Жозефин изохка и хвърли ножчето за белене. Беше се отплеснало от мокрия картоф и я бе порязало точно в основата на китката. Потече кръв, изцапа всичко. Гледаше сините венички, червената резка, бялата кухненска мивка, жълтата пластмасова цедка с белезникавите обелени картофи. Капките кръв се стичаха върху белите плочки. Жозефин се подпря на мивката, хвана се за нея с две ръце и се разплака.

Изпитваше непреодолима нужда да поплаче. Не знаеше защо. Имаше си причини. Цял куп. И тази щеше да свърши работа. Огледа се наоколо за кърпа, грабна някаква и здраво завърза порязаното място. „Ще се превърна във фонтан, фонтан от сълзи, фонтан от кръв, фонтан от въздишки, ще се оставя да умра.“

И това беше някакъв изход. Да се остави да умре, без да пророни дума, безмълвно. Да угасне бавно като мъждукаща лампа.

Да се остави да умре ей така, както стои изправена до мивката. Човек не умира прав като бастун, веднага се поправи тя, човек се свлича на земята и умира или пада на колене, или си пъха главата в газовата фурна, или си реже вените и ляга във ваната. Беше чела във вестника, че жените най-често се самоубивали, скачайки през прозореца. Мъжете пък предпочитали да се обесят. Да скочи през прозореца… Абсурд, никога няма да го направи. Но да остави кръвта си да изтече, да плаче до изнемога, докато престане да осъзнава дали течността, която изтича от тялото й, е бяла или червена. Да се унесе неусетно в сън. Я по-бързичко развържи парцала и натопи ръцете си до китките в умивалника! Да, но… да, но… трябва да стоиш права, а човек не умира прав, нали се разбрахме.

Освен ако не е на бойното поле. На война…

Засега война нямаше.

Тя подсмръкна, завърза стегнато с кърпата порязаното място, обърса си сълзите и видя отражението си в прозореца. Забученият молив стърчеше от косата й. Хайде, подкани се тя, дообели картофите… За другото ще мислиш после!

Беше краят на май. Във въпросната майска утрин термометърът показваше двайсет и осем градуса на сянка. Под навеса на балкона на петия етаж един мъж играеше шах. Играеше сам. Седеше наведен над шахматната дъска и размишляваше. В усилието си да изиграе партията по най-достоверния начин, той играеше двойна роля и при всеки ход, след като преместеше избраната фигура, грабваше оставената встрани лула и се преструваше, че пуфка с нея. Навеждаше се, поемаше си дъх, вземаше фигура от дъската, връщаше я на мястото й, отдръпваше се, пак си поемаше дъх и отново вземаше фигурата, преместваше я, клатеше глава, след което оставяше лулата и сядаше на отсрещния стол.

Среден на ръст, мъжът беше с изключително добре поддържан вид, светлокестеняв, с кафяви очи. Ръбът на панталона му падаше безупречно, обувките му лъщяха, сякаш току-що извадени от кутия, навитите ръкави на ризата откриваха фините му ръце и китки, а ноктите му бяха лъснати и бляскави: блясък, който можеше да се придобие единствено с редовни посещения при опитна маникюристка. Лек загар подсилваше свежото му излъчване. Мъжът приличаше на картонените фигурки от детските комплекти за игра, които се продават по бельо и чорапи, а момичетата ги обличат в разни одеяния — на пилот на самолет, на ловец, на пътешественик изследовател. Беше като мъжете на снимките по каталозите, които се използват, за да вдъхват доверие, понеже подсилват представата за високото качество на изложените мебели.

Внезапна усмивка озари лицето му: „Шах и мат — прошепна той по адрес на въображаемия си партньор. — Горкият! Няма мърдане, размазах те! Дойде ти изневиделица, бас държа!“ Изпълнен със задоволство, той си стисна ръката и промени гласа си: „Браво на теб, Тонио! Много си добър, непобедим си.“

Стана от стола, протегна се, потри с ръка гърдите си и реши да си налее нещо за пиене независимо от ранния час. Свикнал беше да пийва аперитив около шест и десет, докато гледаше предаването „Въпроси за шампиони“. Чакаше с нетърпение телевизионната игра на Жюлиен Льоперс. Ставаше му чоглаво, ако я пропуснеше. Станеше ли седемнайсет и трийсет, вече беше готов. Нетърпеливо очакваше да премери сили с четиримата шампиони от екрана. Нямаше търпение да види какво сако носи водещият, с каква вратовръзка и риза го е комбинирал. Мислеше, че и той би трябвало да си опита късмета и да се кандидатира за играта. Повтаряше си го всяка вечер, но така и не си помръдна пръста да направи нещо. Трябваше да се запише и да се яви на елиминациите… имаше нещо в тази дума, което го натъжаваше.

Повдигна капака на кофичката за лед, деликатно извади две кубчета, пусна ги в чашата и си наля бяло мартини. Наведе се да вдигне от мокета бял конец, изправи се, вдигна чашата и леко примлясна от удоволствие.

Всяка сутрин играеше шах. Всяка сутрин следваше все същия график. Ставане от сън в седем заедно с децата, закуска с препечени филийки пълнозърнест хляб и конфитюр от праскови натюр, без грам добавена захар; солено краве масло и прясно изцеден портокалов сок. След това идваше ред на трийсетминутна гимнастика, упражнения за гърба, за коремните и гръдните мускули, бедрата. Четене на вестници, които момичетата се редуваха да купуват и да му носят, преди да тръгнат за училище, внимателно проучване на обявите за работа, изпращане на професионална автобиография, ако някоя му се стореше интересна, душ, бръснене с класическа самобръсначка и сапун, който обилно покрива четката с пяна, избор на дрехи за деня и накрая партия шах.

Най-трудният момент беше изборът на дрехи. Чудеше се как да се облече. Като за уикенд, небрежно елегантно или с костюм? Един ден, след като набързо си беше навлякъл анцуга, Ортанс, по-голямата му дъщеря, го попита: „Татко, не ходиш ли на работа? В отпуск ли си? По ми харесва, когато си красив, с хубаво сако, хубава риза и вратовръзка. Друг път не идвай да ме вземаш от училище по анцуг.“ След което поомекна, защото дотогава не му беше говорила с този тон и той беше пребледнял… Момичето продължи: „Казвам ти го заради теб самия, татенце, защото искам да бъдеш най-красивият татко на света.“

Права беше Ортанс, хората го гледаха с други очи, когато беше добре облечен.

След партията шах се заемаше с поливането на цветята в саксиите, закачени за перваза на балкона, чистеше сухите листа, орязваше старите вейки, обръщаше с лъжица пръстта и слагаше тор, ако преценеше, че растението има нужда. Нещо го безпокоеше бялата камелия. Той й говореше, отделяше й повече време и грижи, бършеше прахта лист по лист.

От една година насам всяка сутрин се повтаряше едно и също.

Днес сутринта обаче беше допуснал леко закъснение в обичайното разписание. Шахматната партия се оказа твърде оспорвана, наложи се много да внимава, за да не се отпусне, което е трудна работа, когато човек няма с какво да си запълва времето. Главното е да не губи усещането за време и да внимава да не се разпилява. „Стегни се, Тонио — каза си, — стегни се. Не се оставяй на течението, вземи се в ръце.“

Беше придобил навика да си говори на глас и смръщи вежди, чувайки се как си отправя забележки. За да навакса забавянето, реши да прескочи заниманието с растенията.

Мина край кухнята, където жена му белеше картофи. Виждаше само гърба й и отново си отбеляза наум, че натежава. Наедряла беше в ханша.

Преди време, когато се нанесоха да живеят в този блок в едно от близките парижки предградия, тя беше висока и слаба, без грам тлъстинка.

Когато дойдоха да живеят тук, момичетата едва стигаха до кухненската мивка…

Когато дойдоха да живеят тук…

Беше друго време. Той повдигаше пуловера й, слагаше ръце на гърдите й, пошепваше: „Скъпа“, докато тя не се предадеше и не запретнеше покривката на леглото, за да не се намачка. В неделя готвеше. Момичетата също искаха да получат ножове: „Да помагаме на мама“, или да им разрешат да оближат останалото по дъното на тенджерите: „Да ги оберем с език.“ Двамата ги наблюдаваха с умиление. На два-три месеца ги мереха и отбелязваха с молив на стената колко са пораснали; виждаха се черните чертички и датите срещу двете имена: Ортанс и Зое. Безкрайна тъга го връхлиташе всеки път, когато се облягаше на касата на кухненската врата. Чувство за нещо непоправимо, спомен за времето, когато животът е бил благосклонен към него. Никога не му се случваше, когато минаваше покрай спалнята или дневната, а само тук, в тази кухня, която навремето бе представлявала гнездо на щастието. Топло, спокойно, дъхаво гнездо. Парата, която се виеше над тенджерите, съхнещите кърпи на дръжката на фурната, топящият се на парна баня шоколад и момичетата, които чупеха орехите. Децата топяха в шоколада връхчетата на пръстите си и ги размахваха, правеха си мустаци и ги облизваха, а парата рисуваше по прозорците седефени фестони и той си представяше, че е татко ескимос, който живее в иглу на Северния полюс.

Едно време… Щастието живееше тук — стабилно, вдъхващо увереност.

На масата лежеше отворена книга от Жорж Дюби. Наведе се да прочете заглавието: „Рицарят, дамата и духовникът“. Жозефин работеше на кухненската маса. Сега живееха благодарение на онова, което навремето беше само нейно занимание. Тя работеше в НЦНИ — Националния център за научни изследвания, изучаваше по-специално живота на жените през XII век! По онова време той не можеше да се стърпи и се шегуваше с нейните научни изследвания, говореше за тях със снизхождение: „Жена ми е пристрастена към историята, но само към историята на XII век! Ха! Ха! Ха!…“ Намираше го за претенциозно. „Скъпа, не може да се каже, че XII век звучи секси“ — заявяваше той и я пощипваше отзад. „Но именно тогава Франция е навлязла в модерните времена, това е епохата на оживената търговия, паричната размяна, градовете са си извоювали статут на независими.“

Той затваряше устата й с целувки.

Сега XII век ги хранеше. Той се прокашля, за да привлече вниманието й. Не й беше останало време да се среши и бе навила косата си на кок, в който бе забучила молив.

— Излизам да се поразходя…

— Ще се прибереш ли за обяд?

— Не знам… Не ме чакайте, не се съобразявайте с мен.

— Защо не си го кажеш направо?

Не обичаше кавгите. По-добре да беше се провикнал от входната врата: „Излизам, до скоро!“ — и да се спуснеше тичешком надолу по стълбите, въпросите щяха да си останат незададени, а след като се прибереше, щеше да измисли нещо. Защото винаги се прибираше у дома.

— Прегледа ли обявите?

— Да… Днес нямаше нищо интересно.

— Все се намира работа за човек, който иска да работи!

„Работа да, но не и каква да е работа“ — отвърна й той наум, понеже вече знаеше как ще продължи разговорът им. Трябваше да се махне, но стоеше облегнат на вратата, сякаш притеглен от магнит.

— Знам какво ще ми отговориш, Жозефин, вече съм го чувал.

— Знаеш го, но не правиш нищо, за да промениш положението. Можеш да работиш каквото и да е, поне колкото да не е без хич…

Можеше сам да продължи диалога, знаеше го наизуст: пазач на плувен басейн, градинар в тенис клуб, нощен пазач, бензинджия… но в главата му остана само думата „хич“, а тя не беше никак на място в контекста на търсенето на работа.

— Подсмихвай се колкото си щеш! — измърмори тя, пронизвайки го с поглед. — Сигурно в твоите очи съм ужасна материалистка, след като отварям дума за някаква си заплата! Господинът иска купища злато, господинът не желае да се уморява за нищо, господинът иска да бъде оценяван и уважаван! А в момента господинът има един-единствен начин за преживяване: да отиде при маникюристката си!

— За какво говориш, Жозефин?

— Много добре знаеш за КОГО говоря!

Сега вече се беше извърнала изцяло към него, с намотана около китката кърпа, изпънала рамене. Предизвикваше го.

— Ако намекваш за Милен…

— Да, намеквам за Милен… Още не знаеш дали ще има обедна почивка, а? Затова ли не можеш да ми отговориш?

— Жо, престани… Ще съжаляваш!

Вече беше твърде късно. Тя мислеше само за Милен и за него. Кой ли й беше казал? Съсед или съседка? Нямаха много познати в блока, но когато става дума за клюки, човек бързо се сприятелява. Вероятно са го забелязали да влиза в блока на Милен, който е само на две улици от техния.

— Ще обядвате у тях… Сигурно ти е приготвила суфле и зелена салата, нещо леко, защото след това тя се връща на работа… — Жозефин скръцна със зъби, наблягайки на „тя“. — После ще си позволите кратка почивка, тя ще дръпне пердетата, ще се съблече, ще разхвърля дрехите си по пода и ще дойде при теб под кувертюрата от бяло пике…

Той я слушаше изумен. Милен наистина имаше дебела кувертюра от бяло пике на леглото си. Откъде ли беше разбрала Жо?

— Била си у тях, така ли?

Тя злобно се изсмя и затегна по-здраво възела на кърпата със свободната си ръка.

— Сигурна бях. Бялото пике подхожда на всичко! Красиво и най-вече — практично.

— Жо, престани!

— Какво престани?

— Престани да си въобразяваш несъществуващи неща.

— Защото тя няма кувертюра от бяло пике, така ли?

— Трябва да пишеш романи, имаш богато въображение…

— Можеш ли да се закълнеш, че тя няма кувертюра от бяло пике?

Неочаквано гневът го връхлетя с неподозирана сила. Не можеше да я понася повече. Не понасяше тона й на даскалица, винаги готова да му направи забележка, да му казва какво да прави, как да го прави, не можеше да понася повече отпуснатата й стойка, торбестите й безцветни дрехи, зачервената й занемарена кожа, тънката й кестенява коса без никаква форма. От цялата й фигура се излъчваше усилие и пестеливост.

— Предпочитам да изляза, преди спорът да излезе от релсите!

— Отиваш при нея, нали? Имай поне смелостта да кажеш истината, след като нямаш куража да си потърсиш работа, лентяй такъв!

Тази дума му дойде в повече. Почувства как гневът стяга челото му и бучи в слепоочията му. Изстреля думи, които нямаше начин да върне назад:

— Ами да, права си, отивам при нея! Всеки ден в дванайсет и половина ходя у тях. Тя стопля пица и си я хапваме в леглото на бялата кувертюра от пике! След това почистваме трохите, разкопчавам й сутиена, и той от бяло пике, и я целувам по цялото тяло, навсякъде. Сега доволна ли си? Предупредих те да не ме предизвикваш!

— И ти не ме предизвиквай! След като отиваш при нея, няма смисъл да се връщаш. Грабвай си куфара и изчезвай. Не е кой знае каква загуба.

Той се отлепи от касата на вратата, фръцна се и като сомнамбул пое към спалнята. Извади куфар изпод леглото, сложи го върху завивката и започна да го пълни. Изпразни трите рафта с ризи, трите чекмеджета с фланелки, слипове и чорапи и се зае да ги подрежда в големия червен куфар карета, останка от лъскавия период, когато работеше за „Гънман & Ко“, американския производител на ловни пушки. Цели десет години беше търговски директор за Европа, придружаваше богатите клиенти на сафарита из Африка, Азия и Америка, в джунглата, саваната и пампасите. По онова време беше твърдо убеден в имиджа си на бял човек с неизменния слънчев загар и с непоклатимо ведро настроение: белият човек, който си пие питието с клиентите — най-богатите хора на планетата. Обръщаха се към него с „Тонио“. Тонио Кортес. Звучеше по-мъжки, по-солидно, отколкото обичайното Антоан. Никога не беше харесвал името си, струваше му се прекалено изнежено, женствено. Длъжен бе да е на нивото на тези хора: индустриалци, политици, безделни милиардери, нечии синчета. Кубчетата лед подрънкваха в чашите, той слушаше разказите им добронамерено усмихнат, вземаше присърце оплакванията им, съгласяваше се с тях, успокояваше ги, наблюдаваше игрите и на мъжете, и на жените, следеше бдителните погледи на преждевременно порасналите деца. Изпитваше удоволствие да се движи в тези среди, независимо че всъщност не принадлежеше към тях. „Щастието не е в парите!“ — обичаше да повтаря.

Получаваше отлична заплата, в края на годината премиални, които се равняваха на три заплати, имаше добра социална осигуровка, събрани накуп, почивките му се равняваха на почти две отпуски. Беше щастлив, когато се прибираше у дома, в блока си в Курбвоа, построен през деветдесетте години, населен с млади висши служители, които също като него все още не можеха да си позволят да се установят в Париж, на отсрещния бряг на Сена, но не бяха погребали надеждите си да завладеят буржоазните квартали на столицата, чиито светлини наблюдаваха вечер в далечината. Недосегаемо лакомство, блеснало с лъскавите си неонови светлини, което високомерно ги отхвърляше. Неговият блок не беше устоял на изпитанията на времето, фасадата му беше зацапана с тънки ивици ръждиви течове от балконите, а яркият оранж на щорите бе избледнял от слънцето.

Никога не предупреждаваше кога ще се върне от командировка — буташе вратата, изчакваше малко в антрето, преди да се покаже, изсвирваше, сякаш да обяви: „Ето ме!“ Заварваше Жозефин потънала в историческите си трудове. Затова пък Ортанс се втурваше да го посрещне и ровеше с малката си ръчичка в джобовете му, търсейки подаръка си, а Зое ръкопляскаше. Две момиченца, облечени с розово и синьо пеньоарче, Ортанс, безочлива красавица, която го водеше за носа, и Зое, закръглена, мекичка и пухкава лакомница. Той се навеждаше, вдигаше ги високо, повтаряше: „Ах, обични мои, ах, скъпи мои!“ Това беше техният ритуал. Случвало му се бе понякога да го жегне угризение при спомена за някоя чужда прегръдка от предишната вечер, когато… Тогава ги прегръщаше още по-силно и споменът се размиваше. Оставяше багажа си и влизаше в ролята на герой. Измисляше разни истории за гонки и за лов, за ранения лъв, който довършил с един удар на нож, за антилопата, впримчена с ласо, за крокодила, който успял да надвие. Те не сваляха поглед от него. Очите им преливаха от възхищение и обич. От време на време Ортанс нетърпеливо повтаряше: „А подаръкът ми, тати, къде ми е подаръкът?“

Един прекрасен ден „Гънман & Ко“ преминаха в други ръце и той беше уволнен. Буквално на следващия ден. „Така е при американците — обясни той на Жозефин. — В понеделник си търговски директор с просторен кабинет, във вторник си на трудовата борса!“ Уволниха го с добро обезщетение, което му позволи да продължи да плаща известно време вноските за жилището, училището на децата, езиковите курсове, поддръжката на колата, ски ваканциите. Той приемаше философски нещата. Не бил първият, на когото се случвало, не бил кой да е, скоро щял да си намери нова работа. Естествено, не каква да е работа, а някое наистина добро място… Един подир друг колегите му постепенно се устроиха, съгласяваха се на по-ниски заплати, отиваха на по-незначителни длъжности, дори заминаваха за чужбина. Той единствен остана да си търси работа по обявите във вестниците.

Сега, когато вече се виждаше краят на спестяванията, присъщият му оптимизъм започна да се пропуква. Особено след като паднеше нощта. Будеше се към три сутринта, измъкваше се тихичко от завивките, наливаше си едно уиски и лягаше на дивана в хола пред телевизора. С чаша в ръка и с дистанционното в другата дълго прескачаше от канал на канал. Досега винаги се беше чувствал силен, мъдър, прозорлив. Не коментираше грешките на колегите си, но си казваше: „На мен това не може да ми се случи! Защото аз знам!“ Когато разбра за смяната на собствениците и за евентуалните уволнения, си каза, че десет години служба в „Гънман & Ко“ са равнозначни на истински договор, те няма да го изхвърлят току-така!

Оказа се един от първите отстранени. Всъщност първият, когото уволниха.

Пъхна юмрук в джоба на панталона си с такава сила, че подплатата се разкъса с остър звук, който го накара да изскърца със зъби. Изкриви лице в ядна гримаса, тръсна глава, обърна се към кухнята, към жена си, за да я помоли да го зашие, но си припомни, че се изнася, че си приготвя куфара. Обърна джобовете — и двата бяха с дупки.

Отпусна се тежко на леглото и се втренчи във върховете на обувките си.

