Касандра Клеър
Град на паднали ангели (14)

14.
В какво се превръщат мечтите

Джейс се мяташе неспокойно на тясното легло в Града на тишината. Той не знаеше къде спят Братята, а и те не изглеждаха склонни да разкрият това пред него. Единственото място, където можеше да легне, беше в една от килиите под Града, където обикновено държаха затворниците. Оставиха вратата отворена, за да не се чувства като в затвор, но каквото и въображение да имаше човек, мястото не би могло да бъде наречено приятно.

Въздухът беше тежък и задушен, беше съблякъл тениската си и лежеше върху завивките само по дънки, но и така му беше прекалено горещо. Стените имаха матово сив цвят и някой беше издълбал буквите Дж. Г. в камъка над рамката на леглото. В напуканото огледало се виждаше собственото му изкривено отражение и мивката. Да не говорим, че това помещение събуди у него повече от неприятни спомени.

Братята влизаха и излизаха от съзнанието му през цялата нощ, докато накрая той се почувства като окъсан парцал. Тъй като всичко се пазеше в голяма тайна, нямаше представа дали са постигнали някакъв напредък. Те изобщо не изглеждаха доволни, но Братята винаги бяха такива.

Той знаеше, че истинският тест е сънят. Какво щеше да сънува? Въртеше се, заровил лице в ръцете си. Не мислеше, че ще понесе още един сън, в който наранява Клеъри. Мислеше, че ще загуби разсъдъка си и това го плашеше. Никога не се беше страхувал от смъртта, но мисълта, че ще полудее, беше най-лошото, което можеше да си представи. Единственият начин да разбере това обаче, беше да заспи. Той затвори очи и се насили да сънува.

Заспа и засънува.

Намираше се в долината в Идрис, където се би със Себастиан и едва не загина. Беше есен, не разгара на лятото, както последния път, когато беше там. Листата бяха обагрени в златно и кафяво, в оранжево и червено. Той стоеше на брега на малка река — по-скоро поток, — която разделяше долината на две. В далечината към него се приближаваше някой, който той още не можеше да види ясно, но фигурата крачеше открито и целеустремено.

Беше абсолютно сигурен, че е Себастиан, но едва когато фигурата се приближи, успя да види по-ясно и осъзна, че не е възможно да е той. Себастиан беше висок, по-висок от Джейс, а този човек беше дребен — лицето му оставаше в сянка, но беше с глава или две по-нисък от Джейс. Беше слаб с кльощави детски рамене и кокалести китки, стърчащи от прекалено късите ръкави на блузата му.

Макс.

Образът на по-малкия му брат го зашемети и той падна на колене върху зелената трева. От падането не го заболя. Всичко беше някак неясно като в сън, каквото всъщност си беше. Макс изглеждаше както обикновено. Момче с кокалести колена, на прага на порастването и раздялата с детството. Но той никога нямаше да порасне.

— Макс — каза Джейс. — Макс, толкова съжалявам.

— Джейс — Макс стоеше на едно място. Излезе слаб вятър и отвя кафявата коса от лицето му. Очите му зад очилата бяха сериозни. — Не съм тук заради себе си — каза той. — Не съм тук, за да те преследвам или да те карам да се чувстваш виновен.

Разбира се, прозвуча глас в главата на Джейс. Макс винаги те е обичал, винаги ти се е възхищавал и е вярвал, че си чудесен.

— Сънищата, които имаш, са послания — каза Макс.

— Сънищата са повлияни от демон, Макс. Мълчаливите братя казаха…

— Те грешат — рече бързо Макс. — Сега те са съвсем малко на брой и силата им е по-слаба от преди. Сънищата трябва да ти кажат нещо. Не ги интерпретираш правилно. Те не те карат да нараниш Клеъри. Предупреждават те, че вече си я наранил.

Джейс поклати бавно глава.

— Не разбирам.

— Ангелите ме изпратиха да говоря с теб, защото аз те познавам — каза Макс с ясен детски глас. — Знам как се държиш с хората, които обичаш, и че никога не би ги наранил съзнателно. Ти обаче още не си се освободил напълно от влиянието на Валънтайн. Гласът му още ти нашепва; ти не осъзнаваш, че го чуваш, но е така. Сънищата ти казват, че докато не убиеш тази част от себе си, не можеш да бъдеш с Клеъри.

