Александра Потър
Ти, който не си за мен (41)

Епилог

Опакована в дебелото си зимно палто, кожената шапка и вълнения шал и ръкавици, аз бързам по снежните улици. Дъхът ми образува около мен бели облачета, като пара от стар локомотив. Градът е отново във владенията на нощта и става доста студено. От пожарните изходи висят полилеи от ледени шушулки, а снежинките около мен се въртят така, сякаш съм в огромно снежно кълбо.

Потрепервам и се увивам още по-плътно в палтото. Вероятно трябваше да хвана такси, обаче обичам да вървя пеш. Обожавам това време на годината. Ню Йорк се е превърнал в зимна приказка със своите празнични украси и светлинки, проблясващи от всички прозорци. Въздухът е натежал от очакване. „Не мога да повярвам, че само след няколко седмици е Коледа. Сякаш беше вчера, когато бях във Венеция“ — казвам си аз, припомняйки си топлото италианско слънце.

Изминаха три месеца, откакто Адам ме целуна под Моста на въздишките. И оттогава настъпи промяна не само в сезоните. Все още не мога да повярвам, че той беше там, за да ме спаси, когато паднах в канала. А после ме заведе в хотела си, за да изсъхна, и после часове наред си говорихме за всичко.

Той ми каза как в последния момент получил покана за Венеция, за да заснеме няколко интервюта. И как нито за момент не престанал да мисли за мен. И как съм му липсвала толкова много, че имал усещането, че съм игра на въображението му, когато ме зърнал на моста. И как се почувствал, когато ме видял да падам в канала. Всичко се изливаше като порой от душата му.

А после беше мой ред. Имах много да му обяснявам — за това защо съм във Венеция с Нейт, какво сме правили заедно на Мартас Винярд и че, не, ние нямаме връзка. Оказа се, че не е много лесно да го убедя в последното.

Всъщност отне ми цели три дена в неговата хотелска стая във Венеция. Нямах представа, че убеждаването можело да бъде толкова забавна работа.

Токът ми се подхлъзва на заснежения тротоар и аз с мъка запазвам равновесие. „Това им е проблемът на високите токове“ — отбелязвам си мислено, като свеждам очи към чисто новите си обувки от червен сатен, изпълвайки се с щастие. Абсолютно неудобни, абсурдно високи и адски разкошни. Но, от друга страна, не мога да обуя ботуши за едно такова бляскаво откриване на изложба, нали така?! Особено когато художникът е ни повече, ни по-малко великият Артси!

— Лууузи, ето те и теб!

Пристигам в галерията и още на прага съм посрещната от тълпи папараци и Магда, която е накипрена от глава до пети в любимия си „Гучи“, а в ръка носи Валентино.

— Извинявай, че закъснях! — изричам запъхтяно, като я прегръщам.

От друга страна, някои неща никога не се променят.

* * *

В галерията цари бляскаво оживление. Първата изложба на Артси предизвика огромно вълнение сред света на изкуството и сега тук има тълпи от гости, тонове журналисти и дори няколко забележителности. Медиите тръбят за тази изложба от месеци. Магда даде интервю за „Ню Йорк таймс“, галерията беше показана във „Вог“, а напоследък се говори, че дори „Венити феър“ искали да пишат за нас.

Изправям се на пръсти и бързо оглеждам тълпата. Аууу, ама това там Мадона ли е? Сърцето ми претупва, обаче бързо минавам покрай нея, търсейки една позната фигура. И после го виждам — стои в ъгъла и ме чака.

Адам.

— Виж ти каква неочаквана среща! — хили ми се той, плъзга ръка през кръста ми и ме целува.

Изпълвам се с неизразимо удоволствие.

— Е, какво ще кажеш за творбите?

— Хмммм, за мръсното пране не съм особено сигурен — сочи към простирите на Артси, — но тези тук намирам за удивителни! — И сочи към поредица от графики с въглен, окачени по стените.

— Така ли? И защо? — оглеждам го с интерес.

— Много ми харесва начинът, по който са уловили израженията на хората, техните чувства, техните надежди. — И сочи към една голяма графика на жена, полузаспала в чакалнята на болницата, стиснала здраво броеницата си. — Това са цели истории, житейски съдби, но са уловени в един-единствен мимолетен миг само с едно драсване на въглена!

