Касандра Клеър
Град на паднали ангели (15)

15.
Beati Bellicosi

Пространството в „Айрънуъркс“ беше като живо от накачените блестящи разноцветни светлини. Много гости вече седяха по масите, но също толкова се разхождаха наоколо, понесли чаши с шампанско. Сервитьори — които също бяха върколаци, явно глутницата на Люк се грижеше за цялото тържество, забеляза Саймън — се движеха сред гостите и им подаваха чаши. Саймън отказа една. От купона на Магнус избягваше да пие нещо, което не беше приготвил сам.

Мая стоеше до една от тухлените колони, говореше с двама други върколаци и се смееше. Беше облечена с поразителна обшита с оранжев сатен рокля, която подчертаваше тъмната й кожа, а косата й беше като ореол от кафяво златни къдрици около лицето. Тя забеляза Саймън и Джордан и многозначително им обърна гръб. Гърбът на роклята й беше изрязан във формата на буквата „V“ и разкриваше много гола плът, включително и татуировка на пеперуда в долната част на гръбнака.

— Това го нямаше преди — каза Джордан. — Говоря за татуировката.

Саймън погледна Джордан. Той зяпаше бившата си приятелка с очевиден копнеж и това, помисли си Саймън, щеше да накара Изабел да го фрасне по лицето, ако не беше по-внимателен.

— Хайде — каза той, сложи ръка на гърба на Джордан и леко го побутна. — Да видим къде са местата ни.

Изабел, която ги наблюдаваше през рамо, се усмихна като котка.

— Добра идея.

Проправиха си път през тълпата към мястото, където бяха разположени масите и откриха, че тяхната е вече почти заета. Клеъри седеше на един от столовете и гледаше чашата си за шампанско, пълна с нещо, което по всяка вероятност беше джинджифилова бира. До нея седяха Алек и Магнус; и двамата носеха тъмните костюми, с които бяха пристигнали от Виена. Магнус си играеше с ресните на дългия си бял шал. Алек, с кръстосани на гърдите ръце, беше забил ядосано поглед някъде в пространството.

Когато видя Саймън и Джордан, Клеъри скочи на крака и облекчение заля лицето й. Заобиколи масата, за да поздрави Саймън и той видя, че носи много изчистена копринена рокля с цвят на слонова кост и ниски сандали. Понеже обувките й не бяха на ток, тя изглеждаше съвсем дребна. Пръстенът на Моргенстърн висеше на врата й и среброто проблясваше, закачено на верижката. Тя протегна ръце да го прегърне и промърмори.

— Мисля, че Алек и Магнус са скарани.

— Така изглежда — прошепна той в отговор. — Къде е гаджето ти?

Тогава тя дръпна ръцете си от врата му.

— Ще дойде по-късно — тя се обърна. — Здрасти, Кайл.

Той се усмихна малко неловко.

— Всъщност се казвам Джордан.

— И аз така чух — Клеъри махна към масата. — По-добре да седнем. Предполагам, че съвсем скоро ще започнат тостовете и прочее. И се надявам да донесат храната.

Всички седнаха. Настъпи дълга, неловка тишина.

— Е — каза накрая Магнус, прокарвайки дълъг бял пръст по ръба на чашата си с шампанско.

— Джордан, чух, че си претор лупус. Виждам, че носиш техен медальон.

Джордан кимна. Бузите му горяха, зелените му очи блестяха и беше ясно, че не слуша внимателно разговора. Той следеше с поглед Мая, която се движеше през залата, и пръстите му нервно се свиваха и разпускаха около ръба на покривката. Саймън се зачуди дали изобщо съзнава какво прави.

— Вече от три години.

— Добра организация — каза Магнус. — Познавам мъжа, който я основа в началото на 1800 година. Уулси Скот. Уважавана и стара фамилия върколаци.

Алек издаде неприятен гърлен звук.

— И с него ли си спал?

Котешките очи на Магнус се разшириха.

— Александър!

— Е, аз не знам нищо за миналото ти, нали? — попита Алек. — Ти не ми казваш нищо; само повтаряш, че няма значение.

Лицето на Магнус остана безизразно, но в гласа му се промъкна тъмна гневна нотка.

— Това означава ли, че винаги когато спомена някого от миналото си, ти ще ме питаш дали не съм имал връзка с него?

Алек продължи да гледа упорито, но Саймън изпита съчувствие към него, обидата в сините му очи беше очевидна.

— Може би.