— Тогава ще я убия — отвърна Джейс. — Ще направя каквото трябва. Само ми кажи какво.

Макс му отправи ясна, светла усмивка и му подаде нещо. Беше кама със сребърна дръжка — камата със сребърната дръжка на Стивън Херондейл, онази, от кутията. Джейс веднага я позна.

— Вземи това — каза Макс. — И я обърни срещу себе си. Онази част от теб, която е с мен в този сън, трябва да умре. Другата част, която после ще се въздигне, ще бъде пречистена.

Джейс пое ножа.

Макс се усмихна.

— Добре. От тази страна има много хора, които се тревожат за теб. Баща ти е тук.

— Не Валънтайн…

— Истинският ти баща. Той ме накара да ти предам да използваш камата. Тя ще прореже всичко нечисто в душата ти.

Макс се усмихна като ангел, когато Джейс насочи камата с острието към себе си. В последния момент обаче Джейс се поколеба. Ситуацията много приличаше на онзи път, когато Валънтайн го беше пробол в сърцето. Той вдигна острието и направи дълъг разрез на дясната си ръка от лакътя до китката. Нямаше болка. Прехвърли ножа в лявата си ръка и направи същото и с другата. Кръв рукна от дългите разрези по ръцете му, по-червена от кръвта в истинския живот, кръв с цвят на рубин. Тя се стече по кожата му и закапа по тревата.

Чу как Макс изпусна тихо дъха си. Момчето се наведе и докосна кръвта с пръстите на дясната си ръка. Когато се изправи и вдигна ръка, пръстите му блестяха в алено. Направи една стъпка към Джейс, после друга. От това разстояние Джейс ясно виждаше лицето на Макс — гладката му детска кожа, прозрачните му клепачи, очите му — Джейс не помнеше да е имал толкова тъмни очи. Макс постави ръка върху кожата на гърдите на Джейс, точно над сърцето му и с кръвта започна да рисува руна. Джейс не я беше виждал преди, ъглите й се припокриваха и имаха странни форми.

Когато приключи, Макс отпусна ръка и отстъпи. Главата му се наклони на една страна, сякаш художник гледа творбата си. Внезапен пристъп на агония премина през Джейс. Кожата на гърдите му сякаш пламна. Макс стоеше, наблюдаваше го с усмивка и тръскаше ръка.

— Боли ли, Джейс Лайтууд? — попита той, но гласът вече не беше на Макс, а на някого другиго, висок и дрезгав, и познат.

— Макс… — прошепна Джейс.

— Както си причинявал болка, така болка ще ти бъде причинена — каза Макс, чието лице започна да потръпва и да се променя. — Както си причинявал мъка, така мъка ще ти бъде причинена. Сега си мой, Джейс Лайтууд. Мой си.

Болката беше ослепителна. Джейс падна напред, ръцете деряха гърдите му и над него се спусна тъмнина.

 

 

Саймън седна на дивана с лице в ръцете си. Главата му бучеше.

— Аз съм виновен — каза той. — Със същия успех можех да убия Морийн, докато пиех от кръвта й. Тя е мъртва заради мен.

Джордан се излегна на дивана срещу него. Беше с дънки и зелена тениска, върху блуза с дълъг ръкав, с дупки по маншетите. Беше мушнал палци в дупките и късаше плата. Около врата му проблясваше златният медальон на претор лупус.

— Стига — каза той. — Нямаше как да знаеш. Тя беше добре, когато я качих в таксито. Онези сигурно са я хванали и са я убили по-късно.

На Саймън му се зави свят.

— Но аз я ухапах. Тя няма да се съживи, нали? Няма да стане вампир?

— Не. Хайде, нали знаеш каква е процедурата? Трябваше да й дам да пие от кръвта ти, за да стане вампир. Ако беше пила от кръвта ти и после беше умряла, да, щяхме да обикаляме гробището с кол в ръка. Но случаят не е такъв. Мислех, че помниш тези неща.

