Предсмъртната му песен нямаше как да е друга — шеги и сарказъм, престорена арогантност и поглед, който казва: „Аз съм по-добър от теб“. Саймън не го беше осъзнал досега.

— Лилит — продължи Джейс, успявайки да изговори името й като проклятие. — Учил съм за теб в училище. Небесата са те прокълнали да бъдеш безплодна. Имала си хиляди бебета и всички са умрели. Нали така?

Лилит вдигна блестящото острие с безстрастно изражение.

— Внимавай, малки ловецо на сенки.

— Или какво? Или ще ме убиеш? — кръв се стичаше по лицето на Джейс от раната на бузата му; той не протегна ръка да я избърше. — Давай!

Не. Саймън се опита да направи крачка; коленете му се подкосиха и той падна, удряйки главата си в земята. Пое си дълбоко въздух. Не му трябваше кислород, но някак си дишането му помагаше, успокояваше го. Той се протегна, сграбчи ръба на каменния пиедестал и подпирайки се на него, се изправи. Тилът му пулсираше. Нямаше начин да успее навреме. Лилит трябваше само да замахне с назъбеното острие, което държеше…

Но тя не го направи. Гледаше Джейс, без да мърда. Изведнъж очите на Джейс проблеснаха и чертите му се отпуснаха.

— Не можеш да ме убиеш — каза той и гласът му се извиси. — Както вече каза, аз съм ти необходим. Аз съм единственото нещо, което задържа него — той посочи стъкления ковчег на Себастиан, — в този свят. Ако аз умра, и той ще умре. Нали така? — той направи крачка назад. — Бих могъл да скоча от покрива. Да се самоубия. Да сложа край.

За пръв път Лилит изглеждаше истински притеснена. Главата й се завъртя на едната, а после на другата страна, очите змии потръпнаха, сякаш се опитваха да уловят вятъра.

— Къде е тя? Къде е момичето?

Джейс избърса кръвта и потта от лицето си и се усмихна криво; устната му беше разцепена и кръв потече по брадичката му.

— Забрави за нея. Пратих я долу, докато се беше разсеяла. Няма я, далеч е от теб.

Лилит изръмжа.

— Лъжеш.

Джейс отново пристъпи назад. Още няколко крачки и щеше да стигне до ниската стена на ръба на сградата. Джейс можеше да понесе много, знаеше Саймън, но падане от четирийсететажна сграда щеше да е прекалено дори за него.

— Забравяш — каза Лилит, — че аз бях там, ловецо на сенки. Видях как умря. Видях как Валънтайн плака над тялото ти. После видях как Ангела попита Клариса какво иска, какво иска повече от всичко друго на този свят и тя каза, че иска теб. Нима мислите, че вие единствени в света можете да върнете любимия си от мъртвите и това да няма последствия? Точно това си мислехте, нали? И двамата! Глупаци. — Лилит се изплю. — Вие се обичате, всички го виждат в очите ви. Такава любов може да опожари света или да го обвие със слава. Не, тя не би те оставила. Не и ако мисли, че си в опасност. — Лилит отметна глава, ръката й се изстреля напред, пръстите й се бяха превърнали в нокти. — Ето.

Чу се писък, един от храстите се разтвори и разкри Клеъри, която се криеше в него. Ритайки и дърпайки се, тя пропълзя напред, пръстите й драскаха земята, търсейки напразно нещо, за което да се хване. Дланите й оставяха кървави следи по плочките.

— Не! — Джейс тръгна напред, но замръзна, когато Клеъри подскочи във въздуха и остана да виси там, люлеейки се пред Лилит. Беше боса, сатенената й рокля — сега толкова разкъсана и мръсна, че изглеждаше по-скоро червено-черна, отколкото бяла — се увиваше около нея, а една от презрамките й беше скъсана и висеше. Косата й се бе изплъзнала от блестящите гребени и се бе разпиляла по раменете й. Зелените й очи гледаха Лилит с омраза.

— Кучка такава — каза тя.