— Веднъж срещнах Наполеон — каза Магнус. — Само че нямах връзка с него. Беше изненадващо скромен за французин.

— Виждал си Наполеон? — Джордан, който май беше изпуснал по-голямата част от разговора, изглеждаше впечатлен. — Значи е вярно онова, което се говори за магьосниците?

Алек го погледна с неприязън.

— Кое по-точно?

— Александър — каза студено Магнус и Клеъри срещна погледа на Саймън през масата. Очите й бяха ококорени, зелени и сякаш казваха: „О-о“ — Не можеш да се държиш грубо с всички, които ме заприказват.

Алек махна широко с ръце.

— И защо не? Да не ти съсипвам стила? Или може би си се надявал, че ще пофлиртуваш с някой върколак? Той е много привлекателен, ако си падаш по сексапилни типове с широки рамене.

— Хей! — каза Джордан меко.

Магнус закри лицето си с ръце.

— А наоколо има и много красиви момичета, тъй като очевидно не подбираш. Има ли нещо, по което не си падаш?

— По русалки — отговори Магнус в шепите си. — Миришат на водорасли.

— Не е смешно — каза ядосано Алек, избута стола си назад, стана от масата и изчезна сред множеството.

Магнус още държеше главата си с ръце, черните иглички на косата му стърчаха между пръстите му.

— Просто не разбирам — каза той, без да се обръща конкретно на някого, — защо миналото има такова значение.

За изненада на Саймън, Джордан му отговори.

— Миналото винаги има значение — каза той. — На това ни учат, когато станем претори. Не трябва да забравяш нещата, които си направил. Иначе няма да се поучиш от грешките си.

Магнус вдигна глава, златнозелените му очи проблеснаха през пръстите му.

— На колко години си? — попита той. — На шестнайсет?

— На осемнайсет — каза Джордан, леко стреснат.

На възрастта на Алек, помисли си Саймън и потисна усмивката си. Не че смяташе, че драмата между Алек и Магнус е смешна, но нямаше как да не го развесели изражението на Джордан. Той сигурно беше два пъти колкото Магнус — въпреки че беше висок, Магнус беше слаб и почти кльощав, — но очевидно се страхуваше от него. Саймън се обърна да срещне погледа на Клеъри, но тя гледаше втренчено входната врата, лицето й изведнъж беше станало бяло като платно. Тя пусна кърпата си на масата, промърмори „Извинете ме“, изправи се и буквално избяга.

Магнус вдигна ръце във въздуха.

— Ами, след като ще правим масово изселване… — каза той, изправи се грациозно и заметна шала около врата си. Той изчезна сред множеството, вероятно да потърси Алек.

Саймън погледна Джордан, който отново зяпаше Мая. Тя беше обърната с гръб към тях и говореше с Люк и Джослин, смееше се и отмяташе къдравата си коса назад.

— Дори не си го и помисляй — каза Саймън и се изправи. После посочи Джордан с пръст.

— Ти стой тук.

— И какво да правя? — попита Джордан.

— Каквото би правил един претор лупус в подобна ситуация. Медитирай. Използвай джедайските си сили. Каквото решиш. Ще се върна след пет минути, гледай да си още тук.

Джордан се облегна на стола си и бунтарски кръстоса ръце на гърдите си, но Саймън вече не му обръщаше внимание. Той се обърна и тръгна след Клеъри. Тя беше като червено-златна точица сред движещите се тела.

Той я настигна до една от обвитите в лампички колони и сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и извика изненадано с широко отворени очи. Беше вдигнала ръка, сякаш да се защити. Отпусна се, когато видя кой е.

— Стресна ме!

— Очевидно — каза Саймън. — Какво става? Защо си толкова напрегната?

— Аз… — тя отпусна ръка и потръпна; макар да се насили да си придаде небрежно изражение, сърцето й препускаше лудешки. — Помислих, че видях Джейс.

— Така реших и аз — каза Саймън, — но…

— Но?

— Изглеждаш уплашена — не беше сигурен защо го каза и какво очакваше тя да му отвърне. Клеъри захапа устната си, както когато беше нервна. За миг погледът й се зарея някъде далеч; този поглед му беше много познат. Едно от нещата, които харесваше у нея, беше как се отдава на въображението си, колко лесно можеше да се обгради със стена от илюзорни светове на проклятия и принцеси, и провидения, и магии. Някога и той можеше да го прави, можеше да се отнася във въображаеми светове и те бяха невероятно вълнуващи, защото бяха безопасни… и бяха измислени. Сега, когато реалност и измислица се бяха слели, той се чудеше дали и тя като него, копнееше за миналото, за нормалното. Запита се дали нормалното беше като виденията или тишината — човек не осъзнаваше колко са му скъпи, докато не ги загубеше.

