Александра Потър
Ти, който не си за мен (16)

Петнайсета глава

Когато включвам телефона си, установявам, че имам осем пропуснати обаждания и един, два, три… Започвам да броя малките пощенски пликчета… шест есемеса.

Всичките до един от Нейт.

ДОБРЕ ЛИ СИ?

ОБЕД Е. КЪДЕ СИ?

СЪЖАЛЯВАМ, СКЪПА! ДЪРЖАХ СЕ КАТО ИДИОТ. ОБАДИ МИ СЕ!

ХЕЙ, КРАСАВИЦЕ, ОЩЕ ЛИ МИ СЕ СЪРДИШ? ОБИЧАМ ТЕ!

ОК, ОЧЕВИДНО НЕ ТИ ТРЯБВАМ. АКО ИСКАШ ДА ПОГОВОРИМ, ЗНАЕШ КЪДЕ СЪМ.

6 ВЕЧЕРТА Е. КЪДЕ СИ, ПО ДЯВОЛИТЕ? НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ПОДОБНИ ИГРИЧКИ. ПРЕСТАНИ ДА СЕ ДЪРЖИШ КАТО ДЕТЕ!

И докато текстовите съобщения се редят едно след друго, все едно наблюдавам началото на една връзка — учтив и приятелски тон, средата — лудата любов, и края — гняв и досада. Емоциите ми следват същата парабола. Започват с приятно усещане и облекчение, когато си казвам: „Боже, не е ли чудесен?!“, но към момента, когато стигам до есемес номер шест, съм изпълнена с бяс и възмущение.

„С което ставаме двама“ — констатирам тъжно, докато слушам едно от ядосаните му гласови съобщения.

Веднага му се обаждам.

— Защо не си вдигаш телефона? — пита той в мига, в който включва.

Настръхвам.

— Просто го изключих. Бях в „МОМА“.

— Цял ден?! — възкликва изумено той.

„Нямах никакви други планове“ — ще ми се да му отговоря, но в името на мира между нас изричам:

— Няма значение. Съжалявам, че съм пропуснала обажданията ти.

Кратка пауза, а после:

— Да, аз също съжалявам — отговаря, вече доста поомекнал. — Е, как беше в „МОМА“?

— Невероятно! — възкликвам щастливо, а после се овладявам. Не искам да звуча така, сякаш съм прекарала един прекрасен ден. — Имам предвид, че платната там са невероятни, а не денят ми.

— Липсваше ми — отбелязва кисело той. — А аз на теб?

— Разбира се! — гласи автоматичният ми отговор. Само че сега, докато изричам тези думи, осъзнавам, че той изобщо не ми е липсвал. Ако трябва да бъда честна, нито веднъж не се сетих за него. Но това е само защото бях обградена от тези изумителни платна и защото изгубих представа за време. Няма нищо общо с Адам.

Адам ли? Името му ме изненадва не на шега. От къде на къде пък сега се сетих за него? Какво общо има той с каквото и да било?

— Е, кога смяташ да се връщаш вкъщи? — пита Нейт, прекъсвайки мислите ми.

Изпълвам се с топлина. Значи вече отново сме заедно. Просто една глупава кавга. Нищо повече.

— Ами тъкмо се бях запътила към квартирата. Трябва да нахраня Джени и Саймън.

— Джени и Саймън ли?

— Кучетата на съквартирантката ми — пояснявам, досещайки се, че той не знае нищо за тях, тъй като никога не е идвал в квартирата ми. — Тя днес е на някакъв курс и ще се прибере много късно.

— Окей. Ами… един друг продуцент, мой приятел, организира нещо съвсем скромно. Няколко питиета и няколко хора от телевизията…

Няколко хора от телевизията ли? Настръхвам от вълнение.

— … та се питах дали не би искала да дойдеш с мен.

— Звучи приятно — чувам се да казвам.

— Радвам се — отбелязва доволно той. — Кажи ми адреса си. Ще мина да те взема след час.

* * *

Един час. Шейсет минути. Три хиляди и шестстотин секунди.

Само толкова?