— Очевидно знаеш доста за изкуството — кимвам одобрително, едва сдържайки се да не прихна.

— Имах добър учител — хили ми се той и се обръща към мен. — Освен това е от полза да познаваш лично и някой художник!

Изпълвам се с гордост и по лицето ми се разлива най-широката усмивка на света. Защото, нали разбирате, тези графики по стените на галерията са мои. Изложбата тази вечер не се състои единствено от творби на Артси, макар че, разбира се, той е главната атракция. Откриването е също така повод за показване и на един нов талант. Нов талант! Сърцето ми пропуска един удар при тази мисъл и ми се налага да се ощипя, за да дойда на себе си.

Именно Адам беше човекът, който ме окуражи да последвам мечтата си и да стана художник. Затова, когато се върнахме от Венеция, аз отново се заех съвсем сериозно с рисуване. Но усещането беше такова, сякаш никога не бях спирала. Не след дълго вече не тръгвах за никъде без скицника си, а вечер и през уикендите ходех на разходка из града, за да улавям изражения, настроения, моменти. Докато един ден не събрах смелост и не ги показах на Магда. Тя пък вдигна ръце по така типичния си начин, провикна се възхитено, обяви ги за прекрасни, а после ми се накара, че толкова време съм си мълчала за таланта, и ми предложи да организирам първата си изложба.

Добре де, казвам „предложи ми“, но беше по-скоро заповед, а аз се хилех като идиот. Напоследък твърде често ми се случва. Вървя си, примерно, по улицата, и съвсем внезапно се сещам, че творбите ми ще бъдат на изложба — моите, на мен, Луси Хемингуей! И като се сещам, започвам да се хиля. Сигурно изглеждам доста странно отстрани. И някои нюйоркчани вече ме мислят за поредното хахо.

Обаче на мен не ми пука. Изобщо. Най-сетне следвам мечтите си и никога не съм била по-щастлива. Дори съвсем скоро смятам да се разбера с Магда да работя само на половин ден в галерията, за да мога да се концентрирам върху изкуството си. Кой знае какво може да стане! Плашещо е, но освен това е доста вълнуващо, а и онова чувство на неудобство отдавна е забравено. Забравена е онази част от мен, която непрекъснато усещаше, че нещо липсва. Защото най-сетне я открих. Открих я, а заедно с нея открих и още нещо. Обръщам се към Адам, който изучава внимателно една от графиките ми, но без да пуска ръка от кръста ми. Което си е повече от доказателство, че мечтите наистина се сбъдват!

— Браво на теб, сестричке!

Чувам глас и се обръщам, за да видя пред себе си сестра ми и нейния съпруг. Или поне си мисля, че е сестра ми, защото иначе не мога да я позная. Няма я вече бледата кожа — лицето й е загоряло и обсипано с лунички, а безупречният й кок вече стои леко небрежно и има тук-там слънчеви кичури. И което е най-невероятното, деловият й костюм е заменен от бледосиня копринена рокля и чехли. А това на ноктите на краката й сребърен лак ли е?

— Върнахте се! — ахвам щастливо аз.

— Тази сутрин долетяхме от остров Бали — обяснява тя и се ухилва.

— Е, как беше?

— Удивително! Трябва да дойдеш да видиш снимките! — намесва се и Джеф безкрайно щастлив. — Особено онази, на която сестра ти скача с бънджи в Нова Зеландия!

— Кейт? Скача с бънджи? — вторачвам се слисано аз в тях. — Всъщност сега, като се замисля, ти сигурна ли си, че си моята сестра? — подмятам закачливо аз и се правя, че надничам в лицето й. А Кейт ме плясва игриво.

— Балончета?

Това е Магда, която се спуска върху нас с поднос чаши с шампанско. Въпреки изобилието от сервитьорки тя настоява да сервира лично питиетата.

— Някой да иска балончета?

