Александра Потър
Ти, който не си за мен (23)

Двайсет и втора глава

Вечерта се прибирам към къщи, обаче не мога да престана да мисля за Магда. Въпреки внезапното й възвръщане на настроението и типичния оптимизъм, че галерията ще бъде спасена и всичко ще се нареди, аз не мога да не се притеснявам.

Вероятно това е от английското ми възпитание. От песимизма на северняка, с който съм била закърмена в Манчестър и който твърди, че ако нещо може да се обърка, то със сигурност ще се обърка. А може и да е заради обажданията от „ВИК“ и „Енергото“, с което ни предупреждават, че имаме неплатени фактури и че разполагаме с двайсет и един дена да ги платим, иначе ще бъдем изключени. Или може би е затова, че по-късно през деня, когато поглеждах Магда и когато тя не знаеше, че я гледам, забелязвах, че тя е все така бледа и много уплашена.

На път към нас се отбивам да си взема прането. След великото почистване през уикенда бях напълнила цял чувал с омачкани дрехи, които, заедно с няколко неща на Робин, бях отнесла в „Омекоти и сгъни“ — кварталната пералня. Много обичам тази пералня. Прилича на британските, но е доста по-различна от тях. Все едно да сравняваш „Астън Мартин“ с „Фиат Панда“ — и двете вършат една и съща работа, обаче едната го прави със свръхмодерно петзвездно обслужване, включващо не само прането, но и омекотителя, сгъването, гладенето и онзи неповторим аромат на свежо пране, който британските перални просто не могат да постигнат.

„Което си е направо невероятно, като се има предвид, че точно до тях има китайски ресторант“ — казвам си аз, докато вземам храна за вкъщи за мен и Робин.

— Вечерята пристигна! — провиквам се в мига, в който влизам в апартамента.

Но точно когато затръшвам вратата зад себе си, ме удря някакъв сладък, остър аромат. Какво става? Следвайки аромата, влизам в кухнята и я заварвам окъпана в светлина на свещи. Робин седи на масата, приведена над огромна книга с твърди корици и размерите на телефонен указател. В дясната си ръка държи горящ сноп градински чай и го размахва над главата си.

И като си помисля, че някога, когато се приберях вкъщи, заварвах съквартирантките си да гледат „Коронейшън Стрийт“!

Осъзнавайки присъствието ми, тя вдига глава към мен. Очите й блестят, косата й стърчи във всички посоки.

— Намерих заклинание! — провиква се тя.

Няколко седмици по-рано бих изпуснала китайската храна, която нося, обаче напоследък започвам да свиквам с Робин и нейните чудати навици и обичаи. Та като стана въпрос за това, огледалото на желанията е едно, но това…

— Заклинание ли? — повтарям поради липса на други идеи.

Можех да кажа, разбира се, и: „О! И какво е то?“, обаче все още не съм официално луда. Или поне не чак толкова.

— Да! Ето тук! — провиква се триумфално Робин и вдига книгата. Тя се оказва с тъмночервени кадифени корици и носи заглавието „Заклинания и магии“, със златни букви. — Взех я назаем от приятеля ми Уикър, който участва в онзи барабанен състав, в който ходех! — продължава развълнувано тя. — Така де, трябваше да направя нещо! Знам, че според сестра ти стратегията й ще сработи, обаче се опасявам, че когато става въпрос за силите на вселената, нещата не са чак толкова прости!

Захвърлям прането нанякъде, разчиствам място на масата и започвам да подреждам малките червено-бели кутийки с китайска храна.

— Та значи си мислех, без да искам да обиждам Кейт, разбира се — продължава съквартирантката ми, — но когато става въпрос за сили, които не разбираме, имаме нужда от нещо повече от документ! — Сбърчва нос и тръсва глава. — Защото тук не става въпрос за правото! Става въпрос за легенди!

Настъпва кратка пауза, през която си давам сметка, че това е единственият ми шанс да кажа нещо. Каквото и да било. Само че, ако трябва да бъда честна, просто не знам какво да кажа.