Да хукна към нас, да взема на бегом трите етажа, задъхвайки се, да нахраня кучетата, да ги поразкарам около блока и едва да не ги задуша до смърт, дърпайки ги да не душат стълбовете. После да скоча под душа, да си обръсна краката, да ги нарежа като панделки, да се ексфолирам и хидратирам, да си изсуша косата, да пробвам новия си суперстягащ балсам за коса, да си дам сметка, че суперстягащият балсам е пълна порнография, поради което да си вържа косата. След това да си сложа грим, като се опитам да си направя опушени сенки като в едно списание, накрая да изглеждам така, сякаш съм изкарала три рунда с Мики Рурк, да изтърпя агонията на въпроса какво да облека, а после да бъда принудена да навлека единственото нещо, което не е много омачкано.

Накрая да се втурна из апартамента, за да подредя, после да се откажа от подреждането и да натъпча всичко под леглото или зад дивана, да подскоча до тавана, когато звънецът звънва, да се паникьосам, да си поема дълбоко дъх и да посрещна Нейт с напълно спокоен и ведър вид.

— Изглеждаш добре — отбелязва одобрително той, когато влиза и ме целува. А после отскача назад, когато Саймън и Джени се втурват да го посрещат, размахвайки опашки.

— Не се страхувай, много са милички — отбелязвам усмихнато, когато забелязвам уплахата му.

— Просто току-що ми донесоха тези панталони от химическото, това е. — Привежда се и бръсва няколко кучешки косъмчета от панталоните на костюма си там, където животните се бяха отъркали в него. Мислейки си, че той се навежда, за да я погали, Джени го близва гальовно с език по бузата. — Олеле! — дръпва се рязко той. — Това е отвратително!

— О, извинявай! — смотолевям и побързвам да сритам кучетата обратно в дневната.

— Имаш ли някакви антибактериални кърпички? — промърморва той, триейки лицето си с ръка.

— Не, не мисля.

— А къде ви е банята?

— Надолу по коридора вдясно…

Още преди да успея да довърша, той минава покрай мен и след секунда чувам силното шуртене на водата — очевидно кранчетата са развъртени докрай.

— Всичко наред ли е? — провиквам се аз, затварям кучетата в дневната и хуквам надолу по коридора. Заварвам вратата на банята широко отворена и виждам Нейт, приведен над мивката, да си мие обилно лицето със сапун.

— Да, няма проблеми — кимва той с мокро лице и се оглежда за хавлиена кърпа.

В този момент осъзнавам, че в бързината да подредя апартамента съм забравила напълно за банята. Погледът ми се плъзга през парата. Кърпите намирам на пода, където ги хвърлих, след като се изкъпах. Върху тях се мъдрят и тубичките на всичките мазила, които бях използвала — незатворени. Самобръсначката ми е на полицата над мивката, пълна с пяна за бръснене и косми. И ми иде да потъна в земята от срам.

Пред очите ми изплува безупречно чистата баня на Нейт със снежнобелите кърпи, сгънати и подредени изрядно на рафтовете — баня, излязла от списание.

О, боже, сега той сигурно си мисли, че съм абсолютна повлекана.

— Ще ти дам чиста — казвам, набързо грабвам всичките мокри кърпи от пода и ги хвърлям в коша за пране. После отварям шкафчето, но то е празно. По дяволите! Къде отидоха всички кърпи?! А после си спомням — най-малко пет от тях са метнати по столовете в стаята ми. — Само че като че ли сме ги свършили — промърморвам.

— Няма проблеми. И без това почти изсъхнах — подмята докачливо той. — Готова ли си?

— Почти. Само трябва да довърша грима си.

След като изтрих злощастните доказателства за опита ми да си направя опушен грим, при което бях заприличала на панда, сега се налага да си мацна поне малко спирала.

— Имаше цял час! Какво толкова прави?! — разсмива се той, но в гласа му долавям и раздразнение.

„Или може би е моето раздразнение“ — казвам си наум, едва устоявайки на изкушението да му изредя всичките неща, които свърших за един час с дива скорост в стремежа си да не закъснея. Вместо това изчуруликвам:

— Искаш ли да пийнеш нещо, докато ме чакаш?

— Малко вода би било достатъчно.

— Обаче нямаме минерална. Чешмяната става ли? — питам и се насочвам към кухнята.

— Нямате минерална ли? Е, в такъв случай не — сбърчва нос Нейт. — Нали знаеш, че пия само минерална.

— Вярно — кимвам, чувствайки се като пълна глупачка. Вече сме излезли в миниатюрното антре и аз внезапно си давам сметка, че то изглежда много по-претъпкано от обикновено.

— По дяволите! Какво е това? — провиква се Нейт, когато се удря в издялана от дърво маска, увесена на стената.

