Александра Потър
Ти, който не си за мен (21)

Двайсета глава

Само дето не е толкова лесно.

За съжаление истинският живот не е като киберпространството — не мога просто да щракна върху иконката „Изтрий“ и да го накарам да изчезне. И през следващите няколко дена Натаниел продължава да се появява навсякъде, където съм и аз. Не в буквалния смисъл — и слава богу! Не мога да се оплача, че застава пред мен в плът и кръв на всяка моя крачка, включително и в метрото. Имам предвид дребни, на пръв поглед незначителни неща, които сами по себе си действително приличат на съвпадения, но, взети заедно, започват да изглеждат повече от необясними.

Примерно продължавам да получавам пропуснати обаждания по него на мобилния си телефон. В началото просто не им обръщах внимание, но когато едно такова обаждане ме събуди в пет сутринта, не издържах, обадих му се и го попитах какво иска, за бога.

— Нищо! — отсече ядосано той, след което се закле, че въобще не ми е звънил и че вероятно е било някаква грешка.

— Грешка ли? Дванайсет пъти?! — изсъсках аз, след което му заявих, че трябва да се научи как да си заключва телефона, и му затворих.

Което само по себе си не е чак толкова странно. В крайна сметка на кого не му се е случвало да си разглежда телефона и без да иска, да набере нечий номер или да отговори на приятел само за да го види как приближава към него?

Странното е, че на следващия ден Натаниел ми се обади с оплакването, че аз съм му звъняла! Представяте ли си, моля ви се?! Което е невъзможно, „тъй като съм си заключила телефона“, както благоволих да му обясня. Само дето, когато по-късно проверих набраните от мен номера, установих, че неговият действително е бил набиран. Многократно.

А после дойде и онзи чудат инцидент, когато Магда ме изпрати към центъра с такси, за да й донеса някакви „консумативи“ от нейния приятел доктор Розенбаум — особен човечец с бяла престилка и блестящо лице, което изобщо не помръдва, и огромни офиси с изглед към парка. Обстановката беше много шикозна. След като набрах някакъв таен код, бях поканена вътре, бях помолена да връча парите, след което получих торбичка с кремове и лосиони. Имах чувството, че извършвам сделка с наркотици. Не че някога съм извършвала сделка с наркотици, но както и да е — не това беше странното. Странното се случи на връщане.

В един момент всичко си беше съвсем нормално. Пътувах си аз с таксито и както се полага, таксиджията си псуваше в телефона на някакъв език, който ми се стори руски, когато внезапно двигателят се задави и ние спряхме. Познайте къде спряхме! Точно пред апартамента на Нейт! Ама като казвам точно, разбирайте го в буквалния смисъл — пред самия вход на неговата сграда! И като че ли това не беше достатъчно, та се случи в момента, в който Нейт излизаше от входа! Наложи се да се сниша зад седалката, за да не ме види. Няколко секунди повече — и щеше да е твърде късно! А сега ми кажете — не е ли странно, а?!

И нещата не свършват дотук. Всеки път, когато включа телевизора, той е там. Вярно, не лично, но винаги попадам на „Тлъсти мангизи“. А най-лошото от всичко е, че мелодията от това шоу е влязла в главата ми и непрекъснато се върти. Просто не иска да излезе! Сякаш не иска да ми позволи да избягам от него. Същото е и с радиото. Само че там звучи „Жените не плачат“ на Боб Марли, която някога смятахме за „нашата“ песен. Всеки път, когато я чуя, си спомням за Нейт.

А не я бях чувала с години. Обикновено пускат Лейди Гага, Фърги или Кейти Пери. А сега, през последните няколко дена, всеки път, когато включа радиото, попадам на нея. По всички станции. Вече започва да става доста призрачно.

Толкова призрачно, че ме кара да се замисля и за всички останали неща, които са ми се случили напоследък, но на които не бях обърнала никакво внимание. Както примерно признанието на Нейт, че един ден изпитал странното желание да влезе в нашата галерия без никаква причина. Или когато установихме, че години наред сме ходили на едни и същи места, но някак си сме се разминавали. Или когато най-неочаквано открихме медальоните си, при това по едно и също време, въпреки че аз си мислех, че съм изгубила моя много отдавна.