— Той е в труден период — каза тихо тя. — Страх ме е за него.

— Знам — отвърна Саймън. — Виж, не искам да любопитствам, но… той разбра ли какво става с него? Някой знае ли?

— Той… — тя млъкна. — Той е добре. Просто му е трудно да се справи с някои неща, свързани с Валънтайн. Сещаш се — това беше вярно, но Саймън знаеше, че лъже. Клеъри, която никога не криеше нищо от него. Той я погледна с укор. — Напоследък има кошмари — продължи тя. — Притеснява се, че е намесен демон…

— Че е намесен демон? — повтори Саймън невярващо. Знаеше, че Джейс има кошмари, той му беше казал, но не беше споменавал демони.

— Ами, очевидно съществуват демони, които могат да се домогнат до човек чрез сънищата му — обясни Клеъри, но май съжаляваше, че изобщо беше повдигнала темата. — Сигурна съм обаче, че не е нещо сериозно. Всеки сънува кошмари, нали? — тя сложи ръка върху неговата. — Ще отида да видя как е. После ще се върна — погледът й се плъзна покрай него към вратата, която водеше към терасата. Той кимна, но не я изпусна от поглед, докато се движеше през тълпата.

Тя изглеждаше толкова дребна — спомни си как в първи клас я беше изпратил до входната врата на дома й и я беше гледал как се качва по стълбите малка и решителна, а кутията й за обяд се удряше в коляното й. Той усети как сърцето му, което вече не биеше, се сви и се зачуди дали на света има нещо по-лошо от това да не можеш да защитиш любимите си хора.

— Изглеждаш болен — каза един глас до него. Дрезгав, познат глас. — Мислиш си какъв ужасен човек си ли?

Саймън се обърна и видя Мая да се обляга на колоната зад него. Около врата й имаше наниз съвсем малки бели кристали, а лицето й беше поруменяло от шампанското и топлината в залата.

— Или може би трябваше да кажа какъв ужасен вампир си — продължи тя. — Само че тогава ще излезе, че не те бива за вампир.

— Не ме бива за вампир — отвърна Саймън. — Но това не значи, че не бях и лошо гадже.

Тя се усмихна накриво.

— Бат каза да не те съдя прекалено строго. Каза, че мъжете имат навика да се държат глупаво с момичетата. И най-вече мъжете, които не са имали голям късмет в любовта.

— Сякаш гледа право в душата ми.

Мая поклати глава.

— Трудно ми е да ти се сърдя. Но работя по въпроса — каза тя и се обърна.

— Мая — повика я Саймън. Беше започнала да го боли главата и се почувства леко замаян. Но ако сега не говореше с нея, никога нямаше да го направи. — Моля те, почакай.

Тя се обърна и го погледна, и двете й вежди бяха вдигнати въпросително.

— Съжалявам за онова, което направих. Не го казвам за първи път, но наистина го мисля.

Тя сви рамене с безизразно изражение и не отвърна нищо.

Той игнорира болката в главата си.

— Може би Бат е прав — продължи той. — Но мисля, че има и още нещо. Исках да съм с теб, защото… Сигурно ще ти прозвучи много егоистично, но… ти ме караш да се чувствам нормално. Като човекът, който някога бях.

— Аз съм върколак, Саймън. Това не е никак нормално.

— Но ти… ти си… — каза той и се запъна с думите. — Ти си искрена и истинска… един от най-истинските хора, които някога съм познавал. Идваше ми на гости да играеш игри. Искаше да говорим за комикси, да ходим на концерти, да танцуваме, да правим нормални неща. Държеше се с мен, сякаш съм нормален човек. Никога не си ме наричала „Дневен вампир“ или изобщо „вампир“, а само Саймън.

— Така правят приятелите — каза Мая. Тя отново се беше облегнала на колоната, очите й блестяха леко, докато говореше. — Не гаджетата.

Саймън я гледаше. Главоболието му пулсираше като сърцебиене.

— А и дойде, и доведе Джордан — добави тя. — Къде ти беше умът?