— От някакво племе в Етиопия — отговарям и побързвам да я оправя. — На съквартирантката ми е. Доколкото знам, маската трябва да гони злите духове.

— Хайде бе! — оглежда я той присмехулно.

— Да. Ами… само си вземам чантата и тръгваме! — отсичам.

Казвам си, че колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Втурвам се в стаята си и започвам да се оглеждам за спиралата за мигли. Ще си я сложа в таксито.

— Значи това е твоята стая?

Обръщам се и зървам Нейт на прага на стаята ми да обхожда с поглед всяко ъгълче.

— Ами, да. Малко е малка, но… Нямам достатъчно голям гардероб — побързвам да добавя, като забелязвам, че той гледа към купчината дрехи на облегалката на стола. — Но иначе ми харесва. — И продължавам с издирването на моята спирала.

— Много е… колоритно — подбира внимателно думите си той.

— Е, нали знаеш, че открай време обичам пъстрите цветове.

Мамка му! Къде е тази спирала? Забелязвам гримовете си, разпръснати по цялата тоалетка. Трябва да е тук някъде.

— Определено имаш много багаж, като се има предвид, че си се преместила в Ню Йорк само преди шест седмици.

Вдигам очи от тоалетката си и зървам Нейт да разглежда рафтовете ми, които са претъпкани с картини, списания, стари скицници и колекцията ми от мидички, за която така и не съм намерила още място.

— Какво е това?

С периферното си зрение го виждам как взема едно от списанията, отваря го и се смръщва.

— Правила си някакъв тест…

И тогава ми просветва. Открил е онзи тест! Изчервявам се.

— О, това ли? — отвръщам с най-небрежния си тон, като измъквам списанието от ръцете му. Вчера сигурно щях да го оставя да го прочете, а после да се посмеем заедно. Обаче днес…

И съвсем случайно, отново с периферното си зрение, зървам спиралата — на леглото ми е. Хвърлям се към нея.

Обаче днес има нещо различно. Вече не се чувствам по същия начин.

— Поредните глупости! — отсичам, хвърлям списанието в кошчето и грабвам чантата си. — Да тръгваме!

* * *

Когато пристигаме, купонът е вече във вихъра си. Казвам „вихър“, макар че всъщност са купища хора, които стоят прави, пият водка мартини и говорят за телевизия. И като казвам „говорят за телевизия“, нямам предвид, че обсъждат кой ще спечели „Танцувай с мен“ — дискутират пасивите и активите на продукциите си, ескалиращите си бюджети и гледаемостта на предаванията си.

Става ясно, че с изключение на мен всички са в телевизионната индустрия и макар че докато пътувахме насам, си представях нещо бляскаво, оказва се, че събитието е всъщност скучновато. Дотолкова, че на някакъв етап, опитвайки се да следя разговора за програмните схеми, се улавям, че се отнасям и се питам кога ще си тръгваме. И ми се налага да си напомня, че съм в Ню Йорк и на шикозен телевизионерски купон с Нейт. Само преди няколко месеца щях да си мечтая за това, а сега искам да се прибера вкъщи, да си облека пижамата и да се свия на дивана, гледайки Опра. Срамота, Луси!

Насилвам се да се концентрирам върху разговора.

— Та както казвах, всичко се свежда до почтеността — нарежда Брад, нисък мъж с бляскав костюм, който упорито се опитва да сложи ръка на кръста ми под претекст, че ме избутва от пътя на сервитьорите, а после я задържа малко по-дълго от нормалното. Не че Нейт забелязва нещо. Той е твърде зает да си прокарва концепцията за новото шоу.

— Абсолютно! — кима с блеснали очи той.

Хайде стига, бе! Че той говори за някаква си тъпа телевизионна игра, а не за спечелил множество награди документален филм!

— Ако ме извините… — изричам учтиво, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Брад.

— Че защо? Какво си направила? — хили се той, адски доволен от чувството си за хумор.

— Вечният шегаджия! — бърза да му се мазни Нейт.

— Е, няма защо! — скромничи Брад. — Я сега вие двамата ми кажете как се запознахте?

— В Италия — отговарям аз. — И двамата учехме изобразително изкуство. — При спомена за Венеция нещо в мен потрепва.

— О, така ли? Значи ти си художничка?

За момент само зяпвам, сащисана от въпроса. А после бавно отговарям:

— Бях за известно време.