Саймън усети вкуса на кисела кръв в гърлото си.

— Те са помислили, че е моя приятелка — каза той. — Предупредиха ме, че ще я убият, ако не отида, и когато не съм отишъл, са прерязали гърлото й. Сигурно е чакала цял ден, чудела се е дали ще отида. Надявала се е да отида… — стомахът му се разбунтува и той се наведе; дишаше тежко и се опитваше да не повърне.

— Да — отвърна Джордан, — но въпросът е кои са те? — той погледна сериозно Саймън. — Мисля, че е време да се обадиш в Института. Не обичам ловците на сенки, но съм чувал, че разследват случаите изключително внимателно. Може би ще имат някаква информация за адреса от бележката.

Саймън се колебаеше.

— Хайде — каза Джордан. — Направи достатъчно за тях. Позволи им и те да направят нещо за теб.

Саймън сви рамене и отиде за телефона си. Когато се върна в дневната, набра номера на Джейс. Изабел го вдигна на второто позвъняване.

— Пак ли ти?

— Съжалявам — каза Саймън неловко. Очевидно малката им интерлюдия в Храма не я беше размекнала толкова, колкото той се надяваше. — Търсех Джейс, но май ще трябва да говоря с теб…

— Чаровен, както винаги — каза Изабел. — Мислех, че Джейс е с теб.

— Не е — Саймън почувства безпокойство. — Кой ти каза това?

— Клеъри — отвърна Изабел. — Може би се опитват да откраднат малко време заедно — тя не звучеше притеснена, което бе логично; Клеъри е последният човек, който би излъгал за местонахождението на Джейс, ако той имаше някакви неприятности. — Не че има значение. Джейс е оставил телефона в стаята си. Ако го видиш, напомни му, че довечера трябва да дойде на партито в „Айрънуъркс“. Ако не се появи, Клеъри ще го убие.

Саймън почти беше забравил, че той също трябваше да отиде на партито.

— Добре — отвърна той. — Виж, Изабел. Имам един проблем.

— Казвай. Харесвам проблемите.

— Не съм сигурен, че ще харесаш този — каза той колебливо и набързо й обясни ситуацията. Тя ахна тихо, когато й разказа как бе ухапал Морийн; Саймън усети как гърлото му се стегна.

— Саймън — прошепна тя.

— Знам, знам — каза той нещастно. — Мислиш ли, че не съжалявам? Дори много повече.

— Ако я беше убил, щеше да нарушиш Закона. Щеше да станеш престъпник. Аз трябваше да убия теб.

— Но не го направих — каза той и гласът му потрепери. — Не го направих. Джордан се кълне, че е била добре, когато я е качил в таксито. А и във вестника пише, че гърлото е прерязано. Не съм го направил аз. Бил е някой друг, за да се добере до мен. Но не знам защо.

— Не сме приключили с този въпрос — гласът й беше твърд. — Но първо отиди да вземеш бележката, която са ти оставили. Искам да ми я прочетеш.

Саймън направи каквото му каза и беше възнаграден с рязко поемане на въздух от страна на Изабел.

— Знаех, че адресът ми звучи познато — каза тя. — Клеъри ме накара да се срещнем там вчера. Това е адресът на църква в центъра. Щабът на някаква демонична секта.

— Какво може да иска една демонична секта от мен? — попита Саймън и в замяна Джордан го изгледа любопитно, той все пак чуваше само половината разговор.

— Не знам. Ти си Дневен вампир. Имаш откачени сили. Примамлива мишена за лунатици и черни магьосници. Просто така стоят нещата. — Изабел можеше да прояви малко повече съчувствие, помисли си Саймън. — Виж, нали ще дойдеш на партито в „Айрънуъркс“? Ще се видим там и ще обсъдим следващата си стъпка. И ще кажа на мама какво се е случило с теб. Те вече разследват църквата Талто и ще добавят тази информация към останалите.

— Сигурно ще дойда — каза Саймън. Последното нещо, което му се искаше да направи, е да ходи на парти.

— И доведи и Джордан — каза Изабел. — Бодигардът ти ще ни е от полза.