Подобен въпрос не изисква отговор, разбира се, затова тя просто пъхва по една чаша в ръцете на всеки от нас. Никога досега не съм я виждала по-щастлива. Тя не само успя да спаси галерията, но и си купи луксозен нов апартамент и сега се подвизава като най-новата домакиня на елита в града, като същевременно не забрави да си подари лифтинг на веждите, липосукция и импланти на устните.

Доколкото разбрах, доктор Розенбаум имал оферта „три на цената на две“. Защото Магда, макар и вече милионерка, никога не може да устои на една добра сделка.

— Как сте? — пита учтиво Кейт. — Изглеждате великолепно!

— Така се и чувствам! — възкликва шефката ми и за кой ли път се впуска да разказва историята си за невероятното спасение на платното от Тициан, която, подобно на всички нейни истории, вече е преувеличена дотолкова, че включва мафията и опит за отвличане.

— Аууу, страхотно! — провиква се Робин, която се появява точно навреме, за да ме спаси от хилядното изслушване на историята на Магда. Прегръща ме и допълва: — Толкова се гордея с теб!

— Благодаря! — усмихвам се аз и бузите ми пламват.

— Нямах представа, че имам толкова талантлива съквартирантка! Е, съвсем скоро ще стане бивша! — поправя се тя и се усмихва на Адам. Сърцето ми потръпва радостно. Както вече ви казах, откакто се върнах от Венеция, настъпиха някои промени и една от тях е, че двамата с Адам решихме да заживеем заедно. — Е, как върви търсенето на апартамент?

— Засега можем да си позволим само кутия за обувки в Кухнята на ада — усмихвам се тъжно аз.

— Е, така поне обувките ти ще бъдат подредени! — подмята ухилено Робин. — А това не е без значение!

Адам завърта очи и промърморва:

— Мисля да ви оставя насаме, за да си наваксате. А аз ще отида да понаваксам с шампанското.

Изсмивам се. Някои неща наистина не се променят.

— Е, какво ще кажеш за Артси, когато най-сетне се запозна с него? — питам развълнувано в мига, в който той ни оставя. Цяла вечер изгарям от нетърпение да задам този въпрос.

— Мисля, че е гей — отговаря с равен тон тя.

— Каквооо? — шашвам се аз, но после проследявам погледа й и виждам Артси, прегърнал висок мъж с гола глава и татуирани ръце. И точно в този момент той се привежда и го целува.

— Това е гаджето му — съобщава ми Робин.

В продължение на няколко секунди и двете се гледаме, без да кажем нищо. И накрая избухваме в смях.

— Харолд си има гадже мъж? — кискам се аз и клатя глава. Ама че ирония!

— Ами да. Вече говорих с него. Иска да посети моята група за барабани, когато дойде следващия път в града! — възкликва Робин, очевидно поласкана. — Както разбирам, бил много добър на джемби.

Поглеждам я неразбиращо.

— Африкански ритуален барабан — обяснява тя.

— Значи най-сетне си готова да признаеш, че той не е твоята сродна душа, а? — повдигам многозначително вежди.

Усмивката й застива и тя свежда засрамено очи.

— Ами всъщност нещата стоят по малко по-различен начин — изрича бавно и започва да навива една къдрица на пръста си. — Когато изслушах отново записа от гадаенето на Уаканда, стана ясно, че тя никога не е твърдяла, че именно Харолд е моята сродна душа. Каза, че ми предстои да срещна моята сродна душа и че трябва да се оглеждам за тъмен, красив непознат на име Харолд. Разликата е огромна! — тук спира и я виждам как примигва сконфузено.

Защото влиза Даниел в тъмносиньо палто, със снежинки, проблясващи в косата му. И започва да говори нещо с майка си и Артси. Не съм го виждала от месеци. И май никой не го е виждал. Доколкото разбрах, бил някъде „по работа“. Е, това е официалната версия. Макар че, съдейки по изражението му, когато се обръща към нас и вижда Робин, не съм толкова сигурна и че не е и единствената.

— Добре ли си? — обръщам се разтревожено към нея аз.

— Да, прекрасно — кимва тя, но е ясно, че изобщо не е добре. — Знаех си, че тази вечер ще го видя! Подготвях се дълго за това!

Наблюдавам я как започва притеснено да си играе с гривните си. И не ми се вижда никак подготвена.

