Касандра Клеър
Град на паднали ангели (12)

12.
Храмът

— Защо мислиш, че Камила иска да види Магнус? — попита Саймън.

Той и Джейс се бяха облегнали на задната стена на Храма — голяма зала, свързана с главната фасада на Института чрез тесен коридор. Сам по себе си той не беше част от Института и нарочно не беше осветен, за да може да се използва за затвор на демони и вампири. Храмовете, обясни Джейс на Саймън, бяха загубили популярността си, след като бе изобретено проектирането, но от време на време влизаха в употреба. Очевидно сега беше такъв момент.

Помещението беше голямо, изградено от каменни блокове и колони, входът също беше от камъни и с широки двойни врати. Той водеше към коридор, който свързваше залата със стая в Института. Огромни жлебове в каменния под сочеха, че каквото и да е било държано в клетка през годините, трябва да е било отвратително… и голямо. Саймън, без да иска се запита колко огромни зали с колони ще трябва още да обиколи. Камила стоеше до една от колоните, с ръце зад гърба, а от двете и страни я пазеха ловци на сенки. Мерис крачеше напред-назад и от време на време разменяше по някоя дума с Кадир, очевидно в опит да измисли някакъв план. Нямаше прозорци поради очевидни причини, но факли с магическа светлина горяха навсякъде и обливаха залата с характерното бяло сияние.

— Не знам — каза Джейс. — Може да му иска моден съвет.

— Ха-ха! Кой е онзи с майка ти? — попита Саймън. — Изглежда ми познат.

— Това е Кадир — отговори Джейс. — Сигурно познаваш брат му. Малик. Той умря при атаката на кораба на Валънтайн. Кадир е вторият по важност човек в Клейва след майка ми. Тя много разчита на него.

Докато Саймън ги наблюдаваше, Кадир дръпна ръцете на Камила зад гърба й, така че да обгърнат колоната и окова китките й. Жената вампир нададе тих писък.

— Благословен метал — каза Джейс без намек за емоция. — Изгаря ги.

„Ги“. Искаш да кажеш „ви“. Аз съм като нея. Не съм по-различен, само защото ме познаваш, помисли си Саймън.

Камила скимтеше. Кадир се дръпна с невъзмутимо изражение. Тъмни руни покриваха изцяло ръцете и врата му. Той се обърна да каже нещо на Мерис, Саймън долови думите „Магнус“ и „спешно съобщение“.

— Отново Магнус — каза Саймън. — Той не е ли на почивка?

— И Магнус, и Камила са много стари — обясни Джейс. — Не е толкова странно, че се познават — сви рамене, очевидно незаинтересован от темата. — Както и да е, почти съм сигурен, че накрая ще извикат Магнус. Мерис иска информация, много я иска. Знае, че Камила не е убила ловците на сенки само заради кръвта им. Има и по-лесни начини да намериш кръв.

Саймън си спомни за миг за Морийн и му прилоша.

— Е — каза той, като се опитваше да звучи спокоен, — явно Алек ще се върне. Това е хубаво, нали?

— Разбира се — гласът на Джейс прозвуча безжизнено. Не изглеждаше никак добре; бялата светлина в помещението правеше релефа на скулите му някак по-различен и остър, сякаш беше отслабнал още повече. Ноктите му бяха изгризани до кръв, а под очите му имаше тъмни сенки.

— Поне планът ти проработи — добави Саймън, в опит да внесе малко радост в нещастието на Джейс. На Джейс беше хрумнала идеята Саймън да снима с телефона си и да изпрати снимката на Клейва, което щеше да им позволи да създадат портал. — Идеята беше добра.

— Знаех, че ще се получи — Джейс звучеше отегчен от комплимента. Той вдигна глава, когато двойните врати се отвориха със замах и Изабел влезе, развяла черната си коса. Тя огледа залата — почти не погледна Камила и другите ловци на сенки — и тръгна към Джейс и Саймън, ботушите й тракаха по каменния под.

— Защо изведнъж решихте да нарушите почивката на горките Магнус и Алек? — попита тя без предисловие. — Имат билети за опера!

Джейс обясни, докато Изабел стоеше с ръце на кръста; тя така и не погледна Саймън.