И докато мислите ми се блъскат една о друга като плочки на домино, главата ми се замайва… Спомням си как се сблъскахме на улицата, след като скъсахме, как той се оказа седнал до мен в японския ресторант, случката във фитнес салона… Вярно, че Манхатън е малък, но чак пък толкова… А после, онази вечер, в галерията, как екраните на телевизорите се настроиха на едно и също предаване — неговото, при това точно когато говорех с Адам, и как Брад се появи изневиделица в мига, в който Адам се гласеше да ме покани на среща, и как спомена Нейт и с това накара Адам да изчезне…

Ако бях суеверна, досега да съм си помислила, че има някаква висша сила, която прави всичко възможно да не ми позволи да тръгна с друг мъж.

Обаче не съм суеверна. Не вярвам в подобни глупости. Или поне така се старая да си повтарям. Добре де, признавам си, че от дъжд на вятър си чета хороскопа и да, вярно е, че веднъж ходих на гледачка, обаче това беше преди много години, на някакъв училищен празник, и аз, разбира се, през цялото време бях наясно, че това е госпожа Купър — учителката ни по химия, облечена като циганка. Абсолютно невъзможно е да стана като Робин и да започна да вярвам в нещо толкова глупаво като, примерно, легендата за вечната любов. Само защото сега я търся в „Гугъл“ не означава, че започват да ме спохождат разни налудничави мисли, че тя може би е вярна.

Набирам „Легендата за Моста на въздишките“ и щраквам иконката за търсене. Отваря се страница, на която пише:

Местна венецианска легенда твърди, че влюбени, които се целунат, докато минават под Моста на въздишките в гондола при залез-слънце, докато камбаните на „Сан Марко“ бият, ще бъдат свързани с вечна любов и нищо няма да бъде в състояние да ги раздели. И ще останат заедно във вечността.

Защото, както вече казах, това е абсолютна глупост. Абсурд! Врели-некипели! Бързо излизам от страницата и отивам във фейсбук, за да проверя дали Адам е отговорил на съобщението ми, но вместо това единственото, което виждам, е Натаниел. Той продължава да си стои на моята страница! И продължава да фигурира в списъка на приятелите ми! Вторачвам се в снимката му със смесица и изненада и изумление.

В гърдите ми се надига паника и аз започвам ожесточено да щракам по клавиатурата.

Изтрий! Изтрий! Изтрий!

* * *

— Имам чувството, че просто не мога да скъсам с него!

Прехвърлям се набързо към уикенда. Намирам се в салон за маникюр с размерите на пощенски плик. В Чайнатаун. Събота следобед е и заедно с Робин и Кейт съм напъхана в стол за масаж, а за краката и ръцете ми са поели грижата две миниатюрни виетнамки, които ожесточено пилят, режат и търкат, като същевременно говорят по сто думи в секунда.

Това е първото ми посещение в подобен салон, но както разбирам, това било задължителен седмичен ритуал за всяка уважаваща себе си нюйоркчанка. И сигурно обяснява напълно шока на ноктите ми при първото съприкосновение с чуждите ръце. В Лондон маникюр и педикюр в стил „Направи си сам“ може и да е достатъчен, но очевидно в Манхатън въобще не върви.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да скъсаш с него? — обажда се Кейт, без да вдига очи от своето блекбъри, на което в момента пише с една ръка някакъв служебен имейл, докато виетнамката обработва другата й ръка.

— Искам да кажа, че просто не мога да се отърва от него! Накъдето и да се обърна, и той е там!

— Манхатън е малко село. Просто не му обръщай внимание — отговаря с безразличен тон сестра ми.

— Не е толкова лесно! — опитвам се да й обясня аз.

— Напротив. Ето виж мен — непрекъснато се сблъсквам с моя конкурент от „Лойдс Картър“. Снощи дори го заварих при доктора!

Виетнамката, която обработва ноктите на Кейт, изтръгва ръката й от телефона. Кейт се смръщва, разменя ръцете си и се опитва да пише само с палец.

— В моя случай е много повече от… — започвам, но усещайки се, превключвам на друго: — А ти какво си правила на доктор, между другото?

— О, заради Джеф. Все още си разнася онзи вирус. Мислят, че може и да е нещо по-сериозно.

— Какво искаш да кажеш с това „много повече“? — намесва се Робин, като вдига очи от книгата, която чете — „Няколко лесни стъпки за овладяване на космическото мислене“, и ме поглежда. В момента друга виетнамка нанася миниатюрни блестящи цветя върху ноктите на краката й.

— Ами, че не става въпрос само за случайните сблъсквания с него. А за всички останали дребни на пръв поглед неща.

— Например? — поглежда ме с нов интерес Робин.