— Защо просто не отидеш да го поздравиш? — предлагам.

Тя клати ожесточено глава и промърморва:

— Не мисля, че той иска да говори с мен. Изминаха три месеца, а нито веднъж не ми се е обадил!

— А ти искаше ли той да ти се обади? — питам тихо.

— Луси, бях голяма идиотка! — изрича тя и очите й проблясват. — И ти беше напълно права! Той ужасно ми липсва, но сега като че ли е вече твърде късно!

Изглежда толкова нещастна, че не мога да не я прегърна.

— Не можеш да бъдеш сигурна в нищо — прошепвам.

Тя въздъхва и ме поглежда.

— И какво би могло да ни събере, а?

В мига, в който тя изрича тези думи, забелязвам как Артси се насочва към нас и след задължителната поредица от въздушни целувки обявява тържествено:

— Робин, искам да те запозная с един човек! — И преди да разбера какво става, зървам до него една позната фигура с тъмносиньо палто. — Робин, представям ти Даниел!

Те се споглеждат, между очите им прехвърчат искри и после дружно се изчервяват.

— Здравей, Робин! — поема ролята си той. — Приятно ми е да се запознаем!

И й подава ръка.

Тя се поколебава, поема я и изрича:

— Приятно ми е да се запознаем, Даниел!

Очите им пак се срещат и много бавно по лицата им се разливат усмивки. Една от онези усмивки, когато хората си мислят, че са единствените двама души в стаята.

И изведнъж ми просветва.

Не е какво би могло да ги събере, а кой!

Артси!

Познат иначе като Харолд!

Но, разбира се! Харолд никога не е предвиждан да бъде нейната душа близнак! Той просто е човекът, който ще я събере с истинската й душа близнак — Даниел!

Гледам ги как се хилят щастливо един на друг и си казвам: „Брей, тая врачка може и да е напипала нещо!“

Измъквам се дискретно, за да оставя Робин и Даниел сами, и тръгвам сама из галерията. Отпивам от шампанското си и се наслаждавам на мига. Виждам Артси, Магда, Даниел и Робин, Кейт и Джеф, Адам… Изпълвам се със задоволство. След всички перипетии и тревоги най-сетне всичко се нареди. Всичко си дойде на мястото.

Какво става с Нейт ли? Не съм го виждала от Венеция насам. Във фейсбук забелязах, че е променил семейния си статус на „женен за Бет“ и е дал адрес в Лос Анджелис, но това беше преди цяла вечност. Оттогава насам той ме е изтрил от списъка на приятелите си, аз престанах да се сблъсквам непрекъснато с него и вече няма никакви нови мистериозни, пропуснати обаждания.

Може би просто защото той се премести в Лос Анджелис, а може би всъщност, защото се върнахме във Венеция и развалихме магията. Никога няма да разбера със сигурност. Но ако и вие сте от хората, които вярвате в съдбата като Робин, тогава вероятно знаете, че така е било писано. Писано е било преди десет години да целуна Нейт във Венеция, после да го срещна отново, да скъсаме, след това да не скъсаме, което пък на свой ред ме накара да се върна във Венеция, защото само така съм можела да се срещна отново е Адам. И въобще всички тези събития са ме водели към Адам. Било е написано по звездите — още от самото начало.

А може би сте като сестра ми и си мислите, че всичко това са пълни глупости. Че няма такива неща като магии и легенди, и Съдба, и че онова, което непрекъснато ни е събирало с Натаниел, е било просто поредица от случайности, а оттам нататък въображението ми се е развихрило.

Лично аз обаче предпочитам да мисля, че старият италианец беше прав — че на този свят няма нищо по-могъщо от любовта и че влюбвайки се в Адам, аз най-накрая успях да разваля магията, която ме държеше прикована за Нейт. И да продължа напред.

Легендата ли? Дали е реална? Никой не може да каже. Но ако е така, значи двамата с Адам вече сме свързани във вечността и никой никога не е в състояние да ни раздели. И ще трябва да прекараме остатъка от живота си заедно.

Поглеждам го. Усещайки погледа ми, той вдига очи и ми се усмихва.

Вече няма по-щастлив човек от мен на тази земя.