— Не мога. Мая ще бъде там.

— Аз ще говоря с нея — отвърна Изабел. Прозвуча по-уверена, отколкото Саймън би бил на нейно място. — Ще се видим там.

Тя затвори. Саймън се обърна към Джордан, който лежеше на дивана, подпрял глава на една от плетените възглавници.

— Колко от разговора успя да разбереш? — попита той.

— Достатъчно, за да знам, че довечера ще ходим на парти — отвърна Джордан. — Чух за купона в „Айрънуъркс“. Но не съм от глутницата на Гароуей, така че не съм поканен.

— Май ще трябва да дойдеш като моя дама — Саймън пъхна телефона обратно в джоба си.

— Уверен съм в мъжествеността си, така че това не ме притеснява — каза Джордан. — Но не е зле да потърсим какво да облечем — провикна се той, когато Саймън тръгна към стаята си. — Искам да бъдеш красив.

 

 

Преди години, когато Лонг Айлънд Сити беше център на индустрията, а не моден квартал, пълен с художествени галерии и заведения, „Айрънуъркс“ беше текстилна фабрика. Сега представляваше огромна тухлена сграда, чийто интериор беше превърнат в празно, но красиво пространство. Подът бе направен от припокриващи се квадрати шлифована стомана; тънки стоманени греди се извиваха до тавана и бяха обвити с малки бели лампички. Стълбище от ковано желязо, украсено с висящи растения, се виеше на спирала до балкона горе. Огромен стъклен таван разкриваше гледка към нощното небе. Отвън дори имаше тераса, която се извисяваше над Ийст Ривър и разкриваше фантастична гледка към Фифти Найнт Стрийт Бридж — мостът блестеше, опънат като копие от Куинс до Манхатън.

Върколаците от глутницата на Люк бяха надминали себе си в украсата. Имаше изкусно подредени огромни глинени вази с бели цветя с дълги дръжки; маси с бели покривки, разположени в кръг около издигната сцена, на която струнен квартет върколаци свиреше класическа музика. На Клеъри й се прииска Саймън да беше тук, беше убедена, че „Струнен квартет вълколак“ би било чудесно име за групата.

Тя вървеше от маса на маса и подреждаше неща, които нямаха нужда от подреждане, играеше си с цветята и оправяше сребърните прибори, които всъщност си бяха добре. Досега бяха пристигнали малко гости, а тя не познаваше никого от тях. Майка й и Люк стояха до вратата, поздравяваха пристигащите и се усмихваха. Люк изглежда се чувстваше неудобно в костюм, а Джослин блестеше в разкроената си синя рокля. След събитията през последните няколко дни, й беше приятно да види майка си щастлива, макар че Клеъри се питаше доколко е искрена и до каква степен беше поза. Устните на Джослин бяха сковани и това притесни Клеъри — наистина ли беше щастлива или се усмихваше, въпреки болката?

Не че Клеъри се чувстваше по-различно. Каквото и да правеше, не можеше да спре да мисли за Джейс. Какво правеха Мълчаливите братя с него? Той добре ли е? Щяха ли да успеят да решат проблема с него, да блокират влиянието на демона? Беше прекарала безсънна нощ, лежеше вперила поглед в тъмнината на стаята си и се притесняваше, докато накрая буквално й стана лошо.

Повече от всичко й се искаше той да е тук. Сама беше избрала роклята си за тази вечер — толкова светло златна, че изглеждаше почти бяла и беше по-прилепнала по тялото й от обичайните й дрехи — с надеждата, че на Джейс ще му хареса, а сега той нямаше да я види. Знаеше, че е глупаво да се тревожи за такова нещо; беше готова до края на живота си да ходи облечена с дрипи, ако това би помогнало на Джейс. А и той винаги й беше казвал, че е красива и не се оплакваше, че често се обличаше с дънки и маратонки. Въпреки това си мислеше, че сега щеше да я хареса.

