Касандра Клеър
Град на паднали ангели (17)

17.
И Каин стана

Клеъри не си спомняше някога да й е било толкова студено.

Дори когато беше изпълзяла от езерото Лин, кашляйки и плюейки отровните му води на брега, не й беше толкова студено. Дори когато беше помислила, че Джейс е мъртъв, не беше усетила такава ледена парализа да обвива сърцето си. Защото беше пламнала от гняв, гняв срещу баща й. Сега обаче чувстваше само студ, до пръстите на краката си.

Бе дошла в съзнание в мраморното фоайе на странна сграда, под сянката на незапален полилей. Джейс я носеше — едната му ръка беше под сгънатите й колене, а другата под главата й. Все още замаяна и изморена, тя бе заровила глава във врата му за момент и се бе опитала да си спомни къде е.

— Какво се случи? — беше прошепнала тя.

Бяха стигнали до един асансьор. Джейс бе натиснал копчето и Клеъри чу как кабината тръгна надолу към тях. Но къде се намираха?

— Изпадна в безсъзнание — бе й отвърнал той.

— Но как… — и тогава тя си спомни и замълча. Ръцете му около нея, паренето на стилито по кожата й, тъмната вълна, която я обгърна. Нещо не беше наред с руната, която й беше нарисувал, нещо с начинът, по който изглеждаше и по който я усещаше. За момент бе останала неподвижна и после бе казала: „Пусни ме“.

Той я бе оставил да стъпи на краката си и се бяха вгледали един в друг. Клеъри можеше да протегне ръка и да го докосне, но за пръв път откакто го познаваше, не искаше. Беше изпитала ужасното чувство, че гледа непознат. Той приличаше на Джейс, звучеше като Джейс, прегръщаше я като Джейс. Очите му обаче бяха чужди и далечни, както и леката усмивка на устните му.

Вратата на асансьора се бе отворила зад него. Тя си спомни как в нефа на Института беше казала „Обичам те“ на затворените врати на асансьора. Сега вратите зееха празни, черни като входа на пещера. Тя беше потърсила стилито в джоба си, но го нямаше.

— Ти ме накара да припадна с онази руна — беше казала тя. — Ти ме доведе тук. Защо?

Красивото му лице бе съвсем безизразно.

— Трябваше. Нямах избор.

Тогава тя се бе обърнала и побягнала към вратата, но той беше по-бърз. Както винаги. Изправил се пред нея, бе протегнал ръце й препречил пътя й.

— Клеъри, не бягай. Моля те. Заради мен.

Тя го беше погледнала невярващо. Гласът му бе същият — звучеше като Джейс, но не съвсем. Сякаш слушаше запис, помисли си тя, всички тонове и извивки на гласа му бяха там, но нямаше живот. Как не беше забелязала досега? Бе си помислила, че звучи сдържано заради стреса и болката, но не. Той просто не беше там. Стомахът й се беше преобърнал и тя отново се беше спуснала към вратата. Той обаче я хвана през кръста и я придърпа към себе си. Тя го беше отблъснала, пръстите й се бяха впили в плата на ризата му и я бяха разкъсали.

После бе замръзнала и бе впила поглед в него. На кожата на гърдите му, точно над сърцето му, имаше руна.

Не я беше виждала преди. Не беше черна като руните на ловците на сенки, а тъмночервена, с цвят на кръв. Липсваше й изящната грация на руните от Сивата книга. Беше надраскана, грозна, линиите и бяха остри и жестоки, а не заоблени и добронамерени.

Изглежда Джейс не я виждаше. Той беше погледнал надолу към себе си, сякаш недоумяваше какво гледа тя.

— Няма проблем. Не ме нарани.

— Тази руна… — беше започнала тя, но беше спряла рязко. Може би той не знаеше, че има руна. — Пусни ме, Джейс — беше казала вместо това и отстъпила назад. — Не е нужно да правиш това.

— Грешиш — бе отвърнал той и отново протегнал ръце към нея.

Този път тя не му се противопостави. Какво щеше да постигне, ако избягаше? Не можеше просто да го остави тук. Джейс все още беше някъде там, затворен зад безжизнените очи, може би я викаше. Тя трябваше да остане с него. Трябваше да разбере какво се случва. Беше му позволила да я вдигне и да я вкара в асансьора.

Той беше извадил ножа чак след като излязоха от асансьора и беше казал:

— Никога не бих те наранил. Знаеш това, нали? — но беше отметнал косата й с върха на острието и го беше притиснал към гърлото й. Леденостуден въздух беше ударил голите й рамене и ръце, когато излязоха на покрива. Усещаше топлите му ръце на местата, на които я докосваше, също и топлината на тялото му през тънката рокля, но това не можеше да я стопли. Не и отвътре. Отвътре беше изпълнена с натрошени парчета лед.

Беше й станало още по-студено, когато видя Саймън да я гледа с огромни тъмни очи. Лицето му изглеждаше побеляло от шок, беше като платно. Гледаше към нея и Джейс, сякаш виждаше нещо фундаментално погрешно — човек с лице, обърнато навътре, или карта на света, на която нямаше суша, а само вода.

