Колин Фалконър
Харем (76)

75.

Галата

Каретата беше продълговата, изрисувана с плодове и цветя — не се различаваше по нищо от стотици други карети в града. Тя мина по мръсната алея и спря пред безлична дървена къща, боядисана в жълто — цветът на евреите. Не се отличаваше от повечето къщи в квартала. Един паж отвори вратичката и Джулия слезе.

Никой не би могъл да я познае. Можеше да се каже единствено, че е жена. Носеше фередже — наметката с дълги ръкави, с която всички турски жени се покриваха, преди да излязат на улицата. Фереджето бе изработено от черна коприна, което до известна степен издаваше статуса й — бедните жени носеха черни наметки от вълна, докато жените от царския харем се обличаха в лилава или розова коприна. Джулия си бе наметнала два воала — прозрачен яшмак, който покриваше лицето, носа и устата й, невидим под черната казета, и самата казета, спускаща се от главата до кръста й, с един малък квадратен отвор за очите. Единственият знак за принадлежността и към нежния пол бе ароматът на мускус и жасмин, който се носеше около нея — сладък оазис сред зловонието на града.

Робата поставяше турската жена в положението на затворничка, но също така й даваше и свобода, защото именно с помощта на фереджето и казетата дори и най-високопоставените дами можеха да се разхождат по улиците, без да бъдат разпознати.

Черната фигура бързо прекоси улицата и изчезна зад вратата на къщата.

Пажовете останаха да я чакат до каретата.

Аббас зина от почуда, когато я видя.

С годините е станал дори още по-дебел, отбеляза наум Джулия. Изпод богато украсената коприна на кафтана му прозираха гънките мазнина по тялото му. Той се потеше, въпреки че беше ранна хладка утрин. Лицето му лъщеше от пот и мокреше краищата на огромния бял тюрбан на главата му.

Опита се да си спомни как бе изглеждал някога, после — да свърже образа на момчето с лице от гладък бронз, което я бе очаквало в гондолата, с това кошмарно същество с едно бяло изцъклено око и подпухнало месесто лице…

Не беше възможно.

Спомняше си го единствено като кислар агаси, грозният евнух с женски глас, който бе направил гневна гримаса при първата им среща и й бе прошепнат онези странни нежни думи сутринта, когато очакваше да намери смъртта си в Босфора.

Значи това беше Аббас.

Той се опита да се изправи на крака. Плесна с ръце, за да призове пажовете си на помощ.

— Коя си ти? — изръмжа той, но по изражението му личеше, че я беше познал.

Тя зачака, без да помръдва. Какво щеше да стане, ако двамата пажове, които бе довел със себе си от двореца, също я разпознаеха? Но Аббас вече се беше сетил за същото и веднага, щом му помотаха да стане, ги отпрати.

— Джулия? — промълви той.

Тя отметна тежката си казета, остави я да падне назад. После свали и яшмака, разкопчавайки го внимателно и разкривайки му лицето си.

— Здравей, Аббас.

Той закри лицето с длани и се обърна с гръб.

— Какво има?

— Не трябваше да идваш — простена той.

— Трябваше да те видя. Поне още веднъж.

— Казах на Лудовичи, че повече не искам да те виждам. Защо ме измъчваш по този начин?

— Моля те, Аббас…

— Ако знаеше каква болка ми причиняваш, нямаше да го направиш!

Джулия не знаеше как да постъпи. Внезапно се почувства като пълна глупачка. Той продължаваше да стои с гръб към нея.

— Аббас?

— Защо дойде тук? Какво ти е хрумнало? Защо Лудовичи ти е позволил?

— Обърни се…

— За да можеш да се насладиш на красотата ми ли?

— Лудовичи е красив мъж. Но аз не го обичам. А теб съм обичала винаги.

— Престани!

— Обърни се…

Когато Аббас го стори, лицето му бе изкривено от гняв, а здравото му око я гледаше с болка и възмущение.

— Върви си! Каква полза от всичко това? Любовта ми към теб ми отне всичко! Остави ме да те забравя, за бога! Върви си!

Джулия протегна ръце към него, после ги отпусна встрани.

