Александра Потър
Ти, който не си за мен (8)

Седма глава

Добре де, и сега какво?

Останала сама в огромния апартамент на последния етаж на тази тузарска сграда, аз замръзвам за момент и се оглеждам. Кой го знае кога ще се върне собственикът. И какво ще правя дотогава?

И изведнъж в съзнанието ми изниква образът на Маколи Кълкин във филма „Сам вкъщи“ как започва да тича от стая в стая, да отваря шкафове и гардероби и да скача по леглата.

Не че и аз ще постъпя така, разбира се. Все пак аз съм жена на двайсет и девет години, със стабилна професия, а не осемгодишно дете.

И като стана въпрос за това, защо да не взема да потършувам — пардон, да поразгледам — наоколо?

Тръгвам бавно по коридора и влизам отново в просторната дневна с нейната неповторима панорама във всички посоки. Което е доста по-различно от гледката от моя прозорец. Заковавам поглед върху кулата на Емпайър Стейт Билдинг, която се издига право пред мен, сякаш някой нарочно я е поставил там в моя чест.

И като си помисли човек колко се вълнувах, че понякога има надежда да зърна частица от нея от прозореца на Робин! Тук имам чувството, че са ми дали билети на първия ред за най-великото шоу на света.

Изпълнена с благоговение, аз се обръщам и продължавам да пристъпвам наоколо. Когато внезапно ме озарява една мисъл. Лъскави местенца като това обикновено имат някаква супермодерна охранителна система. Ами ако навсякъде наоколо има камери и сега някой ме наблюдава? А аз стоя върху снежнобял мек килим с безформените си и мръсни чехли. Само дето единият ми крак май нещо е заял… Чакайте малко, какво…

Дъвка!

Върху снежнобелия тузарски килим!

Мамка му!

Падам на колене и бързо започвам да търкам мазното сиво петно с пръсти. Отврат! Лепкаво и гадно! Опитвам се да издърпам дъвката от килима, но тя буквално се е разляла в тъканта и отказва да излезе. Мамка му! Ами ако използвам ножичката си за нокти? Започвам да ровя в чантата си. Нося толкова много боклуци, че не може да нямам и ножичка… Аха, ето я!

Разтварям я и с едно от остриетата започвам да стържа дъвката от килима. Ей сега ще стане… След няколко минути и доста голямо търпение от моя страна виждам, че са останали само две упорити петънца. Ами ако взема да подстрижа малко косъмчетата, а? Никой няма да забележи. Ще бъде като ново…

Мамка му! Дупка!

Направих дупка!

Смръзвам се от ужас. Сърцето ми забива в гърдите. Дупката ме гледа и ми се присмива. О, боже! Луси! Оставят те сама за пет минути и виж какво правиш!

Започвам отчаяно да роша косъмчетата на килима, за да прикрия дупката, обаче нищо не става — определено остава място, където би трябвало да има повече косъмчета. Изглежда почти като плешивина.

И внезапно ме озарява една велика идея — ще среша килима!

Започвам да плъзгам пръсти през килима, за да пренаредя косъмчетата, но нищо не се получава. Те непрекъснато се връщат в първоначалната си посока, при което аз трябва да ги подравня, а после да пренаредя другите… Божичко, вече знам как се чувства Доналд Тръмп! Отчаяна, аз продължавам да бутам косъмчетата насам-натам, докато накрая като че ли успявам да покрия дупката. Сега единственото, което ми остава, е да се надявам, че ще остане покрита.

Започвам ново ровене в чантата си. Този път търся лака си за коса. Вадя го и изпръсквам обилна доза от него върху килима. Идеално! Вече никой няма да разбере!

Оглеждам триумфално произведението си и се изпълвам със задоволство. Бедствието е отклонено! И сега вероятно би било най-добре за мен просто да седна някъде и да чакам завръщането на собственика. Все пак не искам повече инциденти, нали така?

Събувам си чехлите, пристъпвам на пръсти до дивана и присядам внимателно на ръба му, като внимавам да не смачкам възглавниците. На масичката пред мен има ветрилообразно подредени списания, обаче аз издържам на изкушението да ги разгледам. Нали си обещах, че няма да пипам нищо? Ами да! Просто ще си седя послушно тук и ще чакам появата на собственика. И мускулче няма да помръдна!

Само ги оглеждам — „Върайъти“, „Холивуд рипортър“, „Венити феър“. И в главата ми отново зазвучава гласът на Лойд Гросман: „Този, който живее в този апартамент, вероятно е във филмовия бизнес.“ Сърцето ми пак се разтуптява. Божичко, ами ако е някой прочут? Ето че може би ми предстои да се запозная с някой известен режисьор, а аз си мислех, че е скучен дърт банкер! Ами ако е актьор?

„Не, Магда веднага би ми казала“ — побързвам да се коригирам аз.

А дали?

Крайно заинтригувана, плъзгам наоколо очи в търсене на други насоки, но не виждам нито снимки, нито дреболии, нито неотворена поща. Питам се дали пък не са из другите стаи на апартамента.