Клеъри почти не погледна жената зад него с тъмната коса и слабото жестоко лице. Погледът й незабавно се закова върху прозрачния ковчег на каменния подиум. Той сякаш блестеше отвътре, като че ли осветен от вътрешна светлина. Водата, в която плуваше Джонатан, може би изобщо не беше вода, а някаква не толкова естествена течност. При други обстоятелства, помисли си безстрастно Клеъри, тя вероятно би изкрещяла при вида на брат си — той плуваше спокойно, приличаше на мъртвец и лежеше неподвижно в нещо, което напомняше на стъкления ковчег на Снежанка. Тя обаче стоеше замръзнала и гледаше шокирана.

„Устни, червени като кръв, кожа, бяла като сняг, коса, черна като абанос“. Е, поне донякъде съвпадаше. Когато се запозна със Себастиан, косата му беше черна, но сега беше сребристо бяла и се носеше около главата му като водорасло албинос. Имаше същия цвят, като косата на баща му. На баща им. Кожата му беше толкова бледа, сякаш бе направена от блестящи кристали. Устните му обаче бяха ярко наситени, както и клепачите.

— Благодаря, Джейс — каза жената, която Джейс беше нарекъл лейди Лилит. — Добра работа свърши, при това бързо. Отначало мислех, че ще имам проблеми с теб, но май съм се притеснявала напразно.

Клеъри се втренчи в нея. Макар да не й беше позната, гласът й беше познат. Беше го чувала и преди. Но къде? Опита се да се отдръпне от Джейс, но хватката му се затегна. Върхът на ножа докосна гърлото й. Чиста случайност, помисли си тя. Джейс — дори и този Джейс — никога не би я наранил.

— Ти — каза тя на Лилит през стиснати зъби. — Какво си сторила на Джейс?

— Дъщерята на Валънтайн говори? — усмихна се жената с тъмната коса. — Саймън? Би ли й обяснил?

Саймън сякаш щеше да повърне.

— Нямам никаква представа — каза той, сякаш се задушаваше. — Повярвай ми, вие сте последните хора, които очаквах да видя тук.

— Мълчаливите братя казаха, че за случващото се с Джейс е отговорен демон — каза Клеъри и забеляза, че изражението на Саймън стана още по-объркано. Жената, обаче, само я гледаше с очи като плоски обсидианови кръгове. — Ти си този демон, нали? Но защо Джейс? Какво искаш от нас?

— От вас? — Лилит избухна в смях. — Сякаш ти имаш някакво значение. Защо вие? Защото сте средство, за да постигна целта си. Защото двете момчета ми трябват, а и двамата те обичат. Защото Джейс Херондейл е човекът, на когото имаш доверие повече от всеки друг на света. А и Дневния вампир те обича толкова, че би жертвал живота си. Теб не мога да нараня — каза тя, обръщайки се към Саймън. — Но нея мога. Толкова ли си упорит, че да стоиш и да гледаш как Джейс прерязва гърлото й, вместо да дадеш малко от кръвта си?

Саймън заприлича на смъртник. Поклати глава бавно, но преди да може да проговори, Клеъри каза:

— Саймън, не! Не го прави, каквото и да иска. Джейс не би ме наранил.

Бездънните очи на жената се обърнаха към Джейс. Тя се усмихна.

— Порежи я. Само малко.

Клеъри усети как рамената на Джейс се напрягат, както в парка, когато я беше учил да се бие. Тя усети нещо на гърлото си, нещо като пареща целувка, студено и горещо едновременно, усети как нещо топло потече по ключицата й. Очите на Саймън се разшириха.

Той я беше порязал. Той все пак го беше направил. Клеъри си спомни как Джейс се беше свил на пода в стаята в Института, каква болка се излъчваше от всяка част на тялото му.

„Сънувам, че идваш в стаята ми. И после аз те наранявам. Порязвам те или те удушавам, или те намушквам и ти умираш, гледаш ме със зелените си очи, докато животът ти изтича в ръцете ми.“

Не му беше повярвала. Не напълно. Той беше Джейс. Той никога нямаше да я нарани. Погледна надолу и видя как кръвта изцапа деколтето на роклята й. Приличаше на червена боя.

— Сега се убеди — каза жената. — Той прави каквото му наредя. Не го вини. Той е напълно подчинен на силата ми. Седмици наред се промъквах в главата му, видях сънищата му, опознах страховете и копнежите му, мъките и желанията му. В един сън аз му поставих знак и оттогава този знак гори през него, през кожата му и стига чак до душата му. Сега душата му е в моите ръце, мога да правя с нея каквото си искам. Той ще направи всичко, което му наредя.

Клеъри си спомни думите на Мълчаливите братя. „Когато се ражда ловец на сенки, се извършва ритуал и върху детето се полагат определени защитни заклинания и от Мълчаливите братя, и от Железните сестри. Когато Джейс е починал и после е бил възкресен, той се е родил за втори път и е бил лишен от тези защити и ритуали. Останал е отворен като незаключена врата — отворен за всякакви демонични влияния и сили.“

Аз съм виновна, помисли си Клеъри. Аз го върнах и исках това да остане в тайна. Ако бяхме казали на някого какво се случи, може би ритуалът щеше да бъде извършен навреме и Лилит нямаше да влезе в главата му. Стана й лошо от чувството за вина. Зад нея Джейс мълчеше, неподвижен като статуя, ръцете му я обгръщаха, а ножът още беше на гърлото й. Тя го усети върху кожата си, когато си пое въздух, за да проговори. Опита се обаче, въпреки всичко, да запази гласа си спокоен.