Отчайващо е да си търсиш работа, превръщаш се в номер, в плик с пощенска марка. Тези мисли не го напускаха и в прегръдките на Милен. Обясняваше й какво ще направи от деня, в който започне собствен бизнес. „С моя опит — повтаряше й той, — с моя опит…“ Много бил обикалял по широкия свят, говорел английски и испански, умеел да води счетоводство, носел на студ и жега, на прахоляци и на мусони, издържал на комари и влечуги. Тя го изслушваше. И му вярваше. От родителите си бе наследила малко спестени пари, които той все още не се съгласяваше да приеме. Все още не губеше надежда да намери сигурен съдружник, с когото да се впусне в приключението.

Запозна се с нея, когато заведе Ортанс на фризьор за дванайсетия й рожден ден. Милен толкова се впечатли от самоуверената малка госпожица, че предложи да й направи ноктите. Ортанс се остави в ръцете й така, сякаш й оказваше услуга. Когато отиде да я прибере, Милен му заяви: „Дъщеря ви е истинска кралска особа.“ Оттогава, когато й останеше свободно време, тя полираше ноктите на детето и Ортанс си тръгваше с разперени пръсти, загледана в бляскавите си нокти. Приятно му бе в компанията на Милен. Тя беше дребна жизнена блондинка с белоснежна кожа, срамежлива и неуверена. В присъствието й се чувстваше комфортно и го изпълваше увереност.

Захвана да сваля от закачалките костюмите си, до един с отлична кройка и ушити от най-фини платове. Да, бе имал пари, при това немалко. Обичаше да харчи. „И пак ще имам — заяви на висок глас. — Животът не свършва на четирийсет години, приятелю! Не, не свършва!“ Куфарът бе готов. За да поотложи тръгването, се престори, че търси бутонелите си, бъбреше на глас с надеждата Жозефин да го чуе и да го помоли да остане.

Пое по коридора и спря на вратата на кухнята. Постоя малко, очакваше тя да направи първата крачка, да му предложи да се помирят… Но тъй като тя не помръдваше и стоеше с гръб към него, той обяви:

— Е хайде… готово! Махам се…

— Чудесно. Можеш да задържиш ключовете. Сигурно си забравил някои неща и ще ти се наложи да се върнеш да си ги вземеш. Предупреди ме, за да не съм тук, когато ще идваш. Така ще е по-добре…

— Права си, ще ги задържа… А какво ще кажеш на момичетата?

— Не знам. Не съм мислила…

— Щеше ми се да присъствам, когато им го съобщаваш…

Тя затвори крана на чешмата, опря се на мивката и все така с гръб към него, подхвърли:

— Ако нямаш нищо против, смятам да им кажа истината. Не желая да лъжа… И без това е достатъчно болезнено.

— Какво по-точно ще им кажеш? — разтревожи се той.

— Истината. Татко остана без работа, татко не е добре, татко има нужда да си поеме малко въздух и затова се изнесе…

— Да си поеме малко въздух? — повтори той думите й, леко успокоен.

— Точно така! Това ще им кажа. Да си поеме въздух.

Не беше зле, да си поеме въздух… Не му прозвуча като окончателно решение.

— Добре, съгласен съм.

Направи грешката да се облегне на касата на вратата и носталгията отново го завладя, приковава го на място, парализира го.

— Изчезвай, Антоан. Няма какво повече да си кажем… Умолявам те, върви си!

Беше се обърнала и с поглед му сочеше пода. Той го проследи и забеляза изчакващия го куфар. Съвсем го беше забравил. Значи така, наистина се изнася!

— Добре… Довиждане… Ако искаш да се свържеш с мен…

— Ти ми се обади… или аз ще оставя бележка в салона на Милен. Предполагам, че тя ще знае къде да те намери?

— Да не забравя, цветята трябва да се поливат два пъти седмично и да се торят един…

— Цветята? Да пукнат дано! Те са ми последна грижа.

— Жозефин, моля те! Не изпадай в такова състояние… Да остана, ако искаш…

Тя го срази с поглед. Той сви рамене, взе куфара и се запъти към вратата.

Тя заплака. Държеше се с две ръце за мивката и плачеше, не можеше да се спре. Риданията я разтърсваха от глава до пети. Плачеше заради празнотата, която оставаше в живота й след шестнайсет години брак. Той беше първият й мъж, единственият й мъж, бащата на двете й деца. При мисълта за момиченцата заплака още по-отчаяно. Никога вече нямаше да изпитат чувството, че са на сигурно място, че си имат татко и мама, които се грижат за тях. А после рукнаха сълзите на страха — боеше се да остане сама. Антоан беше поел грижите за сметките, за данъчните декларации, Антоан изплащаше вноските за апартамента, Антоан избираше каква кола да купят, Антоан отпушваше мивката в банята. Разчиташе на него за всичко. За себе си бе оставила грижите за къщата и училището на момичетата.

Иззвъняването на телефона я изтръгна от обзелото я отчаяние. Тя подсмръкна и вдигна слушалката, преглътна сълзите.

— Ти ли си, скъпа?

Беше Ирис, голямата й сестра. Както обикновено, тя говореше с весел и игрив тон, сякаш рекламираше промоциите в супермаркета. Ирис Дюпен, четирийсет и четири годишна, висока слаба брюнетка с дълга черна коса, с разкошни къдрици, които се спускаха до раменете й като булчински воал. Ирис, която дължеше името си на двете огромни сини езера на очите си. Когато бяха малки, хората я спираха на улицата. „Боже мой! Боже мой!“, повтаряха те, вгледани в бездънните й очи, поръбени с виолетово и с леки златисти отблясъци. „Невероятно! Скъпи, погледни! Досега не съм виждала такива очи!“ Ирис се оставяше да й се любуват, но скоро й омръзваше и хем доволна, хем преситена, дърпаше сестра си за ръка и подхвърляше през стиснати зъби: „Какви тъпаци! Нищо не са виждали! Пътувайте бе, хора! Пътувайте!“ Съветът й развеселяваше Жозефин и тя, изпънала ръце като перки на хеликоптер, се завърташе около себе си и се смееше с пълно гърло.

На млади години Ирис лансираше новите моди, беше се сдобила с куп дипломи, бе съблазнила всички мъже. Ирис не живееше, Ирис не дишаше — Ирис царуваше.

Още двайсетгодишна отлетя за Щатите, за да следва в Ню Йорк, в Колумбийския университет, специалност кино. След шест години се дипломира и като първенец на випуска й се падна шансът да направи трийсетминутен филм. Всяка година двамата най-добри студенти получаваха определен бюджет, за да заснемат филм. Ирис беше едната щастливка. Другият, млад унгарец, загадъчен рошав великан, се бе възползвал от церемонията по награждаването, за да я целуне зад кулисите. Случката стана част от семейната хроника. Бъдещето на Ирис бе изписано с големи бели букви на хълма на Холивуд. Но един ден без предупреждение, без изобщо някой нещо да заподозре, Ирис взе, че се омъжи. Беше на трийсет, току-що се бе върнала от Щатите, където бе грабнала наградата на независимия фестивал „Сънданс“, правеше планове да заснеме пълнометражен филм, за който се говореше, че бил многообещаващ. Някакъв продуцент бил дал принципното си съгласие и… Ирис се отказала. Без никакво обяснение — тя никога не се оправдаваше. Върна се във Франция и се омъжи.

В бяла булчинска рокля, с граждански и църковен ритуал. В деня на сватбата залата на гражданското щеше да се пръсне по шевовете. Наложи се да внесат допълнителни столове и да се примирят с любопитните погледи на накацалите по перваза зяпачи. Присъстващите, притаили дъх, очакваха да я видят как съблича роклята си, появява се гола и виква като във филм: „Шегичка!“

Нищо подобно не се случи.

Изглеждаше покорена и влюбена. В някой си Филип Дюпен, който мъркаше доволно, издокаран във фрак. „Кой ли е той? Какъв ли е?“, питаха се помежду си гостите, оглеждайки го крадешком. Съвършено непознат. Ирис разказваше как се запознали в самолета и как това било love at first sight. Впрочем въпросният Филип Дюпен бе хубав мъж. Потвърждаваха го жадните погледи, с които жените го следяха, него, един от най-красивите мъже на планетата! Стърчеше с цяла глава над тълпата приятели на съпругата си, равнодушен, снизходителен и леко развеселен. „А с какво се занимава? С някакъв бизнес… А защо толкова са се разбързали да се женят? Мислиш ли, че…“ Чудеха се и нямаше за какво да се хванат. Подобно на младоженеца, и родителите му наблюдаваха присъстващите с леко пренебрежение, което подсказваше, че синът им встъпва в неравен брак. Гостите си тръгнаха разочаровани. Ирис изведнъж бе престанала да ги интересува, вече не мечтаеха за нея. Точно обратното, тя се бе оказала отчайващо нормална, с което бе проявила ужасно лош вкус. За някои тя вече принадлежеше към миналото. Беше се сгромолясала от пиедестала и короната й се търкулна с оглушително дрънчене.

Ирис заяви, че изобщо не й пука, била решила да се посвети телом и духом на съпруга си.

Филип Дюпен беше човек, задръстен от клишета и от изтъркани общоприети мнения. Имаше собствена юридическа кантора, специализирана в международно бизнес-право, и съдружниците му бяха сред най-известните адвокати от гилдията в Париж, Милано, Ню Йорк и Лондон. Беше опитен и хитър адвокат, който предпочиташе да се занимава само със заплетени случаи. Рано преуспял, той не можеше да проумее защо всички останали не възприемат неговия стил на поведение. Имаше си девиз и той беше кратък: „Когато искаш, можеш.“ Повтаряше го, удобно разположен в широкия фотьойл от черна кожа, и ставите на пръстите му пукаха, когато опъваше ръце, вперил поглед в събеседника си и убеден, че формулира очевидна истина.

Успя да повлияе на Ирис и тя изтри от речника си думи като съмнение, тревога, колебание. Превърна се в непоправим ентусиаст. Имаше послушно дете, отличник в училище, съпруг, който печелеше и издържаше семейството, самата тя бе жена, която се грижеше за дома и правеше чест на мъжа си. Ирис си остана красива, енергична и съблазнителна, редуваше сеанси при масажисти и джогинг, грижи за лицето и тенис в елитния „Рейсинг клаб“. Е, можеше да се каже, че е безделница, но едни жени са „повлекани и безделници“, а други са от категорията „организирани безделници“. „Това си е цяло изкуство“, твърдеше тя, която очевидно спадаше към втората категория и презираше дълбоко повлеканите безделници.

„Аз сигурно принадлежа към някакъв друг свят“, мислеше Жозефин, докато слушаше как сестра й дърдори със скоростта на картечница. Вече беше минала на темата за майка им.

Всеки втори вторник от месеца Ирис канеше госпожа майка им на семейна вечеря. Щастието и усмивките присъстваха задължително в менюто на тези вечери. Излишно е да се споменава, че Антоан се стараеше да ги избягва, и то съвсем успешно, винаги си измисляше някое задоволително оправдание, за да не присъства. Не можеше да търпи Филип Дюпен, който се чувстваше задължен да му субтитрира всичко, за което говореше: „КБО, Комисията за борсовите операции, Антоан.“ Не понасяше и Ирис — винаги когато се обръщаше към него, тя го караше да се чувства като стара дъвка, залепнала за подметката на елегантната й обувка. „И да ми каже «добър ден» — оплакваше се той, — ми се струва, че ме всмуква с усмивката си, за да ме изплюе в друго измерение!“ Истината беше, че Ирис нямаше особено високо мнение за Антоан. „Припомни ми докъде докара нещата мъжът ти“ — беше любимата й фраза, която неизменно караше Жозефин да запелтечи: „Все така нищо, все така нищо.“ „Ами… Значи нещата не се оправят! — въздишаше Ирис и добавяше: — То и как ли да се оправят при тези големи претенции и малки възможности!“ „У сестра ми всичко е изкуствено — помисли Жозефин, притиснала слушалката към рамото си. — Ако се случи да прояви симпатия или интерес към някого, ще разрови медицинските справочници, за да провери дали случайно не е болна.“

— Добре ли си? Звучиш странно… — осведоми се Ирис.

— Хремава съм.

— Аха, чакай, мислех си… За утре вечер… Вечерята с майка… Не си забравила, нали?

— Утре вечер?

Изобщо не помнеше.

— Ама и ти си една, мила моя, събери си ума, престани да витаеш само в собствения си свят.

„Ако знаеше“ — помисли Жозефин, търсейки с поглед хартиена кърпичка, за да се изсекне.

— Върни се в нашия, забрави трубадурите! Ужасно разсеяна си станала. С мъжа си ли ще дойдеш, или той пак ще намери начин да се измъкне?

Жозефин тъжно се усмихна. Може да се каже и по този начин, реши тя, измъкване, изчезване, отлитане, изпаряване. Антоан се беше превърнал в летлив газ.

— Той няма да дойде…

— Добре тогава, трябва да измисля ново оправдание за пред майка. Нали знаеш, че се ядосва, когато той отсъства…

— Честно казано, Ирис, да знаеш колко не ми пука!

— Прекалено си добра към него. Ако бях на твое място, отдавна да съм му треснала вратата под носа. Както и да е… Такава си ти, няма да се промениш, мила моя сестричке.

„Сега играем сцената на съжалението“ — въздъхна Жозефин. Още от детските им години тя беше Жо, глупавата наивница, леко недодяланата интелектуалка, за която няма тайни, когато става дума за неясни тези, сложни думи, безкрайно ровене по библиотеките в компанията на други подобни зле облечени и пъпчиви педанти. Същата, която си вземаше изпитите, но не можеше да очертае свястно нищо и никаква очна линия. Която си беше изкълчила глезена, докато се качвала по стълбите, защото се била зачела в „Теория за климата“ на Монтескьо, или пробваше да включи тостера в крана на чешмата, защото слушаше по „Франс Кюлтюр“ някакво предаване за цъфналите вишни в Токио. Онази, която по цели нощи висеше над драсканиците си, докато по-голямата й сестричка се появяваше в изисканото общество и преуспяваше, и твореше, и омайваше. Ирис тук, Ирис там, също като в оперната ария!

Когато Жозефин спечели конкурса за хабилитиран преподавател по класическа литература, майка й я попита какво смята да прави. „Докъде ще те докара всичко това, горкото ми дете? До някоя гимназия в парижките предградия, където учениците ще ти се подиграват? Или току-виж те изнасилили върху капака на някой контейнер за смет.“ Дори след като написа дисертацията си и започна да публикува статии в специализирани издания, единствените реакции отново бяха недоумение и скептицизъм. „Икономически възход и социално развитие на Франция през XI и XII век“, мила моя, кой се интересува от подобно нещо? По-добре се хвани и съчини пикантна биография на Ричард Лъвското сърце или на Филип Август, защото хората се интересуват точно от такива работи! По такава книга може да се снима филм и дори сериал! Може да се направят пари от безкрайните години учение, за които съм плащала с пот на челото! След което изсъскваше като усойница, раздразнена от бавно лазещото й потомство, свиваше рамене и въздишаше: „Как можах да родя такава дъщеря?“ Госпожа майка им не престана да си задава този въпрос от мига, в който Жозефин проходи. Съпругът й Люсиен Плисоние неизменно отговаряше: „Сигурно щъркелът е сбъркал адреса.“ И тъй като изказванията му очевидно не разсмиваха никого, най-накрая и той млъкна. Завинаги. На един 13 юли вечерта сложи ръка на гърдите си и преди да угасне, едва успя да каже: „Малко е рано за фойерверките.“ Жозефин беше на десет, Ирис на четиринайсет години. Погребението беше разкошно, госпожа майка им — царствена. Беше уредила всичко до най-дребната подробност: огромни бели букети, артистично аранжирани върху ковчега, траурен марш от Моцарт, безпогрешен избор на текстовете, прочетени от всеки член на семейството. Анриет Плисоние беше изкопирала черния траурен воал на Джаки Кенеди и също като нея накара момичетата да целунат ковчега, преди да бъде спуснат в гроба.

Жозефин от своя страна също се питаше как е могла да изкара девет месеца в утробата на тази жена, за която казваха, че била нейна майка.

В деня, в който я назначиха в Националния център за научни изследвания (НЦНИ) — одобриха трима от общо сто двайсет и тримата кандидати! — и се втурна към телефона да съобщи новината на майка си и на Ирис, й се наложи да повтаря, да крещи до прегракване, понеже нито едната, нито другата не разбираха защо е толкова ентусиазирана! НЦНИ? За какъв дявол се набутваш в тази каторга?

Налагаше се да се примири с очевидния факт: те чисто и просто не се интересуваха от нея. Подозираше го от известно време, но в този ден подозрението се беше потвърдило. Единствено сватбата и с Антоан пробуди до известна степен любопитството им. Когато най-после се омъжи, стана по-разбираема. Повече не беше малкият неугледен гений, превърна се в жена като всички останали, със сърце, трептящо в очакване да бъде покорено, утроба, която чака да бъде оплодена, и апартамент, който се нуждаеше от мебелиране.

Твърде скоро обаче госпожа майка им и Ирис разочаровани започнаха да бият отбой: Антоан не ставаше за нищо. Пътят на косата му беше прекалено прав — никакъв чар, чорапите му прекалено къси — никаква класа, заплатата му недостатъчна и със съмнителен произход — да се търгува с оръжие е неморално! И най-важното, най-важното, той толкова се притесняваше от роднините на Жо, че от самото им присъствие плувваше в пот. Като изобщо не ставаше дума за леко изпотяване, предизвикващо дискретни полукръгове под мишниците, а за обилно потене, от което ризата му се наквасваше и той беше принуден да се оттегли, за да се приведе в ред. Подобна беда не можеше да мине незабелязана и притесняваше околните. При това го сполетяваше единствено в присъствието на новите му роднини. Не го бе сполетявала нито веднъж, когато работеше в „Гънман & Ко“. Нито веднъж. „Сигурно защото си постоянно на открито — мъчеше се да обясни неудобното явление Жозефин, подавайки му чиста риза, каквато носеше в чантата си при всяка семейна сбирка. — Никога няма да можеш да работиш затворен в офис!“

Изведнъж Жозефин се почувства обзета от жал за Антоан и изоставяйки всяка сдържаност, изтърси:

— Днес му показах пътя! Ох, Ирис, какво ще стане с нас?

— Изгонила си Антоан! Наистина ли?

— Повече не можех да продължавам по този начин. Той е мил, трудно му е, знам, но… Повече не можех да го гледам как седи и бездейства. Сигурно нямам смелост, обаче…

— Само тази ли е причината, сигурна ли си? Да няма друга причина, която искаш да скриеш от мен… — Ирис понижи тон и се вживя в ролята на изповедник, както навремето, когато искаше да изкопчи някоя тайна от сестра си.

Жозефин не беше в състояние да скрие от Ирис каквото и да било и неизменно капитулираше. Нещо повече: дори предлагаше да й издаде тайната. Смяташе, че единствено по този начин ще привлече вниманието й, ще заслужи обичта й.

— Не знаеш какво е да живееш с безработен мъж… Чувствам се неловко, когато работя. И го правя тайно, сред остатъците и обелките, сгушена зад тенджерите.

Хвърли поглед към кухненската маса и си напомни, че трябва да я разчисти, преди момичетата да са се върнали от училище за обяд. Беше си направила сметката: така й излизаше по-евтино от училищния стол.

— Мислех, че след цяла година вече си свикнала.

— Колко си зла!

— Извинявай, мила моя. Изглеждаше примирена с положението. Винаги вземаше неговата страна… Но сега е без значение. Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа. Едно е сигурно, ще продължа да работя, но ще се наложи да си намеря нещо допълнително… Уроци по френски, по граматика, по правопис, знам ли…

— Няма да е трудно, днес лентяите с лопата да ги ринеш! Като започнем от племенника ти… Вчера, като се върна от училище, Александър ми донесе единица по диктовка. Единица! Да беше видяла физиономията на баща му… Помислих, че ще умре, не можеше да си поеме дъх!

Жозефин не успя да потисне усмивката си. Превъзходният във всяко отношение Филип Дюпен — баща на двойкаджия!

— В неговото училище учителката смъква три точки на грешка, не си поплюва!

Александър беше единственото дете на Ирис и Филип. Връстник на Зое, десетгодишен. Постоянно ги откриваха двамата скрити под някоя маса да си говорят, сериозни и съсредоточени, или потънали в мълчание, да строят големи макети далеч от останалите от семейството. Общуваха помежду си с намигвания и знаци, служеха си с тях като с истински език и нервираха Ирис, която предричаше на сина си, че ще получи отлепване на ретината, а когато беше особено бясна, го заплашваше, че ще стане пълен кретен. „Синът ми ще се видиоти и ще се превърне в кълбо от нервни тикове по вина на дъщеря ти!“ — обвиняваше тя Зое.

