Касандра Клеър
Град на паднали ангели (13)

13.
Убитото момиче

— Твоя приятелка? — Алек беше изумен. Както и Мерис. Саймън също не можеше да каже, че не е учуден. — Ходил си с вампир? С жена вампир?

— Беше преди сто и трийсет години — каза Магнус. — От тогава не съм я виждал.

— Защо не си ми казал? — попита Алек.

Магнус въздъхна.

— Александър, живея от стотици години. Бил съм с мъже, бил съм с жени, с феи и магьосници, вампири, и дори с някой и друг дух — той погледна към Мерис, която изглеждаше леко ужасена. — Прекалено много ли казах?

— Няма проблеми — отвърна тя, макар да звучеше малко тъжно. — Трябва да обсъдя нещо с Кадир. Сега идвам — тя отиде при Кадир и двамата изчезнаха през вратата. Саймън също се отдръпна и се направи, че разглежда внимателно един от витражите. Но вампирският му слух беше достатъчно добър, за да чуе всичко, което Магнус и Алек си казаха, независимо дали искаше или не. Знаеше, че и Камила можеше да ги чуе. Беше наклонила глава, докато слушаше, очите й бяха притворени и изглеждаше замислена.

— С колко други си бил? — попита Алек. — Горе-долу.

Магнус поклати глава.

— Не съм ги броил, а и няма значение. Важно е само това, което изпитвам към теб.

— С повече от сто? — попита Алек. Магнус го изгледа безизразно. — Двеста?

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза Магнус, избягвайки въпроса. Саймън беше склонен да се съгласи и му се искаше да не го правеха пред него.

— Защо с толкова много? — сините очи на Алек блестяха в полумрака. Саймън не можеше да каже дали е ядосан. Той не звучеше ядосано, само напрегнато, но Алек беше затворен човек и може би никога не го показваше повече от това. — Бързо ли ти омръзват хората?

— Аз ще живея вечно — каза Магнус тихо. — За разлика от всички останали.

Алек изглеждаше, сякаш някой го е ударил.

— Значи оставаш с тях, докато са живи и после си намираш друг?

Магнус не каза нищо. Той погледна Алек, очите му блестяха като очите на котка.

— Смяташ, че е по-добре цяла вечност да съм сам?

Устните на Алек потрепериха.

— Отивам да потърся Изабел — рече, и без да каже и дума повече, се обърна и влезе в Института.

Магнус гледаше как си отива с тъжни очи. Не по човешки тъжни, помисли си Саймън. Очите му излъчваха вековна тъга, сякаш острите ръбове на човешката тъга с годините са били шлифовани и станали някак заоблени, както водата в морето изглаждаше острите ръбове на стъклото.

Магнус погледна косо Саймън, сякаш знаеше какво си мисли.

— Подслушваме ли, вампире?

— Не ми харесва да ме наричат така — каза Саймън. — Имам си име.

— Май ще трябва да го запомня. Все пак след сто-двеста години, ще сме останали само двамата с теб. — Магнус го гледаше замислено. — Няма да има други.

Тази мисъл накара Саймън да се почувства сякаш е в асансьор, който изведнъж се е откъснал от въжетата и лети към земята покрай хиляди етажи. Разбира се, мисълта беше минавала през съзнанието му и преди, но досега винаги я беше отпъждал. Представата, че той ще остане на шестнайсет, а Клеъри ще остарее, Джейс ще остарее, всички, които познаваше, ще остареят, ще имат деца, а той изобщо нямаше да се промени, беше ужасяваща.

Да си завинаги на шестнайсет звучеше добре, докато не се замислиш по-сериозно. След това перспективата не изглеждаше никак примамлива.

Котешките очи на Магнус блестяха яркозелени.

— Да погледнеш вечността в очите не е никак забавно, нали?

Преди Саймън да може да отговори, Мерис се върна.

— Къде е Алек? — попита тя, оглеждайки се объркано.

— Отиде да потърси Изабел — каза Саймън, преди Магнус да е отговорил.

— Много добре — Мерис приглади сакото си отпред, макар да не беше измачкано. — Ако нямаш нищо против…

— Ще говоря с Камила — каза Магнус. — Но ще го направя насаме. Би ли ме изчакала в Института, ще дойда при теб, когато приключа.

Мерис се поколеба.

— Знаеш ли какво да я попиташ?

Погледът на Магнус не трепна.

— Да, знам как да говоря с нея. В случай, че има желание да говори, ще го каже на мен.

Изглежда и двамата бяха забравили, че Саймън също е там.

— И аз ли трябва да изляза — попита той, прекъсвайки състезанието по втренчване.

Мерис го погледна объркано.

— А, да. Благодаря ти за помощта, Саймън, но повече нямаме нужда от теб. Можеш да си вървиш, ако искаш.