— Разбирам, че контролираш Джейс. Но не разбирам защо. Със сигурност има и други, по-лесни начини да ме заплашиш.

Лилит въздъхна, сякаш вече всичко й беше станало много досадно.

— Ти си ми необходима — каза тя с преувеличено търпение, — за да накарам Саймън да направи каквото искам, тоест, да ми даде кръвта си. А Джейс ми трябваше, не само за да те докарам тук, а и за да се презастраховам. В магията трябва да има баланс, Клариса — тя посочи към грубо начертания черен кръг върху плочите и после към Джейс. — Той беше първият. Първият, който се върна от мъртвите, първата душа, върната в този свят, в името на Светлината. Затова и аз трябва успешно да върна втора душа в името на Тъмнината. Разбираш ли сега, глупаво момиче? Всички сте ми необходими. Саймън, за да умре. Джейс, за да живее. Джонатан, за да се върне. А ти, дъще на Валънтайн, ще направиш всичко това възможно.

Гласът на жената демон стихна до тихо пеене. Изумена, Клеъри си спомни къде е чувала този глас. Беше видяла баща си да стои в пентаграма и жена с черна коса и пипала вместо очи коленичеше в краката му. Жената беше казала: „Дете, родено с тази кръв в себе си ще надмине по сила великите демони от бездните между световете. Но това ще попари хуманността му, както отровата в кръвта попарва живота.“

— Знам — каза Клеъри през стиснатите си устни. — Знам коя си. Видях как поряза китката си, изля кръвта в чаша и я даде на баща ми. Ангел Итуриел ми показа това в едно видение.

Очите на Саймън се местеха между Клеъри и жената, в чиито тъмни очи имаше лека изненада. Клеъри предположи, че тя рядко се изненадваше.

— Видях как баща ми те призова. Знам как те нарече. Милейди от Едом. Ти си Великия демон. Твоята кръв е превърнала брат ми в това, което е. Ти го превърна в… нещо ужасно. Ако не беше ти…

— Да. Така е. Дадох от кръвта си на Валънтайн Моргенстърн, той я даде на момчето си и се получи това — жената положи нежно ръка, почти като милувка, на стъклената повърхност на ковчега на Джонатан. На лицето й имаше странна усмивка. — Може да се каже, че в известен смисъл аз съм майка на Джонатан.

 

 

— Казах ти, че адресът не е истински — рече Алек.

Изабел не му обърна внимание. От мига, в който бяха минали през вратите на сградата, рубинът на врата й беше започнал да пулсира слабо, като туптенето на далечно сърце. Това означаваше, че наоколо имаше демон. При други обстоятелства щеше да очаква брат й да усети нещо странно, но той очевидно беше изпаднал в меланхолия заради Магнус и не можеше да се съсредоточи.

— Извади магическата си светлина — каза му тя. — Оставих моята вкъщи.

Той я погледна раздразнено. Във фоайето беше тъмно, толкова тъмно, че нормално човешко същество нямаше да види нищо. Мая и Джордан виждаха чудесно в тъмното, тъй като бяха върколаци. Те стояха в срещуположните краища на помещението — Джордан разглеждаше мраморното бюро, а Мая се беше облегнала на стената и разглеждаше пръстените си.

— Трябва да я носиш навсякъде — отвърна Алек.

— Така ли? А ти носиш ли си сензора? — озъби му се тя. — Едва ли. Аз поне имам това — тя потупа висулката. — Сигурна съм, че тук има нещо. Нещо демонично.

Джордан завъртя глава.

— Тук има демони?

— Не знам, може би само един. Просветна и угасна — каза Изабел. — Но би било прекалено голямо съвпадение, ако сме сбъркали адреса. Трябва да проверим.

Слаба светлина се разля около нея. Тя се огледа и видя Алек да държи магическия камък. Светлината струеше през пръстите му и хвърляше странни сенки по лицето му, като го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше, а очите му — тъмносини.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим етажите един по един.

Тръгнаха към асансьора. Първо вървеше Алек, после Изабел, Джордан и накрая Мая. Ботушите на Изабел имаха шумозаглушаващи руни, но токчетата на Мая тракаха по мраморния под, докато вървеше. Тя се намръщи, спря да ги събуе и продължи боса. Когато Мая влезе в асансьора, Изабел забеляза, че носи златен пръстен с тюркоаз на палеца на левия си крак.

Джордан погледна към краката й и каза изненадано:

— Помня този пръстен. Купих ти го от…

— Млъкни — каза Мая и натисна копчето. Вратите се затвориха и Джордан млъкна.

Спираха на всеки етаж. Повечето бяха все още в процес на строеж, нямаше лампи и от таваните висяха кабели, подобно на лозници. На прозорците имаше заковани парчета шперплат. Найлони се вееха като призраци. Изабел държеше в ръка сензора, но нищо не се случи, докато не стигнаха десетия етаж. Когато вратите се отвориха, тя почувства как в шепата й нещо затуптя, сякаш между пръстите й имаше малка птичка и тя беше започнала да пляска с криле.

