Александра Потър
Ти, който не си за мен (11)

Десета глава

И тази усмивка не напуска лицето ми цял ден. Нося си я като клоунско лице, докато се рея замечтано из галерията. Нищо не е в състояние да разруши хубавото ми настроение. Нито задръстеният принтер, който решава да сдъвче списъка с гостите и да изпръска с мастило полата ми. Нито семейството с непослушното момченце, което очевидно беше решило, че надписът „Моля, не пипайте нищо“, трябва да се чете: „Моля, пипайте всичко с мазните си ръце“. Нито даже сърдитият мъж на щанда в „Кац“, когато отивам да взема обичайния ни обяд. Всичко и всички са прекрасни. Самият живот е прекрасен.

Дори и косата ми е прекрасна.

Добре де, може би не точно прекрасна, но определено не чак толкова перушинеста и със сигурност по-бляскава.

И през целия ден телефонът ми писука като сърдечен монитор, защото Нейт непрекъснато ми изпраща текстови съобщения. Смешни есемеси, закачливи есемеси, романтични есемеси. Плюс няколко твърде недвусмислени текстове, които ме карат да се червя като домат и да отскачам своевременно до тоалетната, за да отговарям тайничко. Магда може и да е най-широко скроеният шеф, за когото съм работила, но все пак остават неща, които не мога да правя и пред нея. Като например да напиша: „Гола с бита сметана.“

След работа се понасям леко към къщи. Не обръщам внимание нито на воя на полицейските сирени, нито на задръстванията, които могат да те изкарат буквално от кожата ти, нито на човека, който почти ми смаза крака. Не забелязвам също така и трите етажа стъпала, на които обикновено се задъхвам поради липса на тренировки. Скътана в уюта на моя малък свят, наречен Натаниел, аз се нося безпрепятствено из живота. Докато накрая отключвам апартамента си.

Заварвам телевизора включен, а Робин на дивана пред него заедно със Саймън и Джени. Иззад облегалката се подава обсипана с гривни ръка и ми помахва.

— Тъкмо навреме! Опра всеки момент ще взема интервю от мъж, който си има бебе!

— Хайде, бе! — възкликвам аз и се изтърсвам на дивана.

— Добре де, не е точно мъж, обаче жената си има брада и всичко останало!

— Направо не е за вярване! — клатя глава.

— Не бе! Пак не ме разбра! Това всъщност е жена, която дълго време била гълтала мъжки хормони! Сигурно го прави заради публичността! — отсича Робин и поклаща обвинително дистанционното.

— Въпреки това не мога да повярвам — отбелязвам замаяно.

— Не, бе, Луси, не схващаш! — възкликва Робин и едва сега се обръща към мен. И сбърчва чело. — Луси, добре ли си? Изглеждаш странно.

Обгръщам колене с ръцете си, вторачвам се невиждащо напред и замечтано изричам:

— Правих секс! Беше страхотно! Мисля, че съм влюбена!

Робин изглежда като човек, когото току-що са ударили по главата с мокър парцал. Натиска бутона за пауза на дистанционното и Опра замръзва на средата на изречението.

— Хей, я почакай! — провиква се тя и започва да размахва ръце. — Не толкова бързо! Върни малко назад! — Втъква къдриците зад ушите си, фиксира ме с блестящите си зелени очи и възкликва: — Секс? Любов! И с кого, ако мога да попитам?

— Натаниел — усмихвам се замечтано.

— Имаш предвид Единствения?! — ахва тя и очите й стават на палачинки.

Кимвам, изпълнена с неземна радост.

— Да, Единственият! — повтарям щастливо.

Следва рязко поемане на дъх и Робин се изправя като пружина — като в „Заклинателя“. С огнени очи, потръпващи ноздри, махащи във всички посоки ръце. Саймън и Джени скачат от дивана и започват да скимтят.

— Олеле, Луси! — изпищява. — Направо не мога да повярвам! Е, всъщност мога, разбира се — побързва да се коригира, като че ли спори със самата себе си. — Именно силата на вселената ви е събрала наново! Знаех си още когато ми разказа онази история! Вие с Натаниел сте обречени един на друг! Той е твоята съдба! — Сграбчва кристала на врата си и допълва, останала без дъх: — Е, разказвай сега!

И аз, разбира се, й разказвам, макар и изцяло в обратен ред, и тя ми задава милион въпроси, за да попълни празнините. После аз скачам под душа, а след това излизам и започвам да се глася за вечерята.

— Хей, я почакай! Той вече не е женен, така ли?

— Разделени са и се развеждат — обяснявам, докато увивам косата си с хавлиена кърпа и се насочвам боса към стаята си. Там включвам лампичките, окачени на гардероба, и запалвам ароматичната си свещ.

— И се е преместил в Ню Йорк?

— Да, от Лос Анджелис. Тук снима някакви шоу програми. Той е продуцент! — допълвам и се излъчвам гордо.

— А какво точно правят продуцентите? — пита Робин, докато се опитва да поразчисти малко натурията върху леглото ми, за да седне. Накрая се отказва и въпреки това сяда.

