Касандра Клеър
Град на паднали ангели (10)

10.
„Ривърсайд Драйв“, № 232

Саймън седеше във фотьойла в апартамента на Кайл и гледаше втренчено замръзналата картина на телевизора в ъгъла на стаята. На екрана се виждаше усоен подземен тунел, с купчини тела по земята, и много реалистично изглеждащи локви кръв — картина от играта, на която бяха играли Кайл и Джейс. Беше изнервящо, но Саймън нямаше нито сили, нито желание да го изключи. Образите, които виждаше цяла нощ в съзнанието си, бяха още по-ужасни.

Бледата зора, нахлуваща през прозорците, се беше превърнала в слаба утринна светлина, но Саймън почти не я забелязваше. Постоянно виждаше отпуснатото тяло на Морийн, изцапаната й с кръв руса коса; собственото му лутане в нощта, как кръвта пееше във вените му. А после как Мая се нахвърля върху Кайл и го разкъсва с ноктите си. Кайл лежеше, без да вдигне ръка да се защити. Вероятно щеше да й позволи да го убие, ако Изабел не се беше намесила — беше издърпала Мая на тротоара и я държа, докато гневът й премина в сълзи. Саймън се опита да отиде при нея, но Изабел го спря с яростен поглед, беше я прегърнала с една ръка и вдигна другата си ръка, за да го предупреди да стои надалеч.

— Махай се — беше казала тя. — И го вземи със себе си. Не знам какво и е направил, но трябва да е било нещо ужасно.

Така беше. Саймън познаваше това име — Джордан. Чу го, когато я беше попитал как е била превърната във върколак. Бившият й приятел го бил направил, беше отвърнала тя. Бил я нападнал диво и яростно, а после избягал и я оставил сама да се оправя с последиците.

Казвал се Джордан.

Затова на звънеца на Кайл пишеше само едно име. Защото това беше фамилията му. Пълното му име сигурно бе Джордан Кайл, осъзна Саймън. Беше глупак, невероятен глупак, че не се беше сетил досега. Не че се нуждаеше от още една причина да се мрази.

Кайл — или по-скоро Джордан — беше върколак и раните му заздравяваха бързо. Докато Саймън го изправи — не много внимателно — на крака и го заведе до колата, дълбоките разрези по гърлото и под разкъсаната му тениска бяха заздравели и хванали коричка.

Саймън беше взел ключовете му и го откара до Манхатън в мълчание. Джордан седеше почти неподвижно на седалката до шофьора и гледаше втренчено надолу към окървавените си ръце.

— Морийн е добре — беше казал накрая, докато пресичаха моста Уилямсбърг. — Изглеждаше по-зле, отколкото всъщност беше. Още не знаеш как да се храниш от хора, така че не беше загубила много кръв. Хванах й такси. Тя не помни нищо. Мисли, че е припаднала пред теб и се чувства неловко.

Саймън знаеше, че трябва да благодари на Джордан, но не можа да каже нищо.

— Ти си Джордан — каза той. — Бившият приятел на Мая. Онзи, който я е превърнал във върколак.

Вече бяха на „Кенмеър“; Саймън зави на север, нагоре по „Боуъри“ с евтините хотели и осветените магазини.

— Да — каза Джордан накрая. — Кайл е фамилията ми. Започнах да се наричам така, когато станах претор.

— Тя щеше да те убие, ако Изабел я беше оставила.

— Има пълното право да ме убие, ако поиска — отвърна Джордан и млъкна. Не проговори и когато Саймън паркира, и заизкачваха стълбите към апартамента. Беше влязъл в стаята си, без да свали окървавеното си яке и беше тряснал вратата.

Саймън беше събрал нещата си в раницата и щеше да си тръгне, но се разколеба. Все още не знаеше защо, но вместо да излезе, пусна раницата си до вратата, седна във фотьойла и остана там цялата нощ.

Искаше му се да се обади на Клеъри, но беше прекалено рано, а и Изабел беше казала, че тя и Джейс са си тръгнали заедно — не му харесваше мисълта да ги прекъсне в неудобен момент. Чудеше се как е майка му. Ако го беше видяла снощи с Морийн, щеше съвсем да се убеди, че той е чудовище. Може би така и беше.

Вдигна поглед, когато вратата на Джордан се отвори и той излезе. Беше бос и със същите дънки и тениска от предния ден. Раните на гърлото му бяха заздравели до червени линии. Погледна Саймън. Зелените му очи, обикновено светли и весели, сега бяха потъмнели.