Издържам около пет секунди.

А после любопитството ми надделява, аз се изправям и се запътвам на пръсти към спалните. И навсякъде виждам кашони за багаж. Което обяснява всичко. Онзи, който живее тук, току-що се е нанесъл. И внезапно усещам някаква странна близост с моя мистериозен клиент. Той може би е съвсем отскоро в този град, също като мен.

Надниквам във вградените гардероби. И зървам цяла редица елегантни костюми, в различни нюанси на сивото. Под тях има няколко чифта обувки. Вдигам една. Кожена е. И пряко волята си я обръщам и поглеждам етикета: „Произведено в Италия.“ В гърдите ми проблясва странно вълнение. Което, разбира се, е абсурдно. Че какво ми пука на мен къде са произведени обувките му?!

Бързо оставям обувката на мястото й и надниквам в двете бани. И двете са обширни, бели и мраморни и практически празни, с изключение на електрическа четка за зъби и две кутийки за контактни лещи. Накрая се озовавам в свръхмодерната кухня.

Оглеждам се притеснено. Кулинарните ми умения са на такова ниво, че са се превърнали в любимата тема за подмятане на шеги в семейството ми. Кейт нарича стила ми на готвене „Едно, две, три — дзън“, имайки предвид звука, който издава микровълновата печка, когато приключи. Което е малко грубо от нейна страна — все пак веднъж направих оризови ядки, които не бяха никак лоши! Но все пак не мога да не призная, че кухните определено ме плашат. Защото са пълни с всевъзможно оборудване, прибори и съставки, с които аз нямам никаква представа какво се прави.

Тази тук е точно такава. Направо ужасяваща! Плотове от неръждаема стомана, джаджи последен писък на технологиите, потресаващо гигантска печка с милиони ключове и бутони. Името й отговаря напълно на вида й — „Вълк“! Да не говорим пък за грамадния хладилник! Но за какво му е на човек подобен хладилник, за бога?! Надниквам вътре. Рафтовете са празни, с изключение на няколко бутилки газирана вода, мрежичка органични портокали, кофичка кисело мляко с нула процента мазнини и някакви странни зърна, „пълни с доброта и хранителни вещества“ — както гласи надписът на пакета. Киноа — поредната модна изгъзица.

Малеее! Очевидно този, който живее тук, е фанатик на тема здравословно хранене! А къде е шоколадът? Къде са остатъците от храна за вкъщи? Къде е кока-колата?

В твоя хладилник, Луси.

Изпълвам се с чувство за вина и побързвам да затворя вратата на хладилника. Някой ден непременно ще си купя от тази киноа. Може би. Но пък и шоколадът не е нездравословен! Веднъж четох някъде, че бил пълен с желязо и… Както ще да е. Беше преди цяла вечност, откакто четох тази статия. Кой знае какви нови глупости са написали някъде другаде?!

Излизам от кухнята и се връщам обратно в дневната, за да продължа да се правя на примерна. Но започва да ме гложди досада. Досега не съм открила нищо интересно, а първоначалното вълнение от попадането в този апартамент вече поизстина. Освен това съм доста уморена. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Ще ми се да можех да се прибера у дома, да си взема една вана и да се свия на дивана с тазвечерния епизод на Опра и мъжа, който се мисли за мечка гризли, дето го е записала Робин. Като ми разказа за него, ми се стори пълен абсурд, но сега като че ли откривам достойнствата му.

След огромна прозявка аз се връщам обратно по коридора в търсене на нещо интересно. И тогава зървам рафтовете за книги. Преди не ги бях забелязала, но подобно на всичко друго в този апартамент, и те са все още празни. Пред тях стоят два полуотворени кашона. Сигурно са с книги. Прикляквам до кашоните и ги отварям.

Не че има нещо кой знае какво за гледане. Както и бях предположила, оказват се наистина книги. Започвам да прелиствам разсеяно някакви политически автобиографии, под тях виждам няколко пътеводителя, два доста опърпани романа с меки корици на Джон Гришам, книга за ренесансовите художници… За миг се вцепенявам. Бавно и внимателно вадя тежката книга с твърди корици. Поставям я в скута си и започвам предпазливо да я разлиствам. Микеланджело, Леонардо да Винчи, Ботичели…

Очите ми се плъзгат по всяка от картините. Сякаш гледам снимки на стари приятели. При някои ми харесва рисунъкът, при други — светлината. Някои намирам за твърде сантиментални, други — за прекалено религиозни.

Обръщам на следващата страница и сърцето ми претупва.

„Портрет на музикант“ от Тициан.

Вторачвам се в лицето, което ме гледа от платното, и спомените ми се връщат назад към онзи първи път, когато го видях на живо. Бях на деветнайсет и се мотаех из Академичната галерия на Венеция с пътеводител в ръка и задължителните слушалки, които задължително не работеха. Когато съвсем случайно го зърнах, скрит в един тъмен ъгъл.

