Колин Фалконър
Харем (96)

95.

Топкапъ сарай, 1558

„В името на Всевишния, да бъде вечно царството Му! В името на свещените чудеса на Мохамед, да се слави името Му! До теб, който си Султан на султаните, Суверен на суверените, Божията сянка на земята, Господарят на Бяло и Черно море, на Румелия и Анадола, на Карамания и на земите на румите, на Диарбекир, Кюрдистан и Азербайджан, на Персия, Дамаск, Алепо, Кайро, Мека, Медина, Йерусалим, на цяла Арабия, на Йемен и на много други земи, които моите благородни прадеди и славни предшественици — нека Бог бди над гробовете им! — са завладели със силата на своите оръжия и които моето августейшо величество е покорило със своя огнен и всепобеден меч, Султан Сюлейман Хан, син на Султан Селим Хан. Татко.

След поредица от вербални и писмени комуникации се обръщам към моя Господар с молба да се застъпи за мен и да ме подкрепи срещу онези, които се осмеляват да разпространяват злословия по мой адрес. Бог знае, че никога не съм търсил лични облаги, за разлика от други, които са си спечелили популярност сред войниците и улемата, за да се издигнат и да се осмелят да съперничат на благословения ни баща. Аз съм безсилен срещу тяхната конспирация, аз, който никога не съм искал нищо друго, освен да ти служа. Всичко, което имам на този свят, е твоята любов и тази на благородната ми майка. Съдбата ми е изцяло в твоите ръце. И все пак, въпреки че не се опитвам да настройвам еничарите и не се мятам на коня си при първа възможност, аз съм зависим от онези, което заговорничат срещу мен. Зная, че никога не бих могъл да засенча ярката светлина, която хвърляш над целия свят.

Силно се притеснявам за твоята сигурност, господарю мой. До мен всекидневно достигат вести, че собственият ми брат е бил забелязан да влиза в Портата, преоблечен и преобразен, да разговаря с еничарите в техните бараки и да сее семето на размирици и бунт. Моля се тези новини да не се окажат верни, тъй като за мен няма покой, докато знам, че моят велик благодетел е в опасност…“

 

 

Сюлейман захвърли писмото настрани и отчаяно простена. Изглеждаше посивял и смален върху своя златен трон, свит между двата златни лъва, все едно, че беше тяхна плячка, а не техен господар. Рустем мълчаливо чакаше, лицето му бе безизразно.

— Моли ми се като някоя жена! — процеди Сюлейман.

— Страхува се от Баязид.

— И би трябвало. Баязид е лъв. Истински гази.

— Така е, господарю.

— Какво ти донасят шпионите ти за Селим? Продължава ли да се налива с вино?

— Прекарва цялото си време на масата. Или в ловуване.

Сюлейман махна нетърпеливо с ръка.

— И иска аз да го предпазя от Баязид!

— Когато му дойде времето, Баязид ще му отнеме трона, господарю.

— Когато умра, нека Господ решава.

Сюлейман притвори очи. Беше се надявал, че по някакъв начин ще успее да сложи край на кръвопролитията, съпътстващи всяко унаследяване по линията на османлиите, но с екзекутирането на Мустафа само ги беше направил по-сигурни. Имаше една стара поговорка: „Което трябва да стане, ще стане.“ Баща му беше убил, за да се качи на трона. Изглежда, че и синовете му щяха да сторят това, независимо от всичките му усилия.

Не разбираше защо тези младежи така упорито се стремяха към властта. Той самият никога не го беше правил. Едно от най-големите му разочарования беше, че баща му не бе живял достатъчно дълго. През последните години мантията на газите бе тегнала върху плещите му като парещ ярем.

Заради трона бе загубил не само Мустафа, но и Джихангир. Защо се беше обесил недъгавият му син? От мъка по доведения си брат ли? Или защото се страхуваше до смърт от собствения си баща?

Опита се да отблъсне тази мисъл. Рустем търпеливо го наблюдаваше. Сюлейман кимна по посока на свитъка.

— Има ли поне троха истина в твърденията на Селим? Бил ли е наистина Баязид в Стамбул?

— Шпионите ми не са ми докладвали за подобно нещо — отвърна Рустем.

Сюлейман мрачно кимна. Щом Рустем не знаеше нищо по въпроса, значи не беше се случвало. И въпреки това в думите на Селим имаше зрънце истина. Баязид беше заел мястото на Мустафа като любимец на еничарите. Така трябваше да бъде, разбира се. Един султан не можеше да завземе трона без тяхна помощ. Но това представляваше и опасност, ако Баязид загубеше търпение.

— Кой да бъде, Рустем? Селим е по-големият. Тронът трябва да е негов. Той е шахзаде.

— Баязид е единственият избор, господарю — рече Рустем.

Сюлейман кимна. Напълно в природата на Рустем беше да е безпристрастен по политически и финансови въпроси. През последните няколко години воднянката доста го беше засегнала и крайниците и лицето му бяха подпухнали, но очите му си бяха същите — хладни и сиви. В сметките му не влизаше да взема решения под влияние на чувства.

— Баязид не те обича, Рустем.

— Няма да съм още дълго жив, за да се страхувам от него, господарю.

Беше типично за него да говори толкова спокойно за собствената си смърт.

— Ако очакванията ти се окажат погрешни, Рустем, ще те натоваря с една последна мисия. Когато умра, искам незабавно да изпратиш един чауш в Маниса, за да каже на Селим бързо да тръгне към Стамбул. — Той смръщи вежди, беше се обадила подаграта му с пронизваща остра болка в коляното. — После ще изпратиш втори чауш при Баязид — на още по-бърз кон — и ще му кажеш, че тронът принадлежи на по-достойния. В отговор Баязид без съмнение ще се отнесе благосклонно към теб, щом веднъж стане падишах.

— Ще стане така, както заповядваш, господарю.

Значи беше решено, помисли си Сюлейман. Аллах ще прояви волята си. Той беше направил всичко, на което беше способен. Беше написал законите, които щяха да предопределят бъдещето на империята. Може би тя все пак щеше да оцелее независимо дали следващият и владетел ще е войнолюбец, или пияница, ако се стигне дотам.

И все пак, това щеше да е истинското му наследство, осъзна той: двама синове, биещи се помежду си за една империя като лешояди, кълвящи очите на още неизстинали трупове. Може би винаги ще е така.

Аллах да му е на помощ!

 

 

Пера

Той седеше сам до камината в голямата приемна и гледаше замислено в дънерите, горящи зад металната решетка. Джулия приближи, застана зад него и сложи ръка на рамото му.

— Изглеждаш угрижен.

— Мислех си… Мислех си какво ли ще се случи, когато Сюлейман вече не е султан.

— Да не си чул някакви слухове?

— Той е стар и болен. Управлявал е Високата порта цели трийсет и осем години. Никой не живее вечно. Дори Сянката на Аллах на земята трябва да умре един ден.

Джулия се усмихна.

— Предполагам, че ще ти липсва.

Лудовичи също се усмихна.

— Аз съм най-обикновен търговец. Ако искат, могат да направят султан и някоя камила, все ще ми е тая. Но промените и чувството за несигурност ме изнервят. Искам винаги да съм наясно кого да подкупя и с колко.

— Кой ще го наследи, Лудовичи?

— Предполагам, че Хурем ще има думата при този избор.

— Може самата тя да се провъзгласи за султан!

Лудовичи се засмя.

— Съмнявам се, че дори тя е способна да постигне това. Не, трябва да е Баязид. Как би могъл Селим да седне на трона? Този човек е абсолютен развратник. От него може да стане бей на Алжир — но султан? Дори аз не бих пожелал на турците подобно нещастие. — Един сух дънер пропука в огъня. — Може би бих го пожелал на венецианците, но на турците — не.

— Ами Рустем паша?

— Баязид по-скоро би скочил във врящ казан, отколкото да го преизбере за велик везир. Пък и той също остарява. Скоро всичко ще се промени. Ще имаме нов султан и нов везир. За известно време може дори да се помъчат да спазват закона и тогава бизнесът ми сериозно ще пострада.

Вятърът изфуча и раздрънка прозорците, въглените в камината просветнаха.

— Знам, че ще продължиш да преуспяваш, Лудовичи.

— Може би. Но тази неизвестност ме притеснява. Човек никога не може да е сигурен каква ще бъде следващата стъпка на османлиите. Диванът е гнездо на змии, Джулия — никой не знае какво ще се излюпи от него.

 

 

Топкапъ сарай

Върху кубетата на двореца проблясваше тънка коричка лед. Слънцето светеше на чистото синьо небе, но не топлеше. Хурем подуши северния вятър, надявайки се да долови аромата на степите, но той бе толкова безстрастен, колкото черните води на Босфора. Тя потръпна и се уви още по-плътно в хермелиновата си роба, макар че напоследък нищо не можеше да я стопли. Остаряваше.

Тя намести стъпалата си под мангала, но сякаш вече бе загубила способността да усеща топлината. Загледа се навън през решетките на прозореца — отново на север, отвъд Черно море, към степите, скрити нейде зад виолетовия хоризонт. Затвори очи и духът й се отдели от старото тяло, полетя свободно над водата и кервансарая в Юскудар. Юскудар! Да, тя го помнеше. Каменният хан с фонтан отпред, откъдето бе дошла преди трийсет и пет години. Видя се като младо момиче с меднозлатиста коса, с горчива омраза в устата и дързост в погледа. Засмя се. Каква беше само! Трябваше да я хвърлят за храна на рибите в Босфора! Как бе успяла една подобна упорита негодница да се превърне в кадъна?

Но сега онова момиче беше далеч пред нея, чак до хоризонта. Духът й продължаваше да се рее, а под нея се ширеше Кара Дениз, Черно море, повърхността му беше като стоманено острие, върху което като мънички песъчинки тъмнееха карамусалите. После тя отново се понесе като черна врана над твърдата земя, а под себе си видя племето на кримските татари, над палатките им и закритите с черджета каруци. Жените дояха кози и овце, мъжете препускаха към тях през степите. Тя им помаха. Майка й вдигна поглед от вимето на козата, която доеше, и й махна в отговор.

Хурем затича към нея. Смееше се.

Баща й също се смееше. Вдигна я със силните си ръце на седлото на своя жребец и препусна през обраслите с тръстика острови на бащицата Днепър, покрай издигащите се куполи и минарета на джамиите и катафалките. Пред тях се простираше огромен град от палатки и коне, чуваха се флейтите на циганите…

— Господарке!

Хурем се стресна в съня си, тялото й се стегна, сякаш някой бе забил нажежен до бяло нож в плътта й. Сърцето й лудо биеше, лицето й беше покрито с пот. Муоми стоеше надвесена над нея и разтърсваше ръката й.

— Какво има? — попита Хурем.

— Ти викаше, господарке. Всичко наред ли е?

— Спях — отвърна Хурем и й се стори, че чак ще се задави от разочарование.

— Добре ли си, господарке? — попита я Муоми равно, без следа от загриженост.

— Върви си.

Муоми се поклони и излезе от стаята.

Раменете на Хурем увиснаха уморено и тя заплака тихо. Не беше искала да се връща. Осъзна, че в съня си се беше чувствала щастлива — първото истинско щастие, което изпитваше, откакто бе дошла тук. И беше изпитала топлина. Борбата й за надмощие над всички останали жени не й беше донесла нищо. О, в началото, когато Сюлейман я беше избрал, тя бе усетила огромно облекчение. По-късно, когато бе отстранила Гюлбехар, се бе изпълнила с хладно задоволство — макар че и това не беше кой знае какво постижение. Но в живота й липсваше истинско щастие. Може би защото не жените бяха нейните истински врагове, а мъжете.

И Сюлейман. Продължаваше да го мрази със същата сила както в онзи ден преди трийсет и пет години, когато я беше избрал. Не, дори и преди това го мразеше. От първия ден, в който я бяха заробили, от деня, в който я бяха отвели от селото й с вериги около китките. Омразата й не беше отслабнала през годините, в които се беше сдобивала с власт, когато бе печелила безрезервната му привързаност. Продължаваше да тлее дълбоко в душата й, горчива зелена отрова, все така силна и смъртоносна, както навремето.

Но не студът и спомените й бяха причина за мрачното й настроение, а славеят. Беше й подарък от Сюлейман. Беше й го дал в деня на тяхната сватба. Птичката беше затворена в кафез от кедрово дърво, инкрустирано с перли и оникс и оттогава не беше спирала да пее. Тази сутрин я беше намерила да лежи, студена и неподвижна. Нежно я беше взела в шепи, беше я извадила от кафеза и се беше взряла в немигащото и око.

Първата й реакция не беше на скръб, а на паника. Докато я гледаше, птичката запя за последен път.

„Животът ми е като твоя, пееше славеят. — Ти изживя дните си като мен, в този красив дворец от оникс и перли, а султанът се радваше, любуваше и възхищаваше на твоето пеене и твоята красота. Но скоро и твоето студено око ще гледа втренчено зората, но ти няма да усещаш топлината й. Ще си свършила. Животът ти ще е преминал. Вратата на твоя кафез никога няма да се отвори. Песента ти ще е замряла, а ти ще бъдеш забравена.“

Беше си мислила, че един ден може да стане валиде, майка на следващия султан. Тогава щеше да изпита истинската власт. Селим щеше да е лесен за манипулиране. След като се беше отървала от Мустафа, не беше си и помисляла, че може да не доживее да види някой от синовете си на трона. До този момент.

Досега.

Но това вече нямаше никакво значение за нея. Тя си оставаше само една робиня и нищо повече.

Робиня на Сюлейман.

Но още имаше време да запрати проклятието си над дома на османлиите и тяхното арогантно мъжко семе. Щеше да си отмъсти — сладко правосъдие, на което щеше да се радва от гроба в продължение на десетилетия, а може би дори — векове.

Да, да. Разбира се. Те искаха Баязид. Ако синовете й бъдеха оставени да разчитат само на себе си, Баязид със сигурност щеше да надделее над бедничкия дебелак Селим в състезанието за трона. Баязид беше силният, лидерът, войнът.

Що се отнасяше до Селим, той почти сигурно беше син на един бял евнух.

Така че щеше да им даде Селим.

Муоми се втурна в стаята. Когато видя господарката си будна, се свлече неохотно на колене пред нея.

— Господарке, стори ми се, че отново те чух да викаш.

— Смеех се, Муоми.

— Смееше ли се, господарке?

— Да, смеех се, малка Муоми. Изведнъж отново се стоплих. Вземи мангала и го премести до вратата. Мисля, че усещам наближаването на пролетта във въздуха.

 

 

Куполите и минаретата на джамията Сюлеймание се издигаха към небето като планина от сив мрамор — молба за милост към Аллах, отправена от един-единствен човек, материализирана в камък. Около нея имаше и други постройки — кухня за бедни, болници, обществени бани, кервансарай, библиотека, медресе, училища и градини; имаше и четири университета, в които преподаваха най-добрите професори по теология и закони в цялата империя. Стойността на целия комплекс беше седемстотин хиляди дуката, кралски откуп, и представляваше опит на един султан да изкупи вината си на убиец, лишил от живот собствения си син.

Може би.

Сюлейман гледаше към джамията от прозореца на Хурем, отпуснал ръце върху раменете на любимата си съпруга.

— Величествена е, господарю. След хиляда години хората ще я гледат и ще съжаляват, че не са се родили във време като нашето.

— Може би, малка роксолана — промълви Сюлейман. Прегърна я по-плътно. Струваше му се много крехка. Усещаше костите и под коприната и броката и това го изплаши. Знаеше, че от известно време насам Хурем не се чувства добре, но се беше опитал да не обръща внимание на признаците. Мисълта, че може да е сериозно болна, изведнъж го хвърли в тих ужас.

Огледа я по-внимателно. На главата си беше сложила малка зелена шапчица — като тази, която носеше в деня, в който я беше видял за първи път, — но сега тя стоеше като подигравателно ехо от нейната младост. Под пластовете къна, въглен и пудра кожата й бе суха, тънка и набръчкана като пергамент, изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се спука и превърне на прах в пръстите му, ако я докоснеше малко по-невнимателно. Страните й бяха хлътнали, очертанията на черепа й се виждаха с ужасна яснота на светлината на ранното утринно слънце. Косата й бе загубила златистия си оттенък; в корените беше млечнобяла като зимното небе; само зелените й очи продължаваха да гледат живо и проницателно.

Той я притисна към себе си, сякаш можеше да я предпази от смъртта благодарение на волята и силата си. Осъзна, че сега я обича повече от всякога. През последните години физическата страст бе отстъпила място на душевен комфорт, на чувство за интимност и спокойствие в нейно присъствие, което не беше изпитвал с никой друг. Как би могъл да живее без нея? Не можеше да понесе подобна мисъл.

— Това е велико постижение, господарю мой — прошепна Хурем. Вниманието й още бе насочено към Сюлеймание.

— Един ден костите ни ще лежат там, едни до други — каза Сюлейман и се помоли този ден да не настъпва още дълги години.

— Значи никога няма да избягам от Ески сарай, така ли? Един ден ще се върна на хълма, гледащ към пазара на роби, откъдето ме купиха за теб?

— Хълмът, който благодарение на съдбата ни събра — рече той. Беше притеснен от странната горчивина в гласа й. — Добре ли си, малка роксолана?

— Само съм си изгубила апетита.

— Да накарам ли личния си лекар да ти приготви еликсир?

— Муоми се грижи добре за мен, господарю. Скоро ще се възстановя. Когато дойде пролетта.

Северният вятър профуча като джин през каменните стени и Сюлейман потръпна в поръбената си със самур роба.

— Трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Не се притеснявай, господарю. Нормално е да се появят някои болежки, когато човек остарява — Сюлейман не искаше да продължава разговора за смъртността на любимата си.

— Говорих с Рустем — смени темата той. — За унаследяването на престола.

— И какво реши, господарю?

— Когато този ден настъпи и двамата ще бъдат известени. Нека Аллах да решава.

— Ако и двамата научат, на Аллах няма да му се наложи да решава. Баязид ще предяви претенции към трона. — Тя се извърна от прозореца и се хвана за раменете му. — Ще ми помогнеш ли да стигна до дивана, господарю?

Сюлейман отпрати гедичлийките и я поведе към дивана, изненадан колко лека бе тя, отпусната на ръката му — сякаш някой я беше изпразнил отвътре и бе оставил само обвивката й. От колко ли време беше в това състояние, зачуди се той. От кога не я беше виждал? От по-малко от седмица. Как беше възможно да се е стопила толкова бързо?

Помогна й да намести краката си под мангала и нежно подпря гърба й с възглавници.

— Благодаря ти, господарю.

— Трябва да пратя да повикат доктора.

— Нищо ми няма. Само малко ми е студено. — Една от гедичлийките разстла завивка върху коленете й.

— Господарю, искам да обсъдим по-подробно въпроса за трона. И двамата са мои синове, познавам ги добре.

Сюлейман приседна до нея и взе дланта й в шепата си.

— Малка роксолана, Селим е почтителен син, но никога не може да стане велик султан. Баязид е войнът.

— Това означава, че поне ще е популярен сред еничарите.

— Един султан не може да управлява без еничарите.

— Еничарите! Към които не изпитваш друго, освен презрение.

— Има моменти, в които един султан е принуден да използва сабята си, дори и да ненавижда войната.

— Баязид не се интересува от нищо друго. Стига да може, ще прекара целия си живот на седлото. Господарю, казвам ти го не за да го охулвам, а да ти помогна. Селим е шахзаде. Макар да не е воин като брат си, може да се превърне в истински рицар на Дивана. Ти сам си ми казвал, че законът е този, който ще подсигури бъдещето на османлиите, не мечът.

— Малка роксолана, трябва да погледнем истината в очите. Селим е непоправим женкар и пияница. Рядко се вясва дори на своя Диван в Маниса. Нима можем да се надяваме, че това ще се промени, ако стане падишах?

— Ако Баязид седне на трона, Селим ще умре.

— Нека Аллах реши. Рустем е получил нарежданията ми. Когато настъпи моментът, при двамата ще бъде изпратен по един чауш. Няма да ме разубедиш.

Хурем наведе глава и стисна ръката му в отговор.

— Така е, както казваш, господарю. Не оспорвам мъдростта ти. Ще се моля и за двамата си сина.

Той я прегърна, а гърдите му се стегнаха от ужасна тъпа болка. Дано Аллах не му отнемеше неговата малка роксолана! Не можеше да живее без нея. Тя бе единственото нещо, което бе придавало смисъл на живота му. Беше убил най-добрия си приятел, както и любимия си син, за да запази султаната за османлиите. Но никога не беше изневерявал на любовта си към нея. Беше сигурен, че това чувство бе истинско и добро. Щеше му се да му се порадва още малко. Не можеше да си намери покой без него.

„Не ме напускай, малка роксолана. Не ме напускай!“

 

 

Топкапъ сарай

Муоми беше с нея, когато падна.

Хурем беше излязла на терасата, за да послуша славеите и да погледа Босфора както правеше всяка сутрин. Изведнъж извика и се свлече в ръцете на Муоми. Прислужниците на Хурем се спуснаха да й помогнат, но когато я пренесоха на дивана, тя вече беше изгубила съзнание, а дишането й беше тежко и хъркащо.