— Добре — каза тя, когато той приключи. — Но всичко това е абсурдно. Тя само печели време. Какво толкова има да казва на Магнус? — погледна назад през рамо към Камила, която освен с белезници, беше прикована към колоната и с дълга сребърно-златна верига. Веригата пресичаше тялото й, колената й и дори глезените й и я държеше абсолютно неподвижна. — Това благословен метал ли е?

Джейс кимна.

— Белезниците са с подплата, за да не наранят китките й, но ако мърда прекалено много… — той издаде цвърчащ звук. Саймън си спомни как ръцете му изгоряха, когато беше докоснал Звездата на Давид в килията си в Идрис, как кожата му се беше разкървавила и едва се сдържа да не му изръмжи.

— Е, докато вие бяхте на лов за вампири, аз бях в центъра и се бих с демон хидра — каза Изабел. — Бяхме двете с Клеъри.

Джейс, който досега не показваше почти никакъв интерес към ставащото около него, изведнъж скочи.

— С Клеъри? Взела си я с теб на лов за демони? Изабел…

— Не, разбира се. Тя вече се биеше с него, когато пристигнах.

— Но откъде знаеше…

— Тя ми изпрати съобщение. И аз отидох — каза Изабел и започна да разглежда ноктите си, които бяха, както винаги, съвършени.

— Изпратила е съобщение на теб? — Джейс сграбчи Изабел за китката. — Тя добре ли е? Пострада ли?

Изабел погледна ръката му, която я стискаше за китката и после вдигна поглед към лицето му. Саймън не знаеше дали я беше заболяло, но погледът й можеше да разреже стъкло, както и сарказмът в гласа й.

— Да, кръвта й изтича, но не исках да ти кажа веднага, защото щях да разваля хубавия съспенс.

Джейс сякаш изведнъж осъзна какво прави и пусна китката на Изабел.

— Тя е тук?

— Горе е — каза Изабел. — Почива си…

Но Джейс вече беше тръгнал, бягаше към вратите. Прелетя през тях и изчезна. Изабел поклати глава, докато гледаше след него.

— Едва ли си си мислила, че ще реагира по друг начин — каза Саймън.

За миг тя не каза нищо. Той се запита дали смята да не му обръща внимание до края на вечността.

— Знам — каза накрая тя. — Просто ми се искаше да разбера какво става между тях.

— Не мисля, че и те знаят.

Изабел хапеше долната си устна. Изведнъж му се стори много млада и необичайно объркана. Явно обмисляше нещо и Саймън мълчаливо изчака, докато Изабел взе решение.

— Не искам да е така. Ела. Трябва да поговорим — каза и тръгна към вратите на Института.

— Наистина ли? — Саймън беше изумен.

Изабел се завъртя и го погледна.

— Точно в момента, да. Но не мога да ти кажа колко дълго ще продължи това.

Саймън вдигна ръце.

— И аз искам да говоря с теб Из, но не мога да вляза в Института.

Между веждите й се появи бръчка.

— Защо? — тя млъкна и започна да мести поглед от него към вратите, към Камила и после пак отначало. — А, вярно. Как тогава влезе тук?

— През портала — отвърна Саймън. — Джейс обаче каза, че някъде тук има и друг изход. През него вампирите могат да влизат в Храма през нощта — той посочи тясна врата в стената на няколко метра от тях. На вратата имаше ръждясало желязно резе, което сякаш не беше използвано известно време.

Изабел сви рамене.

— Добре.

Резето издаде стържещ звук, когато тя го вдигна, и ръждив прах се разлетя във въздуха. Зад вратата имаше малка каменна стая, подобно на канцелария в църква, и врата, която вероятно водеше навън. Нямаше прозорци, но студеният въздух се процеждаше през процепа на вратата и накара Изабел да потрепери в късата си рокля.

— Виж, Изабел — каза Саймън, решавайки, че той трябва да повдигне темата. — Много съжалявам за онова, което направих. Нямам извинение…

— Не, нямаш — каза Изабел. — И, докато си говорим за това, можеш да ми кажеш защо живееш с онзи, който е превърнал Мая във върколак.

