Александра Потър
Ти, който не си за мен (15)

Четиринайсета глава

Добре де, току-що преживяхме първия си скандал.

Обаче няма проблеми. Случва се на всички двойки. Съвсем нормално е.

И не е никак лошо нещо. Даже е много добро. Така си казвам, докато вървя. Споровете са здравословни за отношенията между двама души. Те означават, че сме истинска двойка. Веднъж четох в едно списание, че били много положителен знак за една връзка.

Кого, по дяволите, заблуждавам?!

Скандалите са ужасни. И аз се чувствам ужасно.

Около час по-късно аз вървя по Пето авеню, опитвайки се да осмисля този внезапен обрат на нещата. След като приключих с търкането на кухнята така, че не остана нито едно петънце, а мраморният плот заблестя, аз си взех душ, облякох се и си тръгнах. Не останах дори за да си изсуша косата. Последното го установявам, когато зървам отражението си в една витрина.

И автоматично ми се приисква да я бях изсушила. Виждам как бретонът ми вече се вдига от горещината и косата ми започва да стърчи във всички посоки. И е вярно, че като че ли изглежда виолетова. Ужасена от себе си, аз въздъхвам нещастно и бързо отминавам витрината.

А Нейт дори не ми каза довиждане. Когато си тръгвах, беше на телефона. И само ми кимна. И не беше кимване от рода на „Обичам те, скъпа“, а по-скоро „Все ми е тая“. До този момент не бях обръщала такова внимание на кимванията. Някак си бях приела, че всяко кимване е като другото. До днес. И можете да ми вярвате, като ви казвам, че точно този вид кимване изобщо не ми изглежда като положителен знак за връзката ни.

Тръсвам гневно глава, за да отпъдя досадните сълзи, и продължавам напред по Пето авеню. При други обстоятелства бих стояла с часове пред витрините, ухилена до уши, мислейки си: „Вижте ме само! Аз съм в Ню Йорк!“ Но сега почти не ги поглеждам. Гледам невиждащо пълния с дъвки тротоар, прехвърлям за хиляден път разговора в главата си и си мисля: „Моля ви, не ме гледайте! Току-що имах жесток скандал с приятеля си и имам чувството, че всеки момент ще се разрева!“

„Не, няма да ревеш, Луси! — скарвам се на самата себе си. — Ти си ядосана и е по-добре да останеш ядосана!“

Изтривайки за пореден път сълзите си, аз спирам и си поемам дълбоко дъх. Нейт се държа като самодоволно, снизходително, всезнаещо копеле. Стоеше и ми изнасяше лекция в онези негови престъпно нелепи боксерки на ананасчета! Непохватна съм била, моля ви се! За всичко беше виновна онази адска машина!

От друга страна, може би наистина трябваше да сложа и капака. Опитвам се да прогоня тази мисъл от съзнанието си и продължавам да вървя, ала тя твърде бързичко се разраства и добива размерите на съжаления и угризения. Така де, вината си беше изцяло моя. Прогонвам и тази мисъл от главата си, обаче тя най-нахално се промъква обратно. За да се превърне в чувство за вина. Божичко, кухнята действително беше заприличала на касапница!

И в този дух, докато стигна до края на парка, единственото, което изпитвам, е невероятно чувство за вина. Спирам край входа и се облягам на перилата. Вината е изцяло моя. Ако не бях толкова безполезна и глупава, сега щяхме да се приготвяме за приятен пикник в парка.

А ето че вместо това си стоя съвсем сама и гледам пикниците на другите.

Не съм много сигурна още колко време щях да стоя там и да се самосъжалявам, ако покрай мен не беше минал някой с чаша кафе в ръка. Улавяйки аромата му, сетивата ми автоматично се събуждат.