— Ами… продуцират — свивам рамене, докато се пресягам за овлажняващия крем. Нямам никаква представа какво точно правят продуцентите, обаче ми звучи доста тежко. — Божичко, Робин, да знаеш само колко беше хубаво! — въздъхвам, докато мацам бузите си с крем. — Той беше направо приказен!

— Боже, колко романтично! — въздъхва замечтано Робин.

— Така си е — кимвам, свличам хавлията от главата си и обличам раздърпания си стар халат. — И знаеш ли кое е най-хубавото? Попита ме дали вярвам в душите близнаци!

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно!

Споглеждаме се. Съквартирантката ми изглежда така, сякаш е умряла и е отишла в рая.

— Виждаш ли, Луси! — възкликва, поруменяла от щастие. — Казах ти! Само трябва да вярваш! Това е единственото, което трябва да… — Помества се сконфузено на леглото ми и промърморва: — Ох! Май се убодох на нещо остро! — Смръщва се и бръква под бродираната завивка. — Какво е това?

— Нямам представа. Какво е? — Питам отнесено, без дори да поглеждам. След като успях да открия пинцетите в чекмеджето с бельото ми, се заемам с веждите си.

— Ами… мисля, че е някакъв медальон.

— О, ясно. Просто го хвърли при другите ми бижута — махвам небрежно откъм тоалетката, върху която се въргалят лакове, дребни монети, два скицника… Мислено си напомням, че ще трябва да подредя малко, когато имам време. Само дето вечно нямам време.

— Май е направен от някаква монета.

Вцепенявам се насред първата вежда. Чакайте малко! Това да не би да е…

— Къде е? — ахвам и се обръщам рязко с разтуптяно сърце.

Зървайки изражението ми, Робин изпуска медальона.

— Аууу, ама това да не би да е…

— Да, медальонът ми! — грабвам го аз в мига, в който полита към земята. Неспособна да повярвам в ставащото, аз плъзвам пръст по неравния ръб на половинката монета. — Мислех, че съм го изгубила. Много отдавна. Къде го откри?

— Ето тук, на леглото!

— Но това е напълно невъзможно! — Умът ми превърта набързо кадрите назад. Преместих се в Ню Йорк едва преди шест седмици и няма начин медальонът да е бил в куфарите ми. Вярно, че моята идея за подреждане на багаж се ръководи по-скоро от принципа „хвърляй всичко, пък каквото се събере“, но дори и в такъв случай бих забелязала нещо, което ми е изчезнало преди толкова много години. Особено този медальон! — Така де, нещата не могат просто да се материализират от нищото, нали така? — промърморвам и клатя невярващо глава.

Напълно объркана, поглеждам към Робин, като очаквам да я видя озадачена като мен, но вместо това констатирам, че очите й блестят от вълнение.

— Не разбираш ли? — прошепва тя и лицето й светва в екстаз. — Това е легендата!

— Какво е? — смръщвам се объркано, неспособна да схвана идеята й.

— Легендата за Моста на въздишките! — отсича нетърпеливо тя. — Ето че се сбъдва!

И докато тя изрича това, в стаята нахлува топъл вятър и вдига пламъка на ароматичната свещ така, че отражението му обхваща цялата пъстра завеса. И докато златистите нишки на завесата проблясват и танцуват, по гърба ми внезапно пролазва тръпка и за един кратък миг въображението ми се събужда…

А после, така внезапно, както е дошъл, поривът на вятъра утихва и слага юздите на въображението ми.

— Не говори глупости! — скастрям я аз. — Просто аз съм ужасно разхвърляна! Никога не знам кое къде е. Непрекъснато губя разни неща.

Но въпреки това вътре в мен нещо продължава да потрепва. Но какво ми става, за бога? Сигурно съм нервна заради тази вечер. Това трябва да е. От напрежение човек може да види какво ли не.

— Както и да е. Към по-важни теми! — отсичам и бързо набутвам медальона в чантата си.

— О, имаш предвид неговата зодия ли? — блесват очите на Робин. — Само не ми казвай, че е Овен!

— Не! — отсичам и сграбчвам купчина дрехи. — Проблемът сега е какво да облека!

* * *

Час по-късно аз вече съм пробвала всичко, което виси в гардероба ми, което не е много, като се има предвид, че изпитвам ненавист към закачалките и предпочитам да мятам дрехите си на облегалката на стола. Пробвала съм също така и всичко, което лежи смачкано на леглото ми — защото облегалката на стола се е препълнила. Пробвала съм и всичко, което принадлежи на Робин, въпреки че тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен и любителка на индийските тъкани.

И все така съм си по халат.

— Господи, и какво ще облека сега? — провиквам се отчаяно за хиляден път.

— Какво ще кажеш за това? — чурулика ведро Робин.

Тази жена наистина е удивителна. Вече разбирам защо са я избрали за мажоретка в колежа. Независимо от обстоятелствата, тя никога не губи самообладание.

— Ще изглежда страхотно с дълги чорапи!

Вдигам глава от ровенето в купчина блузки, някои от които са се намачкали до неузнаваемост, други са се сдобили с някакви мистериозни петна отпред, а трети очевидно са се свили от прането, и поглеждам. Тя държи някаква смразяващо пурпурна индийска рокля, която прилича на всички други нейни неща, които вече ми е показвала.