— Мислех, че си си тръгнал — каза той.

— Щях — отвърна Саймън. — Но после реших, че трябва да ти дам шанс да обясниш.

— Няма какво да обяснявам — Джордан се затътри към кухнята и започна да рови в едно чекмедже, докато не намери филтър за кафе. — Каквото и да е казала Мая за мен, сигурен съм, че е било истина.

— Тя каза, че си я удрял.

Джордан замръзна в кухнята. Погледна към филтъра, сякаш не беше сигурен за какво му е.

— Каза, че сте излизали месеци наред и всичко е било чудесно — продължи Саймън. — После си станал жесток и ревнив. Когато повдигнала въпроса, ти си я ударил. Скъсала с теб, а докато се прибирала една вечер, нещо я нападнало и едва не я убило. А ти… ти си изчезнал от града. Без да се извиниш, без да обясниш.

Джордан остави филтъра на плота.

— Как е попаднала тук? Как е намерила глутницата на Люк Гароуей?

Саймън поклати глава.

— Скочила на един влак за Ню Йорк и ги издирила. Мая знае как да оцелява. Не позволила онова, което си й причинил, да я съсипе. Повечето хора биха се пречупили.

— Ти затова ли остана? — попита Джордан. — Да ми кажеш, че съм копеле? Защото това го знам.

— Останах — каза Саймън, — заради онова, което направих снощи. Ако бях разбрал за теб вчера, щях да си тръгна. Но след онова с Морийн… — той прехапа устната си. — Мислех, че мога да се контролирам, а се оказа, че не мога и нараних някой, който не го заслужаваше. Затова оставам.

— Защото ако аз не съм чудовище, значи и ти не си чудовище.

— Защото искам да разбера как да продължа и може би ти ще ме научиш. — Саймън се наведе напред. — Защото те познавам като добър човек. Не съм те виждал да се държиш лошо или да се ядосваш. После се сетих за вълците пазители. Ти каза, че си се присъединил към тях, защото си вършил лоши неща. Реших, че лошите неща се отнасят за Мая и че точно това се опитваш да изкупиш.

— Да — каза Джордан. — Така е.

 

 

Клеъри седеше на бюрото в стаята за гости на Люк. Парчето плат, което беше взела от моргата на „Бет Израел“, лежеше пред нея. Тя стоеше със стили в ръка и се опитваше да си спомни руната, която й се беше явила в болницата.

Беше й трудно да се съсредоточи. Не можеше да спре да мисли за Джейс и за предишната нощ. Къде беше отишъл? Защо беше толкова нещастен? До снощи не беше забелязала, че и той е нещастен колкото нея и сега това разкъсваше сърцето й. Искаше й се да му се обади, но се въздържа на няколко пъти, откакто се прибра. Ако искаше да й каже какъв е проблемът, щеше да го направи и без да го моли. Познаваше го достатъчно добре и беше уверена в това.

Затвори очи и се насили да си представи руната. Знаеше, че това не е нейна руна. Тя съществуваше, макар да не беше сигурна, че я е виждала в Сивата книга. Формата й говореше не за превод, а за разкриване, за показване на нещо скрито под земята, нещо, покрито с прах, който бавно издухваш, за да прочетеш надписа отдолу…

Стилито в пръстите й потръпна, тя отвори очи и с изненада откри, че е успяла да нарисува малка фигура в края на плата. Приличаше на петно със странни хаотични завъртулки. Клеъри се намръщи, чудейки се дали не е изгубила умението си. Тогава обаче платът започна да трепти и над него се надигна мараня, както при нагорещен асфалт. Тя впери поглед в думите, които се появиха, сякаш изписани от невидима ръка:

Собственост на църква Талто, „Ривърсайд Драйв“ № 232.

През нея премина вълна от въодушевление. Беше ключ, истински ключ. И тя го намери сама, без никой да й помогне.

„Ривърсайд Драйв“ № 232. Това беше в Горен Уест Сайд, помисли си тя, до парк Ривърсайд, точно срещу водата от Ню Джърси. Изобщо не беше далеч. Църква Талто. Притеснена, Клеъри остави стилито. Каквото и да означаваше това, не беше нищо добро. Премести стола си до стария компютър на Люк и влезе в интернет. Не се изненада, когато потърси „църква Талто“ и не откри нищо. Надписът на ръба на плата беше на долноземски или на някакъв друг демоничен език.