— Не е честно — запротестира Саймън. — Аз нямах представа, че е бил…

— Знам, Изабел ми каза — прекъсна го Мая. — Само че това изобщо няма да ти се размине.

— О, така ли? — Саймън погледна към Джордан, който седеше сам на масата и изглеждаше като някой зарязан от дамата си, с която е имал уговорка за бал. Изведнъж Саймън се почувства много изморен — изморен да се тревожи за всички, изморен да се чувства виновен за нещата, които беше направил и които може би тепърва щеше да направи. — А Изи каза ли ти, че Джордан е избрал моя случай, за да бъде близо до теб? Трябва да чуеш как говори за теб. Дори как изрича името ти. Човече, само как ми се нахвърли, когато си помисли, че ти изневерявам…

— Не си ми изневерявал. Ние всъщност не бяхме гаджета. Изневярата е нещо различно…

Саймън се усмихна, когато Мая замълча и се изчерви.

— Прекрасно. Толкова много не го харесваш, че си готова да заемеш моята страна, независимо от всичко.

— Минаха години — отвърна тя. — Той така и не се опита да ме намери. Никога.

— Опитвал е. Знаеше ли, че през нощта, когато те е ухапал, се е превърнал за пръв път?

Тя поклати глава, къдриците й се разпиляха, големите й тъмни очи бяха сериозни.

— Не. Мислех, че знае…

— Че е върколак? Не. Знаел е, че губи контрол, но как да предположи, че се превръща във върколак? На другия ден, след като те ухапал, се върнал да те търси, но един претор лупус го спрял. Не му дали да се доближи до теб. Дори и тогава не спрял да те търси. Едва ли е имало и ден през последните две години, през който да не се е чудил къде си…

— Защо го защитаваш? — прошепна тя.

— Защото ти трябва да знаеш. Бях отвратителен като гадже и съм ти длъжник. Ти трябва да знаеш, че не е искал да те изостави. Приел е моя случай, само защото името ти се споменавало в досието ми.

Устните й се разделиха. Когато поклати глава, блестящите кристали на огърлицата й блеснаха като звезди.

— Не знам какво да правя с тази информация, Саймън. Какво трябва да направя?

— Не знам — отвърна Саймън. Имаше чувството, че някои забива пирони в главата му. — Но мога да ти кажа, че аз съм последният човек на този свят, който може да ти даде съвет за любовния ти живот — той притисна ръка към челото си. — Ще изляза навън. Да подишам малко свеж въздух. Джордан е там на масата, ако искаш да говориш с него.

Той махна с ръка към масите и после обърна гръб на питащите го очи, на очите на всички в залата, на приповдигнатите гласове и смеха, и се запъти към вратата.

 

 

Клеъри бутна вратата, която водеше към терасата и отвън я посрещна струя студен въздух. Тя потръпна, прииска й се да беше взела палтото си, но нямаше желание да се върне до масата. Излезе навън и затвори вратата след себе си.

Терасата беше просторна, с настилка от плоски камъни и парапет от ковано желязо. Тръстикови факли горяха в големи калаени съдове, но не можеха да затоплят въздуха, което вероятно обясняваше защо на терасата нямаше никого, освен Джейс. Той стоеше до парапета и гледаше реката.

Клеъри искаше да изтича към него, но се поколеба. Джейс носеше тъмен костюм, сакото над бялата риза бе разкопчано, главата му беше наклонена настрани. Никога не го беше виждала облечен така — изглеждаше по-възрастен и малко по-резервиран. Вятърът, идващ от реката, разроши косата му и тя си спомни как Джейс се беше оставил да бъде ухапан от Саймън, рискувайки живота си за нея.

— Джейс — извика го тя.

Той се обърна, погледна я и се усмихна. Клеъри познаваше тази усмивка и това явно отключи нещо вътре в нея, освободи я, тя изтича по камъните и се хвърли към него. Той я вдигна и я задържа във въздуха дълго време, лицето му беше заровено във врата й.

— Ти си добре — каза тя най-накрая, когато я пусна и изтри припряно сълзите, които се бяха търкулнали от очите й. — Искам да кажа… Мълчаливите братя нямаше да те пуснат, ако не си добре… Но нали казаха, че ритуалът изисква много време? Дни?

