Колин Фалконър
Харем (88)

87.

Амазия

Месец по-късно Рустем стигна под скалите на Зелената река заедно с един ескадрон от спахии и орда еничари. Опъна лагера си под мрачните стени на цитаделата и древните понтийски гробове, заби пряпореца си пред входа на шатрата си и зачака.

Разбра, че Мустафа пристига, далеч, преди да е чул тропота от подковите на коня му. За разлика от християните, турците пазеха железен ред и тишина в своите лагери. Пиенето и комарът бяха забранени, а когато не водеха бой, петте молитви на ден бяха задължителни.

Именно нарушаването на тишината бе предупредителен знак за Рустем. Надигащ се като вълна шум, далечен тътен съпровождаше появата на престолонаследника. Сякаш редиците им бяха разкъсани от чужда кавалерия. Рустем скочи на крака и бързо излезе от просторната си шатра, за да посрещне Мустафа.

Ездачите не бяха повече от двайсетина и всички, с изключение на един, бяха облечени в червени копринени дрехи, отличителен белег на спахийската кавалерия. Само водачът им беше облечен в бяло, а отпред на тюрбана му беше прикрепен сноп пера от сива чапла. Диамантената брошка проблясваше на слънцето и Рустем бе принуден да вдигне ръка, за да засенчи очите си.

Еничарите следваха ездачите, полите на сините им дрехи се развяваха, докато тичаха, щастливи, че поглъщат прахта изпод подковите на Избрания. Докато тичаха, надаваха възторжени викове, за да посрещнат шахзадето — велика армия от гърла, изпращаща смразяващ вой, който отекваше в скалите и се умножаваше. Мустафа не отвърна на виковете им, не обърна поглед нито наляво, нито надясно. Очите му не се отделяха от царствената шатра.

Рустем чакаше, заобиколен от телохранители. Аллах да му е на помощ, мислеше си той. Мустафа бе опасен!

Шахзадето спря коня си пред великия везир; облакът прах, в който беше обвит, се разпръсна. Рустем усети песъчинките в устата си. „Наслаждавай се на славата си!“, мислеше си злорадо той. „Скоро и ти ще усетиш пясък в устата си. Ще му се радваш вечно.“

Мустафа скочи от коня и виковете на еничарите замряха. Всички зачакаха — огромна свирепа, развълнувана маса.

Мустафа леко се поклони.

— Къде е баща ми?

— Султанът не е добре. Аз съм сераскерът на тази кампания.

Рустем забеляза смяната на емоциите върху лицето на шахзадето. Първо разочарование, после — възторг. Дали денят му не наближаваше?

— Сериозно болен ли е?

— Лекарите казват, че болестта му не е смъртоносна, но той не може да понесе суровите условия на една дълга военна кампания. — Рустем погледна над рамото на Мустафа към тълпата, насъбрала се зад групичката конници. Хиляда еничари, помисли си той. — Никога не съм чувал толкова силни приветствия. Дори и за султана.

— Поздравяват ме, защото съм негов син — отвърна предпазливо Мустафа.

— Може би — кимна Рустем. — Да се оттеглим вътре. Прахта е полепнала по гърлото ми.

Рустем въведе госта си в голямата копринена шатра. Пажовете поднесоха халва и розова вода, а след това Рустем измъкна един свитък. Подаде го на Мустафа, без да каже и дума.

Беше предложението за брак с една от дъщерите на шах Тамасп, подпечатано с туграта на Мустафа.

— Това е чудовищно — промълви Мустафа.

Рустем заби поглед в килима помежду им.

— Отричаш ли?

— Дали отричам, че съм предложил съюз с един от най-заклетите врагове на империята ни ли? Разбира се, че отричам!

— Носи твоя печат.

— Това е фалшификат. Баща ми видял ли го е?

— Разбира се.

— И какво казва?

— Той не споделя с мен намеренията си. Чака твоя отговор.

— Подушвам, че ти имаш пръст в тази работа! — повиши глас Мустафа и хвърли свитъка в скута на Рустем.

Везирът вдигна сивите си очи за пръв път.

— Аз не съм ти враг, Мустафа. Онези еничари отвън са твоите врагове. Прекалено възторжено те поздравяват.

— Никога няма да кажа или направя нещо срещу баща си. Заклел съм се в това. Той трябва да го знае!

— Султанът чака отговора ти — повтори Рустем.

— И ще го получи.

— Първо, трябва да ти предам заповедите, които султанът изпраща лично до теб. Иска да събереш войниците си и да ме придружиш в тази кампания срещу персите. Под моето командване, разбира се.