Докато тази вечер стоеше пред огледалото, почти се беше почувствала красива. Майка й винаги казваше, че се е развила малко по-късно и докато гледаше собственото си отражение, Клеъри се зачуди дали и с нея няма да стане така. Вече не беше плоска като дъска — миналата година смени сутиена си с един номер по-голям — и, ако присвиеше очи, й се струваше, че вижда… да, определено имаше ханш. Имаше извивки. Малки, но и това беше нещо.

Бижутата й бяха семпли, много изчистени.

Тя вдигна ръка и докосна пръстена на Моргенстърн на верижката около врата й. Едва тази сутрин я беше сложила отново, за първи път от няколко дни. Имаше чувството, че беше нещо като негласен жест на доверие към Джейс, начин да заяви верността си, независимо дали той го съзнаваше или не. Беше решила да я носи, докато го види отново.

— Клариса Моргенстърн? — каза тих глас зад рамото й.

Клеъри се обърна изненадано, гласът не й беше познат.

Видя слабо, високо момиче, което изглеждаше на около двайсет години. Кожата й беше с цвят на мляко и под нея прозираха яркозелени вени, русата й коса имаше същия зеленикав оттенък. Очите й бяха наситено сини и мраморни, и облечена с малка синя рокля, толкова тънка, че Клеъри имаше чувството, че момичето замръзва от студ. Споменът постепенно изплува от дълбините на съзнанието й.

— Кейли — каза бавно Клеъри, когато позна феята сервитьорка от „При Таки“, която беше сервирала на нея и семейство Лайтууд повече от един път. През главата й пробяга спомена, че между Кейли и Джейс някога беше имало нещо. Това обаче изглеждаше незначително на фона на всичко останало и тя не му обърна внимание. — Не знаех… Познаваш Люк?

— Не ме бъркай с гостите на това тържество — каза Кейли, слабата й ръка махна неопределено във въздуха. — Моята господарка ме прати да те открия, не да присъствам на забави — тя надникна любопитно през рамото й, сините и очи блестяха. — Досега не се бях замисляла, че майка ти се омъжва за върколак.

Клеъри вдигна вежди.

— И?

Кейли я изгледа от горе до долу леко развеселено.

— Господарката ми каза, че си много упорита, въпреки малкия си размер. В кралския двор биха те гледали от високо заради ниския ти ръст.

— Не сме в кралския двор — каза Клеъри — И не сме в „При Таки“. И, тъй като ти идваш при мен, имаш пет секунди да ми кажеш какво иска кралицата на феите. Не я харесвам особено и не съм в настроение за игричките й.

Кейли посочи с тънък пръст със зелен нокът шията на Клеъри.

— Господарката ми каза да те попитам защо носиш пръстена на Моргенстърн. От уважение към баща ти ли?

Ръката на Клеъри се стрелна към шията й.

— Заради Джейс… Защото Джейс ми го даде — каза тя, преди да успее да се спре и после се ядоса на привързаността си. Не беше никак умно да казва на кралицата на феите повече от необходимото.

— Но той не е от семейство Моргенстърн — каза Кейли, — а от семейство Херондейл и те имат свой, собствен пръстен. С изображение на чапли, а не на утринни звезди. Това няма ли да му подхожда повече? Душа, която се извисява като птица в полет, вместо да пада като Луцифер?

— Кейли — изръмжа Клеъри през зъби. — Какво иска кралицата на феите?

Момичето фея се засмя.

— Тя иска само да ти даде това — и отвори дланта си. Беше малко сребърно звънче с халка на края на дръжката, така че да може да се постави на верижка. Когато Кейли протегна ръката си напред, звънчето звънна леко и сладко като дъжд.

Клеъри се сви.

— Не искам дарове от господарката ти — каза тя. — Те винаги са обвити с лъжи и очаквания. Няма да бъда длъжница на кралицата.

— Това не е дар — каза нетърпеливо Кейли. — С него можеш да я призовеш. Кралицата ти прощава упоритото държание. Очаква в скоро време да потърсиш помощта й. Тя е готова да ти помогне, ако я помолиш. Трябва само да звъннеш и слуга на двора ще дойде и ще те заведе при нея.

Клеъри поклати глава.

— Никога няма да звънна.

Кейли сви рамене.

— Тогава няма да ти струва нищо да го вземеш.