Магнус не каза нищо. Саймън сви рамене, обърна се и тръгна към стаичката с изхода, който щеше да го отведе отвън. На вратата се спря и погледна назад. Мерис и Магнус още говореха, макар пазачът вече да държеше вратата на Института отворена, готов да си тръгне. Изглежда само Камила си спомняше за съществуването на Саймън. Тя му се усмихваше от колоната, устните й бяха извити в краищата в очите й блестеше обещание.

Саймън излезе и затвори вратата след себе си.

 

 

— Това се случва всяка нощ — Джейс седеше на пода, бе придърпал колене към тялото си, а ръцете му висяха отпуснато между тях. Беше сложил камата на леглото до Клеъри, която бе поставила ръка върху нея, докато го слушаше — по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно, че може да се защити. Сякаш цялата енергия от лицето на Джейс се беше изцедила; дори, докато разказваше, гласът му звучеше празен и далечен, сякаш говореше от голямо разстояние. — Сънувам, че идваш в стаята ми и ние… започваме да правим това, което правихме. И после аз те наранявам. Порязвам те или те удушавам, или те намушквам и ти умираш, гледаш ме със зелените си очи, докато животът ти изтича в ръцете ми.

— Това са само сънища — каза нежно Клеъри.

— Току-що се убеди, че не са — възрази Джейс. — Бях напълно буден, когато вдигнах камата срещу теб.

Клеъри знаеше, че има право.

— Притесняваш се, че губиш разсъдъка си?

Той поклати бавно глава. Косата падна в очите му и той я отметна. Беше станала прекалено дълга, не се беше подстригвал от известно време и Клеъри се зачуди дали изобщо му правеше впечатление. Как не беше обърнала внимание на сенките под очите му, на изгризаните нокти, на изтощеното му изражение? Беше толкова заета да се чуди дали я обича, че не се беше замислила за нищо друго.

— Всъщност, това не ме притеснява толкова. Притеснява ме, че те наранявам. Притеснява ме, че каквато и отрова да разяжда сънищата ми, тя ще проникне и в реалния животи аз ще… — гърлото му се сви.

— Ти никога не би ме наранил.

— Ножът беше в ръката ми, Клеъри. — Ако те нараня… — гласът му заглъхна. — В повечето случаи ловците на сенки умират млади. Всички знаем това. Ти пожела да станеш ловец на сенки и аз не бих те спрял, защото не е моя работа да ти казвам как да живееш живота си. Още повече, че аз поемам същите рискове. Що за човек бих бил, ако ти кажа, че аз имам право да рискувам живота си, но не и ти? Мислил съм как ще се почувствам, ако умреш. На бас, че и ти си мислила за същото.

— Знам как ще се почувствам — каза Клеъри, спомняйки си езерото, меча и кръвта на Джейс, изтичаща на пясъка. Той беше мъртъв и Ангелът го върна обратно, но това бяха най-кошмарните минути в живота й. — Исках да умра. Но знаех колко щеше да се разочароваш, ако се бях предала.

Той й отправи подобие на усмивка.

— И аз си мислех същото. Ако умреш, няма да искам да живея повече. Но няма да се самоубия, защото където и да отиваме, след като починем, искам да съм при теб. А ако се самоубия, знам, че никога повече няма да ми проговориш. В който и да е живот. Ще живея, ще се опитам да осмисля някак живота си, докато отново се съберем. Но, ако аз те нараня, ако аз причиня смъртта ти, нищо няма да ме спре да се самоунищожа.

— Не говори така — Клеъри усети как тялото й изстива. — Джейс, трябваше да ми кажеш.

— Не можех — гласът му беше равен, категоричен.

— Защо?

— Възприемах се като Джейс Лайтууд — каза той. — Мислех, че има вероятност възпитанието ми да не ми се е отразило. Сега обаче се питам дали хората могат да се променят. Може би винаги ще бъда Джейс Моргенстърн, синът на Валънтайн. Той ме е отгледал през първите ми десет години и може би това е петно, което никога няма да се заличи.

— Мислиш, че баща ти е виновен? — каза Клеъри и през съзнанието й премина част от една история, която Джейс й бе разказвал — „да обичаш значи да унищожаваш“. После се замисли колко беше странно, че нарича Валънтайн баща на Джейс, при условие, че кръвта му течеше в нейните вени, не във вените на Джейс. Тя обаче никога не беше чувствала Валънтайн като свой баща. За разлика от Джейс. — И не си искал аз да разбера.

— Ти си всичко, което искам — рече Джейс. — И може би Джейс Лайтууд заслужава да получи всичко, което иска. Но не и Джейс Моргенстърн. Дълбоко в мен знам това. Или просто не искам да унищожа това, което имаме.

Клеъри си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Ти не унищожаваш нищо.

Той вдигна глава и примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш, че имаш проблеми с психиката — каза Клеъри. — Че има нещо сбъркано в теб. Е, аз не съм съгласна. Мисля, че някой ти причинява това.

— Аз не…

— Итуриел ми изпраща сънища — каза Клеъри. — Може би някой изпраща сънища и на теб.