„Нищо чудно, че се чувствам така отвратително“ — казвам си аз, зървам един „Старбъкс“ от другата страна на улицата и се втурвам натам. Още не съм си изпила сутрешното кафе! Всъщност цяла седмица не съм пила кафе, защото бях при Нейт, а той не пие кафе. Но изобщо не се почувствах по-добре без кафе. Даже точно обратното — цяла седмица имам ужасно главоболие. Нейт казва, че било, защото съм пристрастена към кофеина и сега минавам през период на изчистване, и че трябвало да издържа, а после съм щяла да се почувствам като нова.

Което е много хубаво само по себе си.

Само дето аз изобщо не искам да се чувствам като нова. Искам да се чувствам като старото си аз, което си пиеше спокойно сутрешното кафе и не страдаше от отвратително главоболие.

— Двойно кафе с мляко, моля! — изричам, усмихвайки се широко на жената зад щанда.

Стигнала съм до извода, че на света има два типа хора: такива, които пият кафе, и други, които не пият. И не съм много сигурна дали двата типа могат да виреят заедно.

Така си мисля, докато тя набира поръчката ми. Обаче…

— Направете го тройно, ако обичате! — побързвам да я прекъсна триумфално.

* * *

Петнайсет минути по-късно аз вървя надолу по улицата и пия кафето си. И вече се чувствам далеч по-добре. Слънцето грее, денят е прекрасен, а аз не трябва да ходя на работа.

Добре, а сега какво?

Все още е твърде рано и денят се е ширнал като платно пред мен. Бих могла да се прибера и вкъщи, обаче Робин е на кръжок по барабани, а на мен въобще не ми се стои сама вкъщи — тоест моя милост, Саймън и Джени и купища дрехи за пране. Бих могла да се обадя и на сестра си, ама тя ще е или във фитнес залата, или в офиса, или най-вероятно и в двете. Или бих могла…

Заковавам се на място.

Ама това е пълен абсурд! Че аз съм в Ню Йорк, за бога! В Голямата ябълка! В града, който никога не спи! И има маса неща, които мога да правя. Откакто пристигнах тук, съм толкова заета, че все още не съм свършила туристическата част от задачата — да пообиколя. Бих могла да се кача на Емпайър Стейт Билдинг, да взема корабчето покрай Статуята на свободата, да отскоча до Таймс Скуеър.

Въобще все неща, които исках да направя с Нейт.

Изведнъж бойният ми дух леко се оклюмва и за части от секундата се чудя дали да не му се обадя или може би да му изпратя едно текстово съобщение. А после размислям. Може би той вече ми е изпратил есемес. Може би аз просто не съм си чула телефона. В гърдите ми проблясва надежда и аз бързо вадя телефона от чантата си и поглеждам екрана.

Нищо. Никакъв есемес. Никакви пропуснати обаждания. Никакво нищо.

За миг се вторачвам в телефона с нарастващо усещане за бедствие. А след това импулсивно го изключвам. Ако не го направя, само ще продължала го проверявам цял ден.

Пъхвам го решително в чантата си и отпивам голяма глътка кафе. Трябва да измисля нещо, което да ме разведри. Както кафявите пликове, завързани с панделки, за които говори Джули Андрюс. Само че в моя случай любимото ми нещо не са капчиците роса по розите, а галериите. Знам си, че в мига, в който прекрача прага на една галерия, депресията ми автоматично се изпарява. Обградена от всичките онези идеи, от целия онзи полет на въображението, от невероятния творчески импулс, проблемите ми един по един се забравят и аз потъвам в блаженство. И ставам отново дете.

Докато живеех в Лондон, вече изгубих броя на часовете, дните и седмиците, които прекарвах в Националната галерия, в Портретната галерия и в галерия „Тейт“. А преди това, докато бях дете в Манчестър, градската галерия беше мое вечно убежище. За мен галериите са онова, което обувките на Маноло Бланик са за Кари Брадшоу. Ходя там и когато съм тъжна, и когато съм щастлива. Да не говорим пък какво превъзходно целебно средство са те за разбити сърца. Забравете за Бриджит Джоунс и нейното шардоне — дайте ми един Ротко.