— Не отне толкова — той постави ръце от двете страни на лицето й и й се усмихна. Зад него мостът Куинсбъроу се извисяваше над реката. — Знаеш какви са Мълчаливите братя. Винаги правят от мухата слон. Всъщност церемонията не беше нищо особено — той се усмихна. — Чувствах се малко глупаво, защото е предназначена за бебета. През цялото време си мислех как искам да приключим по-бързо, за да мога да те видя в сексапилната ти коктейлна рокля. Това ме крепеше — той се усмихна, очите му я оглеждаха от горе до долу. — И, да ти кажа, не съм разочарован. Великолепна си.

— И ти изглеждаш доста добре — тя се засмя през сълзи. — Дори не знаех, че имаш костюм.

— Нямах. Трябваше да си купя — той плъзна палци по скулите й, където сълзите бяха оставили мокри следи. — Клеъри…

— Защо излезе на терасата? — попита тя. — Ужасно студено е. Не искаш ли да влезем вътре?

Той поклати глава.

— Исках да говоря с теб насаме.

— Е, казвай — промълви Клеъри. Махна ръцете му от лицето си и ги постави на кръста си. Изпитваше огромна нужда са го чувства до себе си. — Има ли някакъв проблем? Ще се оправиш ли? Моля те, не крий нищо. След всичко, което се случи, трябва да си се убедил, че се справям с лошите новини — осъзнаваше, че бърбори нервно, но не можеше да спре. Сърцето й сякаш биеше с хиляда удара в минута. — Искам само да си добре — каза тя колкото може по-спокойно.

Златните му очи потъмняха.

— Разглеждах нещата в кутията. Онази, която е била на баща ми. Но не почувствах нищо. Писмата, снимките… Не познавам онези хора. За мен те не са истински. А Валънтайн беше истински.

Клеъри примигна; не очакваше да каже това.

— Не забравяй, че трябва да мине време…

Той дори сякаш не я чу.

— Ако бях Джейс Моргенстърн, щеше ли да ме обичаш. Ако бях Себастиан, щеше ли да ме обичаш?

Тя стисна ръцете му.

— Ти не би могъл да бъдеш такъв.

— Ако Валънтайн беше направил с мен онова, което е направил със Себастиан, щеше ли да ме обичаш?

Въпросът беше настоятелен и тя не можеше да разбере защо. Клеъри каза:

— Но тогава нямаше да бъдеш ти.

Той задържа дъха си, сякаш думите й го бяха наранили… но защо? Това беше истината. Той не беше Себастиан. Той беше той.

— Не знам кой съм — отвърна Джейс. — Гледам се в огледалото и виждам Стивън Херондейл, но се държа като Лайтууд и говоря като баща ми… като Валънтайн. Виждам кой съм в твоите очи и се опитвам да бъда този човек, защото ти вярваш в него и, според мен, вярата може да ме превърне в човека, когото искаш.

— Ти си човекът, когото искам. Винаги си бил — каза Клеъри, но имаше чувството, че говори в празна зала. Сякаш Джейс не можеше да я чуе, независимо колко пъти му казваше, че го обича. — Разбирам. Имаш чувството, че не знаеш кой си, но аз знам. Знам. И един ден и ти ще разбереш. И не се тревожи, че дотогава ще ме загубиш. Това никога няма да се случи.

— Има един начин… — Джейс вдигна очи към нейните. — Дай ми ръката си.

Изненадана, Клеъри протегна ръка и си спомни първия път, когато я беше взел. Сега на нея имаше руна — отворено око. Едно време той напразно беше търсил и не я беше намерил. Сега той обърна ръката й и оголи китката й.

Клеъри потръпна. Вятърът от реката сякаш проникваше в костите й.

— Джейс, какво правиш?

— Помниш ли какво ти казах за сватбите на ловците на сенки? Как, вместо пръстени, си поставяме руни за любов и вярност? — погледна я с широко отворени и уязвими очи под гъстите си златни мигли. — Искам да ти поставя знак, който ще ни обвърже завинаги, Клеъри. Знакът е малък, но няма да изчезне. Съгласна ли си?

Тя се поколеба. Постоянна руна на такава млада възраст — майка й щеше да побеснее. Но нямаше избор, явно нищо друго не можеше да го убеди. Може би така щеше да успее. Мълчаливо извади стилито си и му го подаде. Той го взе и прокара пръсти по нейните. Сега тя трепереше още повече, беше премръзнала навсякъде, освен на местата, където я докосваше. Той обхвана ръката й със своята и нежно докосна кожата й със стилито; движеше го леко и после, когато тя нищо не каза, натисна по-силно. Беше й ужасно студено и изгарянето, което стилито й причини, беше почти приятно. Тя гледаше как тъмните линии се заизвиваха от върха му и образуваха структура от непрекъснати, ъгловати линии.

