Александра Потър
Ти, който не си за мен (37)

Трийсет и шеста глава

— Отивам във Венеция!

Влизам в кухнята на следващата сутрин и заварвам радиото да свири, чаят да ври, а Робин да седи с кръстосани крака на кухненската маса, облечена в индийската си пижама.

— Сериозно? — вдига очи тя от пълнозърнестата филийка препечен хляб, която си маже, и се усмихва широко. — Възхитително!

— Е, не съм много сигурна дали бих го нарекла „възхитително“ — „По-скоро отчаяно“ — допълвам си наум, докато се настанявам до нея. След поредния си сблъсък снощи с Нейт, когато се озовах до него на задната седалка на таксито, вече съм твърдо решена да сторя всичко по силите си, за да се отърва от него.

— Искаш ли една филийка? — предлага ми тя.

— Мммм, да, благодаря — кимвам и тя ми подава филийката.

— Е, кога заминаваш? — поглежда ме тя.

— Ами… — замълчавам. Внезапно се сещам, че все още не съм мислила по този въпрос. Всъщност сега, когато се замислям върху него, си давам сметка, че има доста подробности, за които трябва да помисля. Като например как ще си позволя полет до Италия или ще си платя хотела, или ще си взема отпуска от работа… В сърцето ми се надига тревога. — Все още не знам — отговарям неопределено и отхапвам от филийката.

— Трябва да го направиш колкото е възможно по-скоро — инструктира ме Робин. — Не трябва да се бавиш!

— Да, не трябва — промърморвам, докато дъвча бавно. Господи, цялата тази работа започва да изглежда малко трудничка.

— Нейт, разбира се, трябва да дойде с теб!

Едва не се задавям с филийката си.

— Какво? Искаш да кажеш, че двамата с Нейт трябва да отидем във Венеция заедно? — обръщам се изумено към нея аз. — Нали идеята беше да се отърва от него, а не да летя до Италия с него!

Робин поема следващата препечена филийка от огромния куп до себе си и започва да я маже. След което невъзмутимо изрича:

— Ще се получи само ако отидете двамата.

— И кой го казва, а? — провиквам се аз и размахвам филийката си. — Да не би да има някаква книга с правила за легендите?

Робин прекратява за момент мазането и вдига очи към мен.

— Виж какво, щом вие двамата с Нейт сте задвижили тази работа, значи трябва да бъдете пак заедно, за да я развалите! — Свива рамене и допълва: — Логично, Уотсън!

— В твоя свят — може би! — сопвам й се аз и завивам краката си с пеньоара. — Обаче аз не живея в свят на магии, заклинания и древни легенди.

— О, така ли? — повдига вежди Робин и ме поглежда скептично. — Мен трудно можеш да заблудиш.

Отварям възмутено уста, за да възразя, но после бързо я затварям, като отпускам глава в скута си.

— О, господи! Безнадеждно е! — простенвам приглушено. — Опитах какво ли не и всичко се провали! А сега разрушаваме взаимно живота си. Адам никога повече няма да ми проговори, а Бет вероятно също няма да проговори на Нейт. А отиването ни във Венеция също няма да свърши работа. Идеята по принцип беше глупава.

— Слушай какво, Луси! — отсича Робин с необичайна твърдост в гласа. — Направи единственото нещо, което си мислиш, че не можеш да направиш. Ако не успееш от първия път, опитай отново! Вторият път със сигурност ще стане по-добре! Единствените хора, които не падат, са онези, които ги е страх да се покачат на високо! Това е твоят шанс! Не го пропускай!

— Моля? — поглеждам я аз и виждам, тя ме наблюдава с необичайна решителност в погледа.

— Опра — обяснява ми тя.

— Ама как да го направя? Нейт никога няма да се съгласи да отиде във Венеция с мен! — Заслушвам се в радиото. Нийл Седака весело пее „Раздялата е трудно нещо“. Привеждам се към него и го изключвам.

— А ти откъде знаеш?

През главата ми минават няколко откъслечни картини — как споделяме едно легло в Мартас Винярд, как пеем караоке, как си крещим един срещу друг в моята кухня, когато той ме обвини, че провалям връзката му е Бет.

— Повярвай ми — изричам на глас, — сега последното нещо, което той иска, е да тръгне с мен на пътешествие до Италия. Сигурно би предпочел да му извадят очите е шиш.

— В такъв случай се налага да го убедиш — изрича чистосърдечно Робин.

— Как? — поглеждам я ужасено.

— Нямам представа — накланя глава тя и дъвче замислено. — Обаче трябва да измислиш нещо.

— Ами ако не измисля? — поглеждам я със страх.