— Ще направя това, което ми се нарежда — отвърна остро Мустафа и стана. Излезе от шатрата, без да каже нищо повече.

Рустем поседя, заслушан в тропота на подкови през равнината, после изпрати да повикат агата на еничарите. Агата беше светлокос жилав мъж, славянин. Лявата страна на челюстта му беше деформирана от рана, получена при обсадата на Родос. Когато се поклони, огромните пера от райска птица, прикрепени към шапката му, трепнаха и зашумоляха. Той се изправи и зачака заповедите.

— Приготви един ескадрон от най-добрите си хора — каза Рустем. — Тази вечер Мустафа трябва да бъде заловен, окован във вериги и отведен в Стамбул.

Агата се поколеба. За един войник, трениран от осемгодишен да се подчинява безпрекословно на всяка дадена му заповед, тази реакция бе достатъчно красноречива.

— На твоите заповеди — отвърна накрая.

— Хората трябва да са готови на зазоряване. Това е всичко.

— На твоите заповеди — повтори агата, но в очите му блестеше омраза. Толкова лесно беше да се разчетат чувствата му, помисли си Рустем.

Беше толкова просто. Точно както беше предвидила Хурем.

 

 

Топкапъ сарай

Златният път тръгваше от джамията на харема, минаваше покрай покоите на султана, прекосяваше харемлъка и стигаше до Дивана и малката тъмна кула на Опасния прозорец. Мрачно стълбище отвеждаше до решетъчния прозорец със спусната пред него завеса, от който султанът слушаше дискусиите на пашите и везирите.

От тази възможност вече се ползваше и Хурем.

Златният път беше блестящата магистрала към властта, покрита с гледжосани плочки в турскосиньо, златно и доматеночервено. Хурем вървеше по него, а полите на копринения й кафтан шумоляха. Даваше си сметка с какво разполага. Вече познаваше и в най-малки подробности Дивана, но Диванът не познаваше нея.

Когато стигна до върха на тъмното стълбище, сърцето й така лудо биеше в гърдите й, че тя притисна длан, за да успокои болката. Приближи до завесата от тафта и започна да наблюдава.

Златният балдахин на Дивана почиваше върху десет мраморни колони. Тънката завеса пред прозореца превръщаше огледалните плоскости от мрамор, позлата, коприна и брокат в театър на сенките. Разкошът на Дивана не бе достъпен за нейните очи, но за нея важни бяха гласовете. Чуваше всяка дума с кристална яснота.

— Сигурен ли си в това? — чу да казва единият от мъжете. Беше Сюлейман. В отсъствието на Рустем бе поел отново задълженията си към Дивана.

— Информацията ми е повече от достоверна. — Тя не разпозна гласа. Без съмнение принадлежеше на човек от свитата на Рустем.

— Не е ли възможно шпионинът ти да е направил грешка?

Чу как мъжът се изкашля засрамено. Думата „шпионин“ очевадно звучеше обидно за слуха му.

— Събрал съм информацията от различни източници, господарю. Всички те потвърждават, че венецианците са убедили Мустафа да предложи съюз на шах Тамасп. Лично байлото е изпратил тайно послание до Амазия. Съдържанието на писмото не ни е известно.

Какво удоволствие бе да чуе един от слуховете, повторени в залата на Дивана! Аббас беше свършил работата си много добре. В продължение на години беше подхвърлял на Лудовичи трошици истинска информация, с които бе спечелил доверието му. Сега чуждестранната общност в Галата бе погълнала с готовност огромната лъжа.

Също така беше чудесно, че нито една от лошите думи, изричани по адрес на Рустем и Хурем из базарите, не беше стигнала до ушите на Господаря на живота. Истинската власт се изразяваше в контрол над слуховете. Когато дори и самите шпиони се страхуват от теб, никой няма да се осмели да изрече и дума насреща ти.

Сюлейман още не беше произнесъл присъдата си, но Хурем можеше да си представи изражението на лицето му. За малко да се изсмее на глас; захапа юмрук, за да възпре смеха си.

— Все още ми е трудно да го повярвам — чу гласа на султана.

— Господарю, моите информ…

— Достатъчно! Не искам да чувам нито дума повече! — изкрещя Сюлейман и Хурем чу как с провлечена стъпка се отправя към изхода на залата.

Тя веднага се втурна навън. Без съмнение нейният султан щеше веднага да нареди да я повикат, за да облекчи болката от последния нанесен му удар. Нямаше да е добре да открие, че тя вече знае причината, поради която се чувстваше толкова нещастен.