Хари Харисън
Свят на смъртта III (20)

20.

— Дай аз да говоря с него, моля те! — поиска Мета. Кърк я отстрани с ръка и така сграбчи микрофона, че той почти изчезна в исполинските му пръсти.

— Чуй ме сега, Джейсън! — започна студено пириецът. — Никой от нас не подкрепя авантюрата ти. Не си в състояние да разясниш целта си и няма да постигнеш нищо освен разруха. Ако Темукин завладее и низините, ние никога няма да го свалим и да започнем да експлоатираме рудниците. Рес се върна в Ам да организира съпротива, която да се противопостави на вашето нашествие. Още няколко души тук изявиха желание да се присъединят към него. Моля те за последен път. Спри това, с което си се захванал, преди да е станало много късно.

От радиото прозвуча гласът на Джейсън, но толкова необичайно равнодушен, че беше трудно да се определи дали това се дължеше на предаването, или той действително говореше така.

— Кърк, чувам какво казваш, повярвай ми, разбирам всичко. Но е твърде късно за връщане назад. Повечето от войските преминаха през пещерите и дори заловихме няколко моропа от селата. Вече с нищо не мога да спра Темукин. Цялата работа ще трябва да се изведе докрай. Хората от низините може и да победят, въпреки че, не ми се вярва. Темукин ще властва над урвата и под нея и накрая това ще се окаже за добро.

— Не! — извика Мета и задърпа микрофона. — Джейсън, чуй ме! Не можеш да постъпваш така. Ти дойде при нас, помогна ни и ние ти се доверихме. Показа ни, че животът не се състои единствено от убийства и смърт. Вече знаем, че войната на Пиръс е погрешна, защото ти ни го показа, и на тази планета дойдохме само защото ти ни нареди. Сега всичко изглежда, струва ми се, като че ли ни предаваш. Ти се постара да ни научиш как да не убиваме и, повярвай ми, ние се постарахме да усвоим урока ти. Обаче това, което правиш сега, е по-лошо от всичко, което някога сме вършили на Пиръс. Там поне се биехме за живота си. А ти нямаш такова извинение. Ти показа на това чудовище Темукин как да води нови войни и да убива още хора. Нима имаш някакво оправдание?

И те зачакаха отговора на Джейсън, но от високоговорителя дълго време се разнасяха единствено атмосферни смущения. Когато заговори, гласът му изведнъж прозвуча много уморено.

— Мета… съжалявам. Ще ми се да ти обясня, но е много късно. Търсят ме и трябва да скрия радиото, преди да са дошли. Правилно постъпвам. Преди много време някой беше казал, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Което означава, че не можеш да постигнеш обществена промяна, без да нараниш някого. Заради мен има ранени и загинали и не мисли, че не си давам сметка за това. Но… слушай, повече не мога да говоря. Те са отвън. — Гласът му се превърна в шепот.

— Мета, ако не се видим повече, запомни само едно нещо. Старомодна дума е, но се среща в много езици. Библиотеката може да ти я преведе и да ти обясни значението й. По радиото е по-лесно. Съмнявам се дали бих могъл да ти го кажа лице в лице. Ти си по-силна от мен, Мета, и рефлексите ти са много по-добри, но все пак си жена. И, по дяволите, искам да кажа, че аз… те обичам. Желая ти щастие. Край.

Високоговорителят щракна и помещението се изпълни с мълчание.

— Каква беше думата, която използва? — попита Кърк.

— Струва ми се, че я зная — отговори тя и извърна лице от Кърк, за да не я види.

— Ало, командният пулт! — извика един глас. — Тук радиокабината. От Пиръс пристига вторично космическо съобщение със сигнал за тревога.

— Включи го! — нареди Кърк.

Раздаде се шум от междузвездни съобщения, после познатото натрапливо пиукане на транскосмическите предаватели. Над него се извиси забързаният разтревожен глас на един пириец.