Беше любов от пръв поглед.

С дългата, тъмна, рошава коса, отметната от лицето му, с брадата и замечтаните очи, с тъжното му изражение, силното чело и втренчения поглед той се оказа един от най-красивите мъже, които някога бях виждала.

При това музикант! Като се знам що за стока съм, какъв да е друг?! Открай време съм си падала по музиканти. Покажете ми мъж с косми по лицето и китара в ръка и аз веднага ще ви покажа какво е любов от пръв поглед! Само като зърна Дандоуг „Лемънхедс“, трагично загиналия Кърт Кобейн, та дори и Том Йорк на „Рейдиохед“, коленете ми се подкосяват.

Превъртам бързо лентата на спомените. Да, виждам всичко така, сякаш беше вчера — застанала съм в малкото слънчево петно на галерията, вторачила съм се като хипнотизирана в него и си мисля, че ето, най-сетне открих идеалния мъж, обаче той не е истински. Беше част от обучението ми по история на изкуството — не похотливата част обаче, — както и причината, поради която прекарвах въпросното лято в Италия. Бях пристигнала само преди няколко дена, но вече се бях влюбила милион пъти — в огромните плата спагети с редици трюфели, в сградите с фасади в избеляла охра, в умопомрачителните пици, в тихия плясък на водата о бреговете на каналите…

А сега и в това платно.

— Готиничък тип, нали?

Едва този глас някъде зад мен бе успял да ме накара да отместя очи от картината. Иначе кой знае още колко време щях да продължавам да си стоя там, дивейки се на неподражаемия талант на Тициан и наслаждавайки се на приятната хладина на галерията след пещта, която беше навън. Именно тези няколко думи, изговорени с американски акцент, ме бяха накарали да осъзная, че не съм сама, и да очаквам да видя…

Всъщност и до ден-днешен не съм сигурна какво точно очаквах тогава да видя. Може би нищо особено. Просто поредния турист с фотоапарат и пътеводител. В крайна сметка градът беше пълен с тях, нали така?! И ако изобщо бе успял да ми повлияе по някакъв начин, този глас определено ме бе подразнил, защото бе прекъснал фантазиите ми.

И именно тогава зърнах за първи път Натаниел.

Дълга, рошава коса. Руса. Дънки и тениска. Маратонки.

И веднага разбрах.

През частите от секундата, които бяха необходими на очите ми да го обходят целия, застанал в сенките само на няколко крачки от мен, пъхнал небрежно ръце в джобовете си и усмихващ се лениво, аз бях изпълнена с нещо, което никога до този момент не бях преживявала. Все едно ме удари гръм. Сигурността, която нахлу в душата ми беше толкова непоколебима и силна, че главата ми се замая.

Италианците го наричат „колпо ди фулмине“ — любов от пръв поглед.

Това беше той. Той беше Единственият.

„Какъв е този шум?“

Някакъв странен шум ме връща рязко в действителността. Вдигам очи от книгата. Чувам някакво тихо жужене. Нещо като вой… Започвам да се озъртам озадачено, чудейки се откъде идва този шум. Като че ли някъде от края на коридора, решавам аз, и погледът ми се плъзга към сандъците с картините, подредени покрай стената, а после и към асансьора в другия край.

Мамка му!

Асансьорът!

Ето откъде идва шумът!

И веднага след като осъзнавам този факт, виждам как лампичката горе примигва.

Обзема ме паника. Хиляди дяволи! Това трябва да е той — клиентът! Връща се!

Скачам рязко. Книгата изпада от скута ми с яко тупване и аз се навеждам да я взема, като същевременно придърпвам надолу полата си и се опитвам да втъкна косата зад ушите си. Искам да изглеждам като истинска професионалистка, а не като човек, който е прекарал последния час в тършуване из чуждо жилище.

Набутвам бързо книгата обратно в кашона и се обръщам. Виждам как вратите на асансьора започват да се отварят. Добре де, не се паникьосвай! Всичко си е наред! Просто се дръж нормално! Ами да, нормално!

Само дето няма нищо дори със зачатъци на нормалност в това да стоиш в скъпарския апартамент на някакъв непознат, докато той се качва с частния си асансьор.

Първо зървам портиера и познатия проблясък на тъмнозелената му униформа. А после зад него се появява фигура. Висока, с костюм и слънчеви очила. Мъжът излиза от асансьора, загледан в пощата в ръцете си. Виждам как портиерът слиза надолу с асансьора, след което връщам погледа си към собственика на тузарското жилище.

— Здравейте! — побързвам да се представя, като се старая да не издавам нервността, която изпитвам. — Аз съм от галерията.

Едва сега осъзнал присъствието ми, той вдига очи от пощата и плъзва очилата върху главата си. И докато го прави, в очите му проблясва изненада. И аз забелязвам, че това са бледосини очи със сиви точици около ирисите.

Сякаш десеттонен камион се стоварва върху главата ми.

О, боже! Не може да бъде!

Сигурно халюцинирам!

Натаниел?