— Момичетата знаят ли?

— Още не.

— Аха… И как смяташ да им го съобщиш?

Жозефин не отговори. Зачовърка с нокът ръба на облицованата с гетинакс маса, докато се оформи малко черно топче, което изстреля напосоки.

Ирис отново взе думата. Пак беше сменила тона. Сега говореше с тих и изкусителен глас, който й подейства успокояващо и я накара да се отпусне, при което сълзите й отново рукнаха.

— Аз съм на твоя страна, мила моя, знаеш, че винаги съм готова да ти помогна и никога няма да те оставя. Обичам те, както обичам себе си, което не е малко, повярвай!

Жозефин се засмя тихо. Ирис можеше да е толкова забавна! Като се сетеше само как се смееха като луди, преди да се омъжи. После се бе превърнала в дама, ужасно отговорна и много заета дама. Каква ли двойка представляваха двамата с Филип? Никога не ги бе виждала да се държат естествено, да се гледат с нежност или да се целуват. Сякаш винаги бяха на сцена.

На входната врата се звънна и Жозефин се стресна.

— Сигурно са момичетата… Оставям те и моля ти се, нито дума утре вечер. Не искам случилото се да се превръща в единствената тема за разговор!

— Разбрано, до утре. И не забравяй старото заклинание: Храс и Хрус схрускаха големия Хрис, който искаше да ги изхруска!

Жозефин остави слушалката на вилката, избърса си ръцете, свали престилката, извади молива от косата си, прекара пръсти през нея, за да бухне, и изтича да отвори вратата. Без да поздрави майка си, без дори да я погледне, Ортанс се втурна първа в антрето.

— Татко тук ли е? Получих петица на писмения преразказ! На това отгоре при онази мръсница госпожа Рюфон!

— Ортанс, моля те, бъди по-почтителна! Тя е твоята учителка по френски.

— Да бе, тя е дърта крава.

Момичето не се разбърза да целуне майка си или да забие зъби в парче хляб. Не хвърли на земята чантата, палтото си, а остави чантата и свали дрехата си с изисканата грация на девойка на първия бал, която поверява дългото си манто на гардеробиера.

— Няма ли да целунеш мама? — попита Жозефин, долавяйки с раздразнение нотка на молба в гласа си.

Ортанс подаде на майка си нежната си като кадифе буза, повдигнала с две ръце гъстата си кестенява коса с рижи оттенъци, за да се поразхлади.

— Каква горещина! Тропическа жега, както би казал татко.

— Целуни ме и ти, скъпа — примоли се Жозефин, жертвайки без остатък достойнството си.

— Мамо, знаеш, че не обичам, когато ставаш такава лепка. — Тя докосна едва-едва бузата на майка си и веднага се осведоми: — Какво имаме за обяд?

Отиде до печката и повдигна капака на тенджерата, очаквайки да види нещо вкусно. Беше едва на четиринайсет, а вече се държеше като жена и изглеждаше като жена. Облечена бе доста скромно, но навитите ръкави на закопчаната догоре блуза, брошката и стегнатата с широк колан талия я превръщаха от ученичка в модна картинка. Косата й с цвят на мед подчертаваше бялата й кожа, а големите й зелени очи винаги гледаха малко учудено и леко пренебрежително, с което държеше другите на разстояние. Ако трябваше да има дума, специално създадена за Ортанс, то тази дума би била „дистанция“. От кого ли бе наследила това безразличие, удивяваше се Жозефин всеки път, когато погледнеше дъщеря си. Не от нея във всеки случай. Тя беше жалка смотанячка в сравнение с дъщеря си!

„Има вкус на бодлива тел“ — помисли си, след като я целуна. И сякаш за да се накаже за тази мисъл, пак я целуна, което подразни девойката и тя се дръпна.

— Пържени картофи и яйца на очи…

Ортанс се намуси.

— Никак не е диетично, мамо. Няма ли печено месо?

— Не, аз… Скъпа, нямах време да отскоча до…

— Ясно. Нямаме пари, месото е скъпо!

— Ами…

Жозефин не успя да довърши. Другото момиченце нахълта в кухнята и се хвърли към нея.

— Мамо, мила мамо! Срещнах Макс Бартийе на стълбището и той ме покани да отида у тях да гледаме „Питър Пан“! Той има DVD. Баща му го е донесъл! Да отида довечера, след училище? Нямам домашни за утре. Кажи да, мамо, кажи да!

Зое бе вдигнала към нея лице, озарено от обич и безгранично доверие, и тя не устоя, притисна я към себе си каза: „Добре, да, да, душице моя, красавице моя, бебенцето ми…“

— Макс Бартийе? — просъска Ортанс. — Разрешаваш й да ходи у тях? Той ми е връстник, а е от класа на Зое! Непоправим повтарач, сигурно ще стане водопроводчик или месар.

— Не е срамно да си водопроводчик или месар — отвърна Жозефин. — Особено ако на човек не му върви учението…

— Не ми се ще да се сближава много-много с нас. Опасявам се да не се разчуе! Наистина, носи му се лоша слава, с тия прекалено широки панталони, коланите с кабари и дългата грива.

— О, каква бъзла! О, каква бъзла! — заприпява Зое. — Първо на първо, той покани мен, а не теб. И аз ще отида, нали, мамо, пускаш ме да отида! Защото на мен не ми пука, че е водопроводчик. Защото според мен Макс Бартийе е много красив! Какво ще ядем? Умирам от глад.

— Пържени картофи и яйца на очи.

— Мм, супер! Може ли да пробия жълтъците, мамо? Да ги надупча с вилицата и да ги полея с много кетчуп?

Ортанс сви пренебрежително рамене пред въодушевлението на малката си сестра. Десетгодишната Зое все още имаше бебешки черти: кръгли бузки, пухкави ръчички, лунички по нослето, трапчинки на бузите. Беше кръгла отвсякъде, обичаше да раздава звучни целувки, които здраво запечатваше на двете бузи, след като с подскок превземаше и обезвреждаше щастливия си избраник. После се гушкаше в него, мъркаше от удоволствие и увиваше на пръста си кичур светлокестенява коса.

— Макс Бартийе те е поканил, защото иска да се докопа до мен — заяви Ортанс, гризейки деликатно с белите си зъбки едно картофче.

— Ей, каква надувка! Все си мисли, че светът се върти около нея. Той покани мен, мен и само мен! На, на, на! Дори не те погледна на стълбището! Дори не му хрумна, на!

— Наивността ти понякога граничи с дебилност — отвърна Ортанс, измервайки презрително с поглед сестра си.

— Какво значи това, мамо?

— Това значи, че преставате с приказките и се храните мирно и тихо!

— Ами ти защо не ядеш? — попита Ортанс.

— Не съм гладна — отвърна Жозефин и седна на масата до дъщерите си.

— Макс Бартийе може само да си мечтае — заяви Ортанс. — Няма никакъв шанс. Аз искам мъжът да е красив, силен и сексапилен като Марлон Брандо.

— Кой е Марлон Бардо, мамо?

— Много известен американски артист, скъпа моя…

— Марлон Брандо! Красив, ама красив, ти казвам! Игра в „Трамвай желание“, татко ме заведе на този филм… Татко каза, че филмът е шедьовър!

— Хм! Майче, пържените ти картофи са чудни.

— А къде е татко? Да не е отишъл на интервю? — осведоми се Ортанс и деликатно попи устните си със салфетка.

Дошъл бе моментът, от който Жозефин се страхуваше най-много. Тя се вгледа в питащите очи на по-голямата си дъщеря, после погледна приведената главица на Зое, която съсредоточено топеше пържените картофи в жълтъка на яйцата, червен от кетчупа. Налагаше се да им съобщи. Нямаше смисъл да отлага или да лъже. Така или иначе щяха да научат истината. Най-добре би било да поговори с всяка насаме. Ортанс беше толкова силно привързана към баща си, намираше го за толкова „шик“, от такава висока „класа“, а и той правеше всичко, за да й се хареса. Именно той настояваше да не споменават пред момичетата за липсата на пари, за тревогите от неясното бъдеще. Правеше го не за да щади Зое, а заради първородната си дъщеря. Единствено тази безусловна любов можеше да й предложи вместо предишния разкош. Когато се връщаше от командировка, Ортанс му помагаше да разопакова багажа, опипваше плата на костюмите, хвалеше качеството на ризите, поглаждаше вратовръзките, преди да ги подреди на металната пръчка в гардероба. Какъв красавец е моят татко! Какъв красавец! Той се оставяше да бъде обичан, обсипван с ласкателства и я гушкаше, мушваше й тайно в ръката някакъв дребен подарък, купен единствено за нея. Жозефин неведнъж ги бе заварвала да си шушукат като влюбени. Беше изключена от тяхното съзаклятничество. В семейството имаше две касти: феодалните владетели Антоан и Ортанс и васалите Зое и тя.

Повече нямаше как да крие. Ортанс я наблюдаваше със студен и тежък поглед и чакаше да получи отговор на въпроса си.

— Отиде…

— Кога ще се върне?

— Няма да се връща… Тоест няма да се връща тук, при нас.

Зое вдигна глава и в очите й Жозефин видя как се мъчи да си обясни чутото, но не успява.

— Отиде си… завинаги ли? — попита Зое и устата й зина от ужас.

— Опасявам се, че да.

— И няма повече да ми бъде татко?

— Ще ти бъде… разбира се! Само няма повече да живее тук заедно с нас.

Жозефин се страхуваше, ужасно се страхуваше. Можеше да покаже къде точно се е загнездило чувството на страх, да изчисли дължината, ширината, височината, диаметъра на тежестта, която смазваше слънчевия и сплит и не и позволяваше да си поеме дъх. Искаше й се да се сгуши в прегръдките на дъщерите си. Хубаво би било да се прегърнат трите и да си измислят магическа фраза като онази за Хрус и Храс. Искаше й се да върне времето, отново да запее песента на щастието, да се върне към първото им бебе, първата почивка, на която бяха отишли четиримата, първата пукнатина, първото одобряване, първото красноречиво мълчание; искаше й се да разбере в кой момент пружината се е скъсала, кога очарователното момче, за което се беше омъжила, се е превърнало в Тонио Кортес, уморения, раздразнителен, безработен съпруг, искаше й се да спре времето и да се върне назад, далече назад…

Зое се разплака. Лицето й се сгърчи, изкриви се, стана мораво и сълзите й рукнаха. Жозефин се наведе и я прегърна. Скри лице в непокорните къдрици на малкото си момиченце. Сега най-важното беше да не се разплаче и тя. Трябваше да изглежда силна и решителна. Да покаже на двете деца, че не се страхува, че може да се грижи за тях. Започна да им говори уверено. Повтори всичко, което учебниците по психология съветват родителите да изприказват, когато настъпи разрив помежду им. Татко обича мама, мама обича татко; и мама, и татко обичат Ортанс и Зое, но татко и мама не могат повече да живеят заедно и затова се разделят; татко ще обича винаги Ортанс и Зое, ще бъде с тях винаги когато те имат нужда от него, винаги. Не я напускаше усещането, че говори за напълно непознати хора.

— Според мен не е отишъл някъде далеч — тросна се Ортанс обидено. — Какво падение! Сигурно съвсем се е оплел и не знае как да оправи нещата! — тя въздъхна намусено, пусна обратно в чинията картофчето, което се готвеше да лапне, и попита майка си: — Горката мама, сега какво смяташ да правиш?

Жозефин изпита облекчение от съчувствието на по-голямата си дъщеря. Искаше й се Ортанс да продължи да говори и да я утеши, но се сепна — тя беше тази, която трябваше да я прегърне. Протегна се през масата и погали Ортанс по ръката.

— Горката мама, горката мама… — въздъхна Ортанс.

— Скарахте ли се? — попита Зое, ококорила ужасени очи.

— Не, скъпа моя, решението взехме двамата като възрастни и отговорни хора, каквито сме. На татко му е много мъчно, защото татко ви обича, много, много ви обича. Недей да си мислиш, че той е виновен. Един ден, когато пораснеш, ще разбереш, че в живота не може винаги да става това, което ти се иска. В някои случай се налага да търпиш, вместо да вземаш решения. В последно време татко бе принуден да изтърпи много неприятни неща и предпочете да се махне, да се поразсее, вместо да ни налага да споделяме неговите тревоги. Когато пак си намери работа, ще ви разкаже за всичко, което му се е струпало…

— И тогава ще се върне, нали, мамо, ще се върне?

— Не говори глупости, Зое — прекъсна я Ортанс. — Татко си е отишъл, точка, край. И няма да се върне, ако искаш да знаеш моето мнение. Аз обаче не мога да си обясня… Та тя е просто уличница!

Беше изплюла думата с отвращение и Жозефин разбра, че дъщеря й знае. Знае за връзката на баща си. Сигурно е разбрала доста преди тя да разбере. Изкуши се да поговори с нея, но не го стори заради Зое.

— Единственият проблем е, че сега наистина ще сме бедни… Надявам се, че поне ще ни даде пари. Длъжен е да го направи, нали?

— Виж, Ортанс… Не сме говорили за това. — И млъкна, съзнавайки, че Зое не трябва да слуша повече. — По-добре си издухай носа, скъпа, и иди да си плиснеш малко вода на очите — обърна се тя към нея, вдигна я от скута си и я побутна вън от кухнята.

Зое с подсмърчане затътри крака.

— Как разбра? — обърна се Жозефин към Ортанс.

— Какво да съм разбрала?

— За онази… жена.

— О, мамо… Всички в квартала знаят! Беше ми неудобно заради теб! Чудех се как може да си толкова сляпа…

— Знаех, но си затварях устата…

Не беше вярно. Научи го едва снощи от съседката Шърли, която живееше на тяхната площадка и която й сервира същите аргументи като дъщеря й: „Жозефин, крайно време е да отвориш очи и да кажеш майната му! Изневерява ти и ти нехаеш! Събуди се! Дори продавачката в хлебарницата едва се въздържаше да не ти се изсмее, докато ти подаваше франзелата!“

— Кой ти каза? — настоя Жозефин.

Погледът, който й хвърли Ортанс, направо я вледени. Студен, изпълнен с презрение поглед на жена, която знае, към другата, заблудената, поглед на изпечена куртизанка към тъпа наивница.

— Клета моя мамо, отвори очи. Я се виж как си облечена, как си сресана. Ужасно си се занемарила. Нищо чудно, че е отишъл при друга! Крайно време е да излезеш от средновековието и да заживееш в настоящето.

Същият глас, същият високомерен непукизъм, същите аргументи като на баща й. Жозефин затвори очи, запуши уши и кресна:

— Ортанс, забранявам ти да ми говориш с този тон… Ако от известно време успяваме да преживеем, то е само благодарение на мен и на моето средновековие! Не ме интересува дали ти харесва, или не. Забранявам ти да ме гледаш с този поглед. Аз съм ти майка, не го забравяй нито за миг, твоята майка! И е редно… Не е редно… Длъжна си да ме уважаваш.

Започна да пелтечи, беше направо смешна. Друг, нов страх я стисна за гърлото — нямаше да успее да отгледа дъщерите си, защото й липсваше авторитет, нещата щяха да излязат от контрол.

Отвори очи и видя Ортанс да я наблюдава с любопитство, сякаш я виждаше за първи път, и образът, който видя в учудения поглед на дъщеря си, никак не я успокои. Ужасно се засрами, задето си изпусна нервите. Не бива да смесва всичко, си каза, сега, след като остава единствената им опора, трябва да им служи за пример.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, мамо, няма нищо. Уморена си, изнервена. Иди си полегни, ще се почувстваш по-добре…

— Благодаря, скъпа, благодаря… Ще отида да видя какво прави Зое.

След като се наобядваха, момичетата отново отидоха на училище и Жозефин почука на вратата на съседката Шърли. Самотата вече започваше да й тежи.

Отвори й Гари, синът на Шърли. Беше една година по-голям от Ортанс. Двамата бяха в един и същ клас, но тя отказваше да се прибира заедно с него, защото бил много размъкнат. Ако й се случеше да пропусне някой час по болест, никога не искаше неговите записки, за да не му дължи нищо.

— Не си ли на училище? Ортанс вече отиде.

— Имаме различни избираеми предмети, в понеделник се прибирам в два и половина… Чакай, искаш ли да видиш новото ми изобретение?

Той измъкна отнякъде два дамски тампона и започна да ги премята във въздуха, като го правеше така, че конците да не се преплитат. Странно: щом единият тампон се доближеше до другия, вместо тънките бели памучни кончета да се заплетат едно в друго, той се заковаваше и не помръдваше, после се поклащаше напред-назад и се завърташе, отначало на много малки кръгчета, които постепенно се разширяваха — всичко това без никаква намеса от страна на Гари. Жозефин го изгледа учудена.

— Изобретих вечния двигател без източник на енергия, замърсяваща околната среда.

— Напомня ми на ония макари на връвчици — отвърна Жозефин, колкото да каже нещо. — Майка ти у вас ли е?

— В кухнята. Разтребва…

— Не й ли помагаш?

— Тя не иска, предпочита да изобретявам разни работи.

— Късмет, Гари!

— Дори не ме попита как го правя!

Разочарован, той продължи да размахва двата тампона и добави:

— Не е гот така…

В кухнята Шърли шеташе. Завързала на кръста си голяма престилка, тя почистваше чиниите, остъргваше остатъците храна, изсипваше ги в кофата, водата шуртеше силно, а на печката в големи чугунени тенджери къкреше нещо, което, ако се съди по фините ухания, трябваше да е заек със сос от горчица и зеленчукова супа. Шърли беше убедена привърженичка на пресните продукти, в които нямаше никаква химия. Не слагаше в уста нищо консервирано, нищо замразено, внимателно изчиташе етикетите на киселите млека и по собствените й думи разрешаваше на Гари само веднъж седмично да хапне нещо вредно единствено за да го имунизира срещу опасностите от съвременния начин на хранене. Переше си у дома със сапун за пране, сушеше дрехите върху големи кърпи, рядко гледаше телевизия, всеки следобед слушаше ВВС — според нея единственото интелигентно радио. Шърли беше висока, широкоплещеста, с късо подстригана гъста руса коса, имаше големи златисти очи и детска кожа, загоряла от слънцето. Като я гледаха в гръб, се обръщаха към нея с „господине“ и я бутаха, а като я видеха в лице, се отдръпваха почтително да й направят път. „Полу-мъж, полу-фатална жена — казваше тя през смях, — мога да пусна в ход юмруците си в метрото и после да свестя нападателите с пърхане на мигли!“ Шърли имаше черен колан по жиу-жицу.

Беше шотландка. Разказваше как дошла във Франция да се обучава в училище за хотелиери и как останала завинаги. Френският чар! Вадеше си хляба с уроци по пеене в музикалното училище в Курбвоа, с частни уроци по английски, които преподаваше на висши чиновници, жадни за успешна кариера, и правеше невероятни торти, които продаваше по петнайсет евро на някакъв ресторант в Ньойи, откъдето всяка седмица й поръчваха десетина. Случваше се и повече. Кухнята й ухаеше на бланширан зеленчук, на бухнало тесто за сладки, на разтопен шоколад, на карамелизирана захар, на лук, запържен до златисто, и на тлъста ярка, която се пече във фурната. Сама отглеждаше сина си Гари, никога не споменаваше баща му, когато някой намекнеше за него, промърморваше нещо неясно, изразявайки не особено ласкавото си мнение за мъжете изобщо и за въпросния индивид в частност.

— Знаеш ли с какво си играе синът ти, Шърли?

— Не…

— С два дамски тампона!

— Така ли… Все пак не си ги пъха в устата, нали?

— Не.

— Отлично. Поне няма да се шашне, когато някое момиче му тикне тампон под носа.

— Шърли!

— Жозефин, какво те шокира? Той е на петнайсет, отдавна вече не е бебе!

— Лишаваш момчето си от поезия, след като всичко му казваш, всичко му показваш, всичко му обясняваш.

— Поезия, какви ги дрънкаш! Просто нещо, което са измислили, за да те прекарат. Да не би да познаваш хора, които поддържат поетични отношения? Защото това, на което съм се нагледала, са само далавери и кървища.

— Шърли, колко си жестока!

— А ти, Жозефин, ставаш опасна с твоите илюзии… Е, казвай, какво става?