Саймън й разказа как Джордан бил прикрепен към него като се опита да бъде колкото може по-безпристрастен. Според него не беше чак толкова важно да обяснява на Изабел, че отначало не е знаел кой е Джордан, и че Джордан съжаляваше за онова, което беше сторил.

— Не че това е някакво извинение — завърши той. — Но, знаеш… — Всички сме правили лоши неща. Той обаче не можеше да се насили да й каже за Морийн. Не точно сега.

— Знам — каза Изабел. — Чувала съм за претор лупус. Предполагам, след като са го приели за член, значи не може да е пълен неудачник — тя изгледа Саймън по-внимателно. — Макар че не разбирам защо някой трябва да те пази. Нали имаш… — Тя посочи челото му.

— Няма да понеса цял живот някакви да ме нападат и Знакът да ги взривява — каза Саймън.

— Трябва да разбера кой се опитва да ме убие. Джордан ми помага. Джейс също.

— Наистина ли вярваш, че Джордан ти помага? Клейвът има връзки с преторите. Можем да го сменим с друг.

Саймън се поколеба.

— Да. Вярвам, че ми помага. И не мога постоянно да разчитам на Клейва.

— Добре.

Изабел се облегна на стената.

— Някога питал ли си се защо съм толкова различна от братята си? — попита тя без предисловие. — От Алек и Джейс?

Саймън примигна.

— Искаш да кажеш, освен че ти си момиче, а те… не са?

— Да. Не говорех за това, идиот такъв. Само ги погледни. Те нямат никакъв проблем да се влюбят. И двамата са влюбени. Вечна любов. Край с тях. Виж Джейс. Той обича Клеъри сякаш… сякаш на света няма нищо друго, и няма и да има. Алек е същият. А Макс… — гласът й заглъхна. — Няма как да знам какъв щеше да стане, но той вярваше на всички. Както може би си забелязал, аз не вярвам на никого.

— Хората са различни — каза Саймън, опитвайки се да прозвучи съчувствено. — Това не значи, че те са по-щастливи от теб…

— Напротив. Мислиш, че не знам ли? — тя погледна Саймън. — Ти познаваш родителите ми.

— Не много добре — те не кипяха от желание да се запознаят с гаджето вампир на Изабел и това не помогна много на Саймън да се пребори с усещането, че е просто поредният от дългата редица неподходящи ухажори.

— Е, знаеш, че и двамата са били в Кръга. На бас обаче, че нямаш представа, че идеята е била на мама. Татко не харесвал особено Валънтайн. И после, когато всичко приключило и ги изгонили, и когато осъзнали, че на практика са съсипали живота си, според мен той започнал да вини нея. Те обаче вече имали Алек и чакали мен, така че той останал, макар и да искал да си тръгне. После, когато Алек бил на около девет, той си намерил друга.

— Леле — каза Саймън. — Баща ти е изневерил на майка ти? Това е… това е ужасно.

— Тя ми каза, когато бях на тринайсет — продължи Изабел. — Каза ми, че е щял да я напусне, но тогава разбрали, че е бременна с Макс и пак останали заедно. Той скъсал с другата. Мама не ми каза коя е била, само, че не мога да имам доверие на мъжете. И ми каза да не казвам на никого.

— А ти казвала ли си на някого?

— Не и досега — отговори Изабел.

Саймън се замисли за малката Изабел, която е трябвало да пази тайна, да не я споделя с никого, да я крие от братята си. Знаела е неща за семейството, които те така и не са разбрали.

— Не е трябвало да те моли такова нещо — каза той, внезапно ядосан. — Не е било честно.

— Може би — отвърна Изабел. — Вярвах, че съм по-специална. Не смятах, че това ще ме промени. Виждах обаче как братята ми отдават сърцата си и си мислех: „На мен ми е по-добре така“. Сърцата могат да бъдат разбити. И дори и раните да зараснат, човек никога вече няма да бъде същият.

— Може би ти е по-добре така — каза Саймън. — И на мен ми е по-добре така.

— За Клеъри ли говориш? — попита Изабел. — Тя е разбила сърцето ти.