В едно беше сигурна — където и да се намираше църквата Талто, мястото беше тайно и вероятно там ставаха лоши неща. След като превръщаха човешки бебета в неща с нокти, вместо пръсти, значи не беше свързано с истинска религия. Клеъри се зачуди дали майката, която беше захвърлила бебето си до болницата, е последовател на църквата и дали е знаела в какво се забърква, преди бебето й да се роди.

Почувства студ, когато се пресегна за телефона си… взе го и спря за момент. Искаше й се да се обади на майка си, но не можеше да каже на Джослин за това. Тя тъкмо беше спряла да плаче и се беше съгласила да излязат с Люк да изберат пръстени. Макар Клеъри да вярваше, че майка й е достатъчно силна да се изправи срещу истината, без съмнение щеше да има сериозни неприятности с Клейва, ако се впуснеше в такова разследване, без да ги информира. Люк. Но Люк беше с майка й. Не можеше да му се обади. Мерис може би. Самата идея да й се обади, й се стори чужда и страховита. А и Клеъри знаеше — без да признае пред себе си, че това е важна причина, — че ако отнесат това до Клейва, нея ще я отпишат. Щяха да я оставят да чака в неведение, макар да приемаше проблема като личен. Да не говорим, че така щеше да издаде майка си на Клейва.

Да отиде обаче сама, без да знае какво ще открие… Е, беше преминала някакво обучение, но не беше достатъчно. Знаеше, че има склонност първо да действа, после да мисли. С неохота отвори телефона си, поколеба се за момент и изпрати следното съобщение: „Ривърсайд Драйв, № 232. Ела там веднага. Важно е.“ Натисна бутона за изпращане и зачака екранът да светне в отговор: „ИЗПРАТЕНО“.

С въздишка Клеъри остави телефона и отиде да вземе оръжията си.

 

 

— Обичах Мая — каза Джордан. Вече седеше на дивана, най-накрая бе успял да направи кафе, макар и още да не беше пил от него. Просто стискаше чашата в ръце и я въртеше, докато говореше. — Държа да го знаеш, преди да ти кажа каквото и да е друго. И двамата бяхме от едно забутано градче в Ню Джърси, и с нея всички се държаха гадно, защото баща й беше черен, а майка й бяла. Имаше брат, пълен психопат. Даниел. Не знам дали ти е разказвала за него.

— Не много — отвърна Саймън.

— Предвид всичко това, животът й беше ад, но тя не се предаваше. Запознах се с нея в един музикален магазин за стари плочи. За винилови плочи. Заприказвахме се и осъзнах, че тя е най-готиното момиче в радиус от километри. Беше и красива. И сладка — погледът на Джордан бе отнесен. — Излязохме и беше фантастично. Бяхме много влюбени. Както се влюбваш, когато си на шестнайсет. После ме ухапаха. Една нощ се сбих в един клуб. Преди често се биех. Бях свикнал да ме ритат и удрят, но да ме хапят? Помислих, че онзи е луд и не му обърнах внимание. Отидох в болница, зашиха ме и забравих.

След около три седмици усетих промяна. Вълни на неконтролируем бяс и гняв. Зрението ми просто изчезваше, а аз нямах представа какво се случва. Разбих прозореца на кухнята, защото едно чекмедже заяде. Ревнувах бясно Мая, бях убеден, че се заглежда по други момчета, че тя… Дори не знам какво съм си мислел. Бях превъртял. Ударих я. Иска ми се да кажа, че не помня, но не е така. А после тя скъса с мен… — гласът му заглъхна. Той отпи от кафето. Изглежда болен, помисли си Саймън. Сигурно рядко разказваше тази история. По-скоро за първи път. — Две нощи по-късно отидох на един купон и тя беше там. Танцуваше с друг. Целуваше го, сякаш искаше да ми покаже, че между нас всичко е свършило. Точно онази нощ беше крайно неподходяща, не че имаше начин тя да знае това. Беше първото пълнолуние, откакто ме ухапаха — пръстите му бяха побелели от стискането на чашата. — Тогава се преобразих за пръв път. Трансформацията разтърси тялото ми, разцепи костите и кожата ми. Бях в агония, но не само заради това. Исках нея, исках да се върне при мен, исках да обясня, но можех само да вия. Започнах да бягам из улиците и тогава я видях да пресича парка до дома й. Прибираше се вкъщи…

— И си я нападнал — каза Саймън. — Ухапал си я.