„Например днес!“ — решавам внезапно и автоматично долавям познатия прилив на енергия. Днес е перфектният ден, в който да се изгубя в някоя галерия. И какво по-подходящо място за това от Ню Йорк?! Този град буквално е бъкан с галерии. Вече посетих няколко, откакто пристигнах тук, но може да се каже, че дори не съм започнала. Освен това си оставих най-доброто за накрая — Музеят на модерното изкуство е безсъмнено най-добрата галерия за съвременни творби в целия свят.

Усещам прилив на неземно вълнение. Да, ето какво ще направя днес! Страхотна идея! Енергизирана, аз тръгвам бодро напред. А после ме озарява една мисъл — нямам никаква представа къде отивам.

Заковавам се насред тротоара и започвам да ровя в чантата си. Вадя джобния си туристически пътеводител и поглеждам адреса: „Западна 53-та улица, №11, между Пето и Шесто авеню.“ Окей, фасулена работа!

Донякъде.

Ръцете ми се сковават. Мисля, че е натам… но, от друга страна, би могло да е насам, а защо не и още по-натам. Мамка му! Тъкмо се каня да си кажа любимото детско стихне, когато си спомням докъде ме докара до предишния път и се отказвам.

— Да имаш някакви дребни?

Нечий глас прекъсва мислите ми. Обръщам се и виждам един бездомник, седнал на парче картон и пиещ бира. Вдига към мен омачкана пластмасова чашка, в която зървам няколко дребни монети.

— Да, разбира се… — промърморвам и изпразвам джобовете си. Откривам две банкноти от по един долар и ги пъхвам в чашката му. — Между другото, случайно да знаете пътя за Музея на модерното изкуство?

Добре де, знам, че е твърде много да питам бездомник за подобно нещо, но какво пък.

Той се вторачва в мен изпод гъстите си вежди, а после изсумтява:

— Имаш предвид „МОМА“ ли?

— Ами… май да. „МОМА“.

Нека това да ти е за урок, Луси Хемингуей, да не съдиш по обвивката!

— Чакай да си помисля — почесва се той по дългата, опърпана брада.

— Натам ли е? — питам с надежда и соча към отсрещната страна на улицата.

Той ме поглежда така, сякаш ми хлопа дъската, и отсича:

— Не, натам! — И сочи в съвсем различна посока. — Минаваш две пресечки и после вдясно.

— Страхотно! Много благодаря! — ухилвам се аз.

— Няма проблеми! — кимва той, а после подвиква: — Хей, госпожице!

Макар вече да бях тръгнала, аз се обръщам. Той отпива няколко глътки от бирата си, дарява ме с беззъба усмивка и отсича:

— Да не забравиш да погледнеш творбите на Ротко! Невероятни са!

* * *

Малеее!

Това е май единственото, което ми идва наум, когато зървам трите големи червени банера с надпис „МОМА“, които плющят на вятъра. Малеее! И когато влизам в зашеметяващата модерна сграда с невероятното й, окъпано в светлина фоайе, огромната открита стълба и прозорци, направени изцяло от стъкло. Малеее! И когато зървам петте етажа, пълни с картини, скулптури, рисунки, графики, фотографии… и всякакви други фантастични неща. Малеее! Сякаш попадам в друг свят. В мига, в който напуснах шумната улица и пристъпих в модерните бели открити пространства на галерията, все едно влязох в Нарния. В един свят, застинал във времето, където нищо друго няма значение.

Нито дори скандалите с голямата ти любов.

Прекарвам остатъка от деня, разхождайки се по етажите, попивайки цялата тази красота. Една от залите е съвсем кръгла и съдържа кръгла, променяща цветовете си експозиция, в която се наслаждаваш просто на багрите. Красиво, забавно, а ми става още по-забавно, когато зървам бебе в количка столче, което също се наслаждава. Очите му се ококорват, когато синьото се променя в зелено, а то на свой ред в жълто, после в червено — и бебето се засмива щастливо.