— Ако не измислиш, оставате заедно завинаги — отговаря простичко тя, дояжда си филийката и грабва следващата.

* * *

Окуражена от думите на Робин, на път за работа аз събирам сили да се обадя на Нейт. Както и може да се очаква, той изобщо не е очарован да ме чуе. В превод: няколко пъти ми затваря, няколко пъти ме нарича с думи, които не смея да повторя, и накрая се съгласява да ме изслуша „за трийсет секунди“. Получавам само десет, след което той ме изрязва. Не, нямало да ходи с мен във Венеция. И да, аз наистина съм луда и не зная ли, че сега там тече филмовият фестивал и никога няма да намеря място да отседна, и всичко е резервирано отдавна, и късмет в начинанието.

След което ми затваря.

* * *

— Така че в най-общи линии съм в задънена улица.

Обед е и двете с Робин висим на опашката в „Кац“, за да си дадем поръчките.

— Сигурна ли си, че ти казва истината? Може пък да е просто извинение, за да те откаже — изтъква оптимистично тя. Вади едно брауни от джоба си, смъква обвивката му и си отхапва.

— Не, той е напълно прав — проверих в „Гугъл“ — въздъхвам аз. — Сега наистина там тече филмовият фестивал, така че самолетните билети дотам струват цяло състояние. Никога няма да мога да си ги позволя.

— Виж тук няма проблеми — можеш да използваш моите „Въздушни мили“ — натрупала съм хиляди от многобройните си пътешествия в чужбина.

— Божичко, Робин, много мило от твоя страна! — поглеждам я с благодарност аз, но после се смръщвам. — Но дори и да успея да стигна дотам, нямам къде да отседна — всички хотели са пълни догоре!

— Всичките?

— Всичките — кимвам. Проверих и това тази сутрин. Влязох във всички туристически агенции, за които успях да се сетя. Дори измислих история за човек, който искал да направи предложение на момичето си във Венеция, и накарах Магда да попита дъщерята на приятелката си от агенцията. Нищо.

— Хмммм, да. Това определено е проблем — дъвче замислено съквартирантката ми.

— Както и да е. И без това няма значение. Нейт няма да дойде.

Робин ме поглежда тъжно и отбелязва:

— Знаеш какво означава това, нали?

— Че е безнадеждно?

— Не, че вселената се опитва да ви държи заедно! — отсича компетентно тя. — Това е силата на легендата! Тя не иска вие двамата с Нейт да се върнете във Венеция, за да не развалите магията на вечната любов! И затова непрекъснато подхвърля разни препятствия по пътя ви! — И ме поглежда, горда с детективското си заключение.

— Страхотно — свивам рамене аз, докато напредваме с опашката. — Тъкмо сега, когато имам усещането, че целият свят е срещу мен, ще си зная, че той наистина е срещу мен. При това не само светът, но и цялата вселена!

— Докато има любов, има и надежда! — напява ведро тя.

— Пак Опра?

— Не, мисля, че го прочетох на някаква лепенка — отговаря тя, като тътри крака до мен. — Но пък е напълно вярно. Ако обичаш Адам, значи надежда все още има. Просто трябва да се бориш за него!

— Както ти се бори за Даниел ли? — повдигам вежди аз.

Тя стисва уста.

— Какво става с теб, Робин?

— Какво да става? — подмята обидено тя.

— Носиш се като зомби из апартамента, слушаш африканския диск, който той ти подари, ядеш за успокоение…

Тя се изчервява и натъпква остатъка от браунито в джоба си.

— Защо му позволяваш да излезе от живота ти просто ей така?

— Той не е моята сродна душа! — отсича твърдо тя.

— И кой го казва? — провиквам се аз. — Ясновидката, която не успя да види дори собственото си бъдеще? Голяма гадателка, няма що!

Робин започва да пристъпва неспокойно от крак на крак и да си играе с купищата сребърни гривни по ръцете си. И категорично отказва да ме погледне.

Веднъж започнала обаче, аз не мога да се спра:

— И аз някога бях като теб! Бях напълно убедена, че веднага ще разбера, когато срещна Единствения! Че ще го почувствам! Нали всички само това повтарят: „Просто ще разбереш“! Добронамерени приятели, книги, филми, поезия. И макар че нямаш никаква представа какво точно търсиш, нито пък какво точно трябва да изпиташ, ти започваш да си вярваш, че когато най-сетне откриеш своята сродна душа, в главата ти ще зазвъни някакво вълшебно звънче и ще ти подскаже, че е той!