— Да — Джордан беше вперил невиждащ поглед в миналото. — Когато се събудих на другата сутрин, помнех какво съм направил. Опитах се да отида у тях, да обясня. Бях на половината път, когато един здравеняк се изпречи на пътя ми и се втренчи в мен. Той знаеше кой съм, знаеше всичко за мен. Обясни ми, че е претор лупус и че са го зачислили към мен. Не остана доволен, че е закъснял, че вече съм успял да ухапя някого. Не ми позволи да я доближа. Каза, че това само ще влоши нещата. Обеща, че вълците пазители ще я наблюдават. Каза ми, че, понеже вече съм ухапал човек, а това е строго забранено, единственият начин да избегна наказанието е да се присъединя към пазителите и да ме обучат да се контролирам. Нямаше да се съглася. Щях да плюя на него и да се примиря с каквото и наказание да ми наложат. Толкова много се мразех. После обаче той ми обясни, че ще мога да помагам на други като мен. Че мога да предотвратя случилото се между мен и Мая да не се повтори с други. Тогава видях светлина в тунела, обещание за някакво бъдеще. Може би възможност да поправя стореното.

— Добре — каза Саймън бавно. — Но е малко странно съвпадение да те изпратят точно при мен. При гаджето на момичето, което си ухапал и си превърнал във върколак.

— Не е съвпадение — каза Джордан. — Връчиха ми една камара досиета. Избрах теб, защото видях името на Мая. Върколак и вампир да имат връзка. Знаеш ли, това е голяма работа. За пръв път осъзнах, че е станала върколак, заради… заради онова, което направих.

— И не си проверил какво е станало с нея? Това изглежда някак…

— Опитах. Преторът не искаше да го правя, но аз направих всичко възможно да науча какво е станало с нея. Знаех, че е избягала от къщи, но животът й беше скапан, така че това не значеше нищо. А и няма национален регистър на върколаците и не можех да проверя. Просто… надявах се да не се е преобразила.

— Поел си моя случай заради Мая?

Джордан се изчерви.

— Реших, че ако се запозная с теб, ще разбера какво е станало с нея. Дали е добре.

— Затова ми каза, че не е редно да излизам и с двете — каза Саймън, спомняйки си разговора им. — Искал си да я защитиш.

Джордан го погледна над ръба на чашата.

— Да, но не се получи.

— Ти си пъхнал флаера за концерта на групата под вратата й, нали? — Саймън поклати глава. — Намесата в любовния ми живот част от задълженията ти ли е, или лична инициатива?

— Аз я прецаках — каза Джордан. — Не исках и друг да я прецака.

— А не ти ли хрумна, че ако се появи на концерта и те види, ще ти издере очите? Ако не беше закъсняла, можеше да те нападне направо на сцената. Щеше да се получи вълнуващо представление.

— Не знаех — каза Джордан. — Нямах представа, че ме мрази толкова много. Аз не мразя онзи, който ме превърна. Разбирам, че вероятно не е можел да се контролира.

— Да — каза Саймън, — но ти не си го обичал. Не си имал връзка с него. Мая те е обичала. Мисли, че си я ухапал, че си я захвърлил, и не си се сетил повече за нея. Мрази те така, както някога те е обичала.

Преди Джордан да успее да отговори, някой звънна — не от звънеца на домофона, а от този на вратата, което означаваше, че някой стои пред апартамента. Момчетата се спогледаха озадачено.

— Очакваш ли някого? — попита Саймън.

Джордан поклати глава и остава чашата с кафе. Двамата заедно отидоха в малкия коридор. Джордан посочи на Саймън с жест да застане зад него и после отвори вратата.

Отвън нямаше никого. На постелката пред вратата обаче имаше сгънат лист хартия, а върху него лежеше тежък камък. Джордан се наведе да освободи листа и се изправи намръщено.

— За теб е — каза той и го подаде на Саймън.

Объркан, Саймън отвори листа. В центъра, сякаш с детски почерк и само с главни букви, пишеше:

САЙМЪН ЛЮИС, ПРИЯТЕЛКАТА ТИ Е ПРИ НАС. ЕЛА

НА АДРЕС „РИВЪРСАЙД ДРАЙВ“ 232 ДНЕС, ПРЕДИ

ДА СЕ СТЪМНИ, ИЛИ ЩЕ Й ПРЕРЕЖЕМ ГЪРЛОТО.

