Александра Потър
Ти, който не си за мен (25)

Двайсет и четвърта глава

Адам ме отвежда в моя апартамент, където заварвам Робин и кучетата дълбоко заспали на дивана. Из дневната се носи дружно похъркване, а на телевизионния екран още се върти поредният епизод на шоуто на Опра. Минавам на пръсти, за да не събудя Саймън и Джени (опитът ми показва, че що се отнася до Робин, веднъж заспала, нея никой не може да я събуди, защото тя не просто заспива — тя изпада в кома), грабвам от хладилника бутилка вино и две чаши и се запътвам към стаята си. Вечерта е топла и задушна, затова с Адам вдигаме прозореца и се настаняваме уютно на стълбата на пожарния изход.

— Много съжалявам, че така избухнах в сълзи — изричам аз вероятно за хиляден път, докато сядам на металната стълба и наливам виното. — Голям срам!

— Няма проблеми — изрича той също за хиляден път и се намества на стъпалото над мен. После вади тютюна си, размахва го пред мен, като че ли иска да каже: „Нещо против?“, а аз поклащам глава. — Често ми се случва да имам подобен ефект върху жените.

Разсмивам се, усмихвам му се с благодарност и му подавам чашата.

— Е, както разбирам, разминало ти се е на косъм — продължава той, докато облизва ръба на цигарената хартия. — Да се опитваш да спасиш нещастното коте, а после да се окажеш в капан в градинката…

— Така си е — кимвам аз, като се моля вътрешно наистина да е повярвал на тази тъпа история. — Добре че полицията ме намери!

В моя защита настоявам да кажа, че не аз измислих тази история — беше полицай Маккрори. Веднага щом видя Адам, той го отведе настрани, „за да му обясни ситуацията“. Едва по-късно, когато си тръгвахме, и след строги инструкции към Адам „да се грижи за тази дама“, той ми бе намигнал над рамото на спасителя ми и аз бях отгатнала, че е намислил нещо. И това нещо изобщо не включваше налагане на закона със сила.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш — усмихвам се стеснително аз. — Както и че прояви такова разбиране за всичко.

— Няма нищо. Удоволствието е изцяло мое — ухилва се той. — Свикнал съм да спасявам девойки в беда.

— Така ли? — Вторачвам се в него в тъмнината. Проблясъкът на лампичките от моята стая хвърля странни сенки върху лицето му и за момент се изпълвам с неувереност. Девойки ли? Какви девойки? Кои са тези девойки?

— Ами да — кимва той с абсолютно сериозна физиономия. — Това ми е второто хоби. Когато не нахълтвам неканен по откриване на изложби в галерии. — Поглежда ме и едва тогава забелязвам, че устните му играят, готови да се усмихнат. Щипвам го игриво по ръката, а той се провиква тихичко: — Хей, стига бе! Още си нося онази синка от предишния път!

— Е, сега й подарих другарче, да не скучае — отвръщам весело аз.

— Това ли ми е наградата, задето изоставих такъв хубав филм по средата?

Поглеждам го втрещено.

— Излязъл си на средата на филм? Заради мен?

— Аха. Една късна прожекция на „Ани Хол“ в „Пайъниър Тиътър“ — обяснява той, но когато вижда разтревоженото ми изражение, побързва да ме успокои. — Но не се тревожи! Гледал съм го стотици пъти, така че го знам наизуст. — Преправя си гласа и започва: „Ами, може да се каже, че и аз така гледам на връзките. Нали знаеш, всичко е абсолютно безразсъдно и налудничаво, и абсурдно, и… Но може би всички се връщаме отново и отново към тях, защото повечето от нас не могат без яйцата!“

Разсмивам се, но едновременно с това се изпълвам със задоволство и радост.

И нещо друго.

Съвсем изневиделица осъзнавам, че го харесвам. Ама наистина го харесвам! Дори и когато се прави на Уди Алън.

— Не, ето това ти е наградата! — отсичам и без да се замислям, се привеждам към него и го целувам по бузата. Усещам меката му кожа под устните си и лекия аромат на тютюн. А после, осъзнала, че съм се задържала точно една милисекунда в повече от любезното, се отдръпвам изчервена назад.

Ама че срам! Защо просто не го сграбча и не обсипя лицето му с целувки? Хайде де, Луси, нали си голяма куражлийка!

— Е, наградата не е кой знае каква, но… — допълвам притеснено, опитвайки се да обърна всичко на шега. Обаче никога не ме е бивало във флирта. Ето и сега — ако не му се натискам, правя нескопосани опити за шеги.

Погледът му се плъзва по лицето ми и за момент оставам с впечатлението, че ще каже или ще направи нещо. Обаче той като че ли размисля и отвръща:

— Приемам и в брой, и с чек.