Като в сън Клеъри видя как собствената й ръка се протяга и пръстите й посягат към звънчето.

— Ти би направила всичко, за да го спасиш — каза Кейли, гласът й беше нежен и сладък, като звъна на звънчето. — Всичко, каквото и да ти струва това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?

В главата на Клеъри прозвучаха гласове от миналото:

„Някога питала ли си се какви неистини има в историята, която майка ти ти е разказвала, и какво я е накарало да ти я разкаже? Наистина ли вярваш, че знаеш всички тайни от миналото си?“

„Мадам Доротея каза, че Джейс ще се влюби в неподходящ човек.“

„Той още може да бъде спасен. Но ще е трудно.“

Звънчето звънна, когато Клеъри го взе и го стисна в ръка. Кейли се усмихна, сините й очи заблестяха като стъклени мъниста.

— Мъдър избор.

Клеъри се поколеба. Преди обаче да успее да върне звънчето на феята, тя чу някой да я вика и се обърна към майка си, която си проправяше път през тълпата. После се завъртя бързо обратно и не остана изненадана, когато видя, че Кейли я няма, че се е стопила като мъгла на утринното слънце.

— Клеъри — каза Джослин, когато стигна до нея, — търсих те. — После Люк ми показа къде си и видях, че стоиш съвсем сама. Всичко наред ли е?

„Стоиш съвсем сама“. Клеъри се зачуди какъв вид прах ползваше Кейли — майка й би трябвало да може да види през него.

— Добре съм, мамо.

— Къде е Саймън? Мислех, че ще дойде.

Разбира се, че ще попита първо за Саймън, помисли си Клеъри, не за Джейс. Въпреки че и Джейс трябваше да дойде и, като гадже на Клеъри, може би трябваше вече да е дошъл.

— Мамо — каза тя и млъкна. — Някога ще започнеш ли да харесваш Джейс?

Зелените очи на Джослин омекнаха.

— Забелязах, че го няма, Клеъри. Просто не знаех дали ти се говори за това.

— Искам да кажа — продължи Клеъри упорито, — има ли нещо, което той може да направи, за да те накара да го харесваш?

— Да. Да те направи щастлива — Джослин докосна леко лицето й и Клеъри стисна здраво ръка, усещайки как звънчето се впива в кожата й.

— Той ме прави щастлива. Но не може да контролира всичко на този свят, мамо. Стават разни неща… — Клеъри затърси подходящата дума. Как можеше да обясни, без да разкрие истината, че не Джейс я караше да се чувства нещастна, а това, което ставаше с него?

— Обичаш го толкова много — каза нежно Джослин. — Това ме плаши. Винаги съм искала да си в безопасност.

— А виж какво се получи — започна Клеъри, но спря. Моментът не беше подходящ да отправя обвинения към майка си или да се кара с нея, не и сега. Не и докато Люк ги наблюдаваше от вратата със светнало от любов и притеснение лице. — Само ако го познаваше… — каза тя отчаяно. — Но може би всички казват така за гаджетата си.

— Права си — каза Джослин, с което я изненада. — Не го познавам много добре. Когато го видя, ми напомня малко за майка му. Не знам защо… той не прилича на нея. Тя беше изключително красива и изглеждаше толкова уязвима, колкото и той…

— Уязвим? — учуди се Клеъри. Мислеше, че само тя беше забелязала уязвимостта на Джейс.

— О, да — каза Джослин. — Исках да я мразя, защото отне Стивън от Аматис, но незнайно как на човек винаги му се приискваше да защити Селин. Джейс притежава тази нейна черта — тя прозвуча замислено. — Може би просто защото на този свят красивите неща толкова лесно се чупят — тя отпусна ръката си. — Няма значение. Аз си имам моите спомени и те са си мои. Джейс не е длъжен да носи и това бреме. Ще ти кажа едно нещо обаче. Ако той не те обичаше както те обича, а това е изписано на лицето му, когато те погледне, нямаше да го търпя и един миг. Не забравяй това, когато ми се ядосаш.