— На малки парченца. Ако някой предпочете собствения си брат вместо теб, това може да ти съсипе самочувствието. Мислех, че ще осъзнае, че с Джейс няма да се получи. Че ще се откаже и ще се върне при мен. Накрая обаче разбрах, че никога няма да спре да обича Джейс, независимо дали между тях ще се получи, или не. Разбрах, че ако е с мен, то ще е само защото не може да има него. Реших, че за мен ще е по-добре да съм сам и сложих точка.

— Не знаех, че си скъсал с нея — каза Изабел. — Предположих, че…

— Че нямам себеуважение? — усмихна се вяло Саймън.

— Мислех, че си още влюбен в Клеъри — каза Изабел, — и не можеш да имаш сериозна връзка с никого.

— Защото ти избираш мъже, които не могат да имат сериозна връзка — каза Саймън. — И така не се налага да се обвързваш.

Очите на Изабел блестяха, когато го погледна, но не отвърна нищо.

— Аз те харесвам — каза Саймън. — Винаги съм те харесвал.

Тя пристъпи към него. Стояха близо един до друг в малката стая и той чуваше звука от дишането й и слабото туптене на сърцето й. Тя миришеше на шампоан и пот, и гардения, и на кръвта на ловците на сенки.

При мисълта за кръв се сети за Морийн и тялото му се напрегна. Изабел забеляза — как иначе, тя беше боец и сетивата й бяха настроени да долавят и най-леките движения на другите — дръпна се и стана сериозна.

— Добре — каза тя. — Е, радвам се, че си поговорихме.

— Изабел…

Но нея вече я нямаше. Саймън влезе след нея в Храма, но тя се движеше бързо. Докато вратата на малката стая се затвори зад него, тя вече беше прекосила половината зала. Той се отказа и загледа как изчезва зад двойната врата на Института, знаейки, че не може да я последва.

 

 

Клеъри седна и разтърси глава, за да дойде на себе си. Трябваше й малко време, за да си спомни къде се намира — в една от стаите за гости в Института. Единствената светлина, идваща от високия прозорец, синееше — навън се здрачаваше. Тя лежеше увита в одеяло; дънките, якето и обувките й бяха подредени на един стол до леглото. А до нея на леглото седеше Джейс и я гледаше, сякаш го беше призовала в съня си. Носеше бойна екипировка, сякаш току-що се беше върнал от битка, косата му бе разрошена, меката светлина от прозореца хвърляше сенки под очите му, на слепоочията и скулите му. На тази светлина изглеждаше невероятно и почти нереално красив, като картина на Модиляни — с издължени черти.

Тя потърка очи и примигна сънено.

— Колко е часът? Колко време…

Джейс я придърпа към себе си и я целуна, и за момент тя замръзна, изведнъж осъзнала, че беше само по тънка тениска и бельо. После се отпусна в ръцете му. Той я целуваше бавно и тя усети как тялото й се втечнява. Една такава целувка можеше да я накара да повярва, че всичко е наред, че всичко е както преди, и че той се радва да я види. Когато обаче ръцете му повдигнаха ръба на тениската й, тя го отблъсна.

— Не — каза и пръстите й се сключиха около китките му. — Не можеш да ме награбваш всеки път, когато ме видиш. Това не може да замени един разговор.

Той си пое накъсано въздух и попита:

— Защо прати съобщение на Изабел, а не на мен? Ако си била в беда…

— Защото знаех, че тя ще дойде — отвърна Клеъри. — Но не бях сигурна, дали ти ще дойдеш. Не и в момента.

— Ако нещо ти се беше случило…

— Тогава предполагам все щеше да научиш. Когато благоволеше да си вдигнеш телефона — тя все още го държеше за китките; после го пусна и се облегна назад. Беше трудно, физически трудно, да бъде толкова близо до него и да не го докосва, но тя отпусна ръце отстрани до тялото си и ги задържа там. — Или ми казваш какъв е проблемът, или излизаш от стаята.

Устните му се разделиха, но не каза нищо; тя отдавна не му беше говорила така грубо.

— Съжалявам — рече накрая Джейс. — Като се има предвид как се държа напоследък, нормално е дори да не искаш да ме видиш. Може би не трябваше да идвам. Но Изабел каза, че си ранена и не можах да се въздържа.