Тя прошепна:

— Тук има нещо.

Алек само кимна, Джордан отвори уста да каже нещо, но Мая силно го сръга с лакът. Изабел се плъзна покрай брат си и излезе на площадката пред асансьорите. Рубинът пулсираше и вибрираше в ръката й.

Зад нея Алек прошепна:

— Сандалфон — светлина се разля покрай Изабел и освети площадката. За разлика от другите етажи, които бяха видели, този изглеждаше поне отчасти завършен. Голи гранитни стени се издигаха около тях и подът беше облицован с гладки черни плочи. Коридор водеше в две посоки. В единия край имаше купчина строително оборудване и оплетени кабели. Другият свършваше със сводеста врата. Зад вратата ги подканваше тъмнина.

Изабел се обърна да види приятелите си. Алек беше прибрал магическата светлина и държеше горяща серафимска кама, която осветяваше асансьора като фенер. Джордан беше извадил голям, брутално изглеждащ нож и го стискаше здраво в дясната си ръка. Мая изглежда се опитваше да прибере косата си. Когато отпусна ръце обаче, държеше дълъг, остър фуркет. Ноктите й бяха пораснали и очите й горяха с див, зеленикав отблясък.

— След мен — каза Изабел. — Тихо.

„Туп-туп“, пулсираше рубинът до гърлото на Изабел, сякаш някой я буташе настойчиво с пръст, когато тръгна по коридора. Не чуваше другите зад гърба си, но знаеше, че са там от дългите сенки, които хвърляха по тъмните гранитни стени. Гърлото й се стегна, нервите й се опънаха, както винаги преди битка. Това беше най-неприятната част — очакването. По време на самата битка само тя имаше значение; но сега трябваше да се съсредоточи и да не се разсейва.

Арката над тях увеличи размера си. Беше от мрамор и прекалено старомодна за такава модерна сграда; по стените й имаше гравирани спирали. Изабел бързо погледна нагоре, докато минаваше и се стресна. Издялано в камъка лице на ухилен гаргойл я гледаше похотливо. Тя се намръщи и се обърна да огледа помещението, в което беше влязла.

Намираха се в просторна стая с висок таван, очевидно предвидена един ден да се превърне в апартамент. По стените от пода до тавана имаше прозорци, през които се откриваше гледка към Ийст Ривър и Куинс в далечината. Една табела на Кока-Кола проблясваше в червено над черната вода. Светлините на околните сгради блещукаха в нощния въздух като гирлянди на коледно дърво. Самата стая беше тъмна и изпълнена със странни сенки, разположени на равни интервали една от друга ниско до земята. Изабел объркано присви очи. Това не бяха живи създания, очевидно бяха някакви квадратни мебели, но какви…?

— Алек — каза тя тихо. Сензорът пулсираше сякаш беше жив, а рубиненото й сърце беше болезнено горещо върху кожата й.

За миг брат й беше до нея. Той вдигна камата и стаята се изпълни със светлина. Ръката на Изабел полетя към устата й.

— О, Боже Господи! — прошепна тя. — О, в името на Ангела, не!

 

 

— Вие не сте му майка — гласът на Саймън замря; Лилит дори не се обърна да го погледне. Ръцете й още бяха върху стъкления ковчег. Себастиан плуваше в него, мълчалив и нищо неподозиращ. Краката му бяха боси, забеляза Саймън. — Той си има майка. Майката на Клеъри. Клеъри му е сестра. Себастиан… Джонатан… няма да остане доволен, ако я нараните.

При тези думи Лилит се обърна и се засмя.

— Дързък опит, Дневен вампире — каза тя. — Но аз знам истината. Гледах как синът ми расте. Често го посещавах като приемах формата на бухал. Видях как жената, която го беше родила, го намрази. У него няма любов към нея и не би трябвало да има, нито пък към сестра му. Той прилича повече на мен, отколкото на Джослин Моргенстърн — тъмните й очи се преместиха от Саймън към Джейс и Клеъри. Двамата почти не бяха помръднали. Клеъри все още стоеше в ръцете на Джейс и ножът беше на гърлото й. Той го държеше нехайно, сякаш почти не го забелязваше. Саймън обаче знаеше колко бързо можеше да се впусне Джейс в действие. — Джейс — каза Лилит, — влез в кръга. Вземи и момичето със себе си.

Джейс покорно тръгна напред, бутайки Клеъри пред себе си. Когато пресякоха начертаната с черно линия, руните вътре припламнаха внезапно в яркочервено — нещо друго също светна. Руната в лявата част на гърдите на Джейс, точно над сърцето, заблестя изведнъж толкова силно, че Саймън затвори очи. Дори през затворените си очи, той виждаше руната — злокобна плетеница от гневни линии.

— Отвори очи, Дневен вампире — сопна му се Лилит. — Моментът настъпи. Ще ми дадеш ли кръвта си или ще откажеш? Знаеш каква ще бъде цената.