Поемам си дъх и продължавам:

— Когато се запознах с Натаниел, имах всичките тези силни, невероятни чувства и си казах: това е той! Това е Единственият! И наистина си вярвах, поради което бях толкова съсипана, когато се разделихме. Бях изгубила единствения човек на света, който е бил предназначен за мен, и без него никога повече не можех да бъда напълно щастлива! Да, щеше да има и други мъже — приятни, забавни, прекрасни. Но никога повече Нейт. Бях го изгубила и толкова! — Кратка пауза. — Затова години наред просто се носех по вълните на живота. Излизах на срещи, флиртувах, имах няколко гаджета, обаче никой не можеше да се сравни с Нейт. Той никога не излизаше от съзнанието ми. А после, по някакво чудо, ние отново се намерихме и получихме втори шанс. И какво стана, ако смея да попитам?

Поглеждам към Робин. Тя седи до мен напълно замаяна. И не я виня. От мен се излива цял потоп — чувства, насъбирали се цяло десетилетие, се леят насред обикновен нюйоркски ресторант за бърза закуска.

— И тогава разбрах, че вече не изпитвам същото — продължавам. — И той също не изпитва същото. Просто сме сбъркали един с друг. Точно както милионите хора по света, които се женят, а после се развеждат. Само че аз имах голям късмет — ако не бях имала този втори шанс с Нейт, все още щях да вехна по него! И щях да прекарам целия си живот в съзерцание на миналото през розови очила и никога нямаше да забележа Адам! Щях напълно да го пропусна! Защото в мига, в който престанах да се фокусирам върху Нейт и върху онова, което смятах за любов, зърнах Адам.

— Хей, госпожице!

Чувам гласа, но не му обръщам внимание.

— Виж какво — продължавам с въздишка, — може би ти звуча напълно безсмислено, но всъщност искам да ти кажа, че твърде много хора пропускат истинската си любов, защото са прекалено заети да чакат появата на Единствения! Да чакат онази приказна фигура, която ще ги допълни напълно и която най-вероятно дори не съществува. Чакат някакъв знак, на който да пише: „Този е!“ Както направи и ти — ти заложи всичко на Харолд, на перфектната си половинка, на тъмния, красив непознат от твоето огледало на желанията. И дотолкова се фокусира върху него, че не си в състояние да забележиш нещо адски хубаво, което ти е под носа!

Робин видимо се дръпва, като че ли съм я ударила.

— Робин, невинаги трябва да има някакъв знак! Не може винаги „просто да знаеш“. Понякога отнема известно време, докато осъзнаеш, че той през цялото време е бил точно пред теб! — Млъквам, осъзнавайки, че съм останала без дъх от страст. Макар за мен и Адам вече да е твърде късно, искам да направя всичко възможно за нея и Даниел да не е така.

Тя ме поглежда по странен начин, като че ли в главата й се въртят множество мисли, и накрая изрича:

— Каквото е писано да стане, ще стане!

— Божичко, напълно в твоя примиренчески стил! — въздъхвам безсилно.

— Нищо подобно! — възразява разгорещено тя.

— Така е, а логиката ти нещо куца! — не се отказвам аз. — На мен ми казваш, че трябва да се опълча срещу вселената, сякаш съм някакъв си супергерой, обаче ти избираш просто да си седиш и да гледаш какво ще стане!

— Хей, госпожице, проблеми със слуха ли имате, какво ли? — изревава нечий мощен глас точно до мен и аз се обръщам рязко.

И тогава си давам сметка, че това е вечният сърдит мъж, който приема поръчките ми всеки обед.

— О, да, извинете! — превключвам бързо. — Та една супа топчета и…

Обаче той не ме оставя да довърша.

— Не, забравете супата — изсумтява мрачно, като клати глава. — Чух ви, че си говорите за Венеция.

Зяпвам го изумено. През цялото това време нито веднъж не бях чувала този човек да изговори повече от две думи, а ето че сега говори на мен! При това за Венеция!

— Мммм, да, точно така — смотолевим аз, като се питам накъде, за бога, бие.

— Мисля, че мога да ви помогна.

Не мога да повярвам! Той не само ми говори, но и иска да ми помогне!

— Така ли? — изчуруликва Робин вместо мен.

— Чичо ми има малък пансион във Венеция — обяснява той. — Сигурен съм, че ще могат да ви дадат стая… стига, разбира се, да искате да се обадя…

Все още продължавам да го зяпам втрещено. Направо не мога да повярвам какво чувам.

— Аууу, би било великолепно! — отново ме замества Робин.

— Мммм… да, страхотно — смотолевим замаяно.

— Окей. Дайте ми номера си и следобед ще се свържа с вас — инструктира той, като сваля една химикалка иззад ухото си. От малкото си джобче вади бележниче и ми го подава заедно с химикалката.

А после, за първи път, откакто идвам тук, ми се усмихва.