— Имам няколко изгаряния — каза Клеъри, — но нищо сериозно.

— Всичко, което се случва с теб, за мен е сериозно.

— Е, това определено обяснява защо не си вдигаш телефона. А последния път, когато те видях, избяга, без да ми кажеш нищо. Сякаш гаджето ми е дух.

Устата на Джейс леко трепна.

— Не е същото. Веднъж Изабел се срещаше с един дух и тя ще ти каже, че…

— Не — прекъсна го Клеъри. — Това беше метафора. Много добре знаеш какво искам да кажа.

Той замълча за момент, после каза:

— Дай да видя изгарянията.

Клеъри протегна ръце. От вътрешната страна на китките й, където я беше опръскала кръвта на демона, имаше неприятни червени петна. Джейс пое ръцете й много внимателно, изчака тя да даде разрешение и започна да ги обръща и разглежда. Тя се спомни първия път, когато я беше докоснал, на улицата пред „Джава Джоунс“ — тогава търсеше по ръцете й знаци, които тя нямаше.

— Демонска кръв — каза той. — Ще изчезнат за няколко часа. Боли ли?

Клеъри поклати глава.

— Не знаех — каза той. — Не знаех, че си имала нужда от мен.

Гласът й затрепери.

— Винаги имам нужда от теб.

Той наведе глава и целуна изгореното място на китката й. По тялото й пробяга топлина, усети я като горещо опарване, което тръгна от китката и стигна до стомаха.

— Не знаех — каза той. Целуна следващото изгаряне до лакътя й и после следващото, нагоре по ръката й до рамото. Тежестта на тялото му я притисна надолу и тя легна на възглавниците, вперила поглед в него. Той се подпря на лакти, за да не я смаже с тежестта си, и я погледна.

Очите му винаги потъмняваха, когато се целуваха, сякаш страстта му изцяло променяше цвета им. Сега те бяха тъмнозлатисти. Докосна белия звездовиден белег на рамото й, идентичен с неговия. Този белег ги беше белязал като деца на онези, имали допир с ангели.

— Ако се оженим… — започна той и вероятно почувства как тя се напрегна, защото се усмихна. — Не се плаши, не ти правя предложение. Просто се питах какво знаеш за сватбите на ловците на сенки.

— Няма пръстени — каза Клеъри, прокарвайки пръсти по тила му, където кожата му беше много нежна. — Само руни.

— Една тук — каза той, нежно докосвайки с пръст ръката й на мястото на белега. — Още една тук — плъзна пръста си нагоре към ключицата й и после надолу, докато се спря над разтуптяното й сърце. — Ритуалът е взет от Песента на Соломон. „Положи ме като печат на сърцето си, като печат на мишницата си, защото любовта е силна като смъртта.“

— Нашата е по-силна — прошепна Клеъри, спомняйки си как го беше върнала от мъртвите. И този път, когато очите му потъмняха, тя се протегна и го придърпа към устните си.

Целуваха се дълго, докато светлината в стаята почти се стопи и останаха само сенки. Джейс не помръдна и не се опита да я докосне, но тя усещаше, че чака разрешение. Осъзнавайки, че тя трябва да направи първата крачка, се протегна, хвана ръба на блузата му и започна да я съблича през главата му. Той реагира незабавно, седна, свали блузата си и я хвърли небрежно на земята. Разтърси коса и тя едва ли не очакваше от ярките златни кичури да се посипят искри в тъмнината на стаята. Толкова е красив, помисли си тя, че чак й бе трудно да го гледа. Вместо това наблюдаваше собствените си ръце, които се плъзнаха по тялото му, изследвайки белезите по бицепсите му и звездовидния белег на рамото му. Проследи с показалец линията между гръдните му мускули и плоския му корем. Джейс затаи дъх, когато ръката й стигна до колана на панталоните му и я погледна, веждите му леко се вдигнаха, сякаш казваше: „Каквото поискаш…“