— Това е шега — каза Саймън, взирайки се вцепенено в листа. — Няма как да не е.

Без да каже и дума, Джордан хвана Саймън за ръката и го замъкна в дневната. Пусна го и започна да търси телефона, докато накрая го намери.

— Обади й се — каза той и удари Саймън с телефона по гърдите. — Обади се на Мая и виж дали е добре.

— Може да не става въпрос за нея — Саймън се втренчи в телефона, докато ужасът на цялата ситуация кръжеше около мозъка му, както таласъмите кръжаха около някоя къща и се молеха да ги пуснат вътре. Съсредоточи се, каза си той. Не изпадай в паника. — Може да е Изабел.

— О, Исусе! — Джордан го изпепели с поглед. — Други приятелки имаш ли? Трябва ли да правим списък на кого да се обадиш?

Саймън взе телефона, обърна се и набра номера.

Мая вдигна на второто позвъняване.

— Да?

— Мая… Саймън е.

Гласът й изстина.

— О! Какво искаш?

— Исках само да проверя дали си добре — каза той.

— Добре съм — отвърна сковано тя. — Все пак връзката ни не беше нищо сериозно. Не кипя от щастие, но ще го преживея. Ти обаче си задник.

— Исках да проверя дали наистина си добре.

— За Джордан ли става въпрос? — той долови сдържания й гняв, когато изрече името му. — Ясно. Снощи си тръгнахте заедно, нали? Приятели сте или нещо такова. Е, можеш да му кажеш да стои далеч от мен. Всъщност това важи и за двама ви.

Тя затвори. Телефонът забръмча като раздразнена пчела.

Саймън погледна Джордан.

— Тя е добре. И мрази и двама ни, но не останах с впечатлението, че има някакъв друг проблем.

— Хубаво — сопна се Джордан. — Обади се на Изабел.

Трябваше да звънне два пъти преди Изи да вдигне. Саймън почти беше изпаднал в паника, докато накрая не чу гласа й; звучеше ядосано и раздразнено:

— Който и да е, дано има основателна причина.

Облекчение се разля по вените му.

— Изабел, Саймън е.

— О, за Бога! Ти пък какво искаш?

— Исках да разбера дали си добре…

— Иначе какво? Нима трябва да съм съсипана, защото ти си един лъжлив, измамен, двуличен кучи…

— Не — това наистина започваше да му писва. — Исках да проверя дали си добре. Не са те отвличали или нещо такова?

Последва дълга тишина.

— Саймън — каза Изабел накрая, — говоря наистина сериозно, това е най-глупавият опит за сдобряване, който някога съм чувала. Какво ти става?

— Не съм сигурен — каза Саймън и затвори, преди тя да му тресне телефона. Подаде слушалката на Джордан. — И тя е добре.

— Не разбирам — Джордан изглеждаше объркан. — Кой би отправил такава заплаха, ако не разполага с нищо? Прекалено е лесно да проверим дали лъже.

— Може би ме мислят за глупак… — започна Саймън и после спря. Една ужасяваща мисъл го осени. Той изтръгна телефона от Джордан и започна да набира с изтръпнали пръсти.

— За кого става въпрос? — попита Джордан. — На кого се обаждаш?

 

 

Телефонът на Клеъри звънна, докато тя завиваше на ъгъла на Деветдесет и шеста улица по „Ривърсайд Драйв“. Дъждът очевидно беше отмил обичайната градска мръсотия — слънцето светеше от ясното небе върху яркозелената ивица трева в парка покрай реката, а днес водите изглеждаха почти сини.

Тя пъхна ръка в чантата за телефона си, откри го и го отвори.

— Ало?

Гласът на Саймън долетя по линията.

— О, слава на… — той млъкна. — Добре ли си? Нали не си отвлечена или нещо такова?

Отвлечена? Клеъри гледаше номерата на сградите, докато вървеше нагоре към центъра. 220, 224. Не беше съвсем сигурна какво търси. Щеше ли да прилича на църква? Щеше ли да е друга постройка, покрита с магически прах, за да изглежда като изоставена сграда?

— Да не си пиян?

— Малко е рано за това — облекчението в гласа му беше очевидно. — Не, аз просто… получих странна бележка. Някой заплашва да отвлече приятелката ми.

— Коя по-точно?