— А после осъзнала, че е крайно време да заживее в истинския свят и да си намери истинска работа — допълва през смях Нейт.

Думите му ме ужилват, но все пак събирам сили да се усмихна и промърморвам:

— Нещо подобно.

Обаче някъде дълбоко в мен нещо внезапно се пречупва и при първата появила се възможност се измъквам с извинението, че ми се налага да посетя тоалетната, като ги оставям да се смеят дружно.

Веднъж освободила се от тях, отивам към другия край на стаята. Купонът се провежда в един удивителен хамбар в Трибека — само тухла и открити тръби и супермодерна мебелировка, разхвърляна тук-там като произведения на изкуството. И като споменах изкуство, на стените зървам няколко възхитителни творби, безсъмнено оригинали. Както разбрах от Нейт, собственикът е някаква много голяма клечка в света на телевизията — което, разбира се, не ми говори абсолютно нищо, освен че работата в телевизията очевидно прави хората много богати.

След няколко неуспешни опита да се слея с тълпата, което ме кара да осъзная, че всички като че ли говорят на друг език, а аз не го владея, се озовавам на балкона и започвам да си бъбря с един от сервитьорите. Той се казва Ерик и се похвали, че свирел на китара в някаква хеви метъл банда. След двайсет минутен разговор, през който той ми разказва за последния им концерт в някакъв нощен бар и как едва бил издържал до високоговорителите, сервитьорът ми казва, че трябвало да отиде да сервира канапетата, а аз решавам все пак да се отбия до тоалетната.

Този път е наистина, тоест, наистина ми се налага да посетя въпросното място. Вратата е незаключена и аз я бутвам. Вътре заварвам двама мъже с гръб към мен, единият от които е приведен над мивката. Повече от ясно е, че смърка кока, защото в мига, в който влизам, той скача. Оказва се Брад. А с него — за моя огромна изненада — е Нейт.

— О! — застивам аз със смесица от шок и смущение. А после се опомням и отстъпвам. — Извинете!

— Извинявай, Брад — казва Нейт и бързо тръгва след мен. — Къде отиваш? — пита, смръщил чело.

— Уморена съм. Мисля да се прибирам у дома.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма проблеми. Ти остани. Очевидно имаш работа.

Нейт се смръщва още повече и изсумтява:

— О, я стига, Луси! Защо го превръщаш в такъв въпрос?!

Поглеждам го и най-неочаквано виждам пред себе си човек, когото не познавам. Това не е дългокосият, пушещ трева, спокоен Нейт. Това е един напрегнат, вманиачен на тема здравословен живот и работа Нейт, който твърди, че кафето е вредно, но който няма нищо против да прави компания в тоалетната на някого, който се занимава с един бог знае какво.

— Не аз го превръщам. Ти си този, който непрекъснато говори за здравословния начин на живот. Така де, та ти отказваш да пиеш дори чешмяна вода! — изтъквам, спомняйки си за реакцията му у дома.

— Това е съвсем различно — клати глава той.

— Нищо подобно! Ти просто си лицемер!

— А ти ми правиш сцена! — просъсква той и се озърта уплашено, за да провери дали някой от гостите ни е чул.

Настръхвам, но се въздържам от отговора, който ми идва наум. Вместо това промърморвам:

— Виж какво, не искам нов скандал. Да забравим за станалото!

И започвам да се обличам, за да си тръгна, но Нейт тръгва след мен.

— Луси, почакай! Нека само си взема довиждане с няколко човека и идвам с теб!

— Няма проблеми. Ти остани. Аз ще си хвана такси.

Той ме поглежда на кръв, сякаш иска да ми каже: „Само не пред хората!“, а после изрича:

— Дай ми пет минути!

Оказва се, че му давам повече от двайсет, докато седя на прага и го чакам да се наприказва и насмее. На няколко пъти ми идва да се измъкна, без да му се обадя, и на част от мен й се иска да го бе направила, защото когато той най-сетне благоволява да си тръгне и се качваме в таксито, нито един от нас не е в добро настроение.

— Винаги ходим у вас. Защо веднъж да не останем у нас — за разнообразие? — обаждам се аз, когато той дава на шофьора своя адрес.

— Какво? Предпочиташ да стоиш у вас, отколкото у нас?! — поглежда ме смаяно той от другия край на седалката. Съвсем доскоро се свивахме в центъра, сгушени един о друг, а сега сме в двата края на седалката. Няма нужда да си експерт по езика на тялото, за да схванеш, че нещо не е наред.