Внезапно изпита тревога и нервите й се опънаха. Структурата на руната не говореше за любов и преданост, у нея имаше нещо друго, нещо тъмно, нещо, което нашепваше за контрол и подчинение, за загуба и тъмнина. Беше ли объркал руната? Но това беше Джейс, със сигурност знаеше какво прави. И все пак нагоре по ръката й, от мястото, където стилито я докосваше, плъзна скованост — болезнено изтръпване, сякаш нещо разбуди нервните й окончания. Почувства се замаяна, земята под тях започна да се движи…

— Джейс — гласът й се извиси от притеснение. — Джейс, мисля, че бъркаш…

Той пусна ръката й. Държеше стилито със същата грация, с която би държал и оръжие.

— Съжалявам, Клеъри — каза той. — Наистина искам да сме обвързани завинаги. Никога не бих излъгал за това.

Тя отвори уста да го попита какво, по дяволите, иска да каже, но думи не излязоха. Тъмнината нахлуваше прекалено бързо. Последното нещо, което усети, докато падаше, бяха ръцете на Джейс.

 

 

След като сякаш цяла вечност се размотаваше на — според него — изключително скучното парти, накрая Магнус намери Алек сам на една маса в ъгъла, зад букет от изкуствени бели рози. На масата имаше няколко чаши с шампанско, повечето наполовина пълни, сякаш минаващите гости ги бяха оставили там. Алек изглеждаше самотен. Беше подпрял брадичка на ръцете си и гледаше мрачно в празното пространство. Той не вдигна поглед, дори когато Магнус издърпа с крак стола срещу него, завъртя го и седна, поставяйки ръце на дългата облегалка.

— Искаш ли да се върнем във Виена? — попита той.

Алек не отговори, продължи да гледа в нищото.

— А може да отидем и другаде — каза Магнус. — Където кажеш. В Тайланд, Южна Африка, Бразилия, Перу… О, чакай, не, забранено ми е да ходя в Перу. Бях забравил за това. Дълга история, но пък е забавна. Искаш ли да я чуеш?

Изражението на Алек говореше, че не му беше до това. Многозначително той се обърна и погледна към другата част на залата, сякаш струнният квартет върколаци го очароваше.

Тъй като Алек не му обръщаше внимание, Магнус реши да се позабавлява и започна да променя цвета на шампанското в чашите на масата. Направи едната синя, следващата розова и работеше върху зелената, когато Алек се протегна през масата и го удари по ръката.

— Престани — каза той. — Всички зяпат.

Магнус погледна пръстите си, от които излизаха сини искри. Може би беше прекалено очевидно. Той стисна юмруци.

— Добре, но трябва да правя нещо, за да не умра от скука, а ти не ми говориш.

— Не — каза Алек. — Искам да кажа, че ти говоря.

— О! — възкликна Магнус. — Попитах те дали искаш да отидем във Виена, в Тайланд или на луната и не си спомням да ми отговори.

— Не знам какво искам — Алек наведе глава и се заигра с една изоставена пластмасова вилица. Въпреки че очите му гледаха упорито надолу, бледосиният им цвят се виждаше и през спуснатите му клепачи, които бяха светли и тънки като пергамент. Магнус винаги беше смятал хората за по-красиви от всички други живи създания на земята и често се чудеше защо. След няколко години той ще се промени, беше казала Камила. Но именно смъртността ги правеше такива, каквито са, тя беше яркият пламък. „Смъртта е майка на красотата“, както беше казал поетът. Той се зачуди дали ангелът някога е мислил да направи верните си хора нефилимите безсмъртни. Но не, колкото и силни да бяха, те падаха, както хората са падали в битките през вековете. — Пак имаш онова изражение — каза Алек раздразнено и погледна през миглите си. — Сякаш гледаш нещо, което аз не мога да видя. За Камила ли си мислиш?

— Не точно — отвърна Магнус. — Каква част от разговора ми с нея успя да чуеш?

— По-голямата — Алек бодна покривката с вилицата. — Бях на вратата. Чух достатъчно.

— Май не е било достатъчно — Магнус се вгледа във вилицата, тя изхвръкна от ръката на Алек и полетя през масата към него. Той я хвана и каза: — Спри да нервничиш. Какво от нещата, които казах на Камила, те притесни толкова много?

