Колин Фалконър
Харем (21)

20.

Джулия загърна рамене с дългата си пелерина, спусна качулката ниско пред лицето си, за да го засенчи. Още не беше късно, можеше да се върне, напомни си тя. Погледна към стълбището. Беше тъмно и студено, до слуха й достигаше хъркането на дуенята й.

Открехна тежката дървена врата и погледна към