— Итуриел ти изпраща сънища, защото се опитва да ти помогне. Насочва те към истината. Какъв е смисълът на моите сънища? Те са извратени, безсмислени, садистични…

— Може би имат някакво значение — възрази Клеъри. — Но може би не значението, което ти влагаш. Или пък онзи, който ти ги изпраща, се опитва да те нарани.

— Кой би направил такова нещо?

— Някой, който не ни харесва особено — каза Клеъри и изтласка образа на кралицата на феите.

— Може би — каза тихо Джейс, като гледаше ръцете си. — Себастиан…

Значи и той не обича да го нарича Джонатан, помисли си Клеъри. Не го винеше. Това беше неговото име.

— Себастиан е мъртъв — каза тя, малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — А и, ако е имал такава сила, е щял да я използва и преди.

Съмнение и надежда пробягаха по лицето на Джейс.

— Наистина ли мислиш, че може някой да ми го причинява?

Сърцето на Клеъри затуптя в гърдите й. Тя не беше сигурна; много силно искаше да е истина, но ако не беше, не искаше да дава на Джейс напразни надежди. Това важеше и за двама им.

После обаче се замисли, че Джейс отдавна не бе имал каквито и да било надежди.

— Мисля, че трябва да отидем в Града на тишината — каза тя. — Братята ще влязат в главата ти и ще разберат дали някой си играе с теб. Както направиха с мен.

Джейс отвори уста и после я затвори отново.

— Кога? — попита той накрая.

— Сега — отвърна Клеъри. — Не искам да чакам. А ти?

Той не отговори, просто стана от пода и вдигна ризата си. Погледна Клеъри и почти се усмихна.

— Ако ще ходим в Града на тишината, по-добре се облечи. Искам да кажа… харесват ми сутиена и бикините ти, но не знам дали Мълчаливите братя ще ги оценят по достойнство. Останали са съвсем малко и не искам да умрат от превъзбуда.

Клеъри стана от леглото и го замери с възглавница. Протегна се към дрехите си и започна да облича блузата си. Точно преди да пъхне глава в нея, погледът й попадна върху камата, която лежеше на леглото — тя блестеше като сребърен пламък.

 

 

— Камила — каза Магнус, — мина много време.

Тя се усмихна. Кожата й изглеждаше по-бяла, отколкото я помнеше, и тъмните й, подобни на паяжина вени, прозираха през нея. Косата й все още беше с цвят на сребро и очите й все още бяха зелени като на котка. Тя продължаваше да е красива. Погледна я и сякаш се озова в Лондон. Видя газените лампи и подуши пушека и мръсотията, конете, металния дъх на мъглата, цветята в Кю Гардънс. Видя момче с черна коса и сини очи като на Алек. Момиче с дълги кафяви къдрици и сериозно лице. В свят, в който накрая всичко изчезваше, тя беше една от вечните константи.

Пред него стоеше Камила.

— Липсваше ми, Магнус — каза тя.

— Не е вярно — той седна на пода на Храма. Усещаше студа на камъка през дрехите си. Беше доволен, че носеше шал. — Защо ги накара да ме извикат? Опитваш се да спечелиш време?

— Не — тя се наведе напред, веригите издрънчаха. Той почти можеше да чуе цвърченето, където благословения метал докосна кожата на китките й. — Чух разни неща за теб, Магнус. Чух, че напоследък си под крилото на ловците на сенки. Чух, че си спечелил любовта на един от тях. Предполагам става въпрос за момчето, с което те видях да говориш. Вкусовете ти винаги са били много различни.

— Надавала си ухо на слуховете за мен — каза Магнус, — а можеше просто да ме попиташ. През всичките тези години бях в Бруклин, съвсем наблизо, а ти така и не ми се обади. Така и не те видях на някое от партитата ми. Между нас има стена от лед, Камила.

— Не аз я издигнах — зелените й очи се разшириха. — Винаги съм те обичала.

— Ти ме напусна — каза той. — Направи ме свой домашен любимец и после ме заряза. Ако любовта беше храна, щях да умра от глад, предвид кокалчетата, които ми подхвърляше — той съобщаваше просто факти. Беше минало много време.

— Но ние имаме цяла вечност… — запротестира тя. — Трябва да си знаел, че ще се върна за теб…

— Камила — каза Магнус с безкрайно търпение, — какво искаш?

Гърдите й се надигнаха и спуснаха бързо. Тъй като нямаше нужда да диша, Магнус беше наясно, че го прави заради ефекта.

— Знам, че ловците на сенки се вслушват в думите ти — каза тя. — Искам да говориш с тях от мое име.

— Искаш да сключа сделка — поясни Магнус.

Тя го прониза с поглед.

— Речникът ти винаги е бил непростимо в крак с времето.

— Твърдят, че си убила трима ловци на сенки — каза Магнус. — Вярно ли е?