— За съжаление не мисля, че мога да си те позволя.

— Сигурен съм, че ще успеем да се споразумеем все някак си — отговаря той и задържа погледа ми.

Гърдите ми се свиват. Той като че ли флиртува с мен, нали така? Това определено е флирт! При все това и малкото самоувереност, която имах, ме е напуснала и сега в нищо не мога да бъда сигурна. Може пък просто да се държи приятелски. Така де, напълно е възможно поканата му да ме заведе на някакъв филм да е просто опит да си върне услугата ми, когато го развеждах из „МОМА“. Може всичко да е съвсем платонично.

И в момента, в който тази мисъл минава през главата ми, следва и друга — което ще рече, че той може би изобщо не ме харесва по този начин. А после и следващата — тълкувам погрешно поведението му. И още една — той просто се държи кавалерски, като идва да ме спаси от полицията… Мислите ми започват да се надбягват една след друга и съвсем логично накрая идва и заключението: всъщност той може би изобщо не е сам, сигурно си има приятелка, може би брюнетката от галерията…

— Ти сам ли си? — чувам изведнъж нечий глас да изрича и ми трябва известно време, докато осъзная, че този глас е моят.

Чашата на Адам замръзва в ръката му на път към устата.

Не, вече направо трябва да се гръмна! Такъв срам! Такъв срам!

— Така де… искам да кажа… мммм… — Правя отчаяни опити да измъкна от мозъка си нещо, което ще ми помогне да не изглеждам като… като… О, боже, това е същински кошмар! Даже не мога да изрека тази дума!

— Питаш ме дали си имам приятелка? — изрича по едно време с безстрастен глас Адам.

Слагам край на опитите си да измисля нещо и кимвам примирено.

— Да, точно това имах предвид. — А после се приготвям за най-лошото. Ясно, той си има приятелка и това е онази красива брюнетка, и те са много щастливи заедно, обаче в това няма нищо лошо, пак можем да си бъдем приятели… Платонични приятели. Както в „Когото Хари срещна Сали“.

Всъщност не. Накрая те все пак спаха заедно. О, по дяволите!

— Не, нямам приятелка — отговаря той. — Преди имах, обаче скъсахме.

— Така ли? — възкликвам щастливо. А после побързвам да се поправя: — О, съжалявам. Раздялата е неприятна работа. — И си придавам подходящо мрачна за случая физиономия.

„Макар и не толкова неприятна като да искаш, а да не можеш да скъсаш“ — казвам си наум, разтривайки китките си, които все още усещат досега с белезниците.

— Всъщност не чак толкова. Тя ми изневери — отвръща той, свивайки рамене.

Шокирана съм. Не мога да си представя коя ще да е тази жена, която ще има наглостта да изневери на Адам!

— Ужас! — изричам.

— Така си е. Моментът, в който разбрах за това, не беше никак приятен, но после всичко свърши доста бързо — отбелязва той и дръпва от ръчно свитата си цигара. — Просто нямаше смисъл. След подобно нещо вече не можеш да вярваш за нищо на този човек… — Не довършва, очевидно замислен. После ми подава цигарата си и пита: — Ти пушиш ли?

Поколебавам се и отговарям:

— Само при много специални случаи.

— Излизането от затвора не се ли брои за специален случай?

— Може би — кимвам, опитвайки се да печеля време. Той ми подава цигарата. Дръпвам си. Тютюнът леко замайва главата ми, но по приятен начин. Усещам как най-сетне започвам да се отпускам след лудостта на тази вечер и в продължение на няколко секунди никой от нас не казва нищичко. Просто си седим заедно, пийваме си вино и слушаме звуците на Манхатън, които се носят около нас като музика.

Накрая той изрича:

— Предполагам, че това е доста по-различно от обичайните първи срещи.

— Ами… сигурно е така — кимвам, като се старая да звуча спокойно. Обаче мозъкът ми бързо превключва: „Ние сме на първа среща? Значи поведението му не е просто приятелско!“ Душата ми се изпълва с щастие, обаче нещо в мен бързо ме коригира: „Обикновеното пийване на вино и пушене на пожарния изход изведнъж се превърна в първа среща! А щом е така, от мен не се ли очаква да бях направила поне някакво усилие за вида си? Да си бях измила косата, да си бях сложила малко спирала? И не би ли трябвало лекичко да флиртувам, като подхвърлям по някоя двусмислена думичка, подмятам чистата си коса и се опитвам да го впечатля?“

Аз наистина съм пълна скръб! Защо някой поне не ме предупреди, че това ще е първа среща? Вместо това се разминах на косъм с ареста, избухнах в сълзи, не нося нито капчица грим, косата ми е вдигната небрежно с шнола и току-що му се натиснах.