— Например това, че не мога да го изтрия от списъка на приятелите си във фейсбук! — изсумтявам ядосано. От три дена насам всеки път, когато вляза във фейсбук, пред мен изниква най-новото от неговия статус и снимка от профила му.

— Какво толкова сте се захванали с този фейсбук? — обажда се Кейт, като най-неочаквано вдига очи от своето блекбъри. — Това са пълни глупости! И най-лошото е, че е навсякъде! Ето, примерно аз, нямам никакво време за фейсбук, обаче непрекъснато получавам съобщения от приятели, които твърдят, че искат да ме включат в списъка си! Голяма досада! — допълва и подбелва очи.

— Мисля, че вече ти казах! — възкликва Робин, без да й обръща внимание. — Силите на вселената са тези, които ви държат заедно! — Казва го така, сякаш това се вижда от само себе си.

Кейт я поглежда с нескрито презрение.

— Вярно е! — защитава се възмутено съквартирантката ми. — Всичко е от легендата за Моста на въздишките! Нищо не е в състояние да ги раздели!

— Да не би пак да си ходила на гадаене с кристали? — изсмива се саркастично сестра ми.

— Вярно е! — не се предава Робин.

— Бабини деветини!

— Нямам представа точно какво означава този израз — отвръща Робин, вече порядъчно зачервена, — но смятам, че е крайно време да отвориш съзнанието си и за други неща!

— Аз съм си достатъчно отворена, благодаря! Обаче не съм луда! — срязва я Кейт. — Не вселената е тази, която не им позволява да се разделят — това е Нейт! Очевадно е! Просто се опитва да се върне при Луси!

Поглеждам първо към сестра си, а после и към съквартирантката си, които си разменят ожесточено удари на тепиха, който в случая съм аз. От едната страна е Кейт — рационалната, дотолкова невярваща в нищо, че често достигаща до цинизъм моя сестра, а от другата Робин — ирационалната, вярваща във всичко, в това число и във феи, моя съквартирантка.

А аз къде съм?

Някъде по средата. Точно както в момента. Люшкам се ту в едната, ту в другата посока. Искам да кажа, че Кейт е права, не може да не е права, при все това…

Спомените ми ме връщат към разговора с Нейт в ресторанта онази вечер, когато за първи път след толкова много години се събрахме. Когато и двамата установихме, че нееднократно сме били на едни и същи събития, като че ли нещо се е опитвало отново да ни събере.

Нещо, което сега отказва да ни позволи да се разделим.

Примерно легендата за Моста на въздишките.

И в мига, в който в главата ми минава тази мисъл, по гърба ми пролазват тръпки.

Което е абсурдно. Направо нелепо! Няма такова „нещо“! Това е просто някаква си тъпа легенда. Фолклор, създаден за зарибяване на туристите. А аз просто давам твърде голяма свобода на въображението си. Това не ни е „Зоната на здрача“ — това е истинският живот. Подобни неща просто не могат да се случат. Нали?

Свеждам очи към списанието, което лежи отворено в скута ми. Измъкнах го от купчината оръфани списания на масичката, когато пристигнахме, и доскоро разсеяно го преглеждах, но внезапно замръзвам. Защото тук, на страницата пред мен, е тестът „Той ли е Единственият?“.

Поемам си рязко дъх.

— Какво има? — обажда се сестра ми, която за момент прекъсва спора си с Робин и ме поглежда. — Да не би да е от кожичките? Аз изрично ги моля да не ми ги режат.

Поклащам нямо глава и вдигам списанието.

— Вижте този тест — почти прошепвам.

Очите на Робин се разширяват. А после, с онзи глас, който обикновено използват за трейлърите на филмите, тя изрича:

— Това е знак!

Кейт поглежда ту едната, ту другата, а после отсича:

— Глупости! Не е никакъв знак! — Привежда се към мен и грубо дръпва списанието от ръцете ми. — Това е просто стар брой на „Космополитън“! — Хвърля го в кошчето, поклаща раздразнено глава и изсумтява: — Писна ми от вас двете!

— Трябва да попречиш на легендата да се сбъдне! — продължава Робин, без да обръща внимание на Кейт. — Трябва да развалиш магията!

— Магия ли? — изсмива се презрително сестра ми.

— По-скоро проклятие — промърморвам си под нос.

— Каквото ще да е! — отсича Робин. — Обаче ти трябва заклинание!

— На кого ли не му трябва! — промърморва Кейт.

— Казах „заклинание“, а не „задание“! — срязва я Робин.