Тя отмина възражението на Клеъри, че не е ядосана, с усмивка и потупване по бузата и тръгна към Люк, като преди това я помоли да се смеси с присъстващите. Клеъри кимна и не отвърна нищо; докато гледаше как майка й се отдалечава, имаше чувството, че звънчето прогаря дланта й като горяща кибритена клечка.

 

 

В района около „Айрънуъркс“ имаше главно складове и художествени галерии, беше от типа квартали, които оставаха безлюдни през нощта, така че Джордан и Саймън лесно намериха къде да паркират. Саймън изскочи от колата и видя, че Джордан вече е на тротоара и го гледаше критично.

Саймън не беше взел хубави дрехи, когато си тръгна от къщи. Нямаше нищо луксозно — само късо спортно яке, което някога е било на баща му, — така че двамата с Джордан цял следобед кръстосваха Ийст Вилидж за нещо прилично за обличане. Накрая бяха намерили стар костюм, марка „Дзеня“, в магазин на име „Любовта ще спаси света“. В него се продаваха най-вече блестящи ботуши с платформи и шалове „Пучи“ от шейсетте. Саймън заподозря, че Магнус си купува дрехите от там.

— Какво? — попита сега той и неловко придърпа ръкавите на сакото. Беше му леко тясно, но според Джордан никой нямаше да забележи, ако не го закопчаваше. — Толкова зле ли изглеждам?

Джордан сви рамене.

— Ако се погледнеш в огледало, то няма да се счупи. Само се питах дали си въоръжен. Искаш ли нещо? Кама, може би? — той леко отвори собственото си сако и Саймън видя нещо дълго и метално да проблясва в подплатата.

— Нищо чудно, че с Джейс толкова си паснахте. И двамата сте като шантави самоходни арсенали. — Саймън поклати глава загрижено, обърна се и тръгна към входа на „Айрънуъркс“, който беше от другата страна на улицата. Над него имаше широка златна тента, която хвърляше правоъгълна сянка върху тротоара, както и червен килим с избродиран златен вълк върху него. Нямаше как това да не развесели Саймън.

Облегната на един от стълбовете, които поддържаха тентата, стоеше Изабел. Беше вдигнала косата си и носеше дълга червена рокля с цепка отстрани, която разкриваше по-голямата част от крака й. Златни обръчи обвиваха дясната й ръка. Те приличаха на гривни, но Саймън знаеше, че всъщност това е камшикът й от злато и сребро. Тя цялата беше покрита със знаци. Те се виеха по ръцете й, пълзяха нагоре по бедрото й, обвиваха гърлото й и красяха гърдите й. Голяма част от знаците се виждаха, благодарение на дълбокото деколте на роклята й. Саймън се опита да не я зяпа.

— Здравей, Изабел — каза той.

До него Джордан също се опитваше да не я зяпа.

— Хм — каза той. — Здрасти. Аз съм Джордан.

— Срещали сме се — отвърна Изабел студено и пренебрегна подадената й ръка. — Мая се опита да откъсне лицето ти. Добре се справи.

Джордан изглеждаше притеснен.

— Тя тук ли е? Добре ли е?

— Тук е — каза Изабел. — А дали е добре, не е твоя работа…

— Чувствам се отговорен — каза Джордан.

— И къде се крие това чувство? В панталона ти, може би?

Джордан изглеждаше възмутен.

Изабел махна със слабата си изрисувана ръка.

— Виж, каквото и да си правил в миналото, вече е минало. Знам, че сега си претор лупус и обясних на Мая какво значи това. Тя се съгласи да преглътне присъствието ти и ще се прави, че не съществуваш. Но това е всичко. Не я закачай, не се опитвай да я заговаряш, дори не я поглеждай или ще те смачкам така, че ще заприличаш на малко оригами на върколак.

Саймън се изхили.

— Смей се колкото искаш — Изабел посочи към него. — И с теб не иска да говори. Изглежда толкова зашеметяващо тази вечер, че ако си падах по мацки, щях да се пробвам, но и на двамата ви е забранено да говорите с нея. Ясно?

Те кимнаха, забили поглед в обувките си като гимназисти, които току-що са били наказани.

Изабел се отблъсна от стълба.

— Страхотно. Да влизаме.