Саймън погледна Себастиан в ковчега и едва сега забеляза нещо. Руна, същата като горящата на гърдите на Джейс, се виждаше и върху неговите голи гърди. Тя обаче започна да избледнява, когато Саймън впери поглед в нея. След миг беше изчезнала и Себастиан отново лежеше неподвижен и блед. Без да се движи. Без да диша.

Мъртъв.

— Не мога да го върна — каза Саймън. — Той е мъртъв. Бих му дал от кръвта си, но той няма да я преглътне.

Дъхът на Лилит изсвистя ядосано през зъбите й и за момент очите й заблестяха с разяждащ огън.

— Първо трябва да го ухапеш — каза тя. — Ти си Дневен вампир. Ангелска кръв тече в тялото ти, в кръвта и сълзите ти, в течността в зъбите ти. Кръвта ти на Дневен вампир ще го съживи достатъчно, за да може да преглъща и да пие. Ухапи го и му дай от кръвта си, и той ще се върне при мен.

Саймън впери див поглед в нея.

— Нима казвате… казвате, че имам силата да съживявам мъртвите?

— Откакто си Дневен вампир, ти притежаваш тази сила — каза тя. — Но не и правото да я използваш.

— Правото?

Тя се усмихна и прокара дълъг, лакиран в червено нокът по капака на ковчега на Себастиан.

— Казват, че историята се пише от победителите — рече тя. — Може би няма кой знае каква разлика между страната на Светлината и страната на Тъмнината. Все пак, без Тъмнина, Светлината няма да има какво да прогонва.

Саймън я погледна объркано.

— Баланс — обясни тя. — Има закони, по-стари, отколкото можеш да си представиш. Един от тях е, че не можеш да върнеш онова, което вече е мъртво. Когато душата ти напусне тялото, тя става притежание на смъртта. И не може да бъде върната обратно, без да платиш за това.

— И вие сте готова да платите. За него? — Саймън махна с ръка към Себастиан.

— Той е цената — тя отметна глава назад и се засмя. Прозвуча почти като човешки смях. — Ако Светлината съживи една душа, и Тъмнината има право да съживи една. Това е мое право. Но може би трябва да питаш малката си приятелка Клеъри за какво говоря.

Саймън погледна Клеъри. Тя сякаш щеше да припадне.

— Разиел — каза тихо тя. — Когато Джейс умря…

— Джейс е умрял?! — гласът на Саймън се качи с една октава. Джейс, макар и да беше тема на разговора, остана спокоен и равнодушен, ръката му държеше стабилно ножа.

— Валънтайн го намушка — изрече Клеъри почти шепнешком. — И после Ангелът уби Валънтайн и ми каза да си пожелая каквото поискам. Аз исках единствено Джейс да е жив. Поисках да го върне и той го стори… Заради мен — очите й изглеждаха огромни на крехкото й бяло лице. — Беше мъртъв само няколко минути… Не беше минало почти никакво време…

— И това е достатъчно — рече Лилит. — Кръжах около сина си по време на битката му с Джейс; видях как падна и умря. Последвах Джейс до езерото и видях как Валънтайн го уби и после как Ангелът го възкреси. Знаех, че това е моят шанс. Спуснах се към реката и извадих тялото на сина си. Запазих го непокътнато за този момент — тя погледна с обич ковчега. — Трябва да има баланс. Око за око. Зъб за зъб. Живот за живот. Джейс е на едната везна. Ако Джейс живее, и Джонатан трябва да живее.

Саймън не можеше да откъсне очи от Клеъри.

— Това, което казва за Ангела… истина ли е? — попита той. — И не си казала на никого?

За негова изненада Джейс отговори. Той потърка бузата си в косата на Клеъри и каза:

— Това беше нашата тайна.

Зелените очи на Клеъри проблеснаха, но тя не помръдна.

— Сега разбираш, Дневен вампире — каза Лилит. — Просто взимам това, което е мое. Според закона онзи, който е бил върнат първи, трябва да е в кръга, когато вторият се завърне — тя посочи Джейс с презрително махване на пръстите. — Той е тук. Ти си тук. Всичко е подготвено.

— Значи Клеъри не ви трябва — рече Саймън. — Не я намесвайте в това. Пуснете я.

— Напротив, трябва ми. Тя ще мотивира теб. Аз не мога да те нараня, носителю на Знака, или да те заплаша, или да те убия. Но мога да пронижа сърцето ти като пронижа нейното. И ще го направя.

Тя погледна към Клеъри и Саймън проследи погледа й.

Клеъри. Беше толкова бледа, че изглеждаше почти синя, а може би това беше заради студа. Зелените й очи бяха ококорени на бялото й лице. Ивица засъхнала кръв се спускаше от ключицата към деколтето на роклята й, която сега беше опръскана с кръв. Ръцете й бяха отпуснати, но трепереха.