— Те бяха членове на Кръга — отвърна тя и долната й устна потрепери. — Бяха измъчвали и убивали представители на моя вид…

— Затова ли го направи? За отмъщение? — когато тя не отговори, Магнус продължи: — Знаеш как постъпват с онези, които убият нефилим, Камила.

Очите й заблестяха.

— Искам да се застъпиш за мен, Магнус. Искам имунитет. Искам Клейва да подпише обещание, че ако им дам информация, ще пощадят живота ми и ще ме освободят.

— Никога няма да те освободят.

— Никога няма да разберат защо събратята им трябваше да умрат.

— Трябваше да умрат? — повтори Магнус — Интересен подбор на думи, Камила. Да разбирам ли, че ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед? Че има и нещо друго, освен кръв или отмъщение?

Тя не отговори, само го гледаше, гърдите й театрално се вдигаха и спускаха. Всичко в нея беше внимателно нагласено — спускащата се сребриста коса, извивката на шията й, дори кръвта по китките й.

— Ако искаш да говоря с тях от твое име — каза Магнус, — трябва да споделиш поне нещо малко. Покажи добра воля.

Тя му се усмихна галантно.

— Знаех, че ще говориш с тях от мое име, Магнус. Знаех, че миналото не е напълно мъртво за теб.

— Смятай, каквото си искаш — отговори Магнус. — Истината, Камила!

Тя прокара език по долната си устна.

— Можеш да им кажеш — промълви тя, — че получих заповед да убия онези ловци на сенки. Не ми пречеше да го направя, защото те бяха убивали моя вид и смъртта им беше заслужена. Но нямаше да я изпълня, ако не ме беше накарал някой много по-силен от мен.

Сърцето на Магнус се разтуптя. Това не му хареса.

— Кой?

Камила обаче поклати глава.

— Имунитет, Магнус.

— Камила…

— Ще ме набучат на кол и ще ме оставят на слънцето да изгоря — каза тя. — Така постъпват с онези, които убият нефилим.

Магнус се изправи на крака. Шалът му се беше изцапал от пода. Той погледна тъжно петната.

— Ще направя каквото мога, Камила. Но не ти обещавам нищо.

— Разбира се — промълви тя с полупритворени очи. — Ела тук, Магнус. Приближи се.

Той не я обичаше вече, но тя беше мечта от миналото му, затова пристъпи към нея и застана достатъчно близо, за да може да я докосне.

— Помниш ли? — попита тихо тя. — Помниш ли Лондон? Партитата в „Де Куинсис“ Помниш ли Уил Херондейл? Знам, че го помниш. А твоето момче, онзи Лайтууд… Те дори си приличат.

— Така ли? — попита Магнус, сякаш не му беше минавало през ума.

— Красивите момчета винаги са били твоята гибел — каза тя. — Какво може да ти даде някакво смъртно момче? Десет години, двайсет, преди старостта да сложи ръка върху него. Четирийсет години, петдесет, преди смъртта да ти го отнеме. Аз мога да ти дам цялата вечност.

Той докосна бузата й. Беше по-студена от пода.

— Ти можеш да ми дадеш миналото — каза малко тъжно той. — Но Алек е моето бъдеще.

— Магнус… — започна тя.

Вратата на Института се отвори и Мерис застана на прага, на фона на магическата светлина. До нея стоеше Алек с кръстосани на гърдите ръце. Магнус се зачуди дали Алек беше чул какво си бяха казали с Камила през вратата. Може би не…

— Магнус — попита Мерис Лайтууд, — стигнахте ли до някакво споразумение?

Магнус отпусна ръка.

— Не съм сигурен, че думата е „споразумение“ — каза той и се обърна към Мерис. — Но има за какво да поговорим.

 

 

Вече облечена, Клеъри отиде с Джейс в стаята му. Там той сложи в една торба всичко необходимо за пътуването им до Града на тишината. Сякаш отиваше на някакво зловещо парти с приспиване, помисли си тя. Той взе най-вече оръжия — няколко серафимски ками, стилито си и, след като помисли малко, камата със сребърната дръжка, чието острие вече беше почистено от кръвта. После облече черното си кожено яке, а тя го гледаше как се закопчава и изважда кичурите руса коса от яката си. Когато се обърна да я погледне и преметна чантата през рамо, се усмихна и Клеъри видя леко отчупения му преден ляв резец, който намираше за очарователен — малък недостатък в иначе безупречния му външен вид. Сърцето й прескочи и тя отклони поглед — не можеше да диша.

Той протегна ръка към нея.

— Да вървим.

Нямаше как да се обадят на Мълчаливите братя да дойдат да ги вземат, затова Джейс и Клеъри взеха такси от центъра до „Хюстън“ и Мраморното гробище. Клеъри предложи да минат през портала и да се озоват направо в Града от кости. Джейс обаче каза, че има правила за тези неща, а и тя не можеше да се отърси от чувството, че Мълчаливите братя биха го сметнали за проява на грубост.