— Хубава е, но…

— Но какво?

— Не съм много сигурна, че индийското ще ми отива — изричам предпазливо, стараейки се да не я обидя. И най-вече се притеснявам от факта, че ще ми стои като палатка.

— Че какво му има на индийското?

„Много“ — иска ми се да й отговора аз, но си знам, че трябва да бъда тактична. За разлика от повечето американци, които вече познавам, Робин прекарва почивките си в пътешествия до далечни кътчета на планетата и гардеробът й е най-яркото доказателство за това. За нея няма висша мода — нейният избор са копринените туники от някакво китайско селце, тъканите палта от забутано африканско племе или торбестите рибарски панталони от Тайланд. Да не говорим за индийските рокли, с които буквално може да се завива. Онзи ден я забелязах по бельо и констатирах, че дори то е индийско.

— Това, че трябва да си много специален, за да го носиш! — продължавам ласкателно. — Примерно, на теб ти стои великолепно — поглеждам я и тя се изчервява, — но на мен ми трябва нещо по-… — опитвам се да намеря подходящите думи — сдържано и индивидуално!

— Ясно, разбирам — кимва замислено Робин. Сяда с кръстосани крака на леглото ми и сбърчва нос. — В какъв смисъл индивидуално?

— О, ами… и аз самата не знам. Може би нещо, което е женствено, но не момичешко — промърморвам и в отчаянието си пак нападам облегалката на стола.

— Може би нещо секси? — подхилва се дяволито съквартирантката ми.

— Да, но не курвенско! — побързвам да поясня. — Искам, като ме види, да ахне!

— Той вече е ахнал! — уверява ме тя.

Усмихвам й се с благодарност.

— Ами да! — провиква се тя. — Той си те обича такава, каквато си! И чувал от зебло да облечеш, той пак ще те мисли за най-красивата жена на света! — допълва.

— Знаеш ли, идеята не е никак лоша! — простенвам и вдигам към светлината чифт черни дълги чорапи, които са се отпуснали на коленете. — Имаме ли нещо подобно, но в по-приличен вид?

В крайна сметка се спирам на лилава копринена рокля, която купих миналата година от ибей. Изработена е от мачкана коприна (което ще рече, че от нея се очаква да е смачкана), а на кръста я пристягам с един удивителен колан, който вземам назаем от Робин.

— От долината на Амазонка е — обяснява тя, докато пристяга многоцветните мъниста около кръста ми.

— И на Амазонка ли си ходила? — възкликвам впечатлена. Божичко, тази жена наистина е била навсякъде!

— Не, бе. От Чайнатаун е — изрича с прозаичен тон тя. — Там продават всичко. — Отстъпва и ме оглежда преценяващо.

— Как изглеждам? — питам и се надигам пред огледалото над тоалетката. Но не виждам нищо друго, освен деколтето си.

— Изглеждаш перфектно! — отсича тя и ме дарява с най-прекрасната си зъбата усмивка. — Просто перфектно!

— Нали не съм твърде натруфена?

— Луси, той те кани в един от най-добрите ресторанти в Манхатън!

— Ооох, недей! — изтръпвам аз, когато се сещам. Преди известно време Нейт ми изпрати съобщение с името на ресторанта и когато го прочетох на Робин, тя зяпна и прошепна: „О, Луси!“ И го повтори толкова много пъти, че накрая трябваше да я накарам да млъкне, защото ме изнервяше.

— За колко часа ви е резервацията?

— О, ами… — Вземам отново мобилния си телефон и преглеждам есемесите. Днес Нейт ми изпрати десетки и всеки от тях беше надлежно прочетен, анализиран и одобрен от Робин. — В девет и половина! — провиквам се аз, когато го откривам.

— Но сега е девет и двайсет! — възкликва уплашено Робин, като поглежда часовника ми.

— Какво??! — впервам паникьосано очи в същия часовник. — Не може да бъде!

И виждам как дигиталните цифри се променят на девет и двайсет и една.

— Мамка му, ще закъснея!

— Няма проблеми! Хвани такси — отговаря спокойно съквартирантката ми.

— Не мога! Разорена съм! Все още изплащам онази сметка от „Виза“! — изстенвам, озъртайки се за чантата си.

— Луси, това е твоята съдба! — отсича тя. — Не можеш да я караш да те чака, докато се мъкнеш с отвратителното метро!

Е, погледнато по този начин…

— Ето ти двайсет долара за таксито! — заявява Робин и измъква една банкнота от бродираната си чантичка. — И не приемам откази, разбра ли?!

— Благодаря ти! — прегръщам я аз. — Какво щях да правя без теб?!

— Нямам представа. Но сега върви да се забавляваш! — провиква се тя, когато аз се втурвам в коридора.

После се втурвам обратно.

— Забравих си обувките — обяснявам, останала без дъх.

Грабвам любимите си обувки с висок ток и се втурвам боса по стълбите на блока. Спирам се на тротоара и вдигам ръка, за да спра някое такси.