Саймън я гледаше сега, но я виждаше и като седемгодишна, с кльощави ръце и лунички, и онези сини пластмасови фиби, с които прибираше косата си, докато не стана на единайсет. Замисли се за първия път, когато беше забелязал вече женствените й форми под раздърпаната тениска и дънките и как се беше поколебал да задържи ли погледа си или да отмести очи. Замисли се за смеха й и как бързо движеше молива по страниците, оставяйки заплетени образи по тях — спираловидни замъци, бягащи коне, фигури с ярки цветове, родени в главата й. „Можеш да ходиш на училище сама, само ако Саймън е с теб“, беше казала майка й. Замисли се как държеше ръката й, докато пресичаха улицата и усещането каква невероятна задача му бяха възложили — отговорността за безопасността й.

Някога беше влюбен в нея и може би част от него винаги щеше да я обича, защото тя беше първата му любов. Не това обаче имаше значение сега. Тя беше Клеъри, тя беше част от него, винаги е била и завинаги щеше да бъде. Докато я гледаше, тя много бавно поклати глава. Той знаеше какво му казва: „Не го прави. Не й давай каквото иска. Да става каквото ще става.“

Той влезе в кръга; когато краката му преминаха нарисуваната линия, почувства тръпка, като от електрически удар, да минава през него.

— Добре — каза той. — Ще го направя.

— Не! — извика Клеъри, но Саймън не я погледна. Той гледаше Лилит, която се усмихна студено и злорадо, вдигна лявата си ръка и я прокара по повърхността на ковчега.

Капакът му се отдели назад по начин, който странно напомни на Саймън как се отваря консерва сардини. Горният пласт стъкло се плъзна, разтопи се и се стече върху гранитния пиедестал, превръщайки се отново в малки късчета стъкло, когато капките докосваха земята.

Сега ковчегът беше отворен и приличаше на аквариум; тялото на Себастиан плуваше вътре. На Саймън му се стори, че отново вижда руната на гърдите му да проблясва, когато Лилит протегна ръце към аквариума. Докато Саймън гледаше, тя взе отпуснатите му ръце и ги кръстоса на гърдите със странно нежен жест, пъхвайки превързаната му ръка под здравата. Тя отметна кичур мокра коса от неподвижното бяло чело и отстъпи.

— Хайде на работа, Дневен вампире — каза тя.

Саймън тръгна към ковчега. Лицето на Себастиан беше отпуснато, клепачите му — неподвижни. На шията му не се виждаше пулс. Саймън си спомни колко силно беше пожелал кръвта на Морийн. Как копнееше да впие зъби в кожата й и да освободи кръвта под нея. Но това… Да се храни от труп… От самата мисъл стомахът му се обърна.

Въпреки че не гледаше към нея, беше сигурен, че Клеъри го наблюдава. Усети как тя си пое въздух, когато се наведе над Себастиан. Усещаше и Джейс, как го гледа с празни очи. Протегна се над ковчега и сключи ръце около студените хлъзгави рамене на Себастиан. Преглътна импулса си да повърне, наведе се и заби зъби в шията на Себастиан. Черна демонска кръв се изля в устата му, горчива като отрова.

 

 

Изабел се движеше тихо сред каменните пиедестали. Алек вървеше с нея, Сандалфон беше в ръката му и хвърляше мъждукаща светлина из помещението. Мая повръщаше в единия ъгъл на стаята, подпряна с една ръка на стената; Джордан се суетеше около нея, сякаш искаше да протегне ръка и да я успокои, но се страхуваше да не го смъмрят.

Изабел не винеше Мая, че повръща. Ако не бяха дългите години на обучение, и тя щеше да повърне. Никога не беше виждала нещо, което дори да наподобява това. В стаята имаше десетки, може би поне петдесет, каменни пиедестали. Върху всеки от тях имаше ниска плетена кошница. Във всяка кошница имаше бебе. И всички бебета бяха мъртви.

Отначало, докато обикаляше покрай редиците, таеше надежда, че може да намери живо бебе. Тези деца обаче бяха мъртви от доста време. Кожата им беше сива, личицата им бяха посинели и обезцветени. Бяха увити в тънки одеяла и, въпреки че в стаята беше студено, Изабел не вярваше, че е достатъчно студено, за да са починали от студ. Не беше сигурна как са умрели; не можеше да се насили да ги огледа по-отблизо. Това определено беше проблем за Клейва.

По лицето на Алек се стичаха сълзи. Той ругаеше, когато стигнаха до последните пиедестали. Мая се беше изправила и се облягаше на прозореца; Джордан й беше дал нещо, може би кърпичка, която тя притискаше към лицето си. Студените бели светлини на града горяха зад нея, прорязвайки тъмното стъкло като диаманти.

— Из — каза Алек, — кой може да направи нещо такова? Защо някой… дори и демон…

Той млъкна. Изабел знаеше за какво си мисли той. За раждането на Макс. Тя беше на седем, Алек — на девет. Бяха се навели над люлката на брат си, развеселени и омагьосани от очарователното ново създание. Бяха си играли с малките му пръстчета и се бяха смели на странните физиономии, които правеше, когато го гъделичкаха.

Сърцето й се сви. Макс. Докато вървеше покрай наредените в редица малки кошници, сега превърнати в малки ковчези, започна да я залива вълна всепоглъщащ ужас. Не можеше да игнорира ярката, вече постоянна светлина на висулката на врата си. Светлина, която говореше за Велик демон.