— Нарича се „Заклинание за освобождаване завинаги“ и е за освобождаване от нежелан кандидат! — обявява триумфално тя и очите й отново проблясват. — Можеш ли да повярваш, а?!

— Не, не мога — обаждам се най-сетне и аз. — Защото е пълна лудост! — Размахвам една салфетка. — Стига с това, Робин! Какви ми ги говориш, за бога?! Магии, заклинания… Това да не ти е Хари Потър, а?!

Робин повдига вежди и драматично отбелязва:

— Не мислиш ли, че вече е късно за подобни въпроси, а?

Отварям уста, за да й отговоря, но после веднага я затварям. Тя има известно право.

— Е, искаш ли да чуеш това заклинание или не? — обажда се по едно време.

Въздъхвам примирено и кимвам.

— Давай.

— Окей. Та това е заклинание за прогонване, а заклинанията за прогонване са много могъщи и сложни и са предназначени да развалят магии или проклятия!

— Примерно легендата — промърморвам.

Добре де, няма нужда да бъда чак толкова саркастична. Нали аз съм тази, която напоследък се разхожда със списък от четири страници и двайсет и пет точки, защото някога целунах половинката си под някакъв мост и сега не мога да се отърва от него! Ами да!

— Точно така — кимва Робин. — Заклинанията са в състояние също така да прогонят завинаги определени хора от живота ти! Мммм, дааа… — започва да барабани по масата тя, загледана в книгата. Идеално! С един удар — два заека!

— Перфектно! — съгласявам се аз. — Имаме ли някакъв соев сос?

От друга страна, щом легендите могат да се сбъдват, в тази работата със заклинанията може също да има нещо вярно.

— В шкафа вдясно, на средната полица — отговаря ми тя и отново насочва вниманието си към книгата. — Тук се казва, че всички ритуали по прогонването се извършват през нощта, с помощта на специални магически съставки…

— Като говорим за съставки, нося ти зеленчуков чоу мейн и пролетни ролца. Добре ли е?

— Мммм, идеално — кима тя.

Придърпвам си един стол и сядам до нея.

— „Докато магията със свещи е силна, но същевременно бавна, то заклинанията за прогонване и обвързване са много по-бързи и по-могъщи“ — чете на глас. Топва си едно пролетно ролце в чили сос, размахва го като копие срещу въображаемия Нейт и се провиква: — На ти, мръснико!

Около нас се разхвърчават капчици чили сос и аз й подавам една хартиена салфетка.

— Та ето какво трябва да се направи… — Отхапва си от ролцето, дъвче известно време, след което си прочиства гърлото и продължава: — „На парче пергамент или рециклирана хартия напишете името и датата на раждане на човека, когото искате да прогоните. За тази цел използвайте черно мастило. Много цигани твърдят, че и до днес е за предпочитане да използваме старите писалки с пера, които се потапят в мастилото, вместо съвременни химикалки.“ — Прекъсва. — По дяволите! Аз нямам такова перо. А ти?

— Мммм… да, мисля, че имам — кимвам, докато си дъвча моя чоу мейн. — От едно време, когато рисувах с перо и мастило.

— Страхотно! — светват очите й. Кратка пауза. — Рисувала си с перо и мастило? Малеее! Може ли да ти видя рисунките?

— О, това беше преди цяла вечност — свивам рамене. — Нямам представа къде съм ги забутала.

— Аха — кимва тя, оглежда ме известно време, като че ли се кани да каже нещо, а после като че ли размисля и насочва вниманието си обратно към книгата със заклинания. — Та докъде бях стигнала? А, да! „Оставете мастилото да изсъхне само, не го попивайте с попивателна хартия! После увийте един голям свински кокал с негова дреха…“

— Пфу! — провиквам се аз насред дъвченето си. — Отврат!

— О, това е лесно! Имам такива кокали в камерата на хладилника! — махва небрежно с ръка тя.