— Аббас… Никога не ми се удаде възможност… ти спаси живота ми…

— Защото те обичах. Ще отвърнеш ли на любовта ми? Как? С целувки? Ще ме пуснеш ли в леглото си? Ще станем ли любовници?

Гневът започна да се отдръпва от лицето му. Джулия пристъпи напред с намерение да го успокои, но той протегна ръка, за да я спре.

— Недей… — каза. — Можеш ли да си представиш какво ми струва, Джулия? Да изпитвам желание към една жена и да знам, че няма начин някога да го задоволя? Да продължавам да се раздирам от страст и да не притежавам средството, чрез което да я реализирам на практика? Един мъж не може да обича някоя жена и да не копнее да консумира физически тази си обич. Какво мога да направя?

За мен няма облекчение и никога няма да има. Изгарям всеки божи ден, заобиколен от жени. Може да са ме лишили от атрибута на моята мъжественост, но тя все още е тук. Всеки ден се чувствам като затворен в клетка. Всяко естествено движение ми е отказано, физически и емоционално. Искам да обичам и да бъда обичан. Но как бих могъл? Лишиха ме от всички причини, поради които бих искал да живея! След смъртта няма ад, Джулия. Адът е тук и сега. И аз живея в него!

Гневът му се изчерпа напълно, раменете му увиснаха и той се облегна на стената, дишайки на пресекулки. Джулия се поколеба. Какво можеше да му каже?

— Моля те, върви си — прошепна Аббас.

— Добре. Но първо искам да ти кажа нещо. Не дойдох тук, за да те тормозя, както си мислиш.

— Тогава казвай и си върви.

— Става дума за баща ми.

В началото изглежда смисълът на думите й му убягна.

— Гонзага? — запита той най-накрая.

— Пристига в Стамбул.

— Сигурна ли си?

— Вчера Лудовичи го научил от байлото. Ла Серенисима е изпратила мирна делегация до Портата. Баща ми ще я води.

Аббас се плъзна по стената и се отпусна на пода, сядайки върху дебелите си бедра. Опря глава в коленете си и промълви.

— Значи дяволът приближава рая.

Нямаше какво повече да се каже. От мълчанието му Джулия разбра, че трябва да си върви, но тя отчаяно искаше да го успокои. Коленичи до него. Той не възрази, затова тя се наклони напред и леко го целуна по челото.

Аббас не се отдръпна. Тя махна тюрбана му и го сложи на пода.

Евнухът не вдигна очи да я погледне.

Джулия прокара длан по гладко обръснатата му глава. Усещането бе едновременно отвратително и вълнуващо. Виждаше всяка костица от черепа му, очертана под лъсналия скалп. Сложи длани от двете страни на лицето му и го повдигна нагоре.

— Аббас…

Здравото му око я гледаше умолително.

Тя повдигна кафтана му. Сърцето й лудо биеше, докато пръстите й се плъзгаха по обръснатите му слабини. Полагаше неимоверни усилия ужасът, който изпитваше, да не се изпише върху лицето й. На мястото на члена му нямаше нищо. Като Сирхане, помисли си тя, само дето я нямаше нейната подканваща влага, нито подобните на розови листенца устни на вагината й. Просто хладна и хлъзгава като восък плът, набраздена от белези и изненадващата мекота на уретрата.

Чу как Аббас тихо простенва. От болка, шок, ужас? Не можеше да разбере.

Беше чувала разни истории в харема — най-вече от Сирхане, която беше жадна както за клюки, така и за истински факти, — че някои жени успявали да докарат определени евнуси до оргазъм чрез комбинация от афродизиаци и стимулиращ масаж на уретрата.

А може би това бяха чисто и просто глупости.

Коленичила между краката му, тя посегна надолу и смъкна фереджето си. Беше гола под наметалото.

— Намазала съм зърната си с хашиш — прошепна тя.

Аббас вече бе като покорно дете. Той бавно докосна гърдата й с устни, впи ги в зърното й.

Джулия обгърна главата му с една ръка, а с другата започна да масажира мястото между бедрата му. Чу го как отново простена, този път от удоволствие, а дишането му стана по-бързо и по-тежко. Тя извърна глава настрана, за да скрие отвращението си от чуждото за нея усещане на увредена плът между пръстите си.

— Джулия — промълви той.

