Метаданни
Данни
- Серия
- Пророчеството на сестрите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prophecy of the Sisters, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Донева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet(2013)
- Разпознаване и корекция
- Jetchka(2015)
Издание:
Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Коректор: Шели Барух
ISBN: 978-954-529-750-2
Формат 84/108/32. Печатни коли 17
Предпечатна подготовка: Васил Попов
Печатница Симолини
История
- —Добавяне
32.
Слушам известно време, после тихо затварям вратата след себе си и излизам навън в студената нощ. Искам да се вслушам в тишината на своя дом, единствения, който съм имала, преди да извърша последния си предателски акт. Доста умно от моя страна — на излизане си обувам ботите. Изглеждам странно на лунната светлина с боти, които надничат изпод дългите поли на ефирната ми бяла нощница.
Сетивата ми са изострени, когато се изкачвам по хълма към скалата над езерото. Въздухът е свеж и чист, ароматът на приближаваща се зима нахлува в ноздрите ми много по-мощно, отколкото само преди няколко дни.
Опитвам се да не мисля. Не желая да мисля за майка си. Не желая да мисля и за Алис, за ужасното съчетание на алчност и любов, което тя прояви на речния бряг.
И най-вече не желая да мисля за Хенри.
Щом стигам върха, налага се да спра, за да си поема дъх. Още чувствам слабост в краката си след преживяното в реката. Когато най-сетне мога да дишам, без да усещам бодежи в гърдите, отивам до ръба на скалата. Дори в състоянието, в което съм, не мога да не изпитам наслада от красотата на езерото. Кой не би оценил прелестното проблясване на водите му? Тук не е чак толкова лошо място за свършека на нечий живот и в един зловещ миг на прояснение ми се струва, че разбирам защо майка ми е избрала тъкмо езерото за тази цел.
Бавно се придвижвам към ръба — все по-близо и по-близо, — докато пръстите на краката ми почти увисват във въздуха над каменистия бряг. Вятърът отвява косите от лицето ми и листата на дърветата зад мен зашумяват. На това място усещам присъствието на майка си повече, отколкото където и да е другаде. Питам се дали е стояла точно тук, където стоя аз в момента, дали е наблюдавала същите вълнички, които набръчкват повърхността на същата тази вода. За първи път в живота си аз съм напълно сигурна, че между двете ни съществува здрава връзка, че двете сме едно цяло, както ние, така и всички други сестри.
Ала така и не успях със сестрите. Баща ми посвети повече от десет години да състави списъка, който щеше да ни освободи, но дори с неговата помощ, толкова неоценима, колкото едва ли някога е била предлагана на сестрите преди мен, аз се провалих. Списъка го няма, а заедно с него изчезва и всяка надежда да открия ключовете и да сложа край на пророчеството. Ако се върна в самото начало, ще са ми нужни години, а междувременно Соня и Луиса ще живеят във вечна опасност за живота си. Години, през които ще съм подложена на непрестанните изтезания от страна на Душите. Години, през които няма да мога да се отпускам спокойно в обятията на сънищата си, защото ще се страхувам, че бих могла да пусна Звяра, който ще разруши света ни.
А пък и Хенри. Ако по рождение изпитвах желание да изпълня ролята, отредена ми в пророчеството, Алис нямаше да подмами Хенри на реката, за да се опита да му отнеме списъка. В някой друг живот, в някой друг свят може би двете с Алис бихме могли да си изиграем успешно ролите. В такъв случай Хенри нямаше да е пионка в жестоката игра.
„Пази Хенри, Лия.“ Думите на майка ми се блъскат в главата ми, докато по страните ми започват да се стичат сълзи, отначало бавно, а после тъй яростно, че намокрят яката на нощницата ми. Хлипам с вятъра, искам всичко да свърши, да разтворя ръце и да политна в пропастта. Ала мама отново ми говори:
„Няма никаква грешка, Лия.“
Започвам да плача още по-горко.
— Не искам да съм аз — викам към водата под мен. — Защо трябва да съм тъкмо аз?
Водата мълчи и не отговаря, ала вятърът го прави. Той ме шиба силно в гърдите и ме изтласква назад и аз се строполявам на земята, далеч от ръба на скалата.
Вятърът притихва, но не постепенно, а веднага след внезапния си порив. Листата на дърветата престават да шумят, настава тишина, в която чувам единствено собственото си тежко дишане. Седя на земята известно време, без да усещам студа, макар че от устата ми с всяко издишване се издига бяла пара.
Краят на ролята ми в пророчеството, започнало преди много, много години, няма да дойде бързо, нито толкова лесно. Изтривам сълзите от бузите си, изправям се и обръщам гръб на езерото, без да го погледна отново. Повече няма да надничам в пропастта.
* * *
Синьото небе ми се присмива, сякаш Бог си прави днес някаква шега.
Погребението на Хенри няма нищо общо с дъждовния и сив ден, когато изпратихме татко. Напротив. Слънцето топли раменете ни, а птиците се надпяват, сякаш поне те са щастливи, че Хенри е при мама и при татко. Не се съмнявам, че е при тях. Изобщо нямам съмнение, че той върви до тях и се смее под кадифеното небе. Ала от това не ми става по-леко.
