Колин Фалконър
Харем (91)

90.

Стамбул

Аббас отметна назад качулката на фереджето си и изгледа подозрително Сирхане с единственото си око.

— Получих бележката ти — каза той. — Какво искаш от мен?

— Имам нужда от помощта ти — отвърна Сирхане.

Аббас въздъхна. Точно от това се беше страхувал.

— Изглежда съм полезен за всеки друг, но не и за себе си.

— Гюлбехар ме изпраща.

— Предчувствах го — каза Аббас. Огледа се наоколо. Таванът на стаята беше позлатен, стените бяха покрити с гледжосани плочки, украсени с преплетени растителни мотиви, високият розов силует на Айя София се виждаше през дървените решетки на прозореца.

— Значи това е дворецът на Абдул Сахине паша.

— В момента е офицер, отговаря за конюшните на шахзадето.

— Така чух и аз. Радва се на късмет и богатство.

— Голям късмет ли е да служиш на един обречен човек, Аббас?

Аббас поклати глава.

— Нищо не мога да направя.

— Гюлбехар каза да ти предложа всичко, всичко!

— Щедра е. В такъв случай, ще ми предложи ли да ми върне мъжествеността?

— Аббас…

— Моята господарка ме облича в най-скъпите дрехи, храни ме, покрива всичките ми разходи. Заради властта и влиянието си съм успял да натрупам богатство, което надхвърля мечтите на повечето мъже. Но то е безполезно за мен. Ако желанието на Гюлбехар е да ме изкуши и постави в смъртна опасност, тогава нека да ми върне мъжествеността поне само за една нощ, в която да почувствам отново докосването на жена!

Сирхане сведе очи. Беше се надявала, че по някакъв начин ще успее да избегне тази тема, но вече беше решила какво ще направи, ако Аббас й откажеше. Знаеше, че Гюлбехар е права. Ако съпругът й загинеше заедно с Мустафа, нямаше да проявят милост и към нея. Щеше да завърши живота си като парий.

Имаше едно нещо, което Аббас силно желаеше.

— Знае ли Сюлейман за Джулия? — внезапно попита тя.

Не погледна към него, но чу как евнухът рязко си поема дъх. Стаята изведнъж сякаш се изпълни с омразата му.

— Малка пачавра — изсъска той.

Но изглежда предполагаше, че и Гюлбехар знае тайната му, иначе би убил Сирхане начаса. Не можеше да го погледне в очите.

— Много скоро ще умре една жена. Може би Хурем, може би Джулия. Ти решаваш.

— Каза, че я обичаш…

— Всички ние обичаме себе си повече, отколкото обичаме другите, Аббас.

— Може да са ме кастрирали, но не са ми отрязали сърцето. За пръв път от години изпитвам съжаление към друг човек. Повдига ми се от теб.

Сирхане се реши. Погледна директно към студеното му немигащо око.

— Направи го или тя ще умре, Аббас. Спести ми речта си.

Аббас силно я зашлеви през лицето. Направи знак на пажовете си да го вдигнат. Бързо излезе от стаята. Сирхане нежно докосна страната си. Мразеше се така, както никого не беше мразила.

 

 

Топкапъ сарай

— Имам проблем, за който се нуждая от помощта ти. Диванът постави на вниманието ми един особен случай, който силно ме обърка. Реших да се допитам до теб, за да ме посъветваш съобразно светите закони на Корана.

Сюлейман млъкна, за да събере мислите си.

— Един богат и влиятелен търговец бил болен за известно време — продължи той. — Докато боледувал, възложил управлението на делата си на свой доверен слуга, на когото плащал висока заплата и когото бил възнаградил с добра позиция. Но не минало много време, откакто легнал на легло, и слугата злоупотребил с доверието му, започнал да крои заговори срещу семейството на търговеца и дори планирал да убие господаря си. Когато търговецът оздравял, той разбрал за това предателство. Какво трябва да направи търговецът? Каква присъда трябва да се произнесе, според законите на шериата?

Абу Са’ад дори не мигна.

— Коранът е пределно ясен по тези въпроси. Слугата трябва да умре.

Раменете на Сюлейман увиснаха под диплите на кафтана.

След малко той се опомни и се взе в ръце. Спря очи върху тези на шейхюлислама.

— А ако този слуга е Мустафа, наследникът на трона?

— Смърт — отвърна категорично Абу Са’ад.

 

 

Два дни по-късно Сюлейман възседна отново коня си до фонтана в Третия двор и напусна двореца начело на полка си. Потегли на изток. Вече беше изпратил заповедите си на агите в Амазия да съберат войниците си за поход към Ерзерум. На Баязид беше наредено да напусне Маниса и да се заеме временно с управлението на Топкапъ.

Сюлейман знаеше, че трябва да побърза да затвърди властта си над агите. Но първо трябваше да говори със Селим.