Тя продължи да го масажира и след известно време той започна да се движи в ритъм с движението на пръстите й. Устните му продължаваха да се впиват в гърдата й. Действа, помисли си тя. Беше го направила.

Той започна да извива тялото си, да притиска слабините си към ръката й. Пръстите й заработиха по-бързо. Не обръщаше внимание на спазмите, разтърсващи плътта в ръката й. Той отметна глава назад и сякаш зарида — същите тихи кратки звуци, които понякога издаваше и Сирхане.

После изведнъж, тръпката разтресе цялото му тяло. Ръцете му я стиснаха в задушаваща прегръдка. Когато я пусна и отново се облегна на стената, очите му бяха затворени, а гърдите му жадно поемаха въздух.

Тя уморено се облегна на него. Потта се стичаше между гърдите й и се смесваше с неговата. Дълго никой не помръдна.

— Аббас — прошепна накрая тя.

— Сега ме остави.

Тя взе фереджето си и бавно се изправи на крака.

— Чакай — прошепна той. — Остави ме да те погледна още веднъж.

Той дълго я гледа, когато най-сетне извърна глава, тя разбра, че е време да се оттегли. Намъкна фереджето през главата си, намести воала и казетата.

Отново беше непозната. Торба.

Аббас продължаваше да седи, облегнал подпухналото си тяло на стената. Сляпото му око беше наполовина отворено, кафтанът — омотан около коленете. Тя осъзнаваше, че всеки друг би определил този спектакъл като крайно противен.

Вместо това усети, че я обзема дълбока нежност.

— Обичам те — прошепна и си тръгна.

В продължение на близо час Аббас седя неподвижно на пода. До ушите му достигна трополенето на отдалечаващата се карета, после сенките се спуснаха по стените на стаята, а слънцето се издигна и лъчите му се промъкнаха през решетките на прозорците.

Не физическото усещане го бе парализирало. Реакциите му бяха фалшиви, театър, който бе разиграл, когато бе разбрал, че усилията й са напразни. Със същия успех би могла да се опита да го доведе до оргазъм, масажирайки дланта на ръката му. Но той не искаше да я засрамва и унижава, затова бе симулирал удоволствие.

Онова, което го бе трогнало, бе състраданието й към него. Той знаеше, че лицето и тялото му са отблъскващи за околните. Та той самият се отвращаваше от вида си! И въпреки това Джулия му бе показала човечност, която той отдавна бе забравил, че съществува. Беше му дала любов.

Придърпа колене към гърдите си и се сви на топка на пода. Заплака — първо от жалост за себе си и за нея. После от гняв.

 

 

Пера

Беше мръсносин следобед. Погледът на Антонио Гонзага се рееше над Златния рог, към двореца, издигащ се на хълма Сераглио, към кулата Куббеалтъ, изникнала подобно на миниатюрна кампаниля от хоризонта. Кипарисите и японските борове се криеха като шпиони в тъмните сенки в основата на крепостните стени.

— Така, значи това е домът на турския синьор.

— Трябва да преговаряме с него внимателно — каза байлото.

Гонзага дори не направи опит да скрие презрението, изписало се върху лицето му. Не че презираше обсебеността на байлото от търговията — в крайна сметка именно търговията бе превърнала Лъва на Сан Марко в онова, което бе. Не можеше обаче да се отърси от подозрението, което не го бе напускало от мига, в който бяха пристигнали тук — че лоялността на байлото към Ла Серенисима е поразклатена.

Бяха богати, прекалено богати, за да са обикновени търговци. Живееха в огромни дворци, някои от тях се обличаха в широки турски кафтани вместо в скромните венециански тоги. И което бе още по-притеснително — говореха за султана и Дивана така, сякаш бяха по-важни от дожа и Съвета на десетте.

Наричаха султана Сюлейман Великолепни.

— Ще победим — рече уверено той.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Но докато не настъпи този момент, ще трябва да се стараем да не го предизвикваме. В края на краищата Средиземно море е турско езеро.

Това беше истина — и този факт вбесяваше Гонзага. Един ден Лъвът на Сан Марко щеше да сдъвче всички тях.

— Не се тревожи, байло. Някой ден Венецианският лъв ще погълне всичките си врагове. А дотогава ще играя ролята на кроткото агне.