Друга зала е покрита изцяло с графики, трета с някакви бели пера, четвърта — с цял град, изработен от рециклирани кутийки от напитки. А след това идват и самите платна — Матис, Полок, Дали, Ротко… Спирам се пред едно от тях и се усмихвам. Бездомникът беше прав — действително са невероятни.

Изгубена в собствения си свят на чудесата, аз изгубвам и представа за времето. А след това се озъртам и забелязвам, че галерията е започнала да се пълни с народ. Когато пристигнах, току-що бяха отворили и беше празна, но сега тук има всякакви хора. Ученически групи, старица, няколко майки с деца, пънкар със задължителната смахната прическа, тълпи японски туристи със задължителните камери, двама студенти, които скицират…

Ето го пак!

Неканеният гост в нашата галерия снощи.

Заковавам се на място. Но какво прави той тук? Не виждам наоколо нито безплатна храна, нито пиячка. Наблюдавам го няколко секунди, като се опитвам да отгатна какво прави, а после той най-неочаквано се обръща, вижда ме и ме поглежда право в очите.

По дяволите!

Скривам се зад огромна скулптура на два куба, балансиращи един върху друг, но вече е прекалено късно.

— Хей, ама това пак сте вие!

Преструвам се, че не съм го чула, и се концентрирам върху скулптурата. Сякаш съм дотолкова потънала в съзерцание на това велико произведение на изкуството, че не чувам нищо. Надявам се той просто да отмине.

Обаче той идва право при мен и ме докосва с пръст.

Май няма да отмине.

— Да? — обръщам се рязко и го поглеждам обидено. Облечен е със същите цепнати на коленете дънки и същата бейзболна шапка на главата, само дето е сменил тениската си от зелена на обикновена бяла.

Не че снощи забелязах как е облечен. Нищо подобно.

— От галерията снощи. Изхвърлихте ме — пояснява.

— Така ли? — смръщвам се и го поглеждам така, като че ли нямам никаква представа за какво ми говори. А после се правя, че едва сега ми проблясва. — О, дааа…

Обаче актьорското ми изпълнение е под всякаква критика. Ани беше единствената ми добра роля.

— Само че този път не можете да ме изхвърлите — ухилва се той, бръква в джобовете на дънките си и вади нещо. — Имам си билет!

— Купил сте си билет, за да влезете? — вторачвам се невярващо в него. Да, изглежда си съвсем истински. — Похарчили сте двайсет долара, за да влезете в галерия?!

Впечатлена съм. Може пък да не съм го преценила правилно. Може изобщо да не гони безплатните бюфети.

— Не съм казвал, че съм си купил билет — поправя ме той. — Казах, че имам билет!

— И не сте платили за него?

— Не, беше безплатен. Подари ми го един приятел.

— Аха, трябваше да се досетя! — възкликвам. Вече всичко започва да се връзва. А после не се сдържам и добавям: — Обаче днес тук не предлагат никаква безплатна храна или пиячка!

И той като че ли се обижда.

— Не ходя по такива места само за безплатната храна!

— Защо? Да не би да сте дошли да погледате и малко изкуство? — подмятам саркастично.

— Всъщност не. Дойдох заради безплатните филми.

— Безплатни филми ли? — ококорвам се аз и си казвам, че този човек сигурно е сбъркал мястото.

— В момента тече представяне на Тим Бъртън. А днес прожектират някои от ранните му филми. Нали се сещате — „Човекът ножици“, „Ед Ууд“, „Голяма работа“…

Поглеждам го втрещено.

— И сте дошли тук, само за да гледате безплатни филми?!

— Не какви да е филми! — отново се обижда той. — А филмите на един от най-великите режисьори на нашето време! Така че човекът е истински гений! Погледнете само как снима, как върти камерата, как развива сюжета…

— Ама това е „МОМА“! — ахвам.

— Е, и? — свива рамене той.

— Искате да ми кажете, че дори не сте погледнали творбите на Дали, Ротко или Полок?

По лицето му се изписва озадачение.

