Колин Фалконър
Харем (48)

47.

Ески сарай, 1535

Една гедичлийка я преведе през покоите. Гюзюл се възхити, пряко волята си. Хурем разполагаше със собствена градина с мраморен фонтан и птичарник със славеи, канарчета и някакви непознати за нея птици — огромни създания с хищно извити клюнове и с пера, обагрени в червено, зелено и кралско синьо. Из безистените се мълвеше, че дори била получила легло от Амой, Китай, изработено от слонова кост, алое, сандалово дърво и огромни късове розов корал. Предполагаше се, че струва истинско състояние.

Хурем лежеше по корем върху една мраморна пейка, затопляна отдолу от огромните котли на двореца, а Муоми масажираше врата и раменете й. Частният й хамам, забеляза Гюзюл, беше голям, колкото приемната на Ибрахим.

Тя направи церемониален поклон и зачака, паднала на колене, Хурем да благоволи да забележи присъствието й.

Хурем отвори едното си око и на лицето й светна усмивка.

— А, Гюзюл.

— Ще ми окаже ли твоя светлост честта да разгледа незначителната ми стока?

Хурем отвърна с леко кимване. Гюзюл се наведе, развърза зелената копринена кърпа, която държеше в ръцете си, и разпръсна пред себе си панделките, дантелите и евтините украшения, подреждайки ги така, че да изтъкне предимствата им.

Муоми продължи да впива дългите си силни пръсти в раменете на господарката си. Хурем все така успяваше да поддържа слабо тялото си, забеляза Гюзюл. Приличаше на котка, спокойна и доволна, опъната върху любимия й диван. Очите й бяха мечтателно притворени, крайниците — отпуснати свободно. Човек не би допуснал, че е родила пет деца. Макар че не беше кърмила нито едно от тях и преставаше да им обръща внимание в мига, в който пъпната връв биваше прерязана. Отрочетата й трябваше да се грижат сами за себе си, ако искаха да оцелеят.

Влажните гъсти кичури червеникава коса залепваха за лицето й. Зелените очи сякаш я наблюдаваха иззад дълги стръкове суха трева, като очи на хищник, дебнещ плячката си. Гюзюл потръпна.

— Е, как е господарката ти? — неочаквано попита Хурем.

Гюзюл усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Господарката ми ли?

— Пролетната роза.

Изведнъж Гюзюл установи, че й е трудно да диша. Не смееше да срещне тези ужасни зелени очи. Заби поглед в пръснатите по килима джунджурии.

— Господарката греши.

— Господарката никога не греши — поправи я Хурем и се прозина. — Ти си човек на Гюлбехар. Идваш в Стамбул, за да предаваш нейните послания и да шпионираш из харема.

Гюзюл нищо не каза. Зачака.

— Не се страхувай. Това, което искам, е малко информация. Това е едничката ти стока, която може да предизвика интерес у мен.

Хурем бавно почеса прасеца на единия си крак с палеца на другия. Гюзюл забеляза как мускулите на бедрата й се стегнаха. Задните й части все още бяха малки и твърди. Като на момче, помисли си Гюзюл. Докато Гюлбехар дебелееше от тъпкане със сладкиши в Маниса, Хурем се ограничаваше и сякаш пиеше от някакъв таен фонтан на вечната младост. А може би всичко беше благодарение на отварите, които й приготвяше Муоми?

Вещица.

— Аз съм само вестоносец, господарке.

— Именно. Но се чудя кой е този, който те посреща тук. Кой е приятелят на Гюлбехар в двора?

Гюзюл мълчеше. Усети как коленете й треперят. Не можеше да ги спре. Тялото й я издаваше.

— Имаш основание да се страхуваш, Гюзюл. Вярно е, че служиш на жената, която може един ден да стане майката на следващия султан. Но това е въпрос на бъдеще, а утре може вече да не си жива. Днес аз съм тази, която шепне в ухото на султана, и ако искам, мога да му подхвърля, че една циганка е дошла в харема му и е нарекла любимата му кадъна „вещица“ в лицето и жестоко я е засегнала.

Гюзюл се подпря на ръката си, за да запази равновесие.

— Господарке…

— Ти избираш. Помисли си малко.

Хурем отново затвори очи и се отпусна под пръстите на Муоми. Гюзюл почувства, че ще припадне. Знаеше, че е участничка в опасна игра, но никога опасността не й беше изглеждала толкова реална. Сега можеше да се прости с живота си.

— Ибрахим… господарке — промълви накрая тя.

Очите на Хурем моментално се отвориха.

— Ибрахим — измърмори тя. Чертите на лицето й изглеждаха спокойни и отпочинали от масажа, но в очите й имаше хлад и празнота. — Не би трябвало да съм изненадана. Той прилича на ревнив любовник, не е ли така, Гюзюл?

Гласът на Гюзюл беше изчезнал.

— Изправена си пред избор, дъртачке. Не можеш да служиш на две господарки. И имаш само един живот. Животът е жесток, нали?