Спомни си какво беше видяла Клеъри в моргата на „Бет Израел“. „Приличаше на нормално бебе. С изключение на ръцете. Вместо пръсти имаше нокти…“

Тя протегна предпазливо ръце към една от кошниците. Много внимателно, без да докосва бебето, тя дръпна тънкото одеяло, с което беше увито.

Усети как дъхът и излезе със свистене. Обикновени пухкави ръчички, закръглени бебешки китки. Но пръстите му… вместо пръсти имаше нокти, черни като изгоряла кост и заострени в края. Тя неволно отстъпи назад.

— Какво? — Мая беше тръгнала към тях. Все още изглеждаше зле, но гласът й беше спокоен. Джордан вървеше след нея с ръце в джобовете. — Какво намерихте?

— В името на Ангела! — Алек стоеше до Изабел и гледаше надолу към кошницата. — Изи, имаш ли представа какво става тук?

Изабел бавно повтори онова, което Клеъри й беше казала в църква Талто.

— Някой експериментира с бебета. Опитва се да направи и други като Себастиан.

— Защо някой би искал друг като него? — гласът на Алек беше изпълнен с чиста омраза.

— Той беше бърз и силен — каза Изабел. Изпита почти физическа болка, когато изрече нещо хубаво за убиеца на брат си, за онзи, който се беше опитал да убие и нея. — Може би се опитва да създаде раса от супербойци или нещо такова.

— Не се е получило — очите на Мая бяха потъмнели от мъка.

Чу се шум, толкова тих, че едва-едва подразни слуха на Изабел. Главата й рязко се завъртя, а ръката й се стрелна към колана, където беше навит камшикът й. Нещо в тъмните сенки в края на стаята до вратата се раздвижи. Съвсем леко, но Изабел вече се беше откъснала от другите и бягаше към него. Втурна се в коридора, близо до асансьорите. Там имаше нещо — сянка, която беше излязла от тъмното и се движеше покрай стената. Изабел набра скорост и се хвърли напред, събаряйки сянката на пода.

Не беше дух. Докато падаха, Изабел с изненада чу типично човешко възклицание от сенчестата фигура. Двамата се проснаха заедно на земята и се претърколиха. Фигурата определено беше човешка — слаба и по-ниска от Изабел, и облечена със сив анцуг и маратонки. Остри лакти се изстреляха нагоре и се забиха в ключицата на Изабел. Коляно потъна в слънчевия й сплит. Тя издиша и се претърколи, търсейки камшика си. Докато го извади, фигурата вече беше на крака. Изабел се обърна по корем и замахна с камшика; краят му се уви около глезена на непознатия и се стегна. Тя дръпна камшика към себе си и събори фигурата.

После се изправи на крака и посегна със свободната си ръка към стилито си, което беше затъкнато отпред на роклята й. С бърз замах изрисува руната никс на лявата си ръка. Зрението й бързо се пригоди, цялото помещение сякаш се изпълни със светлина, когато руната за нощно виждане започна да действа. Сега вече виждаше по-ясно нападателя си. Слабата фигура със сив анцуг и сиви маратонки заотстъпва назад, докато гърба и се удари в стената. Качулката на анцуга падна и откри лицето й. Главата беше гладко обръсната, но чертите определено бяха женско, с остри скули и големи тъмни очи.

— Спри — каза Изабел и дръпна силно камшика. Жената извика от болка. — Не се опитвай да избягаш.

Жената изсъска през зъби.

— Червей. Неверница. Няма да ти кажа нищо.

Изабел пъхна стилито обратно в роклята си.

— Ако дръпна достатъчно силно камшика, ще среже крака ти — тя го дръпна леко, затегна го и се приближи, като застана пред жената и впи поглед в нея. — Онези бебета, какво се е случило с тях?

Жената се изкикоти.

— Те не бяха достатъчно силни. Слаба стока, прекалено слаба.

— Прекалено слаба за какво? — когато жената не отговори, Изабел изръмжа: — Или ми отговори, или ще загубиш крака си. Ти избираш. Не мисли, че няма да оставя кръвта ти да изтече на пода. Убийците на деца не заслужават милост.

Жената оголи зъби и изсъска като змия.

— Ако ме нараниш, тя ще те размаже.

— Коя… — Изабел млъкна, спомняйки си думите на Алек.

„Талто е другото име на Лилит. Може да се каже, че е демон богиня на мъртвите деца“. — Лилит. Ти почиташ Лилит. И си направила това… за нея?

— Изабел — беше Алек, вдигнал Сандалфон пред себе си. — Какво става? Мая и Джордан претърсват наоколо за още… деца, но изглежда всички са в голямата стая. Какво става тук?

— Този… човек — каза Изабел с отвращение, — е от църква Талто. Очевидно те боготворят Лилит. И са убили всички онези бебета заради нея.

— Не ги убихме — жената опита да се изправи. — Не ги убихме. Жертвахме ги. Тествахме ги и се оказаха слаби. Не е наша вината.

— Нека позная — каза Изабел. — Опитали сте да инжектирате демонска кръв на бременни. Но демонската кръв е токсична. Бебетата не са имали шанс. Родили са се деформирани и после са починали.

Жената изскимтя. Беше много тих звук, но Изабел видя как Алек присви очи. Той умееше по-добре да разчита реакциите на хората.