Лицето на Джейс представляваше маска на ужаса. Той наистина беше вярвал, че Клеъри я няма, осъзна Саймън. Беше си мислил, че е в безопасност. Лилит обаче беше права. Сега тя ликуваше, очите змии затанцуваха, когато раздвижи ръцете си, подобно на кукловод, и Клеъри се завъртя и изстена във въздуха. Лилит щракна с пръсти и нещо като сребърен камшик удари тялото на Клеъри, разряза роклята и кожата под нея. Клеъри изпищя и притисна ръце към раната, а кръвта й закапа по плочките като ален дъжд.

— Клеъри! — Джейс се завъртя към Лилит. — Добре — каза той. Сега беше блед, храбростта му се беше изпарила, кокалчетата на стиснатите му в юмруци ръце побеляха. — Добре. Пусни я и ще направя каквото искаш, Саймън също. Ще ти позволим да…

— Ще ми позволите?! — чертите на Лилит се промениха. Змиите се заизвиваха от очните кухини, бялата й кожа бе прекалено опъната и искряща, устата й бе прекалено голяма. Носът й почти бе изчезнал. — Вие нямате избор. Освен това ми писна от вас. От всички ви. Може би, ако бяхте направили онова, което ви бях наредила, щях да ви пусна. Сега обаче никога няма да разберем това, нали?

Саймън се отблъсна от каменния пиедестал, залитна, но после застана стабилно. Започна да върви. Поставяше единия си крак пред другия, но сякаш за краката му бяха вързани огромни торби мокър пясък. Всеки път, когато кракът му докосваше земята, през тялото му преминаваше пронизваща болка. Той се съсредоточи и продължи стъпка след стъпка.

— Може и да не мога да убия теб — каза Лилит на Джейс, — но нея мога да измъчвам, отвъд всякакви граници, мога да я измъчвам, докато полудее и да те накарам да гледаш. Има и по-лоши неща от смъртта, ловецо на сенки.

Тя щракна отново с пръсти и сребърният камшик се спусна надолу, разрязвайки този път раменете на Клеъри и отваряйки дълбока рана. Клеъри не изкрещя, притисна ръце към устата си и се сви, сякаш за да се предпази от Лилит.

Джейс понечи да се хвърли към Лилит… и видя Саймън. Погледите им се срещнаха. За миг сякаш целият свят замря в очакване, всичко замръзна, не само Клеъри. Саймън погледна към Лилит, цялото й внимание беше насочено към Клеъри, беше замахнала с ръка и се готвеше да нанесе дори още по-зловещ удар. Лицето на Джейс беше побеляло от страдание, очите му потъмняха, когато срещнаха очите на Саймън… и той проумя… и разбра.

Джейс отстъпи.

Светът се разми около Саймън. Когато скочи напред, осъзна две неща. Първо — беше невъзможно и нямаше да стигне до Лилит навреме; ръката й вече беше замахнала напред, въздухът пред нея оживя от завихреното сребро. И второ — че досега така и не беше разбрал колко бързо могат да се движат вампирите. Усети как мускулите на краката и на гърба му се разкъсаха, как костите на стъпалата и глезените му се разпаднаха…

И вече беше там — между Лилит и Клеъри, точно когато жената демон стовари ръката си. Дълъг, остър като бръснач камшик го удари по лицето и гърдите; настъпи миг на шокираща болка и после сякаш светът около него се взриви и пръсна като искрящи конфети. И Саймън чу как Клеъри изкрещя, висок писък на шок и изненада преряза тъмнината.

— Саймън!

Лилит замръзна. Тя се втренчи в Саймън, после в Клеъри, която още се рееше във въздуха и после погледна собствената си, сега празна ръка. Пое си накъсано въздух.

— Седмократно — прошепна тя и рязко замлъкна, когато поразителен, заслепяващ блясък освети нощта. Замаяно Саймън се представи слънчев лъч, насочен през лупа, когато невероятен сноп светлина се спусна от небето и прониза Лилит. За един дълъг миг тя гореше с бял пламък в тъмнината, с отворена в безмълвен крясък уста. Косата й се вдигна — горящи влакна в тъмнината, и после изведнъж тя стана с цвят на бяло злато, заприлича на изваян във въздуха тънък стълб. И с ужасяваща красота се превърна в сол — хиляди кристалчета сол се посипаха в краката на Саймън.

И нея вече я нямаше.