— Много смешно — на Саймън не му беше до шеги. — Вече се обадих на Мая и на Изабел. И двете са добре. После се сетих за теб… Все пак прекарваме много време заедно. Някой може да е останал с погрешно впечатление. Сега обаче не знам какво да мисля.

— Аз също. — Внезапно „Ривърсайд Драйв“ № 232 изникна пред Клеъри; беше голяма квадратна каменна сграда с островърх покрив. В някакъв момент може да е била църква, помисли си тя, макар сега да не приличаше на такава.

— Между другото снощи Мая и Изабел разбраха една за друга. Беше грозна картинка — добави Саймън. — Права беше, че си играя с огъня.

Клеъри разгледа фасадата на номер 232. Повечето сгради на улицата представляваха скъпи жилищни блокове с портиери в униформи пред входовете. Тази обаче имаше само две дървени врати, извити отгоре и старомодно изглеждащи брави с дръжки, вместо топки.

— О! Съжалявам, Саймън. Някоя от двете говори ли ти?

— Не.

Тя сложи ръка на едната дръжка и я натисна. Вратата се отвори с тихо проскърцване. Клеъри понижи глас.

— Може Изи или Мая да са ти оставили бележката.

— Не е в техен стил — каза Саймън, искрено объркан. — Мислиш ли, че може да е бил Джейс?

Споменаването на името му беше като удар в стомаха. Клеъри задържа дъха си и каза:

— Не вярвам да направи такова нещо, дори и да е ядосан — тя дръпна телефона от ухото си. Надникна през полуотворената врата и видя, че вътре прилича на обикновена църква: имаше дълга пътека между пейките и мъждукаща светлина като от свещи. Нищо нямаше да й стане, ако поразгледаше. — Трябва да приключвам, Саймън — каза тя. — Ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона и влезе вътре.

 

 

— Наистина ли вярваш, че е било шега? — Джордан обикаляше апартамента като тигър в клетка. — Не знам. Струва ми се прекалено извратено за шега.

— Не съм казал, че не е извратено — Саймън погледна бележката, която сега лежеше на малката масичка, печатните букви се четяха ясно и отдалеч. Само като я гледаше, го присвиваше стомахът, макар да знаеше, че няма основание. — Опитвам се да се сетя кой може да я е изпратил. И защо.

— Може би трябва да те оставя за един ден и да наглеждам нея — каза Джордан. — Просто за всеки случай.

— Предполагам говориш за Мая — рече Саймън. — Знам, че имаш добри намерения, но тя не иска да те вижда. Изобщо.

Челюстта на Джордан се стегна.

— Няма да се показвам и тя няма да ме види.

— Леле. Още си падаш по нея, нали?

— Нося лична отговорност за нея — отговори рязко Джордан. — Всичко останало няма значение.

— Прави каквото искаш — каза Саймън — Но мисля…

На вратата отново се звънна. Двете момчета размениха погледи и се спуснаха по тесния коридор към вратата. Джордан стигна пръв. Събори палтата от закачалката, вдигна я над главата си, подобно на копие, и отвори широко вратата. Насреща им стоеше Джейс. Той примигна.

— Това закачалка ли е?

Джордан я пусна на земята и въздъхна.

— Ако беше вампир, щеше да ми е много по-полезна.

— Да — каза Джейс. — Или пък ако носех много палта. Саймън подаде глава иззад Джордан и каза:

— Съжалявам, имахме напрегната сутрин.

— Е, добре — рече Джейс. — Сега ще стане още по-напрегната. Дойдох да те заведа в Института, Саймън. Клейвът иска да те види, а те не обичат да чакат.

 

 

В мига, в който вратата на църква Талто се затвори зад Клеъри, тя почувства, че е попаднала в друг свят — шумът и суматохата на Ню Йорк изцяло заглъхнаха. Помещението беше просторно и с висок таван. Имаше тясна пътека между наредените в редици пейки, а в свещниците по стените горяха дебели кафяви свещи. На Клеъри й се стори, че светлината е слаба, но може би беше така, защото беше свикнала с ярката магическа светлина.

Тръгна по пътеката, като стъпваше тихо с маратонките си по прашния каменен под. Странно, помисли си тя, църква без нито един прозорец. В края на пътеката стигна до апсидата, а там няколко каменни стъпала водеха до подиум, на който имаше олтар. Примигна, като осъзна още едно много странно нещо — в тази църква нямаше кръстове. Вместо това върху олтара имаше изправена каменна плоча, върху която бе издълбана фигура на бухал. На плочата пишеше:

Нейният дом е смъртта

и пътеките й водят към мъртвите.