— Внимание, до всички станции в обхвата на радиус Z. Аварийно съобщение за планетата Фелисити, до кораба „Боец“, код Ама Рона Пи, 290-633-087… Следва съобщение. Кърк, чува ли ме някой? Връхлетя ни голяма беда. Всички сектори… Скъсихме периметъра, изоставихме по-голяма част от града. Не зная дали ще можем да удържим. Бруко твърди, че е нещо ново и че конвенционалните оръжия не могат да го спрат. Ако можеш да се върнеш, идвай си веднага! Край на съобщението.

Съобщението се предаваше във всички отделения на кораба и в изпълненото с ужас мълчание, което настъпи след края му, по двата коридора се разнесе тропот от бягащи хора. Когато първите от тях връхлетяха вътре, Кърк вече се беше съживил и раздаваше команди.

— Всички мъже по местата си. Излитаме веднага. Извикайте охраната отвън. Пуснете всички пленници. Заминаваме.

В това нямаше абсолютно никакво съмнение. За пирийците бе немислимо да постъпят другояче. Тяхната родина, техният град се намираха на ръба на разрухата, а може би и вече не съществуваха. Те се втурнаха към определените си позиции.

— Ами Рес? — сети се Мета. — Той е с армията. Как можем да го намерим?

Кърк се замисли за миг, но поклати глава:

— Не можем, това е единственият отговор. Ще му оставим совалката на същия остров, където осъществявахме връзката. Ще направим запис със съобщение, в което да се казва какво се е случило, и ще го включим на автомат да се излъчва на всеки час. Като се върне при радиото, ще го засече. Совалката ще е заключена, тъй че никой друг да не може да влезе в нея. Вътре има лекарства, дори и транскосмически предавател. Ще се справи.

— Едва ли ще остане доволен.

— Нищо повече не можем да направим. Сега трябва да се приготвим за излитане.

Те действаха като един, обединени от общата цел. Да се връщат. Обратно на Пиръс. Градът им бе в опасност. Корабът се издигна при седемнайсеткратно ускорение — Мета щеше да го увеличи още повече, стига конструкцията му да можеше да издържи. През открития космос поеха по най-кратката и най-опасна орбита, която допускаха изчисленията. Никой не се оплака от продължителността на пътешествието — приемаха го със стоическо себеотрицание. Само приготвиха оръжията и почти не разговаряха помежду си. Всеки пириец бе стаил дълбоко в себе си опасението, че неговият свят и неговият живот можеха да бъдат заличени завинаги, а тези неща не подлежаха на обсъждане.

* * *

Часове преди „Боец“ да напусне открития космос, всички мъже и жени на борда му бяха в бойна готовност. Сред тях се намираше дори и деветгодишният Гриф, нали и той беше пириец.

Корабът се отдели от заслепяващата пустош на открития космос, навлезе в междузвездното пространство, а след това и във високите атмосферни слоеве на Пиръс. Полетя право надолу по главозамайваща балистична орбита, при което корпусът му се нагря почти до точката на топене и охладителите изнемогваха от свръхнатоварването. Това се отрази и на хората, по лицата им се стичаше пот, попиваше в дрехите им, но пирийците не усещаха горещината. Образът, който пристигаше от скенера на носа, се излъчваше на всеки екран на кораба. Кадрите от джунглата се меняха светкавично, а после на далечния хоризонт се появи висок стълб дим. Корабът продължаваше шеметно да се спуска надолу, подобно на полетяла след плячката си хищна птица.

Джунглата вече бе завзела града. Заобикаляше го покрит с растения и непроходими храсталаци насип — ето какво бе останало от непристъпната някога стена на периметъра. Спуснаха се още по-ниско, докато взеха да различават пълзящите тръни, които пробиваха прозорците на сградите. По многолюдните някога улици сега бавно преминаваха животни, а на кулата на централния склад бе кацнал ноктест ястреб и мазилката се ронеше под тежестта му.

Те продължиха нататък и видяха, че димът се издига от смазаните останки на космическия им кораб. Изглежда, е бил засечен на полигона на космодрума и заклещен от вече почернели огромни пипала.