— От сутринта имам чувството, че живея със сто километра в час. Антоан ни напусна. Най-после му дадох пътя… Съобщих го на сестра ми, на момичетата! Боже мой! Май сътворих огромна глупост, Шърли, така ми се струва.

Потри с длани раменете си, сякаш да се стопли, въпреки горещия майски ден. Шърли побутна стол към нея, подканяйки я да седне.

— Не си първата изоставена жена в двайсет и първи век! Много сме! И ще ти издам една тайна — преживяваме го, бих казала даже много добре. Началото е трудно наистина, но после така свикваш, че вече не искаш нищо друго, освен да си сама. Изхвърляме мъжкаря, след като ни е осеменил, също както постъпват женските в царството на животните. Страхотна наслада! Понякога ми се прищява да си направя чудесни ястия и да си вечерям сама на свещи, само аз и аз…

— Още не съм на този етап…

— Виждам. Хайде, разказвай… Това отдавна трябваше да се случи! Гари, след малко трябва да тръгваш за училище, изми ли си зъбите? Всички бяха в течение, само ти не беше. Срамна работа, откъдето и да я погледнеш.

— Това ми каза и Ортанс… Представяш ли си? Четиринайсетгодишната ми дъщеря знаеше това, което аз не знаех! Не стига че ми е изневерявал, ами сигурно ме е смятал и за тъпачка. Но да ти кажа, сега вече не ми пука и дори се питам дали не е за предпочитане да си бях останала в неведение…

— Сърдиш ми се, че ти казах?

Жозефин се взря във ведрото и нежно лице на приятелката си, в дребните лунички по късия й леко вирнат нос, в издължените като на маска очи с цвят на мед, напръскани със зелени точици, и бавно поклати глава.

— Никога няма да ти се разсърдя. Знам, че не таиш и капка злоба. Ти без съмнение си най-милото създание на света. Онова момиче Милен също няма никаква вина! Пък и той, ако беше продължил да ходи на работа, изобщо нямаше да я погледне. Това, което се случи в службата му, това, че го изхвърлиха безпардонно в канавката на четирийсет години, това е нечовешкото в цялата работа!

— Я стига, Жо! Не се размеквай. Сега остава само да чуя, че виновната си ти!

— Във всеки случай аз го изгоних. Сърдя се на себе си, Шърли. Трябваше да проявя повече търпимост, повече разбиране…

— Жо, пак объркваш всичко. След като се е случило днес, значи е трябвало да се случи… и е за предпочитане да се разделите сега, вместо да стане така, че да не можете повече да се понасяте! Хайде, вземи се в ръце… По-бодро!

Жозефин поклати глава, неспособна да продума.

— Ама вижте я тази изключителна жена, още малко и ще умре от шубе, защото някакъв си мъж я бил напуснал! Хайде, ще пиеш едно кафенце с голямо парче шоколад и ще видиш как всичко ще се оправи.

— Не вярвам, Шърли. Толкова ме е страх! Сега какво ще стане с нас? Досега не съм живяла сама. Никога! Няма да се справя. Ами момичетата? Ще трябва да ги отгледам сама без помощта на баща им… Да не говорим, че нямам никакъв авторитет.

Шърли се приближи до приятелката си, сложи ръце на раменете й и я накара да я погледне.

— Жо, обясни ми, от какво точно се страхуваш? Когато човек се страхува, трябва да погледне страха в очите и да го назове. В противен случай той ще те смаже и ще те отнесе като подводно течение…

— Не, не сега! Остави ме… Не ми се мисли.

— Напротив, кажи ми точно от какво се страхуваш…

— Не спомена ли за кафе и шоколад?

Шърли се засмя и погледна към кафеварката.

— Окей, но няма да се изплъзнеш така лесно.

— Шърли, колко си висока?

— Метър и седемдесет и девет, но не се опитвай да бягаш от темата… какво кафе да ти направя, арабика или Мозамбик?

— Каквото искаш, за мен е без значение.

Шърли извади пакет кафе и ръчна дървена мелничка, напълни я, седна на табуретката, стисна мелничката между дългите си бедра и започна да върти равномерно ръчката, без да сваля поглед от приятелката си. Твърдеше, че меленето на ръка й помагало да мисли.

— Толкова си красива, както седиш тука с престилката и…

— Не се измъквай с комплименти.

— А пък аз съм толкова грозна.

— Само не ми казвай, че се страхуваш.

— Кой те е научил да бъдеш толкова пряма, майка ти ли?

— Животът… а и така не се губи време. Само че пак шмекеруваш. Постоянно сменяш темата.

Жозефин вдигна очи към Шърли и стиснала юмруци между бедрата си, започна да говори, да реди думи като в скоропоговорка, запъваше се, поправяше се, повтаряше едно и също.

— Страх ме е, страх ме е от всичко, станала съм истинско кълбо от страхове… Ако можех да умра сега, веднага, за да не ми се налага да се занимавам с нищо…

Шърли я наблюдава известно време, окуражавайки я с поглед, който казваше: хайде, давай, хайде, говори направо.

— Страхувам се, че няма да се справя, страхувам се да не свърша под мостовете, страх ме е да не ме изхвърлят от жилището, страх ме е, че няма да мога никога вече да обичам, страх ме е да не загубя работата си, страх ме е, че няма да мога да родя и най-незначителната идея, страх ме е, че ще остарея, страх ме е да не надебелея, страх ме е да не умра съвсем сама, страх ме е, че повече няма да мога да се смея, страх ме е от рак на гърдата, страх ме е от утрешния ден…

Говори, давай, давай, подканяше я с поглед Шърли и въртеше ръчката на мелничката за кафе, пукни абсцеса, сподели най-големия си страх… който те парализира и ти пречи да пораснеш, да станеш Жо прекрасната, непобедимата на тема средновековие, катедрали, благородници и укрепени замъци, крепостни селяни и търговци, дами и госпожици, писари и прелати, вещици и бесилки, Жо, която описва толкова увлекателно средновековието, че на моменти ми се приисква да живеех в онези времена… Усещам някаква липса, някаква рана, нарастваща в теб паника, всичко това те подкосява, не ти дава да изправиш рамене. Наблюдавам те от седем години, откакто живеем една срещу друга, апартамент срещу апартамент, откакто идваш на кафе и на приказки, когато него го няма…

— Хайде — прошепна Шърли, — излей си душата.

— Намирам, че съм грозна, толкова съм грозна. Мисля си, че никога няма да се появи мъж, който да се влюби в мен. Дебела съм, не умея да се обличам, не умея да си правя косата… С годините нещата се влошават.

— Последното се отнася за всички.

— Не, при мен става двойно по-бързо. Защото, нали виждаш, престанах да полагам усилия, отпуснах се. Много добре го съзнавам…

— А може ли да попитам кой ти вкара тези черни мисли в главата? Той ли, преди да си тръгне?

Жозефин поклати глава, подсмърчайки.

— Няма нужда да ме подсещат. Достатъчно е да се погледна в огледалото.

— И какво още? От какво се страхуваш най-много? Какво ти се струва непостижимо, невъзможно?

Жозефин изгледа изпитателно Шърли.

— Не можеш ли да го формулираш?

Жозефин пак поклати глава. Шърли я загледа продължително в очите и въздъхна:

— Само ако успееш да назовеш страха, който е в дъното на останалите ти страхове, ще престанеш изобщо да се страхуваш; едва тогава ще можеш да си ти, истинската Жозефин.

— Шърли, говориш като проповедник…

— Може да се каже и като вещица. През средновековието щяха да ме изгорят на клада!

Както седяха в кухнята до димящите тенджери с подскачащи от парата капаци, двете жени представляваха странна гледка. Едната препасана с широка престилка, с изправена стойка, притиснала с дългите си бедра мелничката за кафе, другата смазана, зачервена, свита на две, все по-сгърчена след всяка изречена дума… до момента, в който окончателно млъкна, захлупи се върху плота и се обля в сълзи, а домакинята я гледаше съкрушена, после протегна ръка и я погали по главата, както майка успокоява детето си.

— Какво ще правиш тази вечер? — обърна се Беранжер Клавер към Ирис Дюпен и отмести парчето хляб по-далече от чинията си. — Защото, ако си свободна, можем да отидем заедно на вернисажа на Марк.

— Давам семейна вечеря у дома. Тази вечер ли е вернисажът на Марк? Останах с впечатлението, че ще е следващата седмица…

Бяха си определили среща в този нашумял ресторант, където имаха навика да се виждат веднъж седмично. Правеха го не само за да побъбрят, а и за да са в крак с новините, които изникваха и отлитаха буквално пред очите им. Политически мъже, които си разменяха шепнешком информация, някаква изгряваща звезда, която тръскаше гъстата си коса, за да впечатли режисьора, една, две, три суперплоски манекенки, които удряха бедра в масата, възрастен редовен посетител, сам, облегнат на масата, който се ослушваше като дърт крокодил в блато да дочуе някоя клюка за преживяне.

Беранжер се пресегна пак за хляба и взе да чопли нервно средата.

— Всички са в очакване, искат да видят как го приемам. Всеки поглед, отправен към мен, ще бъде проверка на пулса, стремеж да доловят в какво настроение съм. Няма да гъкнат, знам ги. Въпрос на добро възпитание! Но в очите им ще чета по морзовата азбука: как се чувства малката Клавер? Не е с особено тъжен вид, задето е зарязана, не намираш ли? Да не си пререже вените? Марк ще парадира под ръка с новата си приятелка… Аз пък място няма да си намирам. От унижение, бяс, любов и ревност.

— Не знаех, че си способна на такива чувства.

Беранжер сви рамене. Скъсването с Марк така или иначе беше достатъчно болезнено, щеше й се поне да си спести стреличките на публичното унижение.

— Ще стана за посмешище…

— Само трябва да си даваш вид, че не ти пука, и ще те оставят на мира. Толкова добре умееш да се правиш на лоша, скъпа. За теб няма да представлява кой знае какво усилие!

— Не те ли е срам да ми говориш така?

— Не, защото не можеш да ме накараш да сбъркам самолюбието с любовта. Ти си обидена, но не си наранена…

Беранжер смачка изчегъртаната среда на хляба, разплеска я с нервно движение и я занавива на дълго змийче, което почерняваше и се гърчеше по бялата покривка. После вдигна внезапно глава и хвърли поглед на ранена женска към приятелката си, която се беше навела да извади от чантата си звънящия телефон.

Беранжер беше раздвоена: дали да оплаква съдбата си, или да отвърне на удара. Ирис върна обратно в чантата телефона, който беше престанал да звъни, и я изгледа иронично. Беранжер взе решение в полза на ответния удар. Идвайки на днешния обяд, си беше дала дума да запази тайната, да предпази приятелката си от упорития слух, който се носеше из Париж, но Ирис я оскърби с такава лекота, с такова презрение, че не й остави избор — налагаше се да нанесе удар. Реванш, реванш, зовеше цялото й същество. В края на краищата, каза си тя, за да си го наложи окончателно, по-добре да го чуе от мен, цял Париж говори, само тя единствена не знае.

Ирис не за първи път я нараняваше. Може да се каже, че това се случваше все по-често. Беранжер повече не можеше да понася жестокостта, примесена с равнодушие, с която Ирис безцеремонно й разкриваше неприятни за нея истини, все едно беше някаква тъпачка, на която налива в главата таблицата за умножение. Бе загубила любовника си, ясно, отегчаваше се в компанията на съпруга си, неприятно, но факт, умираше за клюки и злословия, да, но не искаше да се остави да бъде тормозена безнаказано. Все пак реши да отложи момента, в който щеше да пусне първата стрела, облакъти се на масата, подпря брадичка върху събраните си длани и отбеляза с широка усмивка:

— Това, което каза току-що, не беше много любезно.

— Не особено мило, но затова пък абсолютно вярно, не съм ли права? Предпочиташ да се преструвам, да те лъжа или, още по-лошо, да те съжалявам?

Говореше монотонно, уморено. Беранжер атакува с лицемерно благодушие:

— Не всички имаме красиви, умни и богати съпрузи като твоя! Ако Жак беше като Филип, и през ум нямаше да ми мине мисълта да кръшкам. Щях да съм вярна, добра, красива… И сдържана!

— Сдържаността не поражда желание и ти би трябвало да го знаеш. Това са две абсолютно различни понятия. Жената може да е сдържана със съпруга си и пламенна с любовника…

— Защото… ти имаш любовник?

Смаяна от отговора на Ирис, Беранжер неволно й зададе груб и прям въпрос. Ирис я погледна изненадана. Беше свикнала на повече финес от страна на Беранжер. Толкова се шокира, че неволно се дръпна назад на стола си и отговори, без да се замисли:

— А защо не?

Беранжер се наведе напред и прикова в Ирис пламнал от любопитство поглед. Крайчетата на устните й потрепваха от готовност за вкусване на божествената клюка. Ирис я изгледа и мимоходом отбеляза, че устата й е изкривена наляво. Публична тайна е, че всяка жена съди безмилостно външния вид на другата жена, та била тя и приятелка. Нищо не й убягва и тя се опитва да долови у другата издайническите признаци на застаряването. Ирис открай време смяташе, че това е най-здравият цимент на женското приятелство: на колко години е? По-млада или по-стара? С колко? Тези тайни пресмятания, светкавично направени и проверени между две хапки, между две думи, водеха до успокояване или, напротив, до вкисване, до таен сговор и безмълвна женска солидарност.

— Да не си ходила да ти уголемят устните?

— Не… Но хайде де, кажи ми… Кажи ми…

Беранжер не можеше да чака повече, тя умоляваше, едва ли не потрепваше с крак от нетърпение, сякаш с вида си казваше: аз съм най-близката ти приятелка, длъжна си да кажеш първо на мен. Ирис се почувства леко отвратена от толкова явно афишираната припряност и се опита да разсее неприятното чувство, да мисли за нещо друго. Погледът й отново се спря на леко набъбналата в едното ъгълче извивка на устните на Беранжер.

— Тогава какво е това, дето така ти надига единия край? — тя докосна с пръст устата на Беранжер отляво и потупа леката подутина. Беранжер нервно тръсна глава. — Наистина изглежда странно. Ето тук устната ти е подпухнала. Да не би любопитството да е причина за деформираната ти уста… Толкова ли се отегчаваш, че преследваш и най-дребната клюка, за да задоволиш апетита си?

— Престани, не бъди толкова зла!

— Успокой се, в това отношение не мога да се хвана и на малкия ти пръст.

Беранжер се облегна назад и с безразличие отправи поглед към входната врата. Ресторантът беше фрашкан, но сред посетителите не се виждаше нито една позната физиономия. Обикновено, щом разпознаеше някоя прическа или профил, тя се успокояваше, но днес не срещна нищо познато, което да задоволи любопитството й. Дали това място е вече демоде? — почуди се тя, стиснала подлакътниците на стола, а облегалката й убиваше на гърба.

— Бих разбрала нуждата ти от… компания. Омъжена си от толкова дълго време… Желанието угасва от ежедневното миене на зъбите рамо до рамо в банята…

— В това отношение грешиш, все още отъркваме рамене в банята.

Беранжер поклати глава:

— Не е възможно… След толкова години брак.

„И след това — продължи тя наум, — което научих преди малко!“

Поколеба се за миг, после продължи с приглушен дрезгав глас, който заинтригува Ирис:

— Нали знаеш какво се шушука из цял Париж по адрес на мъжа ти?

— Не вярвам нито дума.

— Както и аз впрочем. Истинско безумие!

Беранжер заклати глава, сякаш не можеше да се начуди. Клатеше глава, за да протака още малко и да накара приятелката си да тръпне в очакване. Известно време продължи да поклаща глава и да се наслаждава на оцеждащата се капка по капка отрова. Седнала насреща й, Ирис не трепваше. Дългите й пръсти с червени лакирани нокти си играеха с гънка на бялата покривка — единствено това би могло да се тълкува като нетърпение. Беранжер искаше Ирис първа да проговори, но си спомни, че това съвсем не беше в стила на приятелката й. Голямата сила на Ирис се изразяваше в някаква инертност, близка до абсолютното безразличие, сякаш нищо никога не можеше да я засегне.

— Говорят… Искаш ли да знаеш какво?

— Ако ти доставя удоволствие.

Погледът на Беранжер заискри от трудно сдържана радост. Сигурно е нещо сериозно, реши Ирис, нямаше да изпадне в такава възбуда заради някакъв незначителен слух. И като си помисля, че ми се пише приятелка. В чие ли легло ще напъха Филип? Филип е мъж, желан от жените — благороден, бляскав, богат. Трите б-та според израза на Беранжер. Безинтересен също така, мислено добави Ирис, въртейки ножа. Но трябва да живееш с него, за да го разбереш. И тя единствена споделяше убийствено скучното ежедневие на толкова пламенно желания съпруг. Странно нещо е наистина това приятелство. То цели да не щадиш приятеля си, да откриеш най-слабото му място, там, където най-много боли, и да нанесеш фаталния удар.

Познаваха се отдавна. Жестока близост на две жени, които постоянно се преценяваха, но не можеха една без друга. Приятелство и злобно, и мило, в което всяка слагаше на кантар другата, готова да я ухапе или да лекува раната й. Според настроението. И мащабите на опасността. Защото, помисли си Ирис, ако ми се случи нещо сериозно, Беранжер ще бъде до мен. Бяха съпернички и пускаха в действие нокти и зъби, но ставаха единни, когато едната се препънеше.

— Искаш ли да знаеш?

— Очаквам най-страшното — заяви Ирис с весела ирония.

— Сигурно е някаква сто процента изфабрикувана тъпотия…

— Побързай де, защото след малко вече ще съм забравила за какво говорехме и няма да е толкова смешно.

Колкото повече Беранжер отлагаше съобщението, толкова по-некомфортно се чувстваше Ирис, защото подобен ораторски похват несъмнено означаваше, че информацията си заслужава. Иначе Беранжер щеше да я изстреля без колебание и да се изсмее на абсурдната псевдоновина. Но сега се бавеше.

— Говори се, че Филип има някаква сериозна и… особена връзка. Същото ми каза Аньес днес сутринта.

— Тази проклетница! Продължавате ли да се виждате?

— Обажда ми се от време на време…

Говореха си по телефона всяка сутрин.

— Мен ако ме питаш… тя дрънка пълни глупости.

— Ако има някой, който да е отлично осведомен, това е тя.

— И може ли да знам с кого се забавлява Филип?

— Тук нещата загрубяват…

— И затова ли става сериозно?

Лицето на Беранжер се сбръчка като муцуната на недоволен пекинез.

— Дотолкова сериозно, че… — Беранжер пак заклати глава.

— И затова ти най-любезно ме предупреждаваш…

— Така или иначе, щеше да разбереш и според мен е за предпочитане да си подготвена, за да посрещнеш удара…

Ирис стисна ръце на гърдите си в очакване.

— Пригответе ми сметката — обърна се тя към сервитьора, който минаваше покрай тяхната маса.

Щеше да плати и за двете, величествена и великодушна. Харесваше й ледената елегантност на Андре Шение, който на път към ешафода подгъва страницата на книгата, която чете.

Плати сметката и продължи да чака.

Беранжер не можеше да си намери място от неудобство. Да можеше някак да си върне думите обратно. Мразеше се, защото не беше устояла на желанието да клюкарства. Удоволствието й се оказа мимолетно, за сметка на това предвиждаше, че ще трябва доста време, докато се заличат нанесените поразии. Но беше по-силно от нея — трябваше да хвърли отровата си. Да върши лошотии й се отразяваше добре. Понякога си даваше дума да се въздържа, да не злослови, случваше се да устои и да укроти езика си. Можеше да измери по часовник времето, през което успяваше да се съпротивлява. Както гмуркалите без кислороден апарат. Постижението не беше впечатляващо.

— О, Ирис, толкова съжалявам… Не трябваше да споменавам… Яд ме е на себе си.

— Не мислиш ли, че е малко късно? — отвърна Ирис с леден тон, поглеждайки часовника си. — Съжалявам, но ако продължаваш да играеш на роман с продължения, няма да мога да те изчакам до края.

— Ами ще ти кажа… Говори се, че излиза с един… един… — Беранжер я гледаше отчаяна. — Един… един…

— Беранжер, стига заеква! Какво един?

— Един млад адвокат, който работи при него… — изстреля Беранжер.

Двете помълчаха, после Ирис изгледа Беранжер.

— Оригинално — заяви тя с тон, който й се щеше да звучи неутрално. — Не съм очаквала подобно нещо… Признателна съм ти, благодарение на теб няма да изглеждам толкова глупава и неосведомена.