Джейс седеше до нея на задната седалка в таксито, държеше едната й ръка и прокарваше пръсти по нея. Това я разсейваше, но не толкова, че да не чуе историята му за Саймън и Джордан, за залавянето на Камила и желанието й да говори с Магнус.

— Саймън добре ли е? — попита Клеъри притеснено. — Не знаех. Той е бил в Института, а аз дори не го видях…

— Не беше в Института, а в Храма. Държи се на положение. Добре се справя за някой, който до скоро е бил мундан.

— Но планът звучи опасен. Камила е напълно луда, нали?

Джейс прокара пръсти по кокалчетата й.

— Трябва да спреш да мислиш за Саймън като за мунданското момче, което си познавала досега. Момче, което е трябвало да бъде спасявано. Сега вече нищо не може да го нарани. Не си виждала Знака, който му постави, в действие. Докато аз съм. Сякаш гневът Божи се изсипва върху света. Трябва да се гордееш със себе си.

Тя потръпна.

— Не знам. Направих го, защото трябваше, но въпреки всичко това е проклятие. Не знаех, че са му се случили такива неща. Той не ми каза. Разбрах, че Изабел и Мая са научили една за друга. Но не знаех за Джордан, че е бил приятел на Мая и… всичко останало.

Защото не попита. Беше прекалено заета да се тревожиш за Джейс. Това не е хубаво.

— А ти уведоми ли го какво беше намислила? — попита Джейс. — Нещата не са еднозначни.

— Не. Не казах на никого — отвърна Клеъри и разказа на Джейс за пътуването си до Града от кости с Люк и Мерис, както и какво беше открила в моргата на „Бет Израел“ и как беше намерила църква Талто.

— Не съм чувал за нея — каза Джейс. — Но Изабел е права, има всякакви странни секти, които боготворят дявола. Повечето изобщо не успяват да призоват демон. Тези обаче май са го направили.

— Смяташ ли, че са боготворили демона, когото убихме? Дали сега ще… спрат?

Джейс поклати глава.

— Било е демон хидра, нещо като куче пазач. А и „Нейният дом е смъртта и пътеките й водят към мъртвите.“ Предполагам, че става въпрос за женски демон. Освен това често сектите, които почитат женски демони, правят ужасяващи неща с бебетата. Имат невероятно извратени идеи за раждането и децата — той се облегна на седалката, полузатворил очи. — Сигурен съм, че Клейва ще отиде в църквата и ще провери, но шансът е двайсет към едно да намерят нещо. Убили сте демона пазач, така че сектата ще се покрие и ще унищожи доказателствата. Ще трябва да почакаме, докато се установят някъде другаде.

— Но… — стомахът на Клеъри се сви, — онова бебе! И рисунките в книгата, която видях. Мисля, че се опитват да направят още деца… като Себастиан.

— Не могат — каза Джейс. — Инжектирали са демонска кръв на човешко дете. Това е лошо, да. Но за да създадеш нещо като Себастиан, трябва да влееш демонска кръв на дете на ловци на сенки. Затова бебето е починало — той стисна леко ръката й, сякаш да я успокои. — Те не са добри хора, но едва ли ще опитат да го направят отново, защото нищо не се е получило.

Таксито спря със скърцане на ъгъла на „Хюстън“ и Второ авеню.

— Броячът е счупен — каза таксиметровият шофьор. — Десет долара.

Джейс, който при други обстоятелства вероятно щеше да направи саркастична забележка, му хвърли двайсетачка и излезе от колата, като задържа вратата отворена за Клеъри.

— Готова ли си? — попита той, когато се отправиха към желязната врата на Града.

Тя кимна.

— Последното ми идване тук не беше особено забавно, но да, готова съм — тя хвана ръката му. — Стига да сме заедно, съм готова на всичко.

Мълчаливите братя ги чакаха на входа на Града, сякаш знаеха, че ще дойдат. Клеъри позна брат Закарая сред другите. Те стояха в мълчалива редица и пречеха на Клеъри и Джейс да влязат в Града.

Защо сте тук, дъще на Валънтайн и сине на Института? Клеъри не беше сигурна кой от тях проговори в главата й и дали не говореха всички. Деца не влизат сами в Града на тишината.

Думата „деца“ я засегна, но Клеъри знаеше, че според ловците на сенки, всеки под осемнайсет години е дете, и трябва да се подчинява на определени правила.

— Имаме нужда от помощта ви — отвърна Клеъри, когато стана очевидно, че Джейс няма да каже нищо. Той местеше поглед от един мълчалив брат на друг с апатия, сякаш безброй различни лекари са му поставяли безнадеждни диагнози и сега, стигайки последната инстанция, вече не чака присъдата си с надежда. — Нали това ви е работата? Да помагате на ловците на сенки.

Въпреки това не сме слуги на повикване. И не всеки проблем е в нашата юрисдикция.

— Този обаче е — каза Клеъри твърдо. — Вярвам, че някой влиза в съзнанието на Джейс, някой с голяма сила, и манипулира спомените и сънищата му. Кара го да прави неща, които не иска.