— Господарке, ще направя всичко…

— Още не знаеш каква сделка ще ти предложа, Гюзюл. Ей там, върху масата, съм оставила шишенце със запушалка. В него има малко течност. Искам да го скриеш в робата си и да го отнесеш в Маниса. После ще съм доволна, ако намериш начин да изсипеш съдържанието в питието на Мустафа. Мислиш ли, че можеш да направиш това, Гюзюл?

Старата жена силно простена.

— Труден избор, напълно те разбирам. Но преди да си се надигнала от мястото си, ще трябва да си взела решение. Ти или Мустафа. Кой от двама ви ще умре?

— Невъзможно е, господарке. Слугите опитват всяко нещо, което му се поднася…

— Може би си мислиш, че Ибрахим е в състояние да те спаси. Вярно е, че ушите му се радват на вниманието на султана. Но има други части от тялото, които са по-желани. И много по-убедителни. Е, какво решаваш, Гюзюл?

— Господарке, моля те. Всичко друго…

— Какво решаваш?

Тя наистина не се шегуваше, помисли си Гюзюл. Ако й откажеше, щеше да нареди да я убият, без да се замисли.

Аллах да й е на помощ!

— Ще направя, каквото мога — каза тя.

— Ако се провалиш, не очаквай разбиране или милост от мен.

— Но, господарке…

— Сделката е проста, Гюзюл. За провалите не се дава награда.

Гюзюл я погледна ужасена.

— Благодаря ти, че ми показа дрънкулките си — рече Хурем, — но си имам достатъчно.

Гюзюл събра бижутата с треперещи пръсти и ги уви в кърпата. Пропълзя до мраморната масичка и взе красивото шишенце от синьо-бял порцелан, сякаш беше нейната смъртна присъда. Което можеше да се окаже и вярно, помисли си Хурем. Жената изпълзя от стаята, изглеждаше много по-стара, отколкото на влизане.

Щом Гюзюл излезе, Хурем отново затвори очи и простена, когато Муоми заби кокалчетата на пръстите си в слабините й и натисна така, сякаш се опитваше да отдели ставите от бедрата й. Трябваше да си разчисти сметките с Ибрахим, помисли си Хурем. Беше неизбежно, макар да се бе опитала да го избегне. Ибрахим искаше да владее Сюлейман. Но султанът бе неин.

 

 

Диванът представляваше дълга правоъгълна стая с ниски миндери покрай стените. В дъното имаше решетъчен прозорец със завеса от черна тафта, спусната отпред. Царедворците го наричаха „опасния прозорец“, защото зад този прозорец Сюлейман можеше да се появи във всеки момент и да слуша дискусиите. Това означаваше, че когато в края на деня пашите отиваха да му докладват, те не можеха да скрият нищо от него, тъй като нямаха представа дали през този ден султанът бе стоял зад скрития прозорец.

Но днес Сюлейман беше там. Наблюдаваше, докато Ибрахим изслушваше внимателно оплакването на един арменски търговец от негов колега евреин. Способността на великия везир да прониква в детайла го поразяваше, както и неизчерпаемата му любов към манипулацията дори на най-малките инструменти на властта. След завръщането си от Виена Сюлейман за кратко се беше върнал към заседанията на Дивана, но скоро отново бе прехвърлил това досадно задължение на Ибрахим. Слава богу, че имаше мъже като него. По отношение на Ибрахим го изпълваше топла гордост, същия прилив на бащинска привързаност, която изпитваше към Мустафа.

Колко далеч бяха отишли газиите, мислеше си той, от времето, когато бяха воювали и препускали из широките степи на Анадола, понесли живота и културата си със своите черни шатри от кози кожи. Сега синовете на османлиите живееха в огромни палати и се молеха във величествената християнска катедрала Айя София, дело на византийския император Юстиниан. Сега той, Сюлейман, ръководеше обновяването на този велик град, издигнат на прага между Европа и Азия, и позволяваше на бивши християни да участват в управлението на империята, докато той работеше върху кануна, който щеше да постави началото на една велика мюсюлманска цивилизация.

Беше сигурен, че Бог очакваше от него да се нагърби с това дело. От петнайсет години беше султан, вече бе уморен. Уморен от безкрайните кампании, за които настояваха агите и еничарите му; уморен от мириса на кръв и купищата разлагащи се тела, изпълващи рововете на велики крепости, които щяха да паднат обратно в ръцете на неверниците още щом изтеглеше армиите си за през зимата.

Времето на разрушенията беше свършило. Нека Ибрахим ръководи империята. А той щеше да даде на газиите и техните християнски роби цивилизация, която щеше да процъфтява поне хиляда години напред. Щеше да построи наново този град в прослава на исляма, да даде на народа си канун, който да му гарантира мир и добро управление и да задържи тези неуморни номади у дома.

Сюлейман въздъхна. От сега нататък трябваше да строи, не да руши.