Тя стана, взе си чантата, сложи си фините розови ръкавици, прилежно ги нагласи на всеки пръст, сякаш тези действия бележеха етапи от размислите й, и изведнъж, припомняйки си кой й ги беше подарил, ги свали и ги остави на масата пред Беранжер.

И си тръгна.

Не беше забравила нито мястото, нито номера, на който паркира. Отиде до колата си, отвори вратата и се намести на седалката. Поседя така известно време. С изпънати рамене, резултат от доброто й възпитание, скована от гордост, неподвижна, но поразена от болката, която все още не изпитваше, но вече долавяше, защото беше неизбежна. Не страдаше — беше объркана. Разпиляна на хиляди парченца, сякаш вътре в нея беше избухнала бомба. Остана така десетина минути, без да помръдне. Без да мисли. Безчувствена. Не знаеше как да приеме новината, какво точно изпитва. След десет минута усета с изненада как ноздрите й потръпнаха, устните й затрепериха и очите й се насълзиха. Обърса ги, подсмръкна и пъхна ключа в контакта.

Марсел Гробз протегна ръка и притегли любовницата си, която се беше извъртяла със силно движение на таза и демонстративно му беше обърнала гръб.

— Стига, душко, престани да се мусиш. Много добре знаеш, че това ме разстройва.

— Говоря ти за нещо суперважно, а ти изобщо не ме слушаш.

— Напротив… напротив… Хайде, ела. Обещавам, че ще те слушам.

Жозиан Ламбер се отпусна и долепи розово-лилавия си дантелен пеньоар до внушителните телеса на любовника си. Едрият му корем преливаше върху бедрата, рижави косми се къдреха на гърдите му, а плешивата му глава беше обрамчена с рижаворусолява коса. Не можеше да се каже, че Марсел е млад, но живите му яркосини очи с остър поглед го подмладяваха. „Оченцата ти са като на двайсетгодишен“ — припяваше му Жозиан на уше след любовните му подвизи.

— Мръдни се, заемаш цялото място. Надебелял си, налепил си сланинки навсякъде! — сгълча го тя и го щипна по кръста.

— Имам прекалено много делови обеди в момента. Времената са тежки. Трябва да убеждаваш, а за да убеждаваш, трябва да приспиваш недоверието на отсрещния, да го храниш и поиш и… пак да го храниш и поиш!

— Добре! Ще ти налея едно питие, а ти ме слушай.

— Остани до мен, душко, слушам те. Казвай!

— Добре тогава…

Беше смъкнала чаршафа точно под едрите си бели гърди с фини виолетови венички и Марсел едва отлепяше поглед от двете полукълба, които допреди малко лакомо бе смукал.

— Трябва да вземеш Шавал, да го натовариш с отговорности и да му гласуваш доверие.

— Брюно Шавал ли?

— Да.

— А защо? Да не си влюбена в него?

Жозиан Ламбер прихна и брадичката й потъна в тройната гуша, която се разтресе като желе. Дълбокият й дрезгав смях го влудяваше.

— Хм! Харесвам шията ти… — изрева Марсел Гробз и намуши лице в дебелата гуша на любовницата си. — Знаеш ли какво казал вампирът на една жена, която бил захапал…

— Нямам представа — отвърна Жозиан, която държеше най-вече да продължи разговора и се дразнеше, че я прекъсва.

— Мерси, красива шия^[1].

— Много смешно! Много, много смешно! Свърши ли с глупостите? Може ли да се изкажа?

Марсел Гробз изглеждаше съкрушен.

— Повече няма да правя така, душко.

— Значи ти казвах, че…

И тъй като любовникът й отново се беше гушнал в една от многобройните дипли на сластното й тяло, Жозиан каза:

— Ако продължаваш така, Марсел, ще обявя стачка. Ще ти забраня да ме докосваш четирийсет дни и четирийсет нощи! И ти гарантирам, че този път няма да има прошка.

Последния път, за да сложи край на карантината, той се принуди да й подари колие от трийсет и една култивирани перли от Южните морета със закопчалка от диаманти и платинен часовник. „Със сертификат — беше изкомандвала Жозиан, — само при това условие ще се предам и ще ти позволя да ме докосваш с огромните си ръчища!“

Марсел Гробз беше луд по тялото на Жозиан Ламбер.

Марсел Гробз беше луд по ума на Жозиан Ламбер.

Марсел Гробз беше луд по здравия разум на селянчето Жозиан Ламбер.

Затова реши да я изслуша.

— Трябва да назначиш Шавал, защото в противен случай ще отиде при конкурентите.

— Конкуренти почти не останаха, глътнах ги до един!

— Не бъди толкова сигурен, Марсел. Разпердушини ги, дума да няма, но някой ден може да се събудят и да те разпердушинят на свой ред. Особено ако Шавал им помогне… Хайде… бъди сериозен! Слушай какво ти приказвам!

Сега, покрила бюста си с розовия чаршаф, Жозиан се беше надигнала и седеше със смръщени вежди и сериозен вид. И в работата, и в удоволствието си оставаше сериозна. Тази жена си я биваше във всичко.

— Нещата са много прости. Шавал е отличен счетоводител, но и прекрасен търговец. Няма да ми е приятно да се сблъскаш някой ден с човек, който съчетава идеално тези две качества: ловкостта на търговеца и точността на счетоводителя. Първият печели пари от клиентите, вторият извлича максимална изгода от печалбите. Повечето хора притежават само едното качество…

Марсел Гробз също се надигна, подпря се на лакът и внимателно заслуша любовницата си.

— Търговските агенти знаят да продават, но рядко са наясно с финансовите тънкости при сделките: начини на заплащане, падежи, разходи по доставките, отбивки. И ти самият, ако мен ме нямаше, щеше трудно да…

— Много добре знаеш, че не мога да живея без теб, душко.

— Само си приказваш. Иска ми се да получавах малко повече веществени доказателства.

— Ами хич не ме бива за счетоводител.

Жозиан се усмихна да покаже, че тия изобщо не й минават, и продължи да обяснява:

— Всъщност именно в тези точни факти, в тези финансови аспекти се съдържа разликата между дву-трицифрената печалба и нулевата!

Седнал удобно, опрял глава в медните пръчки на леглото, голият до кръста Марсел Гробз продължи на висок глас разсъжденията на любовницата си:

— Което ще рече, душко, че преди Шавал да ги проумее тези нещица, преди да се изпречи насреща ми и да ме заплаши…

— Го назначаваме!

— И къде ще го сложим?

— Начело на фирмата. И докато той носи пари, ние ще се развиваме многостранно, ще работим в други насоки… Сега не ти остава време за изпреварващи ходове. Не водиш, само следваш посоката на движение. А дарбата ти е да надушваш идното, да предугаждаш желанията на хората… Назначаваме Шавал, оставяме го да се бъхти в настоящето, а ние вдигаме платната към бъдещето! Не е зле, нали?

Марсел Гробз наостри слух. За пръв път я чу да казва „ние“, когато говореше за фирмата. И то неведнъж. Той се отдръпна, за да я вижда по-добре. Тя продължаваше да говори, поруменяла, съсредоточена; веждите й се сключиха триумфално. Каза си, че тази жена, тази идеална любовница, която изпълняваше всякакви сексуални прищевки и владееше всякакви умения, от няколко минути насам се бе превърнала в олицетворение на живата амбиция. Каква разлика с жена ми, на която толкова й се свидят свирките, че ми духа веднъж на високосна година, дори още по-рядко! Колкото и да й натискам тила, не поддава, и толкова. Жозиан не чакаше да я моли, караше направо. Въртеше се и се извиваше, щедро пускаше език, мяташе цици, издигаше го до седмото небе, караше го да вика „майчице“, да трепери от страстните й целувки, ближеше го, милваше го, притискаше го между яките си бедра и след като от устните му се отронеше последна въздишка, нежно го приютяваше в прегръдката си, успокояваше го, ободряваше го, анализираше умело живота във фирмата, преди отново да го дари с ангелско блаженство. Каква жена, казваше си той, каква любовница! Щедра. Неизтощима. Нежна в леглото, категорична в работата. Бяла, млечна, сладострастна, да се чудиш как умее да е толкова твърда!

Жозиан работеше при него от петнайсет години. Озова се в леглото му скоро след като я взе за секретарка. Под неговия патронаж свитата, изпосталяла и тъжна жена, каквато беше, когато дойде във фирмата, откри благоденствието. Появи се с една-единствена диплома от някакъв незнаен курс по машинопис и правопис — не че правописът й беше на висота, — и професионална автобиография, от която се виждаше, че не се бе задържала много-много на нито едно място. Марсел реши да й гласува доверие. Имаше нещо потайно в дребната млада жена, застанала пред него, нещо упорито, което необяснимо му хареса. Тя беше само зъби и ъгли. Можеше да се окаже както съюзник, така и опасен противник. Ези или тура, си каза Марсел. И тъй като беше играч по природа, я назначи. Произходът й беше като неговия. Животът я беше шамаросвал, всякакви грубияни й се бяха лепили, бяха я опипвали и изчуквали, без да има възможност да се защити. Марсел веднага прецени, че и тя като него имаше за цел да се измъкне от калта. „Заплатата ми направо плаче за увеличение, да й върнем усмивката“ — му заяви тя девет месеца по-късно. Беше го сторил, нещо повече, при него тя стана хитра и прозорлива одалиска, преливаща от плът и акъл. Жозиан постепенно измести всичките му любовници, които го разтушваха от мрачната компания на съпругата му. Не съжаляваше за тях. В компанията на Жозиан никога не се отегчаваше. Съжаляваше, че се бе оженил за Анриет. Вечно запечената Клечка за зъби. Трудна за задоволяване, но пък истинска прахосмукачка, която изсмукваше мангизите му, без да му отдава нито плътта, нито душата си. „Какъв тъпак съм бил да се оженя за нея! Бях си въобразил, че ще ме издигне в обществото. Хубав асансьор, няма що! Не стигна дори до партера.“

— Слушаш ли ме, Марсел?

— Да бе, душко.

— Тесните специалисти си изпяха песента! Предприятията гъмжат от тесни специалисти. Нужни са ни отново хора с широки профили, нужни са ни гении и Шавал си е направо гениално попадение!

Марсел Гробз се засмя.

— Аз самият съм гениален широкопрофилен специалист, държа да ти припомня.

— И затова те обичам, Марсел.

— Разкажи ми за него…

И докато Жозиан раздипляше живота и кариерата на този служител, когото той почти не беше забелязал, Марсел Гробз си мислеше за своя път. Родителите му, полски евреи имигранти, се бяха заселили в Париж близо до Бастилията. Баща му беше шивач, майка му перачка. Осем деца. Живееха в две стаи. Малко милувки, много шамари. Малко хубави манджи, много сух хляб. Марсел се самоотгледа. Записа се в някакво неизвестно училище по химия, за да изкара диплома, и намери първата си работа в цех за свещи.

Там научи всичко. Собственикът, човек бездетен, го хареса. Даде му заем, за да откупи едно предприятие, което тогава изживяваше сериозни трудности. После купи още едно… Обсъждаха нещата вечер след края на работния ден. Бившият му работодател го съветваше, подкрепяше го. Ето как Марсел се превърна в „ликвидатор на предприятия“. Не харесваше тази дума, но обичаше да изкупува агонизиращи фирми, които възраждаше благодарение на уменията си и на огромната си работоспособност. Разказваше как често се унасял на светлината на свещта и се събуждал тъкмо преди да е догоряла. Казваше също, че всичките идеи му идвали, докато се разхождал. Кръстосваше надлъж и нашир парижките улици, гледаше дребните търговци, витрините на магазините, стоките, наредени отвън на тротоара. Слушаше как хората говорят, мрънкат, оплакват се и виждаше за какво си мечтаят, от какво се нуждаят, какво желаят. Много преди другите да го осъзнаят, бе усетил желанието им да се затворят на сигурно място у дома си, бе доловил страха от улицата, от другите, „светът става много трудно за живеене място, хората искат да се скрият вкъщи, в уюта на свещите, на масата с покривка, приборите и чиниите“. Затова реши да съсредоточи всичките си усилия върху идеята за дома. „Каза миа“. Така нарече веригата магазини в Париж и в провинцията. Една, две, три, пет, шест, девет фирми се превърнаха в магазини „Каза миа“ за ароматизирани свещи, декорации за масата, лампи, канапета, рамки, ароматизатори, щори, завеси, аксесоари за банята, за кухнята. Всякакви стоки на ниски цени. Произведени в чужбина. Бе един от първите, които отвориха фабрики в Полша, Унгария, Китай, Виетнам, Индия.

Но един ден, един черен за него ден, някакъв едър търговец му каза: „Стоката ви е добра, Марсел, но в аранжирането на предметите нещо куца, липсва класа! Няма да е зле да назначите някоя дизайнерка, която да създаде спойка между предметите, нещо малко, което да направи фирмата ви уникална, да я откроява!“ Той дълго прехвърля в ума си тези думи и за голяма своя изненада като на шега назначи… Анриет Плисоние, суха изискана вдовица, която по-добре от всеки друг знаеше как да набере плата, та да пада на изящни дипли, как да създаде уют с две сламки, парче сатен и някаква керамика. „Каква класа!“ — възкликна той, когато тя се яви след обявата във вестника. Наскоро била загубила съпруга си и се грижела сама за двете си дъщери. Липсвал й опит, имала само „отлично възпитание и вродено чувство за елегантност, за форми и цветове“, беше заявила тя, оглеждайки го набързо от глава до пети. „Искате ли да ви го докажа, уважаеми господине?“ Без да му остави време да реагира, размести две вази, опъна килима, пусна завесата да пада на приятни за окото гънки, размени местата на три дреболии на бюрото му и изведнъж Марсел сякаш видя картинка от списание за вътрешно обзавеждане. След като приключи, тя отново седна на стола с доволен вид. За начало я назначи като уредник, по-късно я повиши в длъжност декоратор. Анриет аранжираше витрините, рекламираше месечните промоции — чаши за шампанско, кухненски ръкавици, престилки, лампи, абажури, свещници, — участваше във вземането на решения относно поръчките, определяше цвета на сезона: син сезон, сезон в есенна гама, бял сезон, златист сезон… Марсел се влюби в тази жена, която олицетворяваше недостъпен за него свят.

Първата целувка сякаш го изстреля сред звездите.

През първата нощ, която прекараха двамата, той я снима с полароида, докато спеше, и скъта снимката в портфейла си. Тя така и не разбра. За първия им уикенд я заведе в Довил, в хотел „Норманди“. Тя не пожела да излезе от стаята, което той изтълкува като проява на такт, понеже още не бяха женени. По-късно разбра, че се е срамувала да се появява с него.

Предложи й брак. Тя отговори: „Трябва да помисля, не съм сама, както знаете, имам две малки момиченца.“ Упорито продължаваше да му говори на „вие“. Накара го да чака шест безкрайни месеца, без да спомене предложението му нито веднъж, което го влудяваше. Един ден съвсем неочаквано заяви: „Спомняте ли си за предложението, което ми направихте? Ако то е все още в сила, отговорът ми е да“.

За трийсет години брак не я заведе нито веднъж при родителите си. Беше ги видяла само един път на гощавката в ресторанта. На изхода, докато си слагаше ръкавиците и се оглеждаше за колата с шофьора, която й беше предоставил, му заяви директно, без увъртания: „Отсега нататък, ако искате да ги виждате, ще ходите при тях без мен. Не смятам за нужно да поддържам подобни връзки…“

Беше го кръстила Шефа. Твърдеше, че Марсел било еснафско. Всички го наричаха Шефе. С изключение на Жозиан.

Иначе си беше Шефа. Шефа, който подписва чековете. Шефа, на вечеря изтикан накрай масата. Шефа, прекъсван насред думата. Шефа, който спеше на тясно легло в тясно стайче, сбутано в дъното на огромния апартамент.

Не че не беше предупреждаван. „Бъркаш с тази жена — му бе заявил Рьоне, началник на склада и приятел, с когото пийваха по чаша след работа. — «Не изглежда да си пада много по онази част!» Наложи му се да признае, че Рьоне се бе оказал прав. «С голям зор се съгласява да я яхам. Да не ти казвам какви усилия ми струва да й го подам! Принуден съм да я държа здраво и да й натискам главата. Понякога направо не мога да мигна, а тя нехае. Вече едва го вдигам. Но госпожата хич не ще да помогне, да побара, да го поеме. Прави се на ощипана.» «Ами в такъв случай… разкарай я» — подучи го Рьоне. Обаче Анриет му придаваше лустро в обществото. «Щом я заведа на някоя вечеря, започват да ме гледат с други очи… Някои договори изобщо нямаше да се подпишат без нея!» — На твое място щях да наема професионалистка! Да ти кажа, има и проститутки от класа. Просто ти трябва да имаш някоя, която да не те излага в лъскавите компании и да става за леглото. Като знам само колко ти струва твоята благоверна!“

Марсел Гробз се съгласяваше. Но си оставаше женен за Анриет. Беше я назначил за председател на административния съвет. Принуди се, тъй като тя не спираше да се цупи. А когато се цупеше, непоносимата иначе Анриет ставаше още по-нетърпима. Затова той отстъпи. Брачният им договор предвиждаше всеки да владее личното си имущество и навремето той бе направил дарение на нейно име. След неговата смърт тя наследяваше всичко. Беше се прецакал! Колкото по-лошо тя се държеше с него, толкова по-силно се привързваше той към нея. Казваше си, че е ял прекалено много бой в детските години и че явно му е харесало. Любовта не беше за него. Това обяснение го задоволяваше.

После се появи Жозиан. И любовта влезе в живота му. Само че сега, на шейсет и четири години, беше много късно да започва отначало. Понечеше ли да се разведе, Анриет щеше да му вземе половината състояние.

— А това е изключено! — отсече той на глас.

— Защо, Марсел? Можем да му изпипаме договор без право на участие или да му пуснем нещо съвсем дребно, за да се чувства задължен и да не иска да отиде другаде…

— Съвсем дребно, добре, става.

— Разбрано.

— Леле, каква жега! Ташаците ми се слепнаха. Защо не ми донесеш една хубава ледена оранжада…

Тя се надигна от леглото, като леко шумолеше с дантелените си одежди и търкаше бедра едно в друго. Беше напълняла още повече. Марсел не можеше да й се нарадва. Харесваше закръглените жени.

Избра си пура от кожения калъф, оставен на нощната масичка, и взе да я подрязва, да я търкаля между пръстите си и да я мирише, преди да запали. Поглади плешивата си глава. На физиономията му се изписа хитра усмивка на печен търговец. Трябваше да се пази от тоя Шавал. Да не му възлага прекалено големи отговорности и да не му дава големи права. Да не забрави да проучи дали любимата не е хлътнала по него… Така де! Тя е на трийсет и осем, сигурно й се ще свежа плът. И удобно местенце на първа линия. Той все се криеше, не можеше да узакони връзката си заради Клечката за зъби, и това ако е живот, горката Жозиан!

— Тази вечер не мога да остана, душко. Канен съм на вечеринка у дъщерята на Клечката за зъби!

— Ръбестата или кръглата?

— Ръбестата… Но и кръглата ще присъства с двете си дъщери. Едната е страшно отворена, думи нямам. Начинът, по който ме гледа… Направо ме пронизва малката, истината ти казвам. Харесвам я, и тя е от класа…

— Досаждаш ми с тази класа, Марсел. Ако не съм аз да плащам, щяха да се пулят пред празната ясла твоите женоря. И като всички останали щяха да правят свирки или да слугуват!

Марсел предпочете да отстъпи без бой и я потупа по задника.

— Няма страшно — продължи тя, — имам да довършвам заплатите и ще поканя Полет да дойде, ще изгледаме заедно някой филм. Прав си, такава жега е, че ми иде да си сваля гащите.

Той пое чашата с ледената напитка, гаврътна я на един дъх, почеса се по корема, оригна се шумно и се разсмя.

— Ах, да можеше Анриет да ме види отнякъде! Щеше да си разплете чорапите.

— Не ми говори за тая, ако искаш да си остана малката ти ярчица.

— Хайде, душичката ми, не се сърди… Много добре знаеш, че не я докосвам.

— Само това оставаше! Да те спипам в леглото с тая проклетница! — Жозиан едва не се задави от възмущение. — Тази мръсна твар, гази гадина!

Знаеше, че той обича да я слуша да сипе обиди по адрес на Клечката за зъби. Възбуждаше се, когато тя редеше гадни думи, сякаш прехвърляше зърната на стара броеница. Той се завъртя в леглото, докато тя продължаваше да нарежда с дрезгавия си глас:

— Тази съсухрена нахалница, тази херцогиня, кисела като лимон, сигурно си запушва носа, когато ходи по нужда, а? Защото може би пречистата няма дупка? Защото не я е наръбил як ханджар, дето да й избие пломбите!