Ониромантия, каза единият от мълчаливите братя. Магията на сънищата. Това е по силите само на най-великите и най-опитните ползватели на магията.

— Като ангелите — каза Клеъри и беше възнаградена с високомерна тишина.

Може би, каза брат Закарая накрая. Трябва да дойдете с нас при Говорещите звезди. Това явно не беше покана, а заповед, защото те рязко се обърнаха и тръгнаха към сърцето на Града, без да изчакат да видят дали Джейс и Клеъри идват след тях.

Стигнаха до залата на Падащите звезди и там братята заеха местата си около черната базалтова маса. Мечът на смъртните отново висеше на стената и хвърляше отблясъци като крило на сребърна птица. Джейс отиде до центъра на стаята и се загледа в металните звезди, прогорени в червените и златни плочи на пода. Клеъри го наблюдаваше, сърцето я болеше. Трудно й беше да го гледа така, обичайната му енергия беше изгаснала както магическа светлина под слой пепел.

Тогава той вдигна русата си глава, примигна и Клеъри разбра, че Мълчаливите братя говореха в съзнанието му и изричаха думи, които тя не можеше да чуе. Видя как той поклати глава и каза:

— Не знам. Мислех, че са обикновени сънища — после устата му се сви и тя нямаше как да не се запита какъв въпрос са му задали. — Видения? Нищо подобно. Да, виждал съм Ангела, но Клеъри има пророчески сънища, не аз.

Клеъри се напрегна. Бяха на крачка да попитат какво се беше случило с Джейс и Ангела онази нощ до езерото Лин. Тя не беше мислила за това. Когато Мълчаливите братя проникваха в съзнанието ти, какво виждаха? Само онова, което търсеха? Или всичко?

Тогава Джейс кимна.

— Добре. Аз съм готов, ако вие сте готови.

Той затвори очи и Клеъри, гледайки го, се отпусна леко. Сигурно така се беше чувствал Джейс, първия път, когато Мълчаливите братя бяха проникнали в съзнанието й, помисли си тя. Тогава тя беше забелязала детайли, на които не беше обръщала внимание, уловена в мрежите на техните съзнания и на своето собствено, и се беше отдала на спомени, изгубвайки представа за света.

Видя как Джейс се напрегна, сякаш го бяха докоснали с ръце. Отпусна глава назад. Дланите му се отвориха и стиснаха, когато звездите на пода в краката му заблестяха с ослепителна сребърна светлина. Клеъри примигна, за да отпъди бликналите от ярката светлина сълзи. Джейс, грациозна тъмна фигура на фона на заслепяващото сребърно сияние, стоеше сякаш в сърцето на водопад. Навсякъде около тях се носеше шум — тих, неразбираем шепот.

Клеъри гледаше как той падна на колене и се подпря с ръце на земята. Сърцето й се сви. Когато Мълчаливите братя бяха влезли в главата й, тя едва не припадна, но Джейс беше по-силен, нали? Той се сви, ръцете му обвиха стомаха му, агония се излъчваше от всяка негова клетка, но не извика. Клеъри не издържа — спусна се към него през морето от светлина и падна на колене, обгръщайки тялото му с ръце. Шепнещите гласове се надигнаха в знак на протест, когато той обърна глава и я погледна. Сребърната светлина беше измила цвета на очите му и те изглеждаха гладки и бели като мраморни плочки. Устните му оформиха името й.

И тогава всичко изчезна — светлината, звука — всичко, и те стояха на колене заедно на голия под в залата, обгърнати от тишина и сенки. Джейс трепереше и когато отпусна дланите си, тя видя кръв на местата, където ноктите му се бяха забили в кожата. Тя все още го държеше за ръка и погледна към Мълчаливите братя, опитвайки се да сдържи гнева си. Знаеше, че беше все едно да се ядосва на лекар, който е назначил болезнено, но животоспасяващо лечение, но й беше трудно, изключително трудно, да бъде благоразумна, когато ставаше въпрос за някой, когото обича.

Има нещо, което не ни казваш, Клариса Моргенстърн, каза брат Закарая. Тайна, която и двамата пазите. Ледена ръка обви сърцето на Клеъри.

— Какво искате да кажете?

Знакът на смъртта е върху това момче. Беше друг брат — Енок, помисли си тя.

— Смърт? Искате да кажете, че ще умра? — попита Джейс, но не звучеше изненадано.

Искаме да кажем, че си бил мъртъв. Вече си минавал през портала на царството на сенките, душата ти е напускала тялото ти.

Клеъри и Джейс се спогледаха. Тя преглътна.

— Ангел Разиел… — започна тя.

Да, неговият знак също е върху момчето. В гласа на Енок липсваше емоция. Има само два начина да върнеш някого от мъртвите. Чрез некромантия — черна магия със звънец, книга и свещ. Така можеш да създадеш подобие на живот. Но само ангел, собствената дясна ръка на Бог може да постави човешка душа обратно в тялото така, както някога е бил вдъхнат живот у първите хора. Той поклати глава. Балансът между живота и смъртта, доброто и злото, е деликатен въпрос, млади ловци на сенки. Вие сте нарушили този баланс.