Сърцето й биеше бясно, тя отдръпна ръцете си от него, за да хване собствената си тениска, съблече я колкото може по-бързо и я захвърли на земята до леглото. Когато погледна отново към него, изражението на лицето му едва не я хвърли в паника. То и напомни за това на майка й, когато се отдаваше на изкуството — почуда, удивление и копнеж, сякаш гледаше нещо по-красиво, отколкото можеше да се пресъздаде с боите върху хартията. Пулсът й се ускори. Произнесе името му и той легна до нея, придърпа я по-близо до себе си и я целуна по устата. Голата му кожа се допря до нейната, но ясно усещаше къде дрехите им заставаха между тях. Местата, където голата им кожа се докосваше сякаш пламнаха, когато се претърколиха настрани, оплетени в одеялото. Докъде ще стигнем? Какво правим?, питаше малка част от мозъка й, но останалата част от съзнанието и крещеше на тази малка част да млъкне. Тя искаше да го целува, да вкусва устата му, устните му, езика му; искаше да го прегръща, да се увери, че е истински, че е тук, с нея и че никога няма да си тръгне.

Чу как рязко си пое въздух, когато устните му се плъзнаха по шията й. Той се отдръпна. Постави ръка под главата й и започна да я гали. Очите му бяха огромни и блестяха в тъмнината.

— Добре ли си? — усмихна се Джейс.

Клеъри не можеше да отрони нито дума, затова само кимна. Той се върна на устата й, устните му я дразнеха с леки целувки, после се преместиха и се плъзнаха по лицето й, по шията й, по ключицата й, докато цялото й тяло запулсира. Бузата й още беше притисната към дланта на дясната му ръка; очакваше лявата му ръка да я докосне отново — но той сякаш се протягаше за нещо зад себе си — какво правеше?

Клеъри изведнъж си спомни, че Изабел й беше казала да внимават. „О!“, помисли си. Леко се скова и се дръпна.

— Джейс, не съм сигурна, че…

Нещо сребърно проблесна в тъмнината — студено и остро, то разряза по дължина ръката й. За миг почувства само изненада, после — болка. Отдръпна ръце, примигна и видя ивица тъмна кръв да се стича по кожата й от плитката рана, появила се от рамото до лакътя й.

— Ох! — извика тя, по-скоро от изумление, отколкото от болка. — Какво…

С едно-единствено движение Джейс се дръпна рязко от нея и леглото. Изведнъж той стоеше в средата на стаята, без риза и с лице, бяло като платно.

Клеъри пристисна наранената си ръка и се надигна.

— Джейс, какво…

Млъкна. В лявата си ръка той стискаше назъбена кама — камата със сребърната дръжка, която беше видяла в кутията на баща му. По острието имаше тънка ивица кръв.

Клеъри погледна към ръката си и после отново към него.

— Не разбирам…

Той разтвори пръсти и камата издрънча на пода. За момент изглеждаше така, сякаш щеше да избяга, както беше направил при бара. После се свлече на земята и покри главата си с ръце.

 

 

— Харесвам я — каза Камила, когато вратите се затвориха зад Изабел. — Донякъде ми напомня за мен самата.

Саймън се обърна да я погледне. В Храма беше доста мрачно, но я виждаше ясно — облегнала гръб на колоната, с извити назад ръце. Близо до вратата на Института стоеше ловец на сенки; бяха го оставили да пази, но той не можеше да я чуе. Не че го и интересуваше особено.

Саймън леко се приближи до Камила. Веригата, с която беше вързана, някак странно го привличаше. Благословен метал, който сякаш слабо блестеше на фона на бледата й кожа, и на него му се стори, че вижда няколко струйки кръв около белезниците на китките й.

— Тя изобщо не прилича на вас.

— Така си мислиш ти — Камила наклони глава; русата й коса изглеждаше изкусно аранжирана около лицето, но той знаеше, че не я е пипала. — Толкова много обичаш приятелите си, ловците на сенки. Както соколът обича господаря си, който го връзва и ослепява.

— Нещата не стоят така — каза Саймън. — Ловците на сенки и долноземците не са врагове.

— Дори не можеш да отидеш с тях в дома им — рече тя. — Оставиха те отвън. И все пак им служиш с такова желание. Дори би взел тяхната страна срещу собствения си вид.

