Хари Харисън
Свят на смъртта III (16)

16.

Някой му търкаше лицето със сняг и го пъхаше в ноздрите и устата му, като по този начин успешно го връщаше в съзнание. Джейсън кашляше, плюеше и се мъчеше да отблъсне наглите ръце. Най-сетне изтри снега от очите си, огледа се, премигна и се опита да разбере къде се намира.

Беше на колене между двама от хората на Темукин. Те бяха нащрек, с извадени саби, единият държеше капеща факла. Тя осветяваше малка част от снежната пряспа и черния ръб на бездната. Пред погледа му се стрелкаха озарени в червено снежинки и потъваха в непрогледната дупка.

— Познаваш ли този човек? — попита един глас и Джейсън разбра, че е на Темукин. От нощта изплуваха двама мъже и се изправиха пред него.

— Познавам го, велики повелителю Темукин — отвърна вторият. — Това е пришълецът от огромното летящо нещо, онзи, който бе пленен и избяга.

Джейсън се вгледа внимателно в забуленото лице и при следващото припламване на факлата разпозна острия нос и садистичната усмивка на Ораиел, жонгльора.

— Никога не съм виждал този човек. Той е лъжец — каза Джейсън, без да обръща внимание на прегракналия си глас, нито на болката, която усети в гърлото, като заговори.

— Спомням си, когато го плениха, велики повелителю, а след това той ме нападна и ме наби. Ти сам го видя тогава.

— Наистина. — Темукин пристъпи напред и впи студен и безизразен поглед в извърнатото нагоре лице на Джейсън. — Разбира се. Това е той. Затова ми изглеждаше познат.

— Какви са тези лъжи… — противеше се Джейсън и се мъчеше да се изправи на крака.

Темукин го сграбчи под мишниците в желязна хватка и го избута назад, петите му опряха в ронливия ръб на бездната.

— Сега кажи истината, който и да си. Намираш се на прага на Портата на ада и след миг ще полетиш надолу. Не можеш да избягаш. Но може да те пусна, ако ми кажеш истината.

Темукин говореше и отпускаше тялото на Джейсън все по-назад и по-назад над непрогледната пропаст, докато накрая то остана да се държи единствено на пръстите си, вкопчени за китките на пълководеца. Джейсън не виждаше лицето му — то се бе превърнало в черно петно на светлината на факлите. Но не се надяваше да прочете в него милост. Това беше краят. Единственото, което можеше да направи сега, бе да предпази пирийците.

— Пусни ме и ще ти кажа истината. Аз съм от друга планета. Дойдох тук да ви помогна. Намерих жонгльора Джейсън, той умираше и аз си присвоих името му. Много години бяха изминали, откакто бе напуснал своите, та те не го помнеха вече. И аз ви помогнах. Пусни ме и още ще ви помогна.

В главата му забръмча слаб, прекъсван от разни смущения глас:

— Джейсън, ти ли си? Тук Кърк. Къде си? — Дентифонът още работеше — той имаше някакъв шанс.

— Защо си дошъл? — питаше Темукин. — Помагаш ли на хората от низините да пренесат градовете си по нашите земи?

— Пусни ме. Не ме хвърляй сега в Портата на ада и ще ти кажа.

Темукин се поколеба доста, преди да заговори отново:

— Ти си лъжец. Всичко, което казваш, е лъжа. Не знам на кое да вярвам. — Той извърна глава и за миг светлината от факлата освети невеселата му усмивка.

— Пускам те — каза той и разтвори пръсти.

Джейсън размаха ръце, но не намери опора във въздуха, помъчи се да се извърти, за да се вкопчи в ръба на урвата, но безуспешно. И пропадна в мрака.

Въздушно течение.

Удар по рамото, по гърба. След това се заблъска по стената на урвата, като се мъчеше да си предпази лицето и ръцете от грапавата и мръсна скала. Кожените му дрехи се закачаха по зъберите и той продължаваше да подскача стремглаво надолу по издадения склон на урвата.

После и това свърши и той отново взе да пропада безпрепятствено в мрака. Полетът му надолу продължи незнайно колко време — секунди, минути, цяла вечност — и най-сетне приключи с гръм и трясък.

Не умря и остана много учуден от това. Изтри нещо от лицето си и разбра, че е сняг. Снежен насип, пряспа, тук на дъното на Портата на ада. Снежен насип в ада и той бе паднал върху него.