— Но Разиел е ангел — каза Клеъри. — Може да направи каквото поиска. Вие го боготворите, нали? След като е решил да направи това…

А така ли е? Попита друг от братята. Той ли реши това?

— Аз… — Клеъри погледна Джейс. Можех да поискам абсолютно всичко. Световен мир, лек за болест, да живея вечно. Аз обаче исках само теб.

Познаваме ритуала на реликвите, каза Закарая. Знаем, че който ги притежава, който е техен господар, може да поиска от Ангела едно нещо. Не мисля, че е можел да откаже.

Клеъри вдигна брадичка.

— Е, вече е сторено.

Джейс се опита да се усмихне.

— Те могат да ме убият, ако решат. За да възстановят баланса.

Клеъри стисна още по-силно ръката му.

— Стига глупости — гласът и беше изтънял.

Тя се напрегна още повече, когато брат Закарая се отдели от групата на Мълчаливите братя и се приближи към тях, носейки се мълчешком към Говорещите звезди. Стигна до Джейс, и Клеъри трябваше да се пребори с желанието си да го отблъсне. Той се наведе, постави дългите си пръсти под брадичката на Джейс и вдигна лицето на момчето към своето. Ръцете на Закарая бяха тънки и гладки — ръце на млад човек. Досега тя не се беше замисляла сериозно за възрастта на Мълчаливите братя, беше сметнала, че всички са от някакъв мъдър и стар вид.

Джейс, още на колене, погледна Закарая, който го наблюдаваше със сляпо, безстрастно изражение. Това напомни на Клеъри за средновековните рисунки на коленичили светци, обърнали поглед нагоре, с обляни от ярка златна светлина лица.

Ако бях при теб, докато растеше, каза той с изненадващо нежен глас, щях да разпозная рода Херондейл в лицето ти, Джейс Лайтууд и щях да разбера кой си.

Джейс изглеждаше объркан, но не се отдръпна.

— Казват, че не приличам нито на майка си, нито на баща си…

Закарая се обърна към другите.

Не можем и не бива да нараняваме момчето. Между семейство Херондейл и Братята съществуват стари връзки. Длъжни сме да му помогнем.

— Да му помогнете с какво? — попита Клеъри. — Има ли някакъв проблем с него… има ли нещо в главата му?

Когато се ражда ловец на сенки, се извършва ритуал и над детето се полагат определени защитни заклинания от Мълчаливите братя и от Железните сестри.

Клеъри знаеше от обучението си, че Железните сестри бяха женски орден като Мълчаливите братя, които живееха дори още по-изолирано от тях, и отговаряха за изработката на оръжията на ловците на сенки.

Брат Закарая продължи:

Когато Джейс е починал и после е бил възкресен, той се е родил за втори път и е бил лишен от тези защити и ритуали. Останал е отворен като незаключена врата — отворен за всякакви демонични влияния и сили.

Клеъри облиза изсъхналите си устни.

— Тоест е бил обладан?

Не обладан. Повлиян. Подозирам, че голяма демонична сила шепти в ушите ти, Джонатан Херондейл. Ти си силен, бориш се с нея, но тя те увлича, както морето увлича пясъка.

— Джейс — прошепна Джейс през побелелите си устни. — Джейс Лайтууд, не Херондейл.

Клеъри се хвана за по-практичната страна на въпроса.

— Откъде сте сигурни, че демон прави това? И какво можем да направим, за да го остави на мира?

Енок каза замислено:

Ритуалът трябва да бъде извършен отново, защитите да бъдат положени за втори път, както когато е бил роден.

— Вие можете ли да го направите? — попита Клеъри.

Закарая наклони глава. Може да бъде направено. Трябва да се подготвим, да извикаме една от Железните сестри и да бъде направен амулет… Той замълча. Джонатан трябва да остане при нас, докато извършим ритуала. Това е най-безопасното място за него.

Клеъри погледна отново Джейс, търсейки някаква емоция, каквото и да е — надежда, облекчение, задоволство… нещо. Лицето му обаче беше безизразно.

— За колко време? — попита той.

Закарая разтвори широко ръце:

Един, може би два дни. Ритуалът е създаден за новородени; ще трябва да го променим и пригодим за възрастен човек. Ако беше на повече от осемнайсет години, това щеше да е невъзможно. И сега ще бъде трудно, но можеш да бъдеш спасен.

„Да бъде спасен“. Не на такова нещо се беше надявала Клеъри, искаше й се да й кажат, че проблемът е лесен за разрешаване. Погледна Джейс. Той беше навел глава, косата му бе паднала напред, вратът му й се стори толкова уязвим, че сърцето я заболя.