— Няма други от моя вид — възрази Саймън. — Аз не съм като тях. Но не съм и като вас. А и предпочитам да съм като тях, отколкото като вас.

— Ти си един от нас — тя мръдна нетърпеливо, веригите издрънчаха и стон на болка се отрони от устните й. — Има нещо, което не им казах в банката. Но е истина — тя се усмихна сковано през болката. — Долових миризмата на човешка кръв от теб. Наскоро си се хранил от човек.

Саймън усети как нещо в него се преобърна.

— Аз…

— Беше прекрасно, нали? — червените й устни се извиха. — За пръв път, откакто си вампир, не чувстваш глад.

— Не е вярно — каза Саймън.

— Лъжеш — в гласа й прозвуча обвинение. — Нефилимите ни карат да се борим със собствената си природа. Ще ни приемат, само ако се преструваме на други, ако не бъдем себе си, ако не сме ловци, хищници. Приятелите ти никога няма да те приемат такъв, какъвто си, а само ако се промениш. Това, което ти правиш за тях, те никога няма да направят за теб.

— Не знам защо си правите труда — каза Саймън. — Стореното — сторено. Аз няма да ви пусна. Направих своя избор. Не искам онова, което ми предлагате.

— Може би сега не — каза тихо Камила. — Но ще поискаш. Някой ден.

Ловецът на сенки на вратата отстъпи, когато тя се отвори и Мерис влезе в залата. Зад нея вървяха две фигури, които Саймън веднага разпозна — Алек, братът на Изабел и приятелят му, магьосникът Магнус Бейн.

Алек носеше официален черен костюм; Магнус, за изненада на Саймън, беше облечен по подобен начин, но беше добавил дълъг копринен бял шал с ресни и чифт бели ръкавици. Косата му стърчеше както обикновено, но за разнообразие не блестеше. Когато го видя, Камила застана неподвижно.

Магнус явно още не я беше забелязал; той слушаше Мерис, която му благодареше малко притеснено, че са се отзовали толкова бързо.

— Наистина не ви очаквахме преди утре, най-рано.

Алек изсумтя раздразнено и втренчи поглед в празното пространство. Изглежда не беше доволен, че е тук. А иначе, помисли си Саймън, изглеждаше както винаги — същата черна коса, същите спокойни сини очи. От друга страна сякаш беше по-спокоен от преди, беше израснал.

— За щастие близо до Виенската опера има Портал — каза Магнус и с типичен жест преметна шала над рамото си. — В мига, в който получихме съобщението, тръгнахме насам.

— Наистина не разбирам какво общо има това с нас — каза Алек. — Хванали сте вампир, който бил намислил някаква гадост. Те постоянно го правят.

Саймън усети как стомахът му се сви. Той погледна да види дали Камила не му се присмива, но погледът й беше вперен в Магнус.

Алек едва сега забеляза Саймън и се изчерви. Винаги му личеше, защото кожата му беше много бледа.

— Извинявай, Саймън. Не говорех за теб. Ти си различен.

Какво щеше да си помислиш, ако снощи ме беше видял как се храня от четиринайсетгодишно момиче?, помисли си Саймън. Но не каза нищо, само кимна на Алек.

— Тя е свързана с настоящото разследване на смъртта на тримата ловци на сенки — каза Мерис. — Трябва ни информация, а тя ще говори само пред Магнус Бейн.

— Наистина ли? — Алек погледна Камила с недоумение и интерес. — Само пред Магнус?

Магнус проследи погледа му и за първи път — или поне така се стори на Саймън — погледна директно към Камила. Нещо премина между тях, някаква енергия. Устата на Магнус трепна в ъглите и той горчиво се усмихна.

— Точно така — каза Мерис и объркване премина по лицето й, когато забеляза погледа между магьосника и жената вампир. — Ако Магнус пожелае, разбира се.

— Добре — рече Магнус и свали ръкавиците си. — Ще говоря с Камила от ваше име.

— Камила? — Алек погледна Магнус и вдигна вежди. — Значи я познаваш. Или… тя познава теб?

— Познаваме се — сви рамене Магнус, сякаш казваше „Какво да се прави“. — Едно време беше моя приятелка.