Това последното за пломбите беше нещо ново, не го беше чувал. Подейства му като саблен удар, прониза го целия и го тласна напред, към горната част на леглото, с изпънати крака и врат. Сграбчи кръглите метални пръчки с едрите си космати ръце, изтегли крака, корем, усети как членът му се втвърдява до божа, а тя, същинска отприщена помийна яма, не спираше да изригва все по-долнопробни и отвратителни нецензурни хули. Не издържаше, хвана я, дръпна я към себе си, взе да се кълне, че ще я изяде, ще я схруска, и пак ще я изяде, и пак ще я схруска.

Жозиан се изтърколи и се отпусна сред чаршафите, въздишаше от удоволствие. Обичаше го този едър добряк. Не беше срещала досега толкова щедър и силен мъж. Още повече на неговата възраст! По няколко пъти на ден си предлагаше услугите. Не беше от ония, дето мислят само за себе си, докато жената брои мухите по тавана. Понякога й се налагаше да го укротява. Страхуваше се да не пукне в ръцете й от този необуздан апетит на освирепяла ламя.

— Какво щях да правя, ако те нямаше, миличък Марсел?

— Щеше да си намериш някой също толкова дебел, толкова грозен и толкова глупав, който щеше да те глези. Ти си любовен зов, гълъбицата ми. Щяха да се редят на опашка, за да те облизват.

— Не ми приказвай такива работи. Защото започва да ми… Ще ми бъде ужасно тъжно, ако ме напуснеш.

— Няма… няма. Ела да го видиш малкия… Липсваш му…

— Съвсем сигурен ли си, че си ми оставил нещо, в случай че…

— Че пукна ли? Това ли било, гургулице моя? Разбира се, и дори ти казвам, че ще бъдеш сред първите в списъка. За тоя ден искам да се направиш красива и да се издокараш. Да си сложиш белите перли и диамантите. Да ме представиш достойно пред нотариуса. Да се пръснат откъм гърба от яд. Не да кажат: „Оставя всичките си парички на тази повлекана!“ А да се поклонят! Ах, как ми се ще да гледам, да видя физиономията на Клечката за зъби! Да видя как ще се сприятелите двечките…

Развеселена, мъркаща, Жозиан приведе глава над осеяния с бели косъмчета член на любовника си и го пое с апетита на непоправима лакомница, за което нямаше никаква заслуга — още от малка беше научила по какъв начин да усмирява мъжете и да ги прави щастливи.

Ирис Дюпен се прибра вкъщи, хвърли ключовете от колата и от апартамента в предназначена за целта купичка на украсената с покривчица еднокрака масичка в антрето. След това си съблече сакото, изрита обувките, захвърли чантата и ръкавиците върху големия персийски килим, купен на търг в Друо в компанията на Беранжер през един мъглив и студен зимен следобед, помоли Кармен, вярната камериерка, да й донесе уиски с две-три бучки лед и малко минерална вода и се оттегли в малката стая, която й служеше за кабинет. Никой нямаше право да прекрачва прага й с изключение на Кармен един път седмично, за да разтреби и почисти.

— Скоч? — ококори се Кармен. — Ще пиете скоч посред бял ден? Да не сте болна? Или небето се е сгромолясало отгоре ви?

— Все едно че се е сгромолясало, Кармен, и да те предупредя, никакви въпроси! Трябва да остана сама, да помисля и да взема важно решение…

Кармен сви рамене и промърмори: „Ето, започна да пие сама. А е жена с такова добро възпитание.“

В малкия кабинет Ирис се сви на дивана.

Огледа бърлогата си, сякаш тук търсеше решението, почуди се дали да обяви война, или небрежно да прости. „Защото — каза си тя, протягайки крака на червеното кадифено канапе, покрито с кашмирен шал — нещата са много прости: или се изрепчвам на Филип, заявявам, че положението е нетърпимо, и изчезвам със сина ми, или изчаквам, търпя, хабя си нервите, моля се мръсната афера да не се разрасне. Ако си тръгна, ще дам храна на змийските езици, ще стоваря на Александър скандал и ще навредя на положението на Филип, тоест на моето… Още по-лошо, ще се превърна в обект на нездраво и недоброжелателно съжаление. Ако остана… Ако остана, ще допринеса за продължаването на неразбирателството, което бездруго съществува от доста време. Но за сметка на това ще продължа да се възползвам от удобствата, с които отдавна съм свикнала.“

Обиколи с поглед малката елегантна стая с изискана светла ламперия. Обичаше да се усамотява тук. Ниската дизайнерска трикрака масичка с кръгъл стъклен плот, полусферичната ваза от бял кристал с гравирани по нея папагали, уникалният полилей от лято стъкло, прикрепен на позлатени кордони, двете матови лампи. Всички предмети задоволяваха чувството й за красота, най обичаше да се затвори тук и да ги съзерцава, разхождайки се бавно из стаята. „Опознах тази красота благодарение на Филип, не искам да се лиша от нея.“ Погледът й падна върху снимка на двамата в деня на сватбата им, тя цялата в бяло, той със сив фрак. Усмихваха се пред обектива. Той беше сложил ръка на рамото й, жест на любов и закрила, тя излъчваше увереност, сякаш беше доплувала до отредения специално за нея уютен пристан. В горния ляв ъгъл на снимката се виждаше шапката на свекърва й — обемист розов абажур с копринени морави и пембени джувки.

— Сега пък започнахте да се смеете сама? — попита Кармен, която се бе появила с поднос в ръка и на него — чаша уиски, четвъртлитрова бутилка минерална вода и кофичка с лед.

— Мила моя Кармен… вярвай, по-добре е да се смея.

— Толкова ли е страшно, че може да се разплачете?

— Ако бях нормална, да…

— Само че вие не сте нормална…

Ирис въздъхна.

— Остави ме, Карменсита…

— Да слагам ли масата за довечера? Направила съм гаспачо, салата и пиле с ориз и зеленчуци. Ужасно е горещо. Няма да им се яде много… За десерт нищо не съм предвидила, може би плодове?

Ирис одобри и й махна с ръка да си върви.

Взря се в картината, подарък от Филип по случай раждането на Александър — „Влюбените“ на Жюл Бретон. Беше се влюбила в маслената картина, когато отиде на търга, организиран в помощ на „Фондацията за децата“, и Филип и я подари, откупи я на най-високата цена при наддаването. Картината представляваше двама влюбени в полето. Жената беше хванала мъжа през врата, а той, коленичил, я притегляше към себе си. Габор… Силата на Габор, черната гъста коса на Габор, блестящите зъби на Габор, слабините на Габор… За нищо на света не искаше да изпусне тази картина. Въртеше се на стола и ръката на Филип я докосна, леко я натисна, сякаш той й казваше: спокойно, скъпа, ще имаш картината.

Двамата често ходеха по търгове. Купуваха картини, бижута, книги, ръкописи и мебели. Споделяха възбудата да търсиш, да откриваш и да налагаш своя ритъм на наддаване. „Натюрморт с цветя“ на Брам ван Велде — бяха го купили преди десет години на търг в Друо. „Букет цветя“ на Слевински, картината на Барсело, с която се сдобиха след една изложба на фондация „Маг“, както и двете очукани глинени вази, пак негови, за които отиде чак до ателието му на остров Майорка. И дългото писмо с почерка на Кокто, в което говори за връзката си с Натали Палей… Отделни изрази проблясваха в паметта на Ирис. „Той искаше син, но в отношенията си с мен беше толкова активен, колкото беше възможно за откровен хомосексуалист, натъпкан с опиум…“ Ако реши да напусне Филип, ще се лиши от всичките си прекрасни придобивки. Ако напусне Филип, ще й се наложи да започне от нулата.

Сама.

От тази най-обикновена дума потръпна. Ненавиждаше самотните жени. Бяха легион! Постоянно търчаха насам-натам, бореха се, изглеждаха бледи и с незадоволен вид. В наше време животът на хората е станал ужасен, помисли си тя и отпи от уискито. Във въздуха витае чувство на страх и тревога. И как не! Стиснали са ги за гушите, принуждават ги да се бъхтят от сутрин до здрач, хората затъпяват, измислят им разни абсурдни нужди, които ги объркват и развращават. Забраняват им да мечтаят, да си губят времето. Непрекъснато ги пришпорват. Изтощават ги от труд. Хората са престанали да живеят и бавно изтляват. Благодарение на Филип, на парите на Филип, тя се възползваше от уникална привилегия — не се похабяваше. Не бързаше. Четеше, ходеше на кино, на театър, не толкова често, колкото би трябвало, но не се изоставяше. От някое време пишеше — занимание, забулено в най-дълбока тайна. По страница на ден. Никой не знаеше. Затваряше се в кабинета си и драскаше думи, а когато вдъхновението не идваше, рисуваше около тях крилца, крачка на мушици, звезди. Напредваше трудно. Преписваше „Басните“ на Лафонтен, препрочиташе „Характерите“ на Лабрюйер или „Мадам Бовари“, за да се упражнява в намирането на точната дума. Беше се превърнало в игра, прекрасна в някои случаи, мъчителна в други — да открие чувството и да го облече в най-изразителната дума като в идеално скроена дреха. Бъхтеше се между четирите стени на работната си стая. И въпреки че много от изписаните страници отиваха в кошчето, тази пипкава работа до известна степен осмисляше живота й. Вече нямаше никакво желание да го запълва с банални обеди и шопинг.

Навремето също пишеше. Сценарии, по които искаше да снима филми. Сложи край на всичко това, когато се омъжи за Филип.

Ако искам, бих могла отново да пропиша… Ако, разбира се, имам тази смелост… Защото е нужна смелост, за да останеш дълги часове между четирите стени и да боравиш с думите, да им прикачваш мънички космати крачка или крилца, за да тръгнат или да полетят.

Филип… Филип, повтори тя, опъна дългия си загорял крак, завъртя чашата и потракна с бучките лед, защо да го напускам?

За да се включа и аз в онази глупашка надпревара? За да заприличам на клетата Беранжер, която се прозява, след като е правила любов? Изключено! Ще бъде само плач и скърцане със зъби. Къде са мъжете? — реве женската глутница. — Вече няма мъже. Вече не можем да се влюбваме.

Ирис знаеше наизуст изтъркания рефрен.

Или са красиви, мъжествени и неверни… и плачеш!

Или са празноглави, самовлюбени, импотентни… и плачеш!

Или са тъпаци, лепки, слабоумни… и ги караш да плачат!

При всички положения, останеш ли сама, плачеш…

Но другите продължават да търсят мъжа, продължават да го чакат. В наши дни жените преследват мъжете, жените ги зоват безутешно, разгонените жени. Не мъжете! Жените са тези, които звънят по агенциите и ровят из интернет. Това е последната дива мода. Нямам вяра в интернет, вярвам в живота, в живата плът, вярвам в желанието, което животът поражда, и ако желанието пресъхне, това е знак, че не заслужаваш повече да живееш.

Някога бе обичала живота. Преди да се омъжи за Филип Дюпен, беше лудо влюбена в живота.

И в онзи, предишния живот присъстваше желанието, тази „загадъчна мощ под повърхността на нещата“. Как обичаше тези думи на Алфред дьо Мюсе! Желанието, което кара цялата ти кожа да заблести, привлечена към нечия непозната кожа. Ставате интимни, преди да сте се опознали. И повече не можеш без погледа, без усмивката, без ръката, без устните му. Чувстваш се загубен. Объркан. Искаш да го последваш накрай света, а разумът ти говори: „Какво знаеш за него?“ Нищо, нищо, до вчера не знаеше дори името му. Каква хитроумна примка е изплела биологията за човека, който се мисли за много силен! Каква подигравка на сетивата с ума! Желанието прониква в невроните и ги обърква. Оковани сме във вериги, лишени сме от свобода. Поне що се отнася до леглото…

Равенството в секса не съществува. Не сме равни, понеже се връщаме назад към дивото. Женското животно ляга под мъжкото животно, кожа до кожа. Какво каза Жозефин онзи ден? Говореше за брачния девиз на XII век и от приказките й ме побиха тръпки. По навик се преструвах, че я слушам, и изведнъж тя сякаш ме съсече с брадва между краката.

Габор, Габор…

Гигантският му ръст, дългите му крака, дрезгавият му и груб английски. Iris, please listen to me… Iris, I love you, and it’s not for fun, it’s for real, for real, Iris…

Само как произнасяше „Ирис“, счуваше й се като Irish…

Това търкалящо се „р“ пораждаше у нея желание да се търкаля под него.

„С него и под него.“ Това гласеше брачният девиз на XII век!

С Габор и под Габор.

Габор се чудеше, когато се опъвах и упорито бранех статуса си на свободна жена, смееше се гръмогласно като истински горянин: „Искаш да премахнеш силата? Подчинението? Капитулацията? Но това е искрата, която прехвърча между нас. Нещастното ми глупаче, виж в какво се превърнаха феминистките в Америка — в самотни жени. Самотни! А самотата, Ирис, е нещастието на жената.“

Какво ли беше станало с него. Понякога, унасяйки се в сън, си представяше, че той звъни на вратата и тя се хвърля в прегръдките му. Зарязва всичко: кашмирените шалове, графики, рисунки, маслени платна, и поема с него по света.

Добре, само че… две еднакви цифри пробиха повърхността на съня й. Два яркочервени рака с разкривени щипки във вид на катинари, които препречваха с тежки окови открехнатата врата на съня й: 44. Тя беше на четирийсет и четири години.

Сънят й се пръсна на хиляди късчета. Много късно, хилеха се раците, размахали щипките си катинари. Много е късно, си каза и тя. Омъжена е и ще си остане омъжена! Точно такова беше намерението й.

Но се налагаше да си подсигури позициите. В случай че съпругът й се разпали и изчезне с младия мъж в тога! Длъжна бе да обмисли и този вариант.

В сегашния напрегнат момент най-важното беше да изчака.

Надигна чашата и въздъхна. Налагаше се да започне да се преструва още от тази вечер…

Жозефин с облекчение установи, че не се налага да вземат рейса (с две прекачвания) за вечерята у сестра й. Антоан й бе оставил колата. Изпита странно чувство, намествайки се на волана. Трябваше да набере кода, за да я изкара от гаража, и понеже досега не й се бе налагало да го ползва, пъхна ръка в чантата си за бележника, в който го бе записала.

— Две пет едно три — подсказа Ортанс, която седеше до нея.

— Благодаря, скъпа…

Снощи Антоан се бе обадил по телефона. Поговори с момичетата, първо със Зое, после с Ортанс. След като остави слушалката, Зое отиде в стаята при майка си, която четеше в леглото, и се мушна при нея с палец в устата и мечето Нестор, притиснато до брадичката. Останаха дълго, без да продумат, после Зое въздъхна: „Има толкова неща, които не разбирам, мамо, животът май е нещо още по-трудно и от училището…“ Жозефин изпита желание да й се тросне, че и тя като нея не разбира живота. Но потисна порива си. „Мамо, разкажи ми историята на Моята Кралица — помоли Зое, плътно притисната до нея. — Нали я знаеш, дето никога не изпитвала студ, нито страх, дето защитавала кралството си от вражеските орди и била майка на принцове и принцеси. Пак ми разкажи как взела за съпрузи двама крале и царувала едновременно над две царства.“ Зое обичаше най-много историята на Алиенор Аквитанска. „От самото начало ли да започна?“ — попита Жозефин. „Разкажи ми за първата сватба — отсече Зое и пак засмука палеца си, — разкажи ми за деня, в който петнайсетгодишна се омъжила за Луи VII, краля на Франция… Започни от банята и топлата вода с дъх на розмарин и мащерка, с която прислужницата напълнила дървената вана. Разкажи ми за житената каша, с която си намазала лицето, за да изглежда по-добре и да скрие дребните пъпчици… И за уханните треви, които разстлали покрай ваната, за да не се намокри подът! Хайде, разказвай, мамо, разказвай!“

Жозефин подхвана и магията на думите завладя стаята като коледна приказка: „Него ден целият град Бордо празнувал. Оттеглил се под пъстроцветните палатки на лагера, разположен на градските кейове, с развяващи се щандарти, Луи VII, наследник на короната на Франция, придружен от свитата си от благородници, лакеи и оръженосци, очаквал годеницата си Алиенор, която се приготвяла в замъка Омбриер.“ Тя продължи, описа подробно къпането, билките, помадите, благоуханията, които й поднасяли нейните камериерки и придворните дами, за да се превърне в най-ослепителната красавица на Аквитания. Както изреждаше подробностите, за да разпали въображението на Зое, в един момент Жозефин усети момичето да се отпуска върху ръката й, но продължи още малко да разказва. „През юли 1137 година високите укрепени стени на замъка се къпели в ярките слънчеви лъчи. Сватбените тържества щели да продължат дълги дни и нощи според обичая от онази епоха, и Луи, много млад и много влюбен, рамо до рамо с красивата девойка в карминена рокля с дълги бухнали ръкави на широки цепки, обточени с бял хермелин, изглеждал прекалено крехък за крал, покачен на подиума, заобиколен от огнегълтачи и свирачи, мечкари и жонгльори, пажове виночерпци, които поднасяли блюдата с поизстиналите вече мръвки, защото по онова време кухните се намирали далече от залите за гощавки. Красива и току-що изкъпана, Алиенор тананикала рефрена, на който я била научила бавачката й, отколешен рефрен още от времето на нейната сватба:

Сърцето ми ви принадлежи,

тялото ми ви принадлежи.

Когато сърцето ми ви се разкри,

тялото ми се отдаде и ви се покори.

Тя повторила няколко пъти стиховете, сякаш казвала вечерната си молитва, и си дала обет да бъде идеалната кралица, справедлива, добра и грижовна кралица за всичките си поданици.“

Жозефин говореше все по-тихо, накрая вече шепнеше, а сгушената до нея Зое се отпусна и натежа на ръката й — детето беше заспало и тя вече можеше да замълчи.

Ортанс говори дълго по телефона с баща си, след което си легна, угаси лампата, без да дойде да целуне майка си за лека нощ. Жозефин уважи желанието й за усамотение.

— Знаеш ли как се стига до Ирис? — попита Ортанс и свали сенника, за да провери блясъка на зъбите си и прическата.

— Ти си се гримирала? — попита Жозефин, забелязала лъскавите устни на дъщеря си.

— Сложих си малко блясък, една приятелка ми даде… Не бих го нарекла грим. По-скоро най-обикновен жест на вежливост към околните.

Жозефин пусна покрай ушите си наглата реплика и се съсредоточи върху маршрута. В този час авеню „Генерал дьо Гол“ беше задръстено, но нямаше откъде другаде да минат освен по моста на Курбвоа. След моста движението щеше да се разреди. Поне така се надяваше.

— Предлагам на вечерята да не споменаваме за татковото заминаване — обърна се тя към дъщерите си.

— Няма да стане — отговори Ортанс, — вече казах на Анриет.

Момичетата се обръщаха към баба си по име. Анриет Гробз не желаеше да чува никакви обръщения от рода на „баба“ и „маминка“. Смяташе ги за просташки.

— Но защо, Боже мой?

— Виж какво, мамо, нека бъдем практични. Ако има някой, който да може да ни помогне, е тя.

Има предвид Шефа. Парите на Шефа, помисли Жозефин. Две години след смъртта на баща им майка им се беше омъжила повторно за много богат и много добър човек. Именно той, Шефа, беше отгледал двете сестри, беше плащал за образованието им в престижни частни училища. Благодарение на Шефа ходеха на ски, караха лодка, яздеха, играеха тенис, пътуваха в чужбина. Шефа финансира обучението на Ирис, той плащаше наема на вилата в Мьожев, на лодката на Бахамите, на апартамента в Париж. Шефа, вторият съпруг на майка им. На сватбата Шефа се беше издокарал с ябълковозелено сако от изкуствена материя и кожена вратовръзка. Госпожата, тоест майка им, за малко да припадне! Припомняйки си сценката, Жозефин едва успя да потисна смеха си, но бе призована към ред и дисциплина от властен звук на клаксон, понеже не потегли веднага след като светофара светна зелено.

— И тя какво каза?

— Че изобщо не била учудена. Че дето си успяла да си намериш съпруг, бил истинско чудо, а дето си го задържала толкова години, било чудо на чудесата.

— Това ли ти каза?