— Няма проблем — каза нежно тя. — Ще остана тук с теб…

Не. Братята проговориха заедно, гласовете им бяха категорични. Той трябва да остане тук сам. За онова, което е необходимо да направим, той не трябва да се разсейва.

Клеъри усети как тялото на Джейс се напрегна. Последният път, когато беше сам в Града на тишината, беше несправедливо затворен, стана свидетел на ужасяващата смърт на повечето от Мълчаливите братя и беше измъчван от Валънтайн. Нямаше начин идеята да остане още една нощ сам в Града да не му се стори мъчителна.

— Джейс — прошепна тя, — ще направя каквото поискаш. Ако искаш да си тръгнем…

— Ще остана — каза той. Вдигна глава и гласът му прозвуча силно и ясно. — Ще остана. Направете каквото трябва, за да решите проблема. Искам да се обадиш на Изи и Алек. Кажи им… кажи им, че съм отишъл при Саймън да го държа под око. Кажи им, че ще се видим утре или вдругиден.

— Но…

— Клеъри — той нежно махна ръцете й, които обгръщаха врата му, и ги задържа в своите. — Беше права. Не е в мен причината. Нещо ми го причинява. Причинява го на нас. Знаеш ли какво означава това? Ако мога да бъда… излекуван… повече няма да се страхувам да бъда с теб. Бих останал и хиляда нощи в Града на тишината заради това.

Тя се наведе напред, без да се притеснява от присъствието на Мълчаливите братя и го целуна като бързо притисна устни към неговите.

— Ще се върна — прошепна тя. — Утре вечер след партито в „Айрънуъркс“, ще дойда да те видя.

Надеждата в очите му можеше да разбие сърцето й.

— Може би дотогава ще съм излекуван.

Тя докосна лицето му с върховете на пръстите си.

— Може би.

 

 

Саймън се събуди все още изтощен след дългата, изпълнена с кошмари нощ. Завъртя се по гръб и се втренчи в светлината, която идваше от единствения прозорец в стаята му.

Зачуди се дали щеше да спи по-добре, ако правеше като другите вампири и спеше през деня. Макар слънцето да не го нараняваше, нощта го привличаше и пораждаше у него желание да скита под тъмното небе и блестящите звезди. Нещо вътре в него искаше да живее в сенките и светлината пробождаше тази част от него като остър нож. По същия начин у него съществуваше копнежа за кръв. Беше се опитал да се пребори с този копнеж и беше загубил.

Изправи се със залитане, навлече някакви дрехи и отиде в дневната. Миришеше на препечени филийки и кафе. Джордан седеше на един от високите столове. Както обикновено, косата му стърчеше на всички посоки, а раменете му бяха прегърбени.

— Здрасти — каза Саймън. — Какво става?

Джордан го погледна. Беше блед под загара си.

— Имаме проблем — каза той.

Саймън примигна. Не беше виждал съквартиранта си върколак от онзи ден. Снощи се беше прибрал от Института и беше припаднал от изтощение. Джордан го нямаше и Саймън бе предположил, че е на работа. Може би обаче нещо се беше случило.

— Какво има?

В отговор Джордан бутна вестника към Саймън. „Дейли Нюз“ беше отворен някъде по средата. В горната част имаше зловеща снимка — зърнест образ на проснато върху някакъв тротоар тяло, със слаби крайници, огънати под странен ъгъл. Не приличаше на човешко, както понякога се случваше с мъртвите тела. Саймън щеше да попита Джордан защо му показва статията, когато текстът под снимката се заби в съзнанието му.

НАМЕРЕНО МЪРТВО МОМИЧЕ

Според информация от полицията в момента се разследва убийството на четиринайсетгодишната Морийн Браун, чието тяло беше открито в сряда, в 2 ч. през нощта, изхвърлено в кофа за боклук пред „Биг Епъл Дели“ на Трето Авеню. Въпреки че полицията не е излязла с официално становище за причината на смъртта, собственикът на магазина, който открил тялото, Майкъл Гарза, твърди, че гърлото й е било прерязано. Полицаите все още не са намерили оръжието…

Неспособен да чете повече, Саймън се отпусна тежко на един стол. Разпозна разноцветните ръкавици без пръсти и глупавата розова шапка, които носеше, когато я видя за последно. Господи, прииска му се да каже. О, Господи! Но думите не излязоха от устата му.

— На бележката не пишеше ли — каза Джордан със слаб глас — че ако не отидеш на онзи адрес, ще прережат гърлото на приятелката ти?

— Не — прошепна Саймън. — Не е възможно. Не.

Но си спомни: „Малката приятелка на братовчедката на Ерик. Как се казваше? Онази, която си пада по Саймън. Тя идва на всичките ни концерти и навсякъде разправя, че му е гадже.“

Саймън си спомни и телефона й, малкият й розов телефон със стикери и как го беше вдигнала, за да ги снима заедно. Усещането за ръката й върху рамото му, лека като пеперуда. Четиринайсетгодишна. Той се сви и обви ръце около тялото си, сякаш искаше да се смали и да изчезне.