Усещам погледа на Алис от другата страна на гроба, когато пасторът изрича двайсет и третия псалм, но очите ни не се срещат. Не съм я поглеждала в очите, откакто ме измъкна от реката. Всъщност мисля, че не съм поглеждала никого оттогава, въпреки че Луиса и Соня, пък и Джеймс, разбира се, ме бяха посетили няколко пъти. Не ми е добре, като не им обръщам внимание, но едва издържам на болката, причинена ми от загубата на Хенри. Не мога да понеса да я видя и по лицата на онези, които са около мен.
— „Пепел при пепелта, прах при праха“ — изговаря преподобният.
Леля Върджиния пристъпва напред, отваря свитата си в юмрук длан над изкопания гроб и от нея се изсипва пръст, която глухо се удря в ковчега на Хенри. Лицето й е скръбно и бледо. Ако на света съществува човек, който да разбира мъката ми, това е леля Върджиния.
На няколко пъти отварях уста да й разкажа за последните мигове на реката с Хенри и Алис, ала нещо ме възпираше да изрека думите на глас. Това отчасти се дължи на разума ми, защото без доказателства или свидетели моят разказ ще е съвършено различен от разказа на Алис, в това няма никакво съмнение. Но има и нещо друго: празният поглед на леля Върджиния. Осъзнавам, че няма да може да го понесе. А ако трябва да съм напълно честна, дори само пред себе си, трябва да призная, че отвътре навън ме изгаря буен и неудържим гняв. Гняв, който търси възмездие.
По особен начин.
Извръщам поглед встрани, когато Алис тръгва към гроба, вдига ръка и пуска пръстта върху малкия ковчег на Хенри.
Леля Върджиния ме поглежда, ала аз поклащам глава. Ръката ми не ще пусне и прашинка пръст върху Хенри, за да го зарие в земята до мама и татко. Вече съм поела своята част от вината.
Това е повече от достатъчно.
Леля ми кима с глава и поглежда към преподобния, който като че ли разбира какво иска да му каже. Затваря Библията и й прошепва няколко думи, после кима и измърморва към мен и Алис нещо, което не разбираме. Едва изтърпявам присъствието му в тези черни дрехи, които говорят само за смърт и отчаяние. Кимам и извръщам глава, облекчена, че си тръгва.
— Хайде, Лия. Да се прибираме — казва леля ми и ме хваща за ръката.
Усещам, че се тревожи, ала нямам желание да я погледна. Само поклащам глава.
— Не можеш да останеш тук цял ден, Лия.
Трябва да преглътна, за да проговоря на глас — толкова отдавна не съм използвала гласа си.
— След малко идвам.
Тя се колебае, после кима с глава.
— Добре тогава. Но не се застоявай, Лия.
Тръгва, Алис се влачи след нея. Оставаме само двамата с Едмънд. Едмънд е застанал тихо до мен с шапка в ръце, а по грубото му набръчкано лице се стичат сълзи сякаш е малко дете. Спокойно ми е до него и не изпитвам нужда да говоря.
Взирам се в ямата, в която тялото на брат ми ще прекара вечността. Става ми страшно и тъжно да оставя момчешката му усмивка и ясните му очи да гният в земята. Земята, която ще става все по-студена и по-корава с приближаването на зимата, преди от нея да изригнат разцъфналите диви треви, които аз няма да мога да видя.
Мъча се да си го представя, да извикам образ в съзнанието си — гроба на Хенри, целия покрит с диви теменужки. Да запомня видението си, така че да го извиквам във въображението си винаги, когато съм далеч от тук. После се сбогувам.
* * *
През нощта след погребението на Хенри не мога да заспя въпреки крайното изтощение на организма ми. Но не скръбта ме държи будна. Причината е някъде другаде и аз я усещам в дълбините на съзнанието си. Знам, че е нещо важно, ала нямам представа как и защо.
В главата ми звучи разказът от моето детство. Онзи, който татко използва като доказателство, че е той, когато общуваше от Отвъдното със Соня, преди Звярът да проговори чрез нейната уста. Спомням си го. Помня как Хенри се мъчеше да се покаже истински смелчак, ала не успя да скрие сълзите, които бликнаха от очите му, когато малкото му корабче наперено се понесе надолу по реката. Помня също как Алис не искаше да построя злополучния сал, дори не желаеше да опитам. Помня как, цялата обляна в пот, непохватна в детската си престилка, аз несръчно заковах дъските една за друга, макар че изобщо не си съответстваха, защото как бихме могли да стоим и да гледаме как Хенри плаче за любимата си играчка, която се отдалечаваше по реката все повече и повече?
Споменът за Хенри ме отвежда в стаята му. Очите му, лицето, лъчезарната му усмивка. Може би трябва още един, последен път да съм с него, преди да си тръгна.
В стаята му е тихо, всичко стои непокътнато. Влизам и затварям вратата с желанието да запазя единствено за себе си този последен миг близо до брат си. Присядам на края на леглото и вземам възглавницата му в ръцете си. Още носи неговото ухание. Уханието на книги като цялата къща, в която той намираше подслон и уединение; носи и лекия мирис на лепкави от сладко момчешки пръстчета. Спомените стягат гърдите ми с такава сила, че не мога да си поема въздух.