— Цитирам я дословно… и ако питаш мен, нека ти кажа, че е права. Ти не умееш да се държиш с татко! Защото, честно казано, мамо, за да стигне дотам да се омете с…

— Ортанс, престани! Не желая да слушам такива приказки. Надявам се поне, че не си задълбала в подробности?

Жозефин се зачуди защо се унижава до такава степен. Разбира се, че е задълбала! И то без да пропусне и най-малката подробност: на колко години е Милен, колко е висока, какъв е цветът на косата й, какво работа, розовата й престилка, изкуствената усмивка, с която си крънка бакшишите… Сигурно е прекалила, за да бъде съжалена — тя, малкото клето изоставено момиченце…

— И без това ще се разчуе, по-добре е да си го кажем още сега… Така поне няма да изглеждаме толкова задръстени в очите на хората.

— Защото си убедена, че татко ни е напуснал, сигурна си? — попита Зое.

— Така ми каза вчера, когато говорихме по телефона…

— Наистина ли ти го каза? — попита Жозефин.

И отново се наруга. Пак падна в клопката на Ортанс.

— Според мен окончателно е загърбил миналото… Поне аз така го схванах. Оглеждал се за някакъв проект, който „другата“ щяла да финансира.

— Тя има пари?

— Наследени пари, които му била предоставила. Май е лудо влюбена! Татко каза, че била готова да го последва накрай света… Добави още, че си търсел работа зад граница, защото нямал бъдеще във Франция, тази държава била скапана, а той се нуждаел от нови пространства. Всъщност имал някаква идея, за която ми спомена. Стори ми се доста интересна! Пак ще я обсъдим по-нататък…

Жозефин беше смаяна — Антоан споделяше много по-свободно с дъщеря си, отколкото с нея. Да не я смяташе за свой враг? Тя предпочете да се съсредоточи върху маршрута. Дали да карам през Булонския лес, или да мина по околовръстното при Порт Майо? Кой маршрут щеше да предпочете Антоан? Когато той караше, никога не поглеждах откъде минаваме, осланях се изцяло на него, оставях се да ме вози, потънала в мечта за любимите ми дами, рицари, средновековни замъци, представях си сгодена млада девойка, която пътуват в затворената си носилка, полюшва се над изровените друмища на път към мъжа, когото не познава и който щеше да легне гол до нея… Тя се сепна, тръсна глава и се върна в настоящето. Ще поеме напряко през Булонския лес с надеждата, че движението няма да е много натоварено.

— Стореното сторено, но щеше да е по-добре, ако беше говорила с мен, преди да го разтръбиш — подхвърли Жозефин, докато колата навлизаше в парка.

— Слушай, мамо, да не издребняваме, не можем да си го позволим. Ще имаме нужда от парите на Анриет, затова по-добре да я спечелим, да се правим на нещастни малки патенца край пътя! Тя обожава някой да се нуждае от нея…

— Само това не. Няма да се правим на патенца край пътя. Ще се справим сами.

— Виж ти! И как смяташ да го постигнеш с мизерната си заплата?

Жозефин внезапно натисна спирачката и закова колата.

— Ортанс, забранявам ти да ми говориш така и ако продължаваш да се държиш невъзпитано, ще бъда принудена да те вкарам в правия път.

— Ох, ох, колко ме е страх! — злорадо захихика Ортанс. — Не можеш да си представиш само колко ме е страх.

— Не вярваш, че ще го сторя, но може да ти подрежа крилцата като едното нищо. Досега винаги съм се отнасяла внимателно и мило с теб, но ти минаваш всякакви граници.

Ортанс погледна Жозефин и забеляза в очите й някаква непозната досега строгост, която я накара да повярва, че майка й е напълно способна да осъществи заплахата си и да я изпрати например в пансион — нещо, от което открай време се боеше. Тя се дръпна към облегалката, направи се на обидена и високомерно изрече:

— Давай, приказвай си. Много те бива в приказките. Само че да се справяш с живота е съвсем друга работа.

Търпението на Жозефин се изчерпа и тя избухна. Удари волана с ръка и се разкрещя толкова гръмогласно, че малката Зое се стресна, разрева се и захленчи: „Искам у дома, искам си мечо! Много сте лоши, много сте лоши, плашите ме!“ Хълцанията й заглушиха гласа на майка й и малката кола, в която дотогава пътуваха тихо и кротко и в която обикновено се чуваше само гласът на Антоан, който обичаше да ги уведомява за произхода на имената на улиците, за датите на построяване на този мост или онази църква, за прокарването на този или онзи път, се разтресе от крясъци.

— Какво става с теб? От вчера просто не си ти! Отвратителна си! Сякаш ме мразиш, какво съм ти сторила?

— Сторила си ми това, че баща ми се омете, защото си грозна и досадна, и това, че се заклевам никога да не заприличам на теб. Както и това, че за да не стана като теб, съм готова на всичко, дори да се правя на послушна и да се подмазвам на Анриет, за да ни дава пари.

— А, значи това било? Готова си да пълзиш на колене пред нея?

— Отказвам да бъда бедна, изпитвам ужас от бедните, беднотията вони! Виж се на какво приличаш. Толкова си грозна, че повече няма накъде.

Смаяна, Жозефин я гледаше със зинала уста. Не можеше да мисли, не можеше да говори. Едва си поемаше дъх.

— Нима досега не си го забелязала? Не си забелязала, че единственото нещо, което днес интересува хората, са парите! Ами да, и аз съм като всички останали, само че не ме е срам да си го призная! Затова престани да се правиш на възвишена, защото си направо жалка, клета мамо, жалка си!

Трябваше да отговори, на всяка цена да издигне защитна стена между дъщеря си и себе си.

— Забравяш само едно нещо, малката, и то е, че парите не са на баба ти, това са парите на Шефа! Тя не разполага с тях както си ще. Не бързай толкова, не са ти кърпа вързани…

Откъде го измислих това, изобщо не трябваше да го казвам. Изобщо. Длъжна съм да й обясня, да й помогна да си изгради истински морал, за да си даде сметка, че тези пари не й принадлежат. Какво ми е? Какво става с мен? Всичко върви наопаки, откакто Антоан се изнесе. Вече не съм в състояние дори да мисля правилно.

— Парите на Шефа принадлежат и на Анриет. И тъй като Шефа няма свои деца, тя ще наследи всичко. Аз не съм невменяема, ясно ми е. Край, точка, не виждам какво да говорим повече! И престани да представяш парите така, сякаш са нещо лошо, те са само лесен и бърз начин да си щастлив, а аз, представи си, съм твърдо решена да не бъда нещастна!

— Ортанс, парите не са всичко в живота!

— Колко си жалка, клета мамо. Никак, ама никак не си в час, имаш нужда да си свериш часовника. Хайде, потегляй. Само това остава сега, да закъснеем. Тя мрази да се закъснява… — обърна се към Зое, която плачеше тихичко на задната седалка, запушила уста с юмрук, и й заповяда: — А пък ти престани да цивриш! Лазиш ми по нервите. Ама откъде се пръкнахте такива, какъв е тоя мой късмет! Ясно ми е защо татко се омете. — Тя смъкна сенника, огледа се в огледалото за сетен път и възнегодува: — Ето на, и блясъкът ми се изтри! На всичко отгоре нямам свой да си сложа отново. Ако видя някъде у Ирис блясък за устни, направо ще го свия. Заклевам се, ще го свия. Тя няма да усети, купува си ги на килограм. А аз съм се родила не където трябва. Това е положението!

Жозефин изгледа дъщеря си, сякаш беше престъпница, бе избягала от затвора и се бе оказала неочаквано на съседната седалка. Ужаси се. Дощя й се да възрази, но не намираше думи. Положението беше излязло от контрол. Шеметно се спускаше по някаква пързалка, без да знае къде ще я отведе. Останала без дъх и без аргументи, тя обърна очи към алеята и се загледа в разцъфтелите дървета, в яките дънери, в клоните, отрупани с нежни зелени млади листа, с пъпки, готови да се разпукат; клоните бяха надвиснали над нея и образуваха цветен свод, а светлината на лятната вечер пронизваше всяка вейка, всеки лист, всяка пухеста пъпка. Почерпи утеха от бавно полюшващите се клони, хвърли поглед към Зое, която, запушила уши с ръце, тихо плачеше със затворени очи и сбръчкано носле, завъртя ключа и потегли, молеше се да не е объркала пътя и да излезе на Порт дьо ла Мюет. След това ще трябва само да намери място за паркиране, което е пореден проблем, каза си тя с въздишка.

Семейната вечеря вървеше гладко.

Кармен следеше поднасянето на ястията да е на висота и младото момиче, което нае да й помага, се оказа много пъргаво и оправно. Ирис, с дълга бяла риза и ленен панталон с лавандулов цвят, мълчеше и се намесваше само колкото да съживи разговора, което се налагаше да прави доста често, тъй като никой не бе настроен за приказки. И тя също като че ли витаеше някъде, като че ли се насилваше, не приличаше никак любезната и отзивчива домакиня, какъвто образ си беше създала. Бе събрала дългата си черна коса и тя падаше на лъскави гъсти вълни по раменете й.

„Каква прекрасна коса!“ — възхищаваше се наум Кармен, когато пръстите й се губеха и потъваха в гъстата грива. Понякога Ирис й позволяваше да я среши и тя обичаше да се вслушва в лекото пращене на косъма, докосван от четката. Ирис прекара целия следобед затворена в кабинета си, без изобщо да поговори по телефона. Кармен следеше лампичката, тъй като телефонът майка беше инсталиран при нея в кухнята. Нито едно копче не светна. Какво ли прави затворена, съвсем сама? Случваше й се все по-често напоследък. Преди, когато се прибираше, натоварена с пакети, се провикваше: „Карменсита, приготви ми хубава топла вана! Бързо, бързо! Довечера ще излизаме!“ Разтоварваше покупките, тичаше да целуне сина си, гръмко се осведомяваше: „Александре, как мина днес? Изкара ли високи оценки?“, а през това време Кармен пълнеше голямата вана от синя и зелена мозайка, смесваше масло от мащерка, розмарин и салвия. Опитваше с лакът водата, добавяше соли за вана от „Герлен“ и когато всичко станеше идеално, запалваше ароматизираните свещи и викаше Ирис. Случваше се Ирис да я задържи, да поиска от нея да й остърже ходилата и да й масажира пръстите на краката с уханно розово масло. Яките пръсти на Кармен вещо и предано обхващаха глезени, прасци и ходила, стискаха, пощипваха, притискаха и накрая им възвръщаха свободата. Ирис се отпускаше и разказваше как е минал денят й, говореше за приятелките си, за картината, която била зърнала в някаква галерия, за блуза, на която много харесала яката, „сещаш ли се, Кармен, не просто обърната, а права и огъната, сякаш се крепи на скрити банели…“, за шоколадово-бадемовата сладка, която си хапнала, „правех се, че не ям наистина и не надебелявам!“, за някаква фраза, дочута на улицата, или за старицата, протегнала ръка на тротоара, която толкова я стреснала, че докато й давала милостиня, ръката й се разтреперила и разпиляла дребните монети в набръчканата шепа. „Ох, Кармен, толкова се боя един ден да не свърша и аз като нея. Не притежавам нищо. Всичко принадлежи на Филип. Притежавам ли нещо на мое име?“ Кармен, докато масажираше пръстите й и изглаждаше нежните ходила на дългите й фини крака с прекрасно закръглени бедра, въздишаше: „Това никога няма да го бъде, красавице, няма да свършите като старата сбръчкана жена. Не и докато съм жива, никога! Ще ходя да чистя по къщите, ще направя невъзможното, но вие никога няма да бъдете изоставена!“ — „Кажи ми го пак, Карменсита, повтори, искам да го чуя!“ И тя се отпускаше напълно, затваряше очи и се унасяше, опряла глава върху навитата хавлиена кърпа, която Кармен грижливо подпъхваше под тила й.

Тази вечер ритуалът по къпането не се състоя.

Тази вечер Ирис си взе бърз душ.

За Кармен беше въпрос на чест поднесените ястия да са съвършени, особено когато канеха на вечеря госпожа Анриет Гробз.

— Ох, и тая… — въздъхна Кармен, наблюдавайки я през открехнатата врата на кухнята, откъдето ръководеше операциите — дърта гадина!

Анриет Гробз седеше в края на масата, изправена и скована като каменна статуя, от косата й, опъната на кок и напръскана с лак, не стърчеше нито един косъм. „Дори светиците в църквата имат по-благ вид от нея!“ — помисли Кармен. Госпожата носеше костюмче от лека материя, което й стоеше като колосано. От дясната й страна бяха сложили Ортанс, от лявата Зое, тя им говореше, накланяше се леко ту към едната, тук към другата, както правят възрастните учителки. По бузите на Зое личаха следи от сълзи. Очите й бяха подути, миглите слепнати. „Със сигурност е плакала в колата на идване.“ Жозефин неохотно ровичкаше с вилицата яденето. Само Ортанс не спираше да бъбри, караше леля си и баба си да се усмихват и правеше комплименти на Шефа, който мъркаше от кеф.

— Уверявам те, че си отслабнал, Шефе. Когато влезе, си помислих: леле, как се е разхубавил, как се е подмладил! Освен ако… Да не си си направил някой лифтинг, а?

Шефа се разкиска и поглади черепа си с удоволствие.

— И заради кого да го правя, я ми кажи, мажа сладуранке?

— Ами не знам… За мое удоволствие например. Ще ми е мъчно, ако си стар и сбръчкан… Искам моят дядо да е силен и с бронзов загар като Тарзан.

Малката знае как да говори с мъжете, реши Кармен. Целият сияе дядката, чак кожата на плешивата му глава се е набръчкала от удоволствие. Както винаги на раздяла ще й даде някоя по-едра банкнота. Всеки път без изключение й бута по една в ръчичката, тайно, без другите да забележат.

В приповдигнато настроение от приказките на Ортанс Марсел се обърна към Филип Дюпен и подхвана темата за положението на борсата. Какви са прогнозите за следващите месеци, покачване или спад? Да продава ли, или да влага? В какво обаче? В акции или във валута? Какво се говори в средите на бизнеса? Филип Дюпен разсеяно надаваше ухо на думите на тъста си, който действително изглеждаше в много добра форма. „Бих казала дори, бодър и свеж, той видимо се подмладява, права е малката — каза си Кармен, — дъртата Гробз би трябвало да си отваря очите на четири!“

Наетата за вечерята сервитьорка прекъсна размишленията на Кармен с въпроса къде да поднесе кафето, в дневната или в трапезарията.

— В хола, мила… Оставете на мен, а вие ще вдигнете масата. Сложете всичко в миялната, но без чашите за шампанско, те се мият на ръка задължително.

Едва дочакаха да приключат с десерта, и Александър отмъкна в своята стая братовчедка си Зое, а Ортанс остана с възрастните на масата. Тя винаги предпочиташе компанията на възрастните. Свиваше се, правеше се на незабележима. И сега, нищо че допреди минута бе говорила смело и предизвикателно, умело се сливаше с фона и внимателно слушаше. Наблюдаваше, мислено довършваше някое недоизказано изречение, тълкуваше някоя неволна грешка на езика, възмутено възклицание, конфузно мълчание. „Това момиченце е същинска конска муха — нервира се Кармен. — И никой не си дава сметка! Ясна ми е играта й. Ама и тя усети, че я разкрих. Не ме харесва, но се страхува от мен. Тази вечер трябва да й намеря занимание, ще я заведа в малкия хол да гледа някой филм.“

Понеже разговорът замираше, Ортанс лесно се остави да бъде отведена от Кармен.

В големия салон Жозефин си пиеше кафето, молейки се наум да не попадне под кръстосания огън на въпросите. Опита се да поведе разговор с Филип Дюпен, но той се изплъзна с оправданието, че мобилният му звънял, било важно и ако нямала нищо против… Затвори се в кабинета да си проведе разговора.

Шефа четеше някакъв икономически вестник, който взе от малката масичка. Госпожа майка им и Ирис обсъждаха смяната на завесите в спалнята. Поканиха с жест Жозефин да се присъедини, обаче тя предпочете компанията на Марсел Гробз.

— Как си, малка моя Жо, как върви животът, направо търчи като бесен, а?

Ама и той как само се изразява — с отдавна излезли от употреба изрази. Разговорът с него я връщаше в шейсетте-седемдесетте години. Сигурно е единственият ми познат, който продължава да казва „екстра файн“ или „животът търчи като бесен“!

— Може и така да се каже, Шефе.

Той й намигна и отново потъна в четивото си, но като забеляза, че тя продължава да седи до него, се принуди да завърже разговор.

— А какво става с мъжа ти, сушата продължава ли?

Тя кимна.

— Трудно стана сега. Трябва да си налягаме парцалите и да чакаме да отмине…

— Продължава да търси въпреки всичко… Преглежда всички обяви за работа в сутрешните вестници от начало до край.

— Ако не намери, да дойде при мен… Ще измисля нещо като за него.

— Много си добър, Шефе, но…

— Само че трябва малко да се пречупи. Щото мъжът ти е много наперен, Жо, да си го кажем открито. Стана вече така, че не бива много-много да вириш нос. Свиваш си перките и казваш: благодаря, началник! Дори и дебелакът Марсел се бъхти като грешен дявол — да намира нови пазари, да ражда нови идеи. И благодари на Господа, когато уреди някоя сделка. — Той се потупа по корема, докато говореше. — Така му кажи на Антоан. Достойнството е лукс. А този лукс мъжът ти не може да си го позволи! Щото, Жо, мен ме спасява единствено това, че съм дошъл от беднотията. Затова не се боя да се върна обратно там, ако се наложи. Една сенегалска поговорка казва: „Когато не знаеш къде отиваш, спри и се обърни да видиш откъде си тръгнал.“ И понеже аз съм тръгнал от калта…

Жозефин потисна желанието да признае на Марсел, че и тя не е много далече от калта.

— Обаче като се позамисля, Жо… ако се наложи да взема на работа някой от семейството, предпочитам да взема тебе. Защото смятам, че теб работата не може да те уплаши… За тебе съм убеден, но за мъжа ти, да ти кажа, не съм много сигурен, че ще иска да си цапа ръцете. Абе знам аз… — и избухна в дебелашки смях. — Не го карам да става автомонтьор.

— Не, разбира се, Шефе, разбира се, че не…

Тя го погали по ръката, гледаше го доброжелателно. Той се почувства неловко, спря да се киска, прокашля се и отново потъна в четене на вестника.

Тя поседя до него с надеждата, че разговорът ще се поднови и ще я спаси от любопитството на майка й и на сестра й, но Марсел не даваше вид, че желае да разговаря. „С Шефа винаги става така — помисли Жозефин, — след като поговори с мен десет минути, решава, че е изпълнил дълга си. Не представлявам интерес за него. За него тези семейни сбирки сигурно са истинска тегоба, каквато бяха и за Антоан. Мъжете са изключени от тях. По-точно казано, отредена им е роля на фигуранти. Чувства се, че истинската власт е в ръцете на жените. Е, не на всички жени! На мен ми е отредено да седя в ъгъла.“ Жозефин се почувства изолирана. Хвърли бърз поглед на Ирис, която говореше с майка си, играеше си с дългите си обици и клатеше краката си с лакирани в зелено нокти също както ноктите на ръцете. Каква грация! „Не е възможно — каза си тя — и аз да съм от същия пол като това ослепително, изискано и изтънчено същество. Би трябвало да има категории и в двата пола. Женски пол, категория А, Б, В, Г… Ирис щеше да спада към категория А, докато аз съм от категория Г.“ Жозефин нямаше сладострастната и непринудена женственост, която излъчваше всеки жест на сестра й. Всеки опит за подражание завършваше с провал. Веднъж си купи светло-зелени сандали от крокодилска кожа — беше видяла същите на краката на Ирис — и важно закрачи с тях из дневната в очакване Антоан да я забележи. Той се задоволи единствено да възкликне: „Каква смешна походка! Приличаш на травестит с тези неща!“ Сладките сандалки станаха „неща“, а тя — травестит…

Стана от дивана и се приближи до прозореца, искаше да е колкото може по-далече от майка си и сестра си. Загледа се към дърветата на площад „Мюет“. Клоните им леко се поклащаха във влажната привечер. Масивните жилищни сгради от дялан камък розовееха на светлините на заника, високите порти от ковано желязо свидетелстваха за охолството, над нежнозелените градини, сякаш посипани с жълта и снежнобяла пудра, се издигаха пъстроцветни изпарения. Всичко излъчваше богатство и красота, богатство рафинирано, пречистено от материалното и сублимирало с времето, за да се превърне в безплътна субстанция, в наслада, във внушение. „Шефа е богат, но недодялан и грубоват. Ирис е богата и ефирна като елф. Придобила е изисканата лежерност, която придават парите. Колкото и да се старае да се издигне до нивото на първородната си дъщеря, госпожа майка ни ще си остане парвеню. Кокът й е прекалено стегнат, червилото прекалено тежко, дамската чанта прекалено лъскава и защо непрекъснато я стиска, а не я остави на стола? Като всички бивши бедняци, и тя се опасява да не й я откраднат. Докато вечеря, си държи чантата в скута. Подлъгала е Шефа, но не би могла да прилъже никой друг! Принудена е да се задоволи с Шефа, ужасно облечения Шеф, който си бърка в носа и се чекне, за да отлепи залепналия за задника му панталон. Тя осъзнава ситуацията и му се сърди. Той й напомня постоянно, че и тя не е идеална, че е ограничена еснафка. Ирис, напротив, със своята непринуденост, с тази смесица от загадъчност и необяснима лекота се е издигнала над останалите човешки същества, превърнала се е в рядък и почти уникален екземпляр. Ирис е успяла да проникне във висш свят и да се прероди.