— Ама нали си вегетарианка? — поглеждам я втрещено аз.

— За кучетата са — пояснява тя, изправя се и отваря вратичката на камерата. Оттам излиза лек облак сух лед. Робин започва да бърника вътре и по едно време вади огромен замръзнал кокал, поставен в найлонова торбичка. Джени и Саймън се разлайват безумно, мислейки, че им предстои угощение, обаче тя ги сритва гальовно и отсича: — Не! Не е за вас! За Луси е, за да се отърве от любовта на своя живот!

Те обаче се разлайват все по-силно и от устата им потичат лиги. И незнайно защо в съзнанието ми изплуват спомени за хора, намерени изядени от своите немски овчарки. Затова наум си напомням тази вечер да заключа вратата на стаята си.

— „Поставете свинския кокал в найлонова торбичка, заедно с две черни пера — за предпочитане от гарван или врана, добавете щипка от една или повече от следните билки — детелина, люляк, чесън, листа от ясен, русалия — после вземете хартията с името му, сгънете я три пъти и също я сложете в торбичката. А после я завържете здраво с червена връв.“ Вдига очи към мен и се смръщва. — Ти защо не си записваш съставките?

— Ами… — Изловена в блажено похапване на най-вкусните пролетни ролца на света, аз засрамено грабвам химикалка и лист хартия.

— „После изнесе те торбичката навън, върху земята, развържете я и извадете хартията. Запалете бяла свещ и изгорете хартията на пламъка й, като същевременно си мислите името на човека, от когото бягате, и казвате…“ — Тук прави пауза, поема си театрално въздух и изрича: — „Ветрове на Севера, Изтока, Юга и Запада, отнесете тези чувства там, където ще бъдат по-желани! Нека сърцето му бъде открито и освободено, а мисълта му — далеч от мен!“

— Това ли е? — промърморвам, докато записвам бясно чутото.

— Не, после трябва да заровиш кокала.

— Божичко, доста е сложно, не мислиш ли? — простенвам. — Може би получаването на възбранителна заповед ще бъде по-лесно.

— А, да! Освен това заклинанието трябва да се извърши точно в десет часа вечерта!

— И защо точно в десет?

— Защото така се казва в книгата! — отсича спокойно тя. Загребва хапка чоу мейн с пръчиците си, започва да дъвче замислено и по едно време добавя: — Обаче има още едно нещо.

Поглеждам я измъчено.

— Това заклинание трябва да бъде направено при намаляваща луна!

В кухнята настъпва мълчание, през което двете като по команда извръщаме глави към прозореца. Почти единственото, което виждаме, е стената с графитите, но все пак има и едно дребно ъгълче небе. И от него към нас наднича лунен сърп.

— Намаляваща е! — провиква се възбудено Робин.

В гърдите ми се надига паника. Внезапно си давам сметка, че като че ли наистина ще ми се наложи да преживея и това.

— Нахрани ли се вече? — побързвам да сменя темата и се заемам с разчистването на масата.

Робин ме фиксира и отсича:

— Утре вечер!

— Какво за утре вечер? — правя се на ударена аз.

— Тогава трябва да направиш заклинанието! — отсича тя, като че ли е съвсем очевидно с какво трябва да се занимавам във вторник вечер в Манхатън.

Поглеждам я и сякаш точно в този момент през прозореца ни влита здравият разум и ме удря по главата.

— Не, няма да го направя! — провиквам се ожесточено и тръскам глава, като че ли искам да изхвърля от нея всички фантазии. — Няма да го направя нито утре вечер, нито която ида било вечер! Няма да се занимавам с подобни глупости!

— Но това не са глупости! — ахва обидено Робин.

— Все тая — махвам с ръка, поемам си дълбоко въздух и допълвам: — Каквото ще да е, обаче няма да го направя!

— Ама нали ако не се отървеш от Нейт, никога няма да можеш да освободиш любовната си чаша за друг! — опитва се да ме убеди тя.