Връщам възглавницата на мястото й, като я обръщам наопаки и милвам гладката й повърхност, както правех, когато беше малък и се готвех да го сложа да спи или да му почета преди сън. Отивам към рафта с книги — Хенри много приличаше на татко и на мен, обичаше интересните истории. Томовете бяха прилежно подредени един до друг, тук бяха всички любими книги, които съм чела като дете, имаше и нови. Погледът ми е привлечен от корицата на „Островът на съкровищата“ и аз си спомням сияещия му поглед и въодушевлението му, когато понякога я четяхме заедно. Издърпвам я от лавицата, радвам се да я усетя в ръцете си, да вдъхна мириса на стара кожа.
Книгата е такава, каквато я помня, с гравюри на отделни сцени. На едната се виждат мъже, които са на плажа, копаят пясъка, за да открият заровеното там съкровище, и тази картина възбужда въображението ми.
„Татко ми заръча да го скрия. Каза ми да го запазя. За теб, Лия.“
Разумът ми се стреми да отхвърли тази вероятност, ала сърцето ми вече го е изпреварило и се чуди дали безцелното лутане на мисълта наистина няма никаква цел.
Внимателно разглеждам книгите на рафта, знам, че то е тук, откакто Хенри изгуби корабчето си играчка в реката. Отначало не го виждам. Напъхано е в задната част на рафта, в самия му край. Ала още щом зървам яркочервения цвят, неизбледнял от годините, разбирам, че съм го открила.
Изправям се на пръсти, за да достигна стъклената кутия, и си спомням колко часове прекара баща ми с Хенри, за да му направи точното копие. Татко, който не използваше ръцете си за други цели, освен да държи любимите си книги, прекара дни наред, навел глава до тази на Хенри, докато търпеливо ковеше едно към друго малките дървени късчета. Внимателно ги боядисваше в цветовете, с които беше боядисано корабчето, после го занесе на стъкларя, за да му направи кутия, така че Хенри да може винаги да си спомня за любимата си играчка.
Стъклото е студено и гладко, аз се опитвам да го отделя от основата, върху която е положено корабчето. То е здраво прикрепено към нея и макар една малка част от мен да се срамува, че искам да разглобя кутията на брат си, друга, много по-силна част ми казва, че съм изпратена тук тъкмо с тази цел.
Обръщам наопаки стъклената кутия и виждам, че има ограничен брой места, в които да търся, така че съсредоточавам вниманието си върху дървената основа. Тя е квадратна, покрита с тъмен лак. Дърпам малко по-силно, ала не мога да я извадя от стъкления похлупак. Дълбочината на основата ме кара да спра. Тя е най-малко десетина сантиметра висока и изглежда съвсем неподходяща за толкова малко корабче. Давам си сметка, че вероятно татко я е направил по този начин, за да осигури достойно място за корабчето му — така е проявил уважение към единствения си син.
Или пък вътре е скрил нещо?
Държа внимателно стъкления похлупак в ръка и щателно проучвам основата, за да открия някаква издатина или ръб, нещо, което бих могла да издърпам. Не намирам такъв и се опитвам да извия кутията, ала тутакси се сепвам и си казвам, че е абсурдно да извия нещо квадратно по този начин. Съвършените ъгли на квадрата, изчистените му линии предполагат нещо много просто, съвсем елементарно и когато поставям палците си върху дъното и натискам, тънката дъсчица леко се приплъзва встрани, сякаш през всички тези години е чакала единствено мен.
Сгънатият лист в малката кухина ме кара да затая дъх, а по гърба и ръцете ми пробягват студени тръпки. Ръцете ми се тресат с такава сила, че аз се връщам до леглото, отмествам хартията и поставям стъкления похлупак върху завивката.
Колкото по-дълго мисля, толкова повече се уверявам, че може и да съм права, ала когато зървам имената, изпитвам истинско страхопочитание към братчето си. Те се точат като редица от мравки надолу по листа, едно след друго:
Соня Соренсен Лондон, Англия
Хелене Кастила Барселона, Испания
Луиса Торели Рим, Италия
Филип Рандал — детектив
Хайгроув авеню № 428 Лондон, Англия
Потресена падам на леглото. Не е бил у него. Смачканата хартийка в ръката му е била просто късче хартия, най-вероятно празно или пък изписано с измислени имена. Вероятно е искал да го изхвърли във водата, за да накара Алис да се откаже от търсенето. Може би е искал да й даде фалшивия списък и да я изпрати на безкрайно пътешествие. Какъвто и да е бил мотивът му, умната му постъпка в случая ми позволява да следвам пророчеството, да стигна до края му, без да се бавя повече. Питам се дали името, което е написано най-долу, е на човека, на когото татко е поверил издирването на ключовете. Лесно ще разбера.
Сега вече знам. Преди смъртта си татко е идентифицирал само три от четирите ключа.
Три, а не четири.
Дори да е така, все е някакво начало.