Това именно караше Антоан да се чувства несръчен, недодялан и да се облива в пот — невидимата граница между него и Филип, между него и Ирис. Тънка, неуловима отлика, която няма нищо общо с пола, произхода, образованието, която отграничава истинската от парвенюшката елегантност и отпраща Антоан при смотаняците.

Първия път, когато Антоан плувна в пот, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, беше тук, на този балкон, в една майска вечер… Заедно съзерцаваха дърветата по авеню «Рафаел» — сигурно се бе почувствал толкова смотан, толкова безсилен, изправен пред съвършенството на дърветата, на сградите, на завесите в хола, че беше изпуснал контрола над вътрешния си терморегулатор и буквално стана вир-вода. Двамата се затвориха заедно в банята и се наложи да измислят някакво внезапно опръскване от чешмата, за да обяснят плачевното състояние на сакото и ризата му. Възможно е онази първа вечер да са повярвали, но с времето стана немислимо. Аз пък го обичах още повече именно заради това! Разбирах го толкова добре, защото и аз се изпотявах, само че вътрешно.“

Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от шумоленето на страниците, които прелистваше Шефа. „Какво ли прави сега сладкото ми захарно пиленце — се питаше той развеселен. — В каква ли поза лежи? По корем, на канапето в хола, захласната в някой от глупавите комедийни филми, които обожава? Или се е пльоснала в леглото като бухнала златиста палачинка, в леглото, в което се премятахме двамата целия следобед и където… Хайде, стига фантазии. Престани веднага. Виж го как щръкна, ще забележат!“ По заповед на Клечката за зъби си бе обул лек сив габардинен панталон, който му беше тесен, и сега нямаше как да скрие несвоевременната си възбуда. Разтресе се от безмълвен смях при мисълта, че може да бъде разкрит, и се стресна, когато Кармен, надвесена над него, го попита:

— Да ви предложа сладка с кафето, господине?

Поднесе му пълна чиния сладкиши: бадемови, шоколадови, карамелени.

— Не, благодаря, Кармен, натъпках се до пръсване!

Като чу тези думи, Анриет Гробз потръпна от отвращение и усети стягане в тила. Колко му е весело! Не трябваше да забравя за кого е омъжена! Той не пропускаше постоянно да й го напомня. За да изрази безмълвното си неодобрение и да увеличи разстоянието между Шефа и себе си, Анриет Гробз стана и отиде при Жозефин до прозореца. Вулгарността на този човек беше нейното наказание, кръстът, който трябваше да носи. Бяха престанали да споделят общ работен кабинет, имаха отделни спални, но тя продължаваше да се опасява да не я зарази, сякаш беше някакъв опасен вирус. Сигурно е била в амок, та се е омъжила за такъв дръвник! Най-ужасното беше, че бе як като бик. Силата и енергията му я дразнеха още повече. Понякога страхотно се нервираше, като го виждаше колко е ведър и могъщ, чак дъхът й секваше и сърцето й се качваше в гърлото. Гълташе хапчета за успокоение. Колко ли дълго още ще се бъде принудена да го търпи? Тя дълбоко въздъхна и предпочете да се насочи към дъщеря си, която, облегната на прозореца, наблюдаваше как се поклащат клоните от лекия ветрец, който носеше дългоочакваната прохлада.

— Ела да седнем да си поговорим, скъпа — поведе я тя към канапето в дъното на хола.

Ирис мигновено се озова до тях.

— Е… Жозефин — откри огъня Анриет Гробз, — сега какво смяташ да правиш?

— Да продължа… — отвърна Жозефин упорито.

— Да продължиш — изненада се Анриет Гробз. — Какво има за продължаване?

— Ами… ами… да продължа живота си…

— Сериозно ти говоря, скъпа…

Винаги когато майка й я наричаше „скъпа“, работата беше сериозна.

Сетне идеше ред на жалостта, проповедите, снизхождението, все куплети на стара изтъркана песен.

— В края на краищата… Не е твоя работа! — заекна тя. — Проблемът си е мой.

Жозефин й отговори бързо, агресивно, за да я прекъсне, с необичаен за нея тон, затова Анриет се начумери.

— Виж я само как ми говори! — възкликна тя засегната.

— Какво си решила? — осведоми се Ирис с нежния си предразполагащ глас.

— Ще се справя… и то сама — отвърна Жозефин по-троснато, отколкото възнамеряваше.

— Каква неблагодарност само, да отказваш помощта, която ти се предлага — подхвърли намусена Анриет Гробз.

— Може би си права, но това е положението. Не искам да обсъждаме въпроса, ясно? — тя повиши тон и направо изкрещя края на изречението, викът й разби на хиляди парченца спокойната атмосфера на безметежната вечер.

„Я да видим каква е тази врява? — наостри слух Шефа. — Никой нищо не ми казва! Аз действително съм последната дупка на кавала в това семейство.“ С небрежен жест остави вестника на ниската масичка и се присламчи към трите жени.

— Ще се справиш, а по какъв начин, може ли да попитам?

— Ще работя, ще давам уроци… Откъде да знам! В момента се мъча да изплувам и ми е доста трудно, повярвайте ми. Все още не съм го осъзнала.

Ирис погледна сестра си с възхищение.

— Ти какво мислиш, Ирис? — обърна се госпожа майка им към нея.

— Жо е права, толкова е прясно. Да я оставим да се окопити, преди да я разпитваме какво смята да прави.

— Благодаря ти, Ирис… — въздъхна Жозефин и дръзна да помисли, че бурята е отминала.

Но не взе предвид упорството на госпожа майка им, която никак не беше удовлетворена.

— Когато аз останах сама и трябваше да се грижа за вас, да ви отгледам, запретнах ръкави и неуморно работех…

— И аз работя, мамо, и аз работя! Ти като че ли винаги го забравяш.

— Това, моето момиче, не е никаква работа.

— Защото нямам офис, началник, не получавам купони за стол, затова ли? Защото не е като онова, с което си свикнала? Искам да ти кажа, че си изкарвам хляба, мамо, колкото и да не ти се вярва.

— Работиш за някаква мизерна заплата!

— Интересно ми е ти колко изкарваше при Шефа, когато те назначи. Сигурна съм, че не е било повече.

— Не ми дръж такъв тон, Жозефин.

Заинтригуван, Шефа вдигна глава. „Положението става натопорчено“ — отбеляза той наум. Сбирката най-накрая започваше да става забавна. Херцогинята се подготвя за големия удар, сега ще започне да реди лъжа след лъжа, ще рови в спомените, ще изтупа прашасалия образ на благочестива вдовица и забележителна във всяко отношение майка, пожертвала се в името на дъщерите си! Знаеше наизуст репертоара й на жертва.

— Вярно е, времената бяха много тежки. Живеехме много пестеливо, но Шефа скоро оцени качествата ми и така успях да преодолея…

Тя се наду, развълнувана от невероятната победа, която бе удържала над неволята, рисуваше трогателния образ на млада, красива, стройна жена, героиня, която цепи бесните вълни на живота досущ като онези женски фигури на носа на корабите, повела двете сирачета със зачервени от рев нослета. Това беше нейната слава, нейната гордост, че сама е отгледала двете си дъщери, нейната „Марсилеза“, нейният Орден на Почетния легион.

„Преодоля, защото с най-невероятни претексти ти бутах пликове с пари, които ти се преструваше, че не забелязваш, за да не се налага да ми благодариш — припомни си Шефа, плюнчейки пръст и прелиствайки вестника. — Преодоля, защото си кисела по рождение, защото се оказа по-продажна и по-жестока и от най-изпечената курва! Защото аз бях паднал вече в примката и бях готов на всичко, за да ти се харесам и да ти помогна.“

— … С времето получих признание за работата си от всички, дори и от конкурентите на Шефа и той положи усилия, за да ме задържи…

„Умирах да те съблазня, така че бях готов да ти отпусна заплата на генерален директор, без дори да ми я поискаш. Накарах те да повярваш, че всички те харесват, за да приемаш парите, които ти бутах, и да не се чувстваш унизена. Какъв тъпак съм бил, какъв невероятен тъпак! Заслепен лапнишаран! И сега си седнала да ми се правиш на добродетелна. Хайде де, разкажи на дъщеря си как ме подмами! Как ме впримчи! Въобразявах си, че съм ти съпруг, а се бях превърнал в твой лакей. Умолявах те да ми родиш дете, а ти ми се изсмя право в очите. Дете! Малък Гробз! Изкривяваше уста, когато произнасяше името ми, все едно че помяташе. А как се смееше! Толкова си грозна, когато се смееш! Разкажи им и това! Кажи им истината! Нека да я знаят! А тя е, че мъжете са бавноразвиващи се деца! Че се оставят да ги водят с размахан червен парцал пред носа им! Че войнишки изпълняват заповедите! Впрочем трябва да си отварям очите на четири с душичката… Нещо не ми се нрави тази работа с Шавал.“

— Ще последвам примера ти. Ще работя. И ще се справя сама.

— Ти не си сама, Жозефин! Да ти припомня ли, че имаш две дъщери.

— Няма нужда, мамо, не съм забравила. Изключено е да забравя.

Ирис ги слушаше с мисълта, че и тя може би много скоро рискува да се окаже в същото положение. Ако Филип в изблик на безразсъдна смелост поиска да си върне свободата… Тя си го представи като безстрашен мускетар и се усмихна. Не! Той и тя са оплетени в обща мрежа, мрежата на благоприличието. Тя няма от какво да се бои. Тогава защо непрекъснато се терзае от мисълта, че нещастието я дебне?

— Струва ми се, че не си даваш сметка колко сериозни са нещата, Жозефин. Винаги съм знаела, че си прекалено наивна за истинския живот, прекалено беззащитна, клето мое дете!

Жозефин най-накрая кипна. Жалният тон, с който говореха по неин адрес години наред, внезапно изсвистя като куршум, който разкъса сърцето й, и тя избухна:

— Стига, мамо! Стига лицемерни приказки! Остави ме на мира. Да не мислиш, че се хващам на поучителните ти дрънканици за изстрадалата вдовица? Да не смяташ, че не знаех как се увърташе на Шефа, че не бях наясно с жалките ти хитрувалия? Омъжи се за него заради парите му! Това е начинът, по който преодоля всичко и овладя положението, нали! Не защото си била смела, работлива и с изсмукани от пръстите заслуги. Затова не ме поучавай. Ако Шефа беше беден, нямаше да го удостоиш с поглед. Щеше да си намериш някой друг. Само че аз никога не съм се заблуждавала, държа да ти кажа. Щях да го приема, щях да разбера, ако го правеше за нас двете, дори щях да го одобря като изява на великодушие и доброта, ако не се правеше непрекъснато на жертва, ако не ми говореше с този снизходителен тон, с който обикновено се обръщаш към мен, сякаш съм някаква несретница или нищожество… До гуша ми дойде от лицемерието ти, от лъжите ти, не понасям молитвено скръстените ти ръце, приказките ти за саможертва… Начина, по който всеки път ме поучаваш, докато всъщност самата ти, да си го кажем направо, си упражнявала най-стария занаят на света! — сетне каза на Шефа, който вече слушаше, без да си дава труд да се прикрива: — Съжалявам, Шефе… — и като видя добродушната му изумена физиономия със зяпнала уста, която беше смешна, но излъчваше цялата му доброта и великодушие, тя заповтаря, жегната от угризения: — Съжалявам, съжалявам, съжалявам… Не исках да те обидя.

— Не се притеснявай, моя малка Жо, не съм вчерашен.

Жозефин пламна от срам. По-добре да му го беше спестила, но не успя да се сдържи.

— Изля се от само себе си! — обясни тя очевидното, а майка й, безмълвна и пребледняла, се беше свлякла на канапето и си вееше с ръка, сякаш щеше да припадне и да стане отново център на вниманието.

Жозефин я изгледа с раздразнение. Сега ще поиска чаша вода, ще се изправи, ще помоли да й подпъхнат възглавничка зад гърба, ще се разхленчи, ще се разтрепери, ще я погледне на кръв с онзи убийствен поглед, в който вървяха познатите до втръсване надписи: „След всичко, което направих за теб, да се държиш по този начин; не знам дали ще имам сили да ти простя; ако искаш да ме умориш, няма да чакаш дълго; предпочитам да умра, отколкото да понасям дъщеря като теб…“ Нямаше равна в умението си да внушава на околните жестоко чувство за вина, та да се затъркалят в краката й, да умоляват за прошка, задето са се осмелили да й противоречат, да й се противопоставят. Жозефин беше свидетел на това държане навремето с баща й, а сега и с Шефа.

Хрумна й мисълта да се махне, да отиде в кухнята при Кармен, за да се поуспокои. Да си наплиска лицето, да я помоли за аспирин. Беше буквално като изцедена. Изцедена, но… щастлива, че за пръв път в живота си тя, Жозефин, се бе осмелила да бъде истинската Жозефин, жената, която не познаваше много добре, с която бе живяла четирийсет години, без истински да й обръща внимание, но която искаше да опознае. За първи път тази жена се опълчваше на майка си, за първи път повишаваше тон, осмеляваше се да каже на висок глас какво мисли. Не стана по най-елегантния начин, дори се получи малко грубо, объркано — признаваше си го, — но беше възхитена от съдържанието. Заради тази жена реши, преди да се оттегли от полесражението, да нанесе съкрушителния удар. Обърна се към майка си, която хълцаше на канапето, и спокойно, но неумолимо заяви:

— Мамо, за малко да забравя… не ти искам нищо, нито грош, не искам и никакви съвети. Ще се оправям сама, съвсем сама, пък ако ще да пукнем с момичетата! Добре ме чуй. Днес ти давам обещание: никога вече няма да бъда малкото грозно безпомощно патенце, което да поучаваш и да вкарваш в правия път! Защото знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм жена, зряла и отговорна, ще ти го докажа!

Трябваше да внимава — ето че не можеше да се спре.

Анриет Гробз извърна лице рязко, сякаш физиономията на Жозефин й беше непоносима, и измърмори нещо като: „Да се маха от главата ми, не искам да я виждам! Не мога повече! Ще умра…“

Жозефин сви рамене и излезе от хола, развеселена, че беше предвидила безпогрешно реакцията на майка си. Бутна вратата и чу как някой тихо възкликна. Ортанс — беше подслушвала.

— Какво правиш зад вратата, скъпа?

— Браво! — сопна се дъщеря й. — Нямаше нужда да се правиш на интересна! Дано сега се чувстваш по-добре.

Жозефин предпочете да запази мълчание и влезе в съседната до хола стая, кабинета на Филип Дюпен. Не го забеляза веднага, но чу гласа му. Стоеше изправен, полускрит зад тежката червена завеса, обточена с ширит, и тихо говореше по телефона.

— О, извинявай! — рече тя.

Той веднага приключи разговора. Чу го да казва: „Ще ти звънна пак.“

— Не исках да ти преча…

— Разговорът продължи по-дълго, отколкото предполагах…

— Исках само да си почина… по-далече от…

Тя обърса леко челото си, оросено с капчици пот, и запристъпва от крак на крак в очакване да я покани да седне. Не искаше да му се натрапва, но още повече не искаше да се връща при другите. Той я изгледа продължително, чудеше се какво да й каже и как да се прехвърли от прекъснатия телефонен разговор към тази непохватна жена, която заекваше, вперила поглед в него, и очевидно очакваше нещо. Той винаги се чувстваше неловко пред хората, които очакваха нещо от него. Те го отвращаваха. Не беше способен да изпита никаква съпричастност, когато някой му я налагаше или си я просеше. Дори най-незначителната намеса в личния му свят го подбуждаше да се държи студено и злобно. Жозефин провокираше у него чувство на съжаление. А фактът, че е способен на съжаление, го отвращаваше. Убеждаваше се, че трябва да се държи мило, да й помага, а всъщност желаеше само едно: да я отпрати веднага. Изведнъж му хрумна:

— Жозефин, знаеш ли английски?

— Английски ли? Разбира се, че знам! Английски, руски и испански.

Тя изпита огромно облекчение, че той най-сетне й задава някакъв личен въпрос, и звънко изброи езиците, които владееше. Закашля се и се сепна. Хвалеше се прекалено шумно. Нямаше навика да се тика напред, но тазвечерният гневен изблик беше отнесъл обичайната й свенливост.

— Разбрах от Ирис, че…

— А! Значи ти е казала?

— Бих могъл да ти намеря някаква работа, да си докарваш някакви допълнителни доходи. Имам предвид да превеждаш, преводи на важни договори, договори за големи сделки. Ясно е, че работата е много досадна! Обаче е доста добре платена. В кантората имаше една сътрудничка, натоварена с тази дейност, но тя напусна. Не спомена ли, че знаеш и руски? Достатъчно добре ли го владееш, за да улавяш нюансите на бизнес жаргона?

— Да, знам го доста добре, да…

— Бихме могли да видим как ще потръгне. Ще ти дам да опиташ…

Филип Дюпен потъна в продължително мълчание и Жозефин не се осмеляваше да го наруши. Този прекалено съвършен мъж я караше да се чувства неловко, но странно, досега не се беше проявявал пред нея в този аспект, толкова човечен. Мобилният му телефон звънна и той не отговори, за което Жозефин мислено му благодари.

— Единственото, за което ще те помоля, Жозефин, е да не споменаваш за това пред никого. Абсолютно пред никого. Да не казваш нито на майка си, нито на сестра си, нито на мъжа си. Бих желал това да си остане между нас. Между нас двамата, искам да кажа.

— И аз бих желала — въздъхна Жозефин. — Ако знаеш как ми е дошло до гуша непрекъснато да се оправдавам пред всички тях, защото ме смятат за мекушава и безгръбначна…

Думите „мекушава“ и „безгръбначна“ предизвикаха усмивка на устните му, от която напрежението помежду им спадна. „Права е помисли той. — У нея има нещо безлично. Това е точната дума, с която бих я характеризирал.“ Изпита смътна симпатия към тази непохватна, но всъщност мила жена.

— Аз много те харесвам, Жо, и много те ценя. Не се изчервявай! Намирам те много смела, много добра…

— Понеже не съм красива и загадъчна като Ирис…

— Вярно е, че Ирис е много красива, но ти имаш друг вид красота…

— О, Филип, престани! Ще се разплача… Станала съм прекалено емоционална. Да знаеш какво стана…

— Антоан те е напуснал — това ли?

За момент го беше забравила, но сега внезапно си спомни — Антоан я бе напуснал. И каза:

— Да…

— Случват се такива работи…

— Да — опита да се усмихне Жозефин, — както виждаш, дори нещастието ми не е особено оригинално.

Усмихнаха се един на друг и някое време помълчаха. След това Филип Дюпен стана и отиде да погледне бележника си.

— Значи се уговаряме така: утре в петнайсет часа в кантората. Устройва ли те? Ще те запозная с редактора на преводите…

— Благодаря, Филип. Много благодаря.

Той докосна с пръст устните й, за да й припомни даденото обещание. Тя кимна.

В хола Ортанс Кортес бе седнала в скута на Марсел Гробз, галеше го по плешивата глава и се чудеше за какво ли си говореха майка й и чичо й, затворени толкова време в кабинета му, и по какъв начин би могла да поправи огромния гаф на майка си от тази вечер.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи между Merci beaucoup (много благодаря) и Merci beau cou (благодаря, красива шия). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Жълтите очи на крокодилите (1)

Метаданни

Данни

Жълтите очи на крокодилите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Катрин Панкол
Жълтите очи на крокодилите (1)