— Любовната ми чаша ли?

— Така я описват в книгата, която в момента чета — пояснява тя и бузите й поруменяват. — Първо трябва да се изпразни завинаги, за да бъде напълнена от друг. Примерно Адам.

Тя повдига вежди и сега е мой ред да се изчервя. Разказах й за Адам на обяд. Е, по-скоро й показах имейлите, които сме си разменили, а тя, като добра приятелка, прилежно анализира и оцени всяка дума, докато накрая не заключи: „Той те харесва!“ Което надали бе особена новост за мен, но все пак.

— Виж какво, мисля, че е крайно време да се разберем за едно! — натъртвам, като се старая да запазя спокойствие. — Аз се казвам Луси. Идвам от Манчестър. Нося гащи от „Маркс енд Спенсър“. И не правя магии!

— Ама това е само мъничка магийка! Направо миниатюрна! — увещава ме съквартирантката ми.

— Ти на кое викаш мъничко? Да заравяме кокали, да палим свещи и да пеем ли? — Натискам здраво педала на кошчето за боклук, изсипвам в него всички кутии и пръчки и отсичам: — Не, за нищо на света!

Робин отново се изчервява и млъква. В продължение на няколко секунди никоя от нас не казва нищичко. Първа се обаждам аз:

— Взех прането.

— Благодаря — измънква тя.

А после отново настъпва онова неловко мълчание, докато аз развързвам найлоновата торба с прането ни и започвам да го вадя.

— Луси, аз наистина съм убедена, че трябва да преосмислиш позицията си — изрича по едно време Робин. — Не обръщай така безгрижно гръб на неща, които не разбираш!

— Защо не ме предупреди, когато се опитвах да си изчисля данъчната декларация? — опитвам се да освежа атмосферата аз, докато вадя прането ни на масата. Странна работа. Не си спомням да имаме бели хавлиени кърпи с монограми.

— Това е съвсем различно — отбелязва докачливо тя.

— Не ми пука! — клатя глава. — Няма да излизам посред нощ, за да заравям кокали и да нареждам някакви абсурдни приказки, само и само да се отърва от бившия си приятел!

Хммм, тези тениски също не са ми познати. Доста големички ми изглеждат, не мислите ли? Вдигам една от тях.

— Твоя ли е? — питам Робин.

Тя клати глава, но си продължава по нейната тема:

— Луси, магията може да бъде развалена само с магия!

— Окей, професор Дъмбълдор^[1]! — завъртам очи аз.

— Сериозно ти говоря!

— Да, знам — кимвам. — И точно това ме притеснява най-много.

Хей, я почакайте малко? Мъжки ризи? И панталони? Смръщвам се.

— Не аз съм тази, която не може да скъса с половинката си! — срязва ме Робин.

— Виж какво, няма да правя никакви заклинания, ясна ли съм? И точка!

— Хубаво. Обаче смятам, че допускаш огромна грешка. Отвъд нас съществуват по-велики сили, сили, които не разбираме…

Чувам гласа на Робин, но не разбирам нито думица от казаното. Тя се превръща във фонов шум. Изключила съм се. Напълно. Вместо това се взирам в прането си.

Само дето това не е моето пране.

Удивлението ми се заменя с объркване, а то на свой ред — с примирение. От гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка.

— Това е негово.

— Какво? — прекъсва речта си Робин и се оглежда. — Кое е негово?

Вдигам от масата чифт боксерки на ананасчета и ги размахвам пред нея.

— Та какво казваше за това заклинание…

* * *

— Имате ли бели свещи?

Превъртам бързо на следващата вечер. Приключила съм работния си ден и стоя насред теснотията на магазина на Бърт със списък за пазаруване в ръка. Разумната, рационална част от мен, която гледа с презрение на хороскопи и минава решително под всякакви стълби, все още не може да повярва какво правя, обаче другата част от мен — онази, която завлече цялото пране на Нейт обратно в пералнята, вече е отчаяна.