— Докато си жив, има надежда, Джейсън — каза си той неубедително. Каква ли надежда имаше на дъното на тази недостъпна яма? Да го измъкнат Кърк и пирийците? С такава надежда можеше само да си повдигне духа. При тази мисъл напипа с език назъбено парче метал в устата си. Отново го обзе страх и той затърси смачканите останки от дентифона. По време на падането го беше премазал без да иска между зъбите си и го бе унищожил.

— Отново си сам, Джейсън — каза той високо и не изпита никакво удоволствие от звука на собствения си глас в безмерния мрак. С какво разполагаше? Взе да се мята из пряспата в желанието си да се добере до апарата за първа помощ на гърба си. Него го нямаше. Е, торбата все още беше на колана, но пък ножът бе изчезнал от ботуша му. Пръстите му взеха да ровят из торбата и най-сетне напипаха непозната тръба. Какво ли беше това? Батерията с фотонно захранване. Пъхната и забравена тук от нощта, когато прибраха алпинистките съоръжения.

А беше ли счупена? Както му беше тръгнало — сигурно… Той я включи и изпъшка силно, тъй като нищо не се получаваше. Но след това завъртя регулатора и ослепителен лъч прониза мрака. Светлина! Не че с това настъпваше някаква съществена промяна в положението, но Джейсън усети как му се повдига духът. Той разшири лъча и започна да оглежда своя затвор. Въздухът не помръдваше и снежинките безшумно прекосяваха светлината и изчезваха. Снегът засипваше плоското дъно на долината и трупаше преспи до стените. От двете страни се издигаха черни скали и се губеха над главата му, където стърчеше каменен перваз. Небето оставаше скрито зад издатината. Той сигурно се бе плъзнал по скалния ръб и оттам бе изстрелян като снаряд в пряспата. Чиста случайност беше, че се спаси.

Изведнъж се разнесе изпълнен с болка вик, отгоре връхлетя нещо черно, премина през снопа светлина и се стовари върху дъното на долината на не повече от десетина метра от Джейсън.

Там отвесните скали бяха покрити само с тънък снежен пласт, а човекът се стовари право върху тях. Очите му бяха широко отворени, от зейналата му уста се стичаше тънка струйка кръв. Това беше онзи, който го издаде, жонгльорът Ораиел.

— Какво става? Да не би Темукин да отстранява очевидците? Не е в негов стил. — Устата му също зееше отворена, но Ораиел никога вече нямаше да проговори.

Джейсън се измъкна от пряспата и тръгна по дъното на тясната долина. В средата беше гладко — гладко и много равно. Той не се замисляше за причината, но изведнъж изпод краката му се разнесе зловещо пукане. Опита се да се хвърли назад, но в същия миг ледът се пропука във всички посоки и Джейсън падна в тъмните води под него.

Внезапният сблъсък с ледената вода почти изкара въздуха от дробовете му, но той стисна здраво уста, прехапвайки до кръв долната си устна. Едновременно с това пръстите му се впиха конвулсивно в батерията. Без нея никога нямаше да може да открие отново отвора в леда.

И почти в същия миг краката му удариха в скалистото дъно, водата не беше дълбока и той се оттласна нагоре. Светлината се отразяваше като от огледало над главата му, ръката му се притисна в дланта на огледалния си образ. Над него имаше лед, здрав и неподвижен лед. Той усети, че пръстите му се влачат по ледената повърхност, и едва тогава му дойде наум, че течението го отнася бързо напред. Дупката в леда навярно бе останала далеч зад него.

Ако Джейсън динАлт се поддаваше на отчаянието, вероятно сега щеше да умре от него. Заклещен под леда на дъното на тази недостъпна долина, за него наистина бе настъпил мигът, в който трябваше да се предаде. Но и през ум не му минаваше такова нещо. Той не издишваше изгарящия дробовете му въздух, мъчеше се да се добере с плуване до някое място, където да намери опора под краката си, размахваше нагоре светлинния сноп и търсеше пролука в леда.

Течението беше твърде бързо. Ту го запращаше презглава върху скалите, ту го връщаше обратно в бързея. Той се остави да бъде повлечен надолу, но риташе с крака, за да се задържи в центъра, и гледаше как гладките скали прелитат наблизо край него — можеше да ги стигне с ръка.

Водата беше студена — сковаваше кожата му и го носеше по течението си. Но огънят, който изгаряше дробовете му, беше много по-страшен. Знаеше по силата на логиката, че с кислорода в клетките на тялото и в кръвта можеше да издържи безброй минути. Но дихателният рефлекс в гърдите му не се интересуваше от логика. „Умирам!“ — крещеше той… „Въздух, дишай!“ И Джейсън не можеше повече да не му обръща внимание. Той се понесе вдървено нагоре към огледалната повърхност, изведнъж се озова отново в непрогледния мрак и изпълни гърди с режещ, животворен въздух.