И въпреки това… Поглеждам към Адам, седнал срещу мен на стълбата, и всичките ми притеснения се стопяват в мрака така неусетно, както и се появиха. Очевидно нищо няма значение.

„Е, поне мога да сваля тази шнола“ — давам си сметка аз и дискретно я свалям, тръсвайки косата си. И тогава забелязвам, че виното е свършило.

— О, виж! Свършило е! — изписквам и се изправям. Това е великолепно извинение да отскоча до банята, за да се погледна в огледалото. — Ей сега ще отида да взема друга бутилка!

В интерес на истината нямам представа дали имаме друга бутилка вино, но съм сигурна, че все ще успея да изкопая нещо отнякъде — поне няколко бири.

— Няма проблеми! Аз ще отида — намесва се кавалерски Адам и прави опит да се изправи, обаче аз го бутвам обратно на стълбата.

— Не, няма проблеми! — изричам задъхано. — Държа аз да го донеса!

— Окей — отпуска се обратно на мястото си той с леко объркано изражение.

Няма по-голям стимул за едно момиче да се върне в кухнята за вино от желанието да се отбие в банята, за да си мацне някакъв гланц и руж. Особено когато едва сега е разбрало, че е на първа среща. Ами да!

Оставям го да си седи на пожарния изход, пъхвам се обратно през прозореца и хуквам директно към кухнята. Вино няма. Няма и никакви бири. Единственото, което е останало, е текилата ни за спешни случаи, която двете с Робин си бяхме купили наскоро. Оглеждам я няколко секунди, чудейки се как ли ще бъде погледната, обаче после я грабвам, грабвам и две малки чашки и правя бърза отбивка в банята.

Няколко минути по-късно, малко коректор, гланц с аромат на малина и бързо разресване на косата, аз се насочвам обратно към стаята си, за да се върна при Адам на пожарния изход. Само дето той вече не е там. Седнал е на пода в стаята ми с гръб към мен и разглежда нещо.

— Кой ги е правил? — пита в мига, в който се появявам.

Поглеждам над рамото му и виждам, че държи един от старите ми скицници.

— О, аз — отговарям небрежно, а после му подавам бутилката текила и допълвам: — Съжалявам, обаче само това е останало.

Той изобщо не обръща внимание на текилата.

— Тези рисунки са твои? Ти си ги правила? — Разлиства страниците. Спира на една, показва ми я и пак повтаря: — Ти ли нарисува това?

— Всъщност да — свивам безразлично рамене, оставям чашките на нощното си шкафче и развъртам капачката на текилата. Докато наливам, добавям: — Преди много време.

— Коя е тя?

Прекъсвам наливането и се обръщам към рисунката. Представлява графика с молив и мастило на старица с лице, обърнато към светлината, и тяло, скрито в сенките.

— Нямам представа коя е — отговарям. — Просто един ден я видях на пейката в парка. — Замислям се и се връщам в спомените си. — Имаше книга, отворена в скута й, обаче беше вдигнала глава към слънцето и затворила очи, потънала сякаш в свой собствен свят.

— Това е удивително, Луси! — изрича с благоговение Адам. — Всичките ти графики тук са удивителни!

Усмихвам се притеснено.

— О, не говори глупости! Това са просто рисунки!

Подавам му чашка текила и той я поема безмълвно. А после, с широко отворени очи, повтаря:

— Сериозно ти казвам, Луси! Те са невероятни! Ти наистина си много талантлива!

Усещам как вече започвам да се изчервявам от похвалите му. Маскирам притеснението си, като отпивам глътчица от текилата и се отпускам на пода до него.

— Всички тези скицници твои ли са? — посочва той огромната купчина на неподредените ми рафтове. Въпреки опитите ми да сложа нещата в ред, всичко си изглежда все така разбъркано.

Кимвам и допълвам:

— Платната ми са в Англия.

— Платна ли?

— Да, живописните рисунки — обяснявам му аз. — Нямаше как да ги взема с мен. Държа ги в гаража на родителите ми.

— Криеш ги от света? — поглежда ме слисано той. — И защо? Би трябвало да ги изложиш, за да могат всички да ги видят!

— Не бързай да говориш така, преди да си ги видял! — подкачам го аз и ми става весело, като го гледам толкова ентусиазиран. — Може и да не ти харесат!

— А нямаш ли техни снимки?

— Мммм… май някъде имах някакви полароидни снимки…

— Къде? Искам да ги видя!

Знам, че няма да миряса, докато не ги види, затова ставам, започвам да ровя из рафтовете си и накрая вадя иззад една купчина списания стара кутия от обувки.

— Заповядай! — подавам му кутията. — Но цветовете сигурно са поизбелели малко. Снимките са правени преди няколко години.