Помощник-управителят Бренда така и не разбра как може да е станало подобно объркване.

— Вярно е, че имаме клонове в цял Манхатън, обаче нямам представа как е станало! — ахна объркано. Заливайки ме с извинения, тя стовари цялата вина върху компютъра. Набра нещо на него и извика: — Ето! Та господин Кенеди е регистриран на петдесет пресечки оттук!

Честно казано, малко ми дожаля за Бренда и за момент едва не се изкуших да й обясня как е станало. Казвам „едва“, обаче после бързо прецених, че обяснение, включващо стародавна легенда, италиански мостове и сродни души само ще усложни нещата. Прецених, че е по-добре да играя ролята на ощетен клиент, отколкото на лунатик.

В крайна сметка всичко се нареди. Знаех си, че щом аз съм получила неговите дрехи, той пък е получил моите. И наистина — докато Бренда продължаваше да удря бясно клавиатурата на компютъра си, на мобилния ми телефон се появи съобщение:

ДА ПОЗНАЯ — ПРАНЕТО МИ Е У ТЕБ.

На което аз отговорих:

ДА ПОЗНАЯ — МОЕТО Е У ТЕБ.

— Заповядайте! Нещо друго?

Връщам се към настоящето и виждам Бърт да слиза от стълбата, сграбчил няколко свещи. За човек, който изглежда в разгара на осемдесетте, е доста пъргав.

Свеждам очи към списъка си. Робин ми осигури свинския кокал, чесъна и всичките билки с екзотични имена. Аз вече си имам някаква връв. А сега имам и свещи. Значи единственото, което остава…

— А продавате ли пера?

— Пера ли? — изсумтява старецът. — Какви по-точно?

— Черни. За предпочитане от гарван или врана.

Той се почесва по наболата брада на бузата си и ме поглежда с присвити очи.

— Не прочетохте ли табелата? Това е железарски магазин, а не магазин за домашни любимци!

— О, извинете! Разбира се! — смотолевям, бързо плащам и излизам от магазина. Какъв срам! Звуча като пълно хахо!

Тръгвам обратно за нашата квартира. Е, значи това е. Щом не мога да намеря пера, значи не мога да направя и заклинанието. Изпълнена с тайничко облекчение, че се отървах така лесно, аз завивам зад ъгъла. Където внезапно ме удря силен порив на топъл вятър. Около мен се разхвърчават боклуци, найлонова торбичка се разтваря и полита нагоре като балерина, а после нещо изпърхва и пада в краката ми. Свеждам поглед.

Две пера. Две черни пера.

Не че съм суеверна, но какво друго да е това, ако не знак?

Именно.

* * *

Точно в девет и трийсет аз съм напълно оборудвана и готова да потегля за великото си приключение в магията. Е, почти.

— Пера? — пита Робин. Въоръжена със списъка на всичко, което ми трябва, тя проверява за последен път и отмята, за да е сигурна, че нищо не е забравено.

Вадя ги от чантата си и ги размахвам срещу нея.

— Чавка! — отсича тя и тържествено ги отмята в списъка. Приема всичко адски сериозно, почти като военна операция. Операция с кодовото наименование „Успешно избавление“.

— Червена връв?

Правя същото.

— Чавка.

— Свински кокал?

Вадя го от раницата си. Увит е в неговите боксерки. Останалото пране му го върнах, обаче боксерките запазих. Отчасти, защото имах нужда от някаква негова дреха заради заклинанието, но най-вече, защото на Нейт въобще не му трябва да носи тези боксерки. Нито пред мен, нито пред която и да е друга жена. Те просто трябва да си отидат! Правя го за доброто на всички жени по света — това е като извоюването на равни права или правото на гласуване. Защото никоя жена след мен не трябва да изживява ужаса от сблъсъка с боксерки на ананасчета!

— Превъзходно! — отсича Робин, завършвайки списъка си, и се ухилва. — Е, а сега късмет!