— Че какво й е на моята квартира? — подхвърлям раздразнено.

— Надали можеш да я сравниш с моя апартамент, нали? — разсмива се той и повдига вежди.

И ако преди малко бях раздразнена, вече съм вбесена.

— И каква по-точно е разликата? — питам и скръствам ръце пред гърди.

Той въздъхва нетърпеливо и промърморва:

— Добре де, единият е на най-горния етаж на скъпа сграда с изглед към парка, а другият е на четвъртия етаж с изглед към стена с графити.

— На мен обаче ми харесва — настръхвам.

— На мен обаче не — свива рамене той.

— На мен пък не ми харесва твоя! — не му оставам длъжна.

— И защо да не ти харесва?

— Защото, първо на първо, всичко е бяло! А аз обичам цветните петна!

— Цветните петна ли? — изсумтява Нейт. — Сега разбирам защо апартаментът ти изглежда така, сякаш в него е избухнала фабрика за бои!

Ахвам възмутено.

— Без да броим онези вуду глупости!

— Какви вуду глупости? — провиквам се вбесено.

— Примерно онази маска! — изкрещява той.

— Това не е вуду! — възкликвам. — Но при мен поне има интересни неща! А твоят апартамент е толкова минималистичен, че в него няма почти нищо, с изключение на онази епилептична машина!

— Елиптична! — поправя ме важно той. — И между другото, няма да ти навреди и ти да пробваш на такава!

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че никак няма да навреди на бедрата ти, нали така? Стига да искаш да се отървеш от този гаден целулит, разбира се.

Поемам си дълбоко дъх. Все едно ме нокаутира.

— Освен това си направила дупка в килима ми — продължава да нанася той ъперкъти.

— Какво? — поглеждам го аз, все още реанимирайки от предишния удар.

— Имам камери за наблюдение като част от охранителната система.

По дяволите! И аз си помислих, че може да има камери! Какво ли друго е заснел на тях?

— А килимът е доста скъп.

— Стига вече! Беше случайно! — провиквам се аз.

— Като със сокоизстисквачката ли? — подмята презрително той.

Стисвам челюст и просъсквам:

— Е, съжалявам, но не съм идеална като теб и твоята изложбена зала, която наричаш апартамент!

— А твоят е пълна кочина! Навсякъде се въргалят боклуци!

— Предпочитам да съм разхвърляна, отколкото задръстена!

— Какво? Наричаш ме задръстен, защото не оставям кутии от пица под леглото си ли? — провиква се възмутено той.

Мамка му! Видял ги е!

— Не! А защото правиш велик въпрос от това как да подредиш чиниите в миялната машина или в коя посока да сложиш лъжиците в чекмеджето за приборите! Толкова си задръстен, че гладиш дори гащите си на ананасчета! И като стана въпрос за тях, кой трийсетгодишен мъж носи гащи на ананасчета, а?!

Той се смръщва като градоносен облак и промърморва:

— Виж какво, това очевидно беше голяма грешка.

— Грешка ли? Кое?

— Ти и аз. Не се получава. Искам да скъсаме.

— Ти искаш да скъсаме, значи?! — изпищявам. — Не, аз искам да скъсаме!

Той ме поглежда слисано.

— Какво? Ти късаш с мен? О, не! Аз съм този, който къса с теб!

— Божичко, кретен си беше и кретен си остана! — провиквам се презрително аз.

— Ти също не си се променила! Все си си същата пълна глупачка! — реве той.

— Ти обаче си се променил! Някога беше забавен! — рева аз.

— Животът не е забавление, Луси! Крайно време е да пораснеш!

— Вече съм пораснала!

— Обаче имаш виолетова коса! — крещи презрително той.

— Аз поне имам коса! — не му оставам длъжна.

Настъпва кратко мълчание, през което той примигва като мишка в трици.

— Извинете, но къде отиваме все пак?

Двамата се обръщаме рязко, задъхани от скандала. И виждаме, че шофьорът на таксито ни наблюдава в огледалото си за задно виждане.

— Никъде не отивам с него! — отсичам аз и поглеждам на кръв Натаниел.

— Никъде не отивам с нея! — връща ми го той.

В продължение на няколко секунди настъпва тягостно мълчание. И двамата упорито отказваме да помръднем. Накрая Натаниел натиска дръжката и излиза, като затръшва с все сила вратата след себе си.