В опустошения град не се виждаше и следа от човешко присъствие. Навсякъде — само зверове и растения от света на смъртта, но необичайно спокойни и мудни, тъй като врага им го нямаше вече, а с него бяха изчезнали и причините за ненавистта, която толкова дълго ги бе изпълвала със сляпа ярост. Когато корабът премина над тях, те се размърдаха и застанаха нащрек, съживени от съприкосновението си с най-низките страсти на пирийците.

— Не може всички да са загинали — промълви задавено Тека. — Продължавайте огледа.

— Претърсвам във всички посоки целия район — отвърна му Мета.

Кърк не можеше да гледа повече това опустошение и заговори с тих глас, все едно, че говореше само на себе си.

— Знаехме си, че всичко ще свърши така един ден. Проумяхме го и се опитахме да започнем отново на нова планета. Но едно е да знаеш, че нещо ще се случи, съвсем друго — да го видиш със собствените си очи. Там се хранехме, в онази… развалина, а в онази спяхме. Там бяха приятелите ни и другарите ни, целият ни живот. А сега няма нищо.

— Спусни се по-ниско! — извика Клон, без да разсъждава, обзет от ненавист. — Атака! Все още можем да се бием.

— Не е останало нищо, за което да се бием — отвърна му Тека с безмерно отчаяние. — Както каза Кърк; няма нищо.

Един скенер от корпуса засече звук от стрелба и те се устремиха натам, обзети от краткотраен порив на надежда. Но това беше просто автоматично оръжие, което се задействаше на определени интервали. Скоро амунициите му щяха да свършат и то щеше да замлъкне като всичко останало в опустошения град.

От известно време мигаше светлината на радиото, но едва сега я забелязаха. Сигналът беше на вълната на главната квартира на Рес, а не на вълната, с която си служеше градът. Кърк се пресегна бавно и включи апарата на приемане.

— Тук Накса, чувате ли ме? Обади се, „Боец“!

— Тук Кърк. Над града сме. Ние… закъсняхме. Можеш ли да ми докладваш?

— Закъсняхте с няколко дни — изсумтя Накса. — Не пожелаха да ни послушат. Казахме им, че можем да ги измъкнем, да ги заведем някъде, но не искаха и да чуят. Сякаш искаха да умрат в града. Като падна периметърът, оцелелите се окопаха в една от сградите и изведнъж като че ли всичко на тази планета ги връхлетя едновременно. Не можехме да го понесем, да стоим и да гледаме, искам да кажа. Доброволци колкото щеш. Взехме най-добрите и всички бронирани коли от мината. Навлязохме. Измъкнахме децата — те накараха децата да дойдат, и някои от жените. От ранените само онези, които бяха в безсъзнание. Другите останаха. Измъкнахме се, преди да настъпи краят. Не ме питай за него. След това битката свърши и не след дълго всичко се успокои и си остана в сегашното положение. Цялата планета се успокои. При първата възможност отидохме заедно с още няколко контактьори да видим. Трябваше да се изкачваме по планини от трупове. Намерихме мястото. Тези, които останаха, са мъртви всичките. Загинали в бой. Единственото, което донесохме, са записките на Бруко.

— Не биха постъпили по никакъв друг начин — каза Кърк. — Кажи ни къде са оцелелите и веднага ще отидем при тях.

Накса обяви координатите и попита:

— Какво ще правите сега?

— Пак ще се свържем с вас. Край.

— Какво ще правим сега наистина? — обади се Тека. — Тук не ни задържа нищо.

— И на Фелисити не ни задържа нищо. Докато властва Темукин, не можем да експлоатираме рудниците — отвърна Кърк.

— Да се върнем. Да убием Темукин! — предложи Тека и автоматичният му кобур избръмча. Желаеше да си отмъсти, да убие нещо.

— Това не можем да направим — започна Кърк. Търпеливо, тъй като знаеше как се терзае събеседникът му. — Ще го обсъдим по-късно. Първо трябва да се погрижим за оцелелите.

— Загубихме по всички линии. — Мета изрече думите, които бяха в мислите на всички.

Последва мълчание.