— Благодаря — усмихвам се неуверено аз. Нещо ми подсказва, че късметът определено ще ми трябва.

Исках Робин да дойде с мен, обаче тя ми отказа, защото трябвало да ходи на рейки. Освен това допълни, че трябвало да го направя сама, защото иначе заклинанието нямало да подейства. „Магията изисква самота!“ — бе отсякла компетентно тя.

Както ставаше ясно, магията изисква и редица други неща.

Излизам от нашия апартамент и се отправям към мъничък парк на няколко пресечки от нас. Даже не точно парк, а малък зелен триъгълник с няколко пейки и шепа цветя. През деня тук обикновено е пълно с хора, които ядат обяда си, изтягат се на тревата, за да си бъбрят, четат си вестника или просто се радват на миниатюрното петънце природа насред бетонните небостъргачи, на цветовете на фона на общата сивота.

Обаче сега, през нощта, градинката е съвсем празна и потънала в мрак. Не че в Манхатън има място, където е съвсем тъмно — изобилието от лампи, неонови табели и билбордове наоколо се грижи затова. Но все пак е достатъчно тъмно за моите цели. Или поне така ми се ще да си мисля, макар да се изпълвам с необясним страх.

Пробвам желязната врата. Заключена е. Ще се наложи да се прехвърля през нея.

Не за първи път днес поставям под въпрос здравия си разум, но както каза и сестра ми, не трябва да изпускам от очи голямата картина. „Забрави онези приказки, че не целта била важна, а пътуването! — бе отсякла безапелационно тя. — Ключовото винаги е целта! Пътуването няма никакво значение!“

Покрай мен минават момче и момиче и аз автоматично клякам, преструвайки се, че си завързвам обувката. Съвсем инстинктивен жест. Не че нося обувки с връзки — обута съм с ниски пантофки. „Боже, може пък да ми идва отвътре!“ — казвам си по-късно, определено впечатлена от самата себе си. Изчаквам снишена край оградата, докато те отминат. А после, оглеждайки се за последен път, за да се уверя, че теренът е чист, прескачам оградата.

Има един кратък миг, когато се опасявам, че може да остана върху нея и да сложа завинаги край на сексуалния си живот, но докато се усетя, съм от другата страна. Изпълва ме чувство на победа. Влязох! Цялата трепереща от нерви и възбуда, аз се отправям бързо към лехите с цветя. Така. Трябва да свърша тази работа колкото е възможно по-бързо, а после да се омитам оттук. Запалвам свещта, насочвам пламъка към парчето хартия с името и датата на раждане на Нейт и то автоматично пламва. Доста по-бързо, отколкото предполагах, че ще стане.

Мамка му! Къде е онова стихотворение? Така де — напев! Мамка му!

Започвам ожесточено да ровя в чантата за другото листче — за части от секундата се изпълвам с ужас, че може би съм изгорила не онова листче, което трябва (мамка му) — обаче накрая го откривам. Слава богу. Поемам си дълбоко дъх. Чувствам се като пълна развалина.

— „Ветрове на Севера, Изтока, Юга и Запада… — започвам да напявам аз. Робин ме предупреди, че трябва да затворя очи и да обмисля внимателно всяка дума, обаче аз нямам търпение. — … а мисълта му — далеч от мен!“

При тези мои думи листчето с името му се превръща изцяло в пепел и вятърът го отвява.

Страхотно! Тази част е готова! А сега единственото, което ми остава, е да заровя свинския кокал. Започвам да се отпускам. Е, не било чак толкова трудно, нали? Толкова притеснения — за нищо. Тези магии май били фасулска работа, ами да! Така си казвам, когато грабвам лопатката за сервиране на торти (нямахме истинска лопата) и започвам да изкопавам дупка.

И точно в този момент въздухът се изпълва с вой на сирени и срещу мен блесва ярка светлина. Завъртам се, примигвайки уплашено.

Какво, по…

А после един глас гръмва в мегафона:

— Стой! Горе ръцете! Говори полицията на Ню Йорк!