Който отиде при нея, никога не се връща,

не намира пътя към живота.

Клеъри примигна отново. Не познаваше добре Библията, не помнеше наизуст цели пасажи от нея като Джейс, и макар текстът да звучеше като религиозен, й се стори малко странно да сложиш такъв надпис на централно място в църква. Тя потръпна и се приближи към олтара, върху който имаше голяма затворена книга. Между страниците беше поставена отметка. Когато протегна ръка да отвори книгата, забеляза, че вместо разделител, в книгата беше пъхната кама с черна дръжка и окултни символи. Беше виждала рисунки на такива ками в учебниците. Това беше атаме — нож, използван в ритуали за призоваване на демони.

Стомахът й се сви, но все пак се наведе да прегледа отбелязаното място, решена да научи нещо. Страницата беше изписана с много ситен стилизиран почерк, който трудно щеше да разчете, дори и да беше на английски. Но не беше. Буквите бяха някак ъгловати и беше сигурна, че за първи път вижда такива. Надписът беше под илюстрация, която Клеъри разпозна като кръг за призоваване — магьосниците чертаеха подобни кръгове на земята, преди да изрекат заклинанието. Кръговете привличаха и в тях се съсредоточаваше магическа сила. Този в книгата беше изрисуван със зелено мастило и приличаше на две концентрични окръжности с квадрат в центъра. В пространството между кръговете бяха начертани руни. Клеъри не ги разпозна, но усети значението им с костите си, и това я накара да потръпне. Смърт и кръв.

Тя бързо обърна страницата и видя няколко илюстрации, които я накараха да затаи дъх.

Бяха поредица от рисунки, които започваха с образ на жена с птица на лявото рамо. Птицата, вероятно гарван, изглеждаше злокобна и лукава. На втората рисунка птицата я нямаше, а жената очевидно беше бременна. На третата жената лежеше на олтар, подобен на онзи, пред който в момента стоеше Клеъри. Облечена в роба фигура беше застанала пред нея и държеше изненадващо съвременно изглеждаща спринцовка, пълна с червена течност. Жената очевидно знаеше, че ще й я инжектират, защото крещеше.

На последната картина жената седеше с бебе в скута, което изглеждаше почти нормално, само очите му бяха изцяло черни, без бяло в тях. Жената гледаше детето си ужасено.

Клеъри усети как косъмчетата по врата й настръхнаха.

Майка й беше права. Някой се опитваше да направи още бебета като Джонатан. Всъщност вече ги бяха направили.

Тя отстъпи от олтара. Всеки нерв в тялото й крещеше, че това място е лошо. Не можеше да остане и секунда повече. По-добре беше да излезе отвън и да изчака кавалерията да пристигне. Може и сама да беше открила мястото, но не можеше да се справи сама с това. Тогава чу шум.

Тих ромон, като отдръпване на приливна вълна, който сякаш идваше отнякъде над нея. Тя погледна нагоре, здраво стиснала атамето в ръка. И се вцепени. По балкона на втория етаж имаше редици мълчаливи фигури, облечени с нещо като сиви анцузи — маратонки, мръсносиви суичъри с цип, и качулки, нахлупени над лицата им. Стояха напълно неподвижни, с ръце, поставени върху парапета, и всички гледаха надолу към нея. Поне на нея й се стори, че я гледат. Лицата им бяха напълно скрити в сенките; не можеше да различи дали са мъже или жени.

— Аз… съжалявам — каза тя. Гласът й отекна силно в каменната зала. — Не исках да се натрапвам или…

Отговори й тишина, която увисна във въздуха. Сърцето на Клеъри се разтуптя.

— Ще си вървя — каза и преглътна трудно. Пристъпи напред, остави атамето на олтара и понечи да се обърне към вратата. И точно тогава, части от секундата преди да се обърне, долови някаква миризма във въздуха — позната воня на разлагащ се боклук. Между нея и вратата, издигащ се като стена, стоеше кошмарно видение с люспеста кожа, остри като бръснач зъби и хищнически нокти.

През последните седем седмици Клеъри беше тренирала как да напада демон в битка, дори големи демони. Сега обаче, когато в действителност се случваше, успя само да извика.