— Едно от тези бебета е било твое — рече той. Как можа да инжектираш на собственото си дете демонска кръв?

Устата на жената потрепери.

— На нас инжектираха кръвта. На майките. Това ни направи по-силни, по-бързи. На съпрузите ни също. Но се разболяхме. Ставахме все по-болни и по-болни. Опадаха ни косите, ноктите ни… — тя вдигна ръце и показа почернелите си нокти; на някои пръсти бяха паднали, на други — окървавени и разранени. Ръцете й бяха осеяни с черни петна. — Всички умираме — каза тя. В гласа й се долови леко задоволство. — Ще бъдем мъртви до ден.

— Накарала те е да вземеш отрова, а още я боготвориш? — попита Алек.

— Вие не разбирате — гласът й беше дрезгав, замечтан. — Преди нямах нищо. И никого до себе си. Бях на улицата. Спях върху вентилационни шахти, за да не замръзна. Лилит ми намери дом и семейство, което се грижеше за мен. Само като усещах присъствието й, се чувствах в безопасност. Дотогава не се бях чувствала така.

— Виждала си Лилит — каза Изабел, като се опита с всички сили да прозвучи, сякаш и вярва. Беше запозната с демоничните култове, веднъж беше писала доклад за Ходж. Той й беше написал висока оценка върху него. Повечето култове почитаха демони, които бяха въображаеми или измислени. Някои сектанти успяваха да призоват слаби, незначителни демони, които или убиваха всички, или с удоволствие превръщаха почитащите ги в слуги; хората се грижеха за тях и искаха съвсем малко в замяна. Не беше чувала за култ, който боготвори Велик демон и чиито членове бяха виждали този демон от плът и кръв. Не и толкова Велик демон, силен като Лилит, майката на магьосниците. — Била си в нейно присъствие?

Жената премрежи клепачи.

— Да. Нейната кръв е у мен и усещам, когато тя е наблизо. Както сега.

Изабел не можа да се въздържи и ръката й се изстреля към висулката. Тя светваше и угасваше, откакто бяха влезли в сградата. Изабел беше решила, че пулсира заради демоничната кръв в мъртвите деца, но присъствието на Велик демон беше много по-логично обяснение.

— Тя е тук? Къде е?

Жената изглеждаше вече много отнесено.

— Горе — каза тя неопределено. — С момчето вампир. Онзи, който излиза през деня. Тя ни изпрати да й го доведем, но той е защитен. Не можехме да го докоснем. Онези, които отидоха за него, умряха. После брат Адам се върна и каза, че свят огън пази момчето. Лейди Лилит се ядоса. Тя го уби на място. Извади късмет да умре от нейната ръка, това е голяма чест — гласът й затрепери. — А тя е умна. Лейди Лилит. Откри друг начин да примами момчето…

Камшикът падна от внезапно омекналата ръка на Изабел.

— Саймън? Примамила е Саймън тук? Защо?

— Никой, който тръгне срещу нея — издиша жената, — няма да се върне…

Изабел падна на колене и вдигна камшика си.

— Престани — каза тя с разтърсващ тон. — Спри да дрънкаш и ми кажи къде е. Къде го е завела? Къде е Саймън? Кажи ми или ще…

— Изабел — каза сериозно Алек. — Из, няма смисъл. Тя е мъртва.

Изабел се втренчи в жената невярващо. Изглежда беше умряла между две вдишвания, очите й бяха широко отворени, чертите на лицето й бяха отпуснати. Сега вече се виждаше, че въпреки глада, опадалата коса и синините, тя вероятно е била много млада, на не повече от двайсет.

— По дяволите!

— Не разбирам — каза Алек. — Какво може да иска Велик демон от Саймън? Той е вампир. Вярно, силен вампир, но…

— Знакът на Каин — каза Изабел разсеяно. — Трябва да има нещо общо със Знака. Трябва.

— Тя тръгна към асансьора и натисна копчето. — Ако Лилит наистина е била първата жена на Адам, а Каин е бил син на Адам, то Знакът на Каин трябва да е стар колкото нея.

— Къде отиваш?

— Тя каза, че са горе — отвърна Изабел. — Ще претърся всеки етаж, докато го намеря.

— Тя не може да го нарани, Изи — каза Алек с разумния тон, който Изабел мразеше. — Знам, че се притесняваш, но той има Знака на Каин, той е недосегаем. И Велик демон не може да го нарани. Никой не може.

Изабел се намръщи на брат си.

— Тогава за какво мислиш, че й е притрябвал? За да има кой да й взима прането от обществената пералня през деня? Сериозно, Алек…

Чу се звън и стрелката над най-далечния асансьор светна. Изабел тръгна към вратата, когато тя започна да се отваря. Оттам нахлу светлина… и след светлината вълна от мъже и жени — без коси, изпити и облечени в сиви анцузи и маратонки, се изсипаха навън. Те размахваха импровизирани оръжия, събрани от строителните отломки: назъбени парчета стъкло, счупена арматура, бетонни блокове. Не издадоха нито звук. В пълна тишина и по зловещ начин, те излязоха от асансьора като един и тръгнаха към Алек и Изабел.