Измина доста време, преди да излезе от вцепенението си и да проумее какво става. Подобно на някое земноводно той изпълзя до кръста на тъмния, каменист бряг, а долната половина на тялото му остана във водата. Струваше му се изключено да направи каквото и да е движение повече, но когато острият студ взе да го пронизва още по-безмилостно, Джейсън осъзна, че в противен случай ще умре тук. А къде се намираше това „тук“? Мъчително бавно той се измъкна от водата и прокара светлинния лъч нагоре по скалистата стена отпред и над главата си и го смъкна по отсрещната стена отново до водата. Нима нямаше сняг? Значението на всичко това едва-едва си проправяше път към скования му и муден разсъдък.

Пещера.

Като премисляше всичко отначало, това му се струваше съвсем обяснимо. Очевидно тясната долина, наричана Портата на ада, е била издълбана от водата и през вековете малкият поток бавно я е подкопавал. Излаз на повърхността не се виждаше, тъй като той се устремяваше под земята и бе отнесъл Джейсън по течението си. А това означаваше, че все още не е ударил последният му час. Водата непременно трябваше да има излаз и в такъв случай Джейсън щеше да го открие. Само за миг му мина през ума, че тя може да потъва все по-надолу и по-надолу в скалните пластове, докато съвсем се загуби, но той бързо отхвърли пораженческото си хрумване.

— Продължавай напред! — извика той, изправяйки се с мъка на крака, и ехото му заотвръща: „Напред… напред… напред.“

— Добра идея! Напред, напред! Точно това ще направя. Той потръпна, зашляпа по ситния пясък покрай водата и в следващия миг погледът му попадна на стъпки, които излизаха от потока и идваха към него.

Нима имаше още някой? Стъпките бяха ясно очертани, очевидно оставени неотдавна. Сигурно към тези пещери съществуваше вход, който бе добре известен. Трябваше само да върви след стъпките и щеше да излезе навън. Поне докато се движеше, нямаше да замръзне в подгизналите си дрехи. Въздухът в пещерата беше студен, но не чак толкова, колкото на платото отгоре.

Изведнъж следите се отклониха от песъчливия бряг, навлязоха в една съседна пещера и различаването им стана по-трудно, но не невъзможно. Тук-там малките сталагмити по варовиковия под бяха стъпкани, а в мекия камък по стените бяха издълбани знаци. Тунелите се разклоняваха, един от тях завиваше обратно към водата и завършваше рязко със скалист ръб. Тук нямаше отстрани брегове и водата изпълваше пещерата почти до гладкия таван. Джейсън се върна по стъпките си и отново тръгна по следите, които водеха към другото разклонение.

Струваше му се, че е на крак от незапомнени времена.

Веднъж спря да почине и неволно заспа. Събуди се, разтреперен от студ, и си наложи да продължи нататък. Доколкото знаеше, скритият в токата на колана му часовник все още работеше, но той не го поглеждаше. Някак си в тези безкрайни, вечни пещери отмерването на времето губеше значение.

В пещерата, където се движеше сега и която по нищо не се различаваше от останалите, Джейсън откри човека, след когото бе вървял. Той спеше на пода пред него — варварин, облечен с почти същите кожи като неговите.

— Здравей! — извика Джейсън на междинния език, приближи се и млъкна. Човекът спеше вечния си сън, бе умрял отдавна. Намираше се в тези сухи, студени и свободни от бактерии пещери от години, а може би и от векове. Незнайно откога. Плътта и кожата му се бяха мумифицирали. Изсъхналите устни разкриваха жълти зъби. Едната ръка беше протегната и сочеше напред, към ножа пред разперените пръсти. Джейсън го вдигна и забеляза, че е покрит със съвсем тънък слой ръжда.

Това, което направи после, беше против волята му, но от жизнено значение за оцеляването му. С внимателни движения Джейсън свали връхните дрехи от трупа. Притежателят им пукаше и скърцаше, когато се налагаше да се поразместят вкаменените крайници, но възраженията му спираха дотук. Джейсън прибра кожите, отдалечи се към другия край на пещерата, съблече се чисто гол и надяна сухите дрехи. Място за погнуса нямаше — трябваше да оцелее.

Собствените си дрехи просна да съхнат, сгуши се в кожите, намали светлината до жълтеникаво мъждукане — не можеше да си представи, че отново ще го обгърне непрогледен мрак — и мигновено потъна в неспокоен сън.