— Няма значение — свива рамене Кейт. — И без това на Джеф му е все едно.

Изсмива се саркастично, обаче моите антени долавят нещо, което доскоро не са хващали. Обръщам се към нея. Кейт често обича да се шегува и да прави саркастични забележки относно брака си, обаче днес в гласа й се усеща нещо съвсем различно.

— Кейт, всичко наред ли е у вас?

Тя ме поглежда и почти виждам как нахлузва бронята си.

— Разбира се — махва небрежно с ръка. — Защо да не е наред!

— Имам предвид между теб и Джеф.

Челюстта й се сковава. След малко изрича през зъби:

— Естествено. Просто все още си носи онзи вирус. Сигурна съм, че има нужда от антибиотици, обаче знаеш ги какви са мъжете, когато става въпрос за гълтане на хапчета. — Тръсва глава. — Нищо особено.

— Ами… окей — побързвам да сложа точка на темата аз. Познавам твърде добре сестра си, за да рискувам да я притискам. Щом една тема е приключена, значи е затворена, заключена и окована и никой, ама никой на света не може да влезе в нея.

— Така, готово! — обажда се една от виетнамките, която се занимава с мен, и потупва лекичко крака ми.

— Божичко, възхитително е! — усмихвам се аз и размърдвам доволно бледорозовите си нокти на ръцете и краката. Не изглеждат като моите. Аз съм свикнала да имам ръце с очукани, издъвкани или пълни с боя нокти, но ето че сега са се трансформирали в истински нюйоркски ръце.

Показвам ги гордо на Робин и Кейт и се провиквам:

— Хей, вижте ме!

— О, божествено! — веднага поема Робин и помръдва своите бляскави пръсти на краката така, че цветчетата улавят светлината. — Вижте ме и мен!

— Прекрасно! — влизам в тона й аз и после посвещаваме следващите няколко секунди да си сравняваме маникюра и педикюра. Едва тогава се сещаме за Кейт. — А твоите? — обръщам се към нея, обаче тя вече обува сандалите си.

— Добре са — кимва тя, докато закопчава катарамата. — Аз съм с безцветен лак, както обикновено.

Боже, сестра ми наистина е много досадна понякога!

— А сега, ако нямате нищо против да платите… — сочи към касата собственичката на салона за маникюр, която е още по-слаба и ефирна дори от служителките си виетнамки, и аз забелязвам огромна опашка, очакваща с нетърпение освобождаването на столовете ни.

— Разбира се! — побързвам да сляза от стола и бръквам в чантата си. Вадя портмонето си и в този момент нещо пада на пода и издрънчава.

„Сигурно са някакви дребни монети“ — казвам си аз, докато подавам банкнота от двайсет долара. Двайсет долара за маникюр и педикюр! Боже, обожавам Ню Йорк!

— Госпожице, изпуснахте това!

И една от виетнамките вдига нещо от пода, подавайки ми го. Прилича ми на монета.

— О, много благодаря! — усмихвам се аз и го поемам, ала веднага осъзнавам, че това не е монета. Всъщност, това е половин монета!

Стомахът ми се свива.

— Но това е невъзможно! — вторачвам се аз в дланта си и усещам, че ми се завива свят.

— Какво има пък сега? — гледа ме неразбиращо сестра ми.

— Медальонът ми! — измънквам и го вдигам. Връвчицата я няма, обаче това си е той — моят медальон от Венеция!

Робин ахва и възкликва:

— Ама нали те видях как го хвърляш в боклука!

— Да, в парка — допълвам. — Наистина е невъзможно! — Вторачвам се в счупената на две монета и плъзвам пръст по неравния й ръб. — Може пък да съм се объркала. Може просто да се е заплел в дрехите ми… да съм го пуснала по невнимание в чантата си… да съм го изгубила някак си… — каканижа.

А после вдигам очи към Кейт и Робин. Като никога сестра ми се е вцепенила. Гледа ме с широко отворени очи, напълно онемяла.

Не, повече не мога да обръщам гръб на действителността! Не мога да се правя, че това не се случва! Защото, колкото и странно, невероятно или откачено да е то, сигурно е едно — тук става нещо, при това нещо необяснимо. Не знам как да го нарека и със сигурност не го разбирам, обаче няма накъде да отричам повече — легендата се сбъдва!

Въпреки горещия ден по цялото ми тяло плъзват студени тръпки. Косите ми настръхват.

О, боже!

И сега какво ще правя?