Алек вдигна сините си очи.

— Кой е Уил?

Магнус се засмя леко.

— Уил. Мили Боже! Беше много отдавна. Уил беше ловец на сенки като теб. И да, той наистина приличаше на теб, но ти нямаш абсолютно нищо общо с него. По-скоро Джейс е като Уил, говоря за характера. А и отношенията ми с теб са съвсем различни от онези, която имах с Уил. Това ли те притеснява?

— Не ми харесва мисълта, че си с мен, само защото приличам на някакъв мъртвец, когото си харесвал.

— Не съм казвал такова нещо. Камила го намекна. Тя е майстор на намеците и манипулациите. Винаги е била такава.

— Ти не й каза, че греши.

— Ако й позволиш, Камила ще те атакува на всеки фронт. Ако се опиташ да се защитиш за нещо, тя ще те нападне за друго. Единственият начин да се справиш с нея е да не й обръщаш внимание.

— Тя каза, че красивите момчета са твоята гибел — рече Алек. — Прозвуча сякаш съм поредния в дългия списък на момчета играчки. Един умира или си заминава, ти си намираш следващия. Аз съм нищо. Аз съм… ежедневие.

— Александър…

— Което — продължи Алек и отново се втренчи в покривката, — не е никак честно, защото за мен ти си всичко друго, но не и ежедневие. Промених целия си живот заради теб. За теб обаче всичко си е същото, нали? Явно това значи да живееш вечно. Нищо никога да няма значение.

— Уверявам те, че ти означаваш…

— Бялата книга — каза внезапно Алек. — Защо я искаше толкова силно?

Магнус го погледна объркано.

— Знаеш защо. Това е много могъща книга със заклинания.

— Но я искаше заради нещо определено, нали? Заради някакво заклинание? — Алек си пое накъсано въздух. — Не е нужно да отговаряш, по лицето ти личи, че е вярно. То… заклинанието може да ме направи безсмъртен, нали?

Това разтърси Магнус до мозъка на костите му.

— Алек — прошепна той. — Не. Не, аз… аз не бих направил такова нещо.

Алек го прониза със сините си очи.

— Защо не? Защото през всичките тези векове и при всичките си връзки никога не си се опитвал да направиш някого безсмъртен като теб? Ако можеше да ме имаш завинаги, би ли ме искал?

— Разбира се! — каза Магнус, но осъзна, че почти крещи, и понижи глас. — Но ти не разбираш. Няма нищо безплатно. Цената на безсмъртието…

— Магнус? — Изабел бързаше към тях с телефон в ръка. — Магнус, трябва да говоря с теб.

— Изабел — по принцип Магнус харесваше сестрата на Алек. Но не и в момента. — Прекрасна, чудесна Изабел. Би ли се разкарала, ако обичаш? Моментът наистина не е подходящ.

Изабел премести поглед от Магнус към брат си и после отново се обърна към Магнус.

— Значи не искаш да ти кажа, че Камила току-що е избягала от Храма и че майка ми настоява да отидеш в Института незабавно и да им помогнеш да я намерят?

— Не — каза Магнус. — Не искам да ми го казваш.

— Е, лошо — отвърна Изабел. — Защото това е истината. Не си длъжен да ходиш, но…

Тя не довърши изречението, но Магнус знаеше какво иска да каже. Ако не отидеше, Клейва щеше да заподозре, че той има нещо общо с бягството на Камила, а това беше последното нещо, което му трябваше. Мерис щеше да побеснее и да опява заради връзката му с Алек дори още повече. А и…

— Тя е избягала? — попита Алек. — Никой никога не е бягал от Храма.

— Е — каза Изабел, — сега вече има избягал.

Алек се свлече още повече на стола си.

— Върви — каза той. — Случаят е спешен. Просто върви. По-късно ще говорим.

— Магнус… — Изабел сякаш се извиняваше, но гласът й беше настоятелен.

— Добре — Магнус се изправи. — Но — добави той, спря до стола на Алек и се наведе към него, — ти не си ежедневие.

Алек поруменя.

— Щом казваш — отвърна той.

— Да — каза Магнус, обърна се и тръгна след Изабел към изхода.