— Художници — подсказвам.

— О, естествено — усмихва се засрамено той. — Е, след като вие знаете толкова много за тях, защо не ме разведете, а?

Предложението му ме сварва неподготвена. Приемам го едва ли не като предизвикателство.

— А ако откажа? — питам.

— Вероятно ще се прибера у дома, за да наваксам малко със съня — отвръща той, прозява се и се протяга.

Поколебавам се. Част от мен иска той да си тръгне. Прекарвам си достатъчно добре и сама, а последното, за което си мечтая, е да развеждам някого из галерията. Друга част от мен обаче не ми разрешава да го пусна, докато не го накарам да види някои от най-прекрасните произведения на живописта, изложени тук. Това би било истинско престъпление.

Да се изясним — това е единствената причина! И няма нищо общо със странната смесица от нахалство и срамежливост, която се излъчва от този човек. Или, с факта, че ми е интересен. Или заради тези негови огромни сини очи с невъзможно дългите мигли.

Става въпрос са изкуство и толкова! Точка.

— Окей, последвайте ме!

* * *

— Тази се нарича „Упорството на паметта“ и е една от неговите най-прочути сюрреалистични творби, тъй като въвежда образа на топящите се часовници, които са символ на безсмислието на опитите ни да поставим някакви граници на времето.

Застанала пред платното на Салвадор Дали, аз се обръщам към жадния си за знания ученик. Или както самият той ми напомня — Адам. В случай, че съм забравила.

Не съм.

— Много впечатляващо! — възкликва той.

— Така си е, нали? — блесват очите ми.

— Ти май наистина много обичаш тези неща, а?

Усещам как бузите ми пламват и промърморвам:

— Ами признавам си, че понякога мъничко се отнасям.

— Само мъничко ли? — ухилва се той.

Усмихвам се засрамено.

— И откъде знаеш толкова много за изобразителното изкуство?

— Ами винаги съм го обичала, още откакто бях малка и рисувах с пръсти. Но по онова време платното ми беше доста голямо — стените в дневната на родителите ми — пояснявам и се усмихвам на спомена.

— А после може би колеж по изкуствата?

Кимвам и отвръщам:

— По всички предмети в училище бях истинска трагедия — с изключение на изобразително изкуство. Но в колежа вече беше различно. Започнах непрекъснато да рисувам и беше невероятно! Там за първи път имах шанса да се занимавам с нещо, в което наистина съм добра, което наистина разбирам. Нали се сещаш?

— Да, сещам се — кима той. — А след колежа какво стана?

— Преместих се да живея в Лондон, за да работя като художник, обаче не се получи. Затова започнах работа в една галерия — отговарям кратко и делово аз.

— Но рисуването не ти ли липсва?

— О, всеки ден — прошепвам, преди да съм успяла да се спра. — Но може би е за добро — побързвам да добавя и още докато изричам тези думи, си давам сметка, че всъщност се опитвам да го убедя в това. Или по-скоро — да убедя себе си.

Вдигам глава към него. Присвил очи, той ме наблюдава и очевидно изучава. Което ме притеснява дотолкова, че подхвърлям:

— Защо не отидем да погледаме нещо от Ротко? — И се отдалечавам бързо от Дали.

— Мисля, че трябва да следваш мечтите си — изрича накрая той. — Ако сърцето ти наистина е отдадено на рисуването, само работата в галерия никога няма да може да ти донесе щастие!

Изпитвам нужда да се защитя и подхвърлям:

— Работата в галерията наистина много ми харесва!

— Да, знам, не исках да… — опитва се да се извини той. — Съжалявам. Мисля, че прекалих със съветите.

Сега е мой ред да се извиня.

— О, нищо подобно! Вината е изцяло в мен! Аз просто съм много докачлива! — Усмихвам се неловко. — Както и да е. Все още не мога да повярвам, че си идвал тук и все още не си видял никакво изкуство!

— Гледал съм филмово изкуство — отбелязва с равен тон той.