Наблюдавам го как отваря кутията. Тя буквално прелива от снимки. „Това е едно от нещата, които също трябва да подредя някой ден“ — казвам си, докато той започва да рови из снимките. Крайно време е да стана по-подредена и организирана!

— Аууу!

Обръщам се и виждам, че Адам ме гледа. Но не така, както ме гледа обикновено — гледа ме така, сякаш на главата ми е кацнало малко зелено човече.

— Нямах представа! — възкликва ококорено той.

За какво е нямал представа? Че съм абсолютно прасе и ме мързи да си подредя стаята ли? Че съм пристрастена към сандвичите с риба тон и топено сирене и че бедрата ми го издават? Че второто ми име е „Една“?

— Че си невероятен художник, Луси! Имаш огромен талант! Цветовете, формите… — нарежда и размахва снимките. — Ето, тази например е удивителна! — Грабва друга. — Тази също! Погледни само лицата им…

Наблюдавам го и все повече се смущавам от този негов ентусиазъм. И едновременно с това… усещам и още нещо. Усещам старото потръпване в душата. Мисълта за нова възможност. За сбъдване на мечта…

— Така ли смяташ? — прошепвам едва чуто.

Той откъсва очи от полароидните снимки и ги насочва към мен.

— Да, наистина така смятам — изрича тихо. Хваща ръката ми, придърпва ме близо до себе си и без да отделя очи от моите, повтаря: — Наистина така смятам!

Привежда се към мен. Или аз съм тази, която се привежда към него? Не си спомням точно. Единственото, което знам, е, че устните му се плъзват към моите, сърцето ми започва да бие лудо и ние се целуваме.

Затварям очи. Цяла вечер си мечтая да направя това. Привеждам се още по-близо към него.

Внезапно той се отдръпва.

— Луси!

Простенвам нещастно и се опитвам да го придърпам обратно към себе си.

— Какво е това?

Крайно неохотно отварям очи. Сърцето ми продължава да бие като лудо и все още усещам вкуса на устните му върху своите.

— Кое? — питам дрезгаво.

— Това! — отсича той, само че този път с по-рязък глас.

Обръщам бавно глава в посоката, в която той гледа — замаяна от страст, чудейки се какво е пък сега, някакви други скици…

О, не! Боже мой!

Виждам ги. Раницата ми е паднала от леглото и съдържанието й се е изсипало на земята. И там, точно на килимчето — присмивайки ми се, предизвиквайки ме, проваляйки вечерта ми — лежат…

— Боксерките на Нейт! — ахвам и лицето ми се разкривява от ужас.

— Луси, има ли нещо, което не ми казваш? — поглежда ме сурово Адам. От познатото му весело изражение няма и следа и челюстта му е стисната.

— Не! — побързвам да се оправдая аз. — Искам да кажа — да, но всъщност не. — Мисълта ми препуска в галоп. Не мога да му кажа истината за тази вечер. Не мога да му говоря за магически заклинания, сродни души и свински кокали, увити в мъжки боксерки. Ще си помисли, че е целунал една луда. — Имаше едно объркване. Дадоха ми чуждо пране — изричам внезапно. Така де, това също е вярно!

Донякъде.

— Ясно — изрича бавно той и като че ли приема обяснението. Обаче после пита: — А къде е останалото пране?

— Ами… върнах го.

— Но си запазила боксерките? — повдига вежди той.

Мамка му! Той не ми вярва. Мисли си, че спя с друг. „И можеш ли да го виниш, Луси? — обажда се познатото ми гласче. — В момента на пода ти лежат боксерките на друг мъж!“ Свивам се от страх. Това никак не изглежда добре. И тогава си спомням историята за невярната му бивша приятелка. И осъзнавам, че това никак, ама никак не изглежда добре!

— Не е това, което си мислиш! — изричам внезапно.

— А ти откъде знаеш за какво си мисля? — парира ме той.

— Не знам. Просто предполагам. — Поемам си дълбоко дъх и вдигам очи към него. Няма никакъв смисъл да се опитвам да му обяснявам. Не мога. — Виж какво, знам, че изглежда малко странно, и съм наясно как се възприема отстрани, но те моля да ми се довериш, като ти казвам, че няма нищо за казване!

Последва продължителна пауза и той ме поглежда за най-дългата минута на света. А после бавно се изправя на крака. Гърдите ми се свиват. Значи това е. Той не ми вярва. В душата ми постепенно се надига отчаяние.

— Окей — изрича накрая. — Вярвам ти.

— Така ли? — блесват очите ми. За момент си помислих, че между нас всичко е свършило, още преди да започне.

— Само един въпрос.

Поглеждам го със страх.

— Защо са с ананасчета?

И когато виждам познатата вече усмивка, която заиграва по устните му, аз не издържам и избухвам в смях.

— Странно е, че задаваш точно този въпрос. Защото и аз съм си го задавала!