 

 

Отвън, на безлюдната улица, Саймън се облегна на обвитата с бръшлян тухлена стена на „Айрънуъркс“ и се вгледа в небето. Светлините на моста засенчваха звездите и се виждаше единствено плътна чернота. Изведнъж силно му се прииска да можеше да вдиша студения въздух, за да прочисти главата си, да можеше да го усети върху лицето си, върху кожата си. Беше само по една тънка блуза, но това нямаше значение. Не можеше да усети студа и дори малко по малко, с всеки изминал ден, ставаше все по-трудно да си спомни какво е да трепериш от студ, споменът му се изплъзваше като нещо случило се в друг живот.

— Саймън?

Той замръзна на място. Този глас, тих и познат, носещ се като нишка в студения въздух. Усмихни се. Това беше последното нещо, което му беше казала.

Но това не беше възможно. Тя беше мъртва.

— Няма ли да ме погледнеш, Саймън? — гласът й беше тих, както винаги, беше като дихание. — Аз съм тук.

Ужас започна да пълзи нагоре по гръбнака му. Той отвори очи и завъртя бавно глава.

Морийн стоеше в кръга светлина, който хвърляше една улична лампа на самия ъгъл на булевард „Върнън“. Беше облечена с дрехите, с които сигурно е била погребана. Дълга бяла непорочна рокля. Косата й падаше права по раменете й и блестеше в жълто на светлината на лампата. По нея все още имаше пръст. На краката й имаше малки бели чехли. Лицето й бе смъртно бяло, с кръгове руж по бузите, а устата й беше обагрена в тъмно червено, сякаш нарисувана с маркер.

Колената на Саймън омекнаха. Той се плъзна по стената, на която се облягаше, седна на земята и сви колене. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Морийн се закикоти тихо, типично по момичешки, и излезе от светлия кръг. Тръгна към него и погледна надолу. На лицето й беше изписано развеселено задоволство.

— Знаех, че ще се изненадаш — каза тя.

— Ти си вампир — каза Саймън. — Но… как? Не го направих аз. Знам, че не съм.

Морийн поклати глава.

— Не беше ти. Но се случи заради теб. Те мислеха, че съм ти гадже. Отвлякоха ме от стаята ми през нощта и ме държаха в клетка цял ден. Казаха ми да не се притеснявам, защото ще дойдеш. Но ти не дойде. Така и не се появи.

— Не знаех — гласът на Саймън заглъхна. — Щях да дойда, ако знаех.

Морийн отметна русата си коса над рамо с жест, който внезапно и болезнено напомни на Саймън за Камила.

— Няма значение — каза тя с детския си гласец. — Когато слънцето залезе, ми казаха, че мога да умра или да избера да живея така. Като вампир.

— И си избрала това?

— Не исках да умирам — каза тя. — Сега ще съм красива и млада завинаги. Мога да стоя будна цяла нощ и няма нужда да се прибирам. А и тя се грижи за мен.

— За кого говориш? Коя е тя? Камила ли имаш предвид? Виж, Морийн, тя е луда. Не я слушай — Саймън се изправи залитайки. — Ще ти помогна. Ще намерим къде да отидеш. Ще те науча да бъдеш вампир…

— О, Саймън — тя се усмихна и той видя идеална редица малки бели зъби. — Не мисля, че и ти знаеш как да бъдеш вампир. Не искаше да ме ухапеш, но го направи. Помня. Очите ти станаха целите черни, като на акула, и ти ме ухапа.

— Толкова съжалявам. Ако ми позволиш да ти помогна…

— Можеш да дойдеш с мен. Така ще ми помогнеш.

— Да дойда с теб къде?

Морийн се огледа нагоре и надолу по празната улица. Приличаше на призрак в тънката бяла рокля. Вятърът духаше около тялото й, но тя очевидно не чувстваше студ.

— Ти беше избран. Защото си Дневен вампир — каза тя. Онези, които са отговорни за това, искат теб. Но вече знаят, че носиш Знака. Не могат да те хванат, освен ако ти не пожелаеш да отидеш при тях. Затова ме изпратиха при теб — тя наклони глава като птица. — Аз може и да не съм ти скъпа, но следващият път ще е твой любим човек. Ще продължат да отвличат хора, които обичаш, докато накрая не остане никой. Така че по-добре ела с мен и разбери какво искат.

— Ти знаеш ли? — попита Саймън. — Знаеш ли какво искат?

Тя поклати глава. Беше толкова бледа под светлината на лампата, че изглеждаше почти прозрачна, сякаш той можеше да погледне през нея. Както, предположи Саймън, изглеждаше и самият той.

— Има ли значение? — каза тя и протегна ръка.

— Не. Може би няма — рече и пое ръката й.