Това ме кара да се закова на място. Всъщност не бях поглеждала на нещата от този ъгъл.

— Значи си фен на филмовото изкуство, така ли? — питам.

— Донякъде — усмихва се той. — В момента съм студент по филмово изкуство в Нюйоркския университет.

Насочваме се към съседната зала, а аз го поглеждам косо и отбелязвам:

— Сериозно? Звучи много интересно.

— Така си е — кимва той. — Факултетът много ми харесва.

— Виж ти! — поглеждам го с нови очи, а после го подкачам: — А не си ли малко старичък за студент, а?

— Може би. Поне в традиционния смисъл на думата — кимва той. — Но според мен никога не е късно да научиш нещо ново. Остаряваш едва тогава, когато нещата около теб престанат да ти правят впечатление, когато вече нямаш желание да се учиш и да изследваш света около теб…

И докато говори, лицето му постепенно се оживява и това ми напомня за някой друг.

— … особено когато е свързано с нещо, без което не можеш. За мен това нещо са филмите. — Ухилва се и продължава: — Аз постъпих точно обратното на теб. От колежа започнах директно работа в едно списание. Вземах интервюта от филмовите звезди. Работата наистина ми харесваше. Запознах се с доста знаменитости, непрекъснато ходех по коктейли, вземах интервюта… Между другото, все още продължавам да работя за това списание, макар и на свободна практика. Съвсем наскоро записах едно интервю за техния уебсайт — с Анджелина Джоли.

— Хайде бе!

— Ето че най-сетне събудих любопитството ти, а? — разсмива се той. — Всъщност не беше с нея, а с един удивителен нов мексикански режисьор. Но ако ти бях казал неговото име, надали щях да произведа същия ефект върху теб!

— Е, кой знае — възроптавам престорено аз.

— Ти интересуваш ли се от филми? — поглежда ме с интерес той.

— Разбира се. Кой не обича филми!

— Тогава кой е любимият ти режисьор?

Сковавам се. Мозъкът ми е като бяло платно.

— Ами… — Не знам името на нито един режисьор, нали? О, боже! Не може да не знам! Хайде, бързо! Мисли! — Скорсезе! — изстрелвам в един момент. Това е първото име на режисьор, който ми идва наум. И всъщност единственото.

— Браво, бе! — възкликва впечатлен той. — Никога не бих те определил като любителка на Скорсезе!

Заливат ме едновременно облекчение и невероятно задоволство.

— Кой негов филм ти харесва най-много?

— Ами… те са толкова много… — изричам неопределено. — Така де, трудно ми е да определя кой ми харесва най-много… — Надявам се да оставя нещата на този неясен етап, обаче той продължавала ме гледа с интерес.

Чака отговора ми.

По дяволите!

Започвам да ровя отчаяно в онова чекмедже от мозъка ми, на което пише „Филми“, обаче то се оказва пълно само със сладникави телевизионни сериали с Дженифър Анистън и няколко много лоши чужди филми, които едно отдавна забравено гадже ме караше да гледам с него. Добре де, забрави го този. Опитай се да направиш някаква асоциация! Скорсезе е мъж. При това италианец…

— „Кръстникът“! — провиквам се триумфално. Ето видяхте ли? Знам нещо!

— Той е на Копола — отбелязва усмихнато Адам.

Триумфът ми се оказва кратковременен.

— Така ли? — сконфузвам се не на шега аз.

— Обаче разбирам логиката на мислите ти: италианец, мафия, насилие… — Говори сериозно, обаче устните му потрепват в усмивка. — Искам да кажа, че няма нищо по-лесно от това да объркаш двамата най-велики режисьори на света!

— Добре де, добре — усмихвам се притеснено. — Знам, че си го заслужавам, задето ти мелих толкова сол на главата заради изобразителното изкуство. Но истината е, че за филмите не знам нищо друго, освен да ги вземам под наем и да ходя от време на време на кино. Дори и там обикновено се задоволявам с каквото дават. Като че ли повече ме интересуват пуканките.

— Може би трябва да направим бартер.

Поглеждам го неразбиращо.

— Ти ще ме учиш на изобразително изкуство, а аз ще те уча на филмово.

— Ами, всъщност не знам…

— Добре, ето как ще започнем! Кажи ми кой е любимият ти филм?

— О, този въпрос е лесен! — ухилвам се самодоволно. — Всеки, в който играе Даниел Крейг!

Той ме поглежда ужасено.

— Сигурно се шегуваш! — възкликва. — Това ли е твоят критерий за един филм? В него да играе Даниел Крейг? Който, между другото, изобщо не е добър актьор! Последният Бонд беше пълен провал!

— Аз не оценявам актьорското му майсторство — усмихвам се аз и Адам върти отчаяно очи.

Сваля бейзболната си шапка и черната му коса се разпилява. Почесва се слисано по главата и промърморва:

— Значи дай да си изясним едно — не си гледала нищо от класиката. Чувала ли си поне за „Ани Хол“, „Тънка червена линия“ или каквото и да е от братята Коен?

Погледът, който му изпращам, е определено празен.

— Боже, с теб ще ми се отели волът!

— С мен ли? — възкликвам възмутено. — Ами аз какво да кажа? Ти какво знаеш за кубизма, за концептуалното изкуство, за импресионизма…

Сега е негов ред да ме погледне с празен поглед.

Настъпва кратко мълчание. Накрая аз се усмихвам бавно и кимвам.

— Окей, договорихме се — казвам.

— Договорихме се! — усмихва се и той, докато си стискаме ръцете.

— И след като аз вече ти дадох първия урок по изобразително изкуство, кога ще започна да уча за филмите? — питам.

— Кога си свободна следващата седмица? — поглежда ме с блеснали очи той. — Ще те заведа на страхотен филм, един от любимите ми! Но при условие, че пуканките са от теб!

И се засмива. Обаче аз все още мълча. Казано така, изглежда все едно си уговаряме среща и за момент се питам дали да не му кажа, че имам сериозен приятел. Но бързо се усещам, че това ще ме направи твърде арогантна в неговите очи. Ще си помисли, че аз си мисля, че той ме харесва. Което аз не си го мисля, разбира се.

Нищо подобно.

— Всъщност не съм съвсем сигурна — започвам.

Брей, какъв искрен отговор от моя страна! Но наистина не съм сигурна. Защото възнамерявах да прекарвам по-голямата част от свободното си време с Натаниел, но това беше преди големия скандал.

Боже, скандалът! И внезапно си давам сметка, че от няколко часа изобщо не съм се сещала за това. Мисъл, последвана от още една — че не съм се сещала и за Натаниел.

— С други думи, имаш сериозен приятел — отсича усмихнато той, а аз се изчервявам.

— Нещо подобно — чувам се да казвам, преди да съм успяла да се спра.

Нещо подобно ли? Хей, я почакай малко, Луси! Та това е Нейт, голямата ти любов, любовта на живота ти, а ти не си сигурна? И откога той стана „нещо подобно“ на приятел?

В гърдите ми избухва странна смесица от изненада и чувство за вина. И побързвам да си взема думите назад.

— Исках да кажа, че…

Обаче гласът ми внезапно е погълнат от мощна сирена и кънтящо из всички зали съобщение, че галерията затваря. Вече? Поглеждам шокирано часовника си. Денят е отлетял!

— Е, аз най-добре да си ходя — изрича Адам, като прекъсва мислите ми.

— Да, аз също — кимвам, но непринудените ни отношения внезапно са заменени от неловкост, която съвсем доскоро не съществуваше.

— Чао!

— Ммм… чао — промърморвам.

И той поема с широки крачки към изхода на галерията. Виждам го как за момент се обръща и ми помахва, а после изчезва зад ъгъла. И внезапно се сещам.

Сещам се за кого ми напомняше, когато започна с обясненията за филмовото изкуство.

Напомняше ми на мен самата.