 

 

Наистина е лъчезарна, помисли си Аббас. Никога не изглеждаше толкова млада и прелестна, както когато планираше екзекуция. Това я зареждаше с енергия. Върху главата й бе закрепена шапчица от зелено кадифе, носеше светлозелен кадифен кафтан, гарниран с хермелин. Играеше си с дългите кичури на златистата си коса, докато го наблюдаваше.

Значи денят на смъртта му най-сетне беше настъпил, помисли си Аббас. Е, беше го отлагал достатъчно дълго. Сега, след като вече беше решено, той се чувстваше изненадващо освободен, някак лек. Беше хубаво, че и тя е в добро настроение. Нямаше да му достави удоволствие да изтръгне черното й сърце, ако и то преливаше от умора от света като неговото.

— Направи ли онова, за което те помолих? — попита Хурем.

— Говорих с мюфтията, както ми нареди. Той разбра какво се иска от него.

— Моят добричък верен Аббас.

— На твоите услуги, господарке.

— И каква да бъде наградата ти?

О, значи щеше да се опита да го измъчва! Беше се надявал на това. Беше прекарал двайсет и пет години от живота си импотентен. Тази вечер щеше да има власт над нея.

— С какво желаеш да ме наградиш, господарке?

— Да си избереш някое момиче от харема, може би?

Аббас се усмихна на този черен хумор. Поклони се.

— Ваше величество е прекалено добра.

Може би беше усетила разликата в държанието му, защото погледът й изведнъж стана пронизващ.

— Изглеждаш доволен от себе си, Аббас. Може би ще пожелаеш да споделиш причината за своята веселост с господарката си?

Аббас пристъпи към нея и ръката му се плъзна към обсипания със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му. Пръстите му се свиха около дръжката от слонова кост. Хурем сведе поглед и той разбра, че тя е наясно с намеренията му. Но черните стражи в стаята бяха прекалено далеч и прекалено спокойни при тази рутинна аудиенция, така че нямаше да успеят да го спрат. Той й се усмихна. Веднага, щом извикаше, щеше да го стори.

Но Хурем не извика.

— А, мой Аббас. Значи най-после си станал мъж — рече тя. Изглеждаше почти… радостна.

— Очаквах този момент от дълго време — прошепна той.

— И какво те е спирало до сега?

Аббас се втренчи в нея. Какво го беше спирало? Отговорът беше прост. Беше се страхувал да умре. Нямаше страх от болката — Бог му беше свидетел, че беше изживял достатъчно болка. Просто се страхуваше от онова, което щеше да настъпи след смъртта му. Не беше готов да го извърши преди. Но щеше да го стори сега, заради Джулия.

Стражите не забелязваха нищо. Аббас продължаваше да стои с ръка на кръста. Хурем се отпусна, почти се излегна на дивана.

— Не се ли страхуваш? — попита го шепнешком тя.

— Този път страхът ми няма да ме спре.

— Не за себе си, скъпи Аббас. Не се ли страхуваш за Джулия?

Аббас усети как пръстите му се впиват още по-плътно в дръжката на кинжала. Нещо в него му крещеше да го извърши сега. Сега! Преди вещицата да беше успяла да отслаби решимостта му!

— Джулия? — чу се да пита.

— Оставила съм писмо, което султанът да отвори след смъртта ми. На сигурно място е. Ще бъде много разстроен, когато разбере, че тя продължава да си живее живота в Пера и може би да подхранва слуховете за неспособността му в леглото, поради която избягва своя харем.

Аббас почувства как дворецът сякаш се срутва върху раменете му. Замръзна на място. Не можеше да направи абсолютно нищо. Не можеше да я убие, не можеше и да се оттегли. Беше мъртъв.

Зачака Хурем да повика бостанджиите и да им нареди да го завлекат навън. Трябваше да се самоубие, помисли си той. Да си спести смъртта, която ще му поръча тази вещица.

Хурем се засмя.

— Почти съм готова да се закълна, че черното ти лице доста е пребледняло!

Аббас се олюля. Кожата му се покри с лепкава мазна пот. Трябваше да използва кинжала, за да свърши със себе си. Веднага!

— Мислиш, че ще те накажа — продължи Хурем.

Той я погледна. Очите й светеха от задоволство.

— По-скоро сам ще се убия — отвърна той.

— Скъпи ми Аббас, защо ти е да го правиш?

— За последен път ме измъчваш.

Тя се приведе към него.

— Махни си ръката от този груб инструмент. Да не си въобразяваш, че ще поискам да си отмъстя, задето си мислел да ме убиеш? Половин Стамбул ме иска мъртва! Току-що ми доказа, че независимо колко силно ме мразиш, никога няма да ме нараниш. Това те превръща в най-доверения и покорен слуга, който бих могла да имам. Никога не съм разчитала на голата лоялност. Тя е толкова… нетрайна!

Трябваше да го направи, независимо от всичко!

— Слаб съм — промълви и се свлече на колене.

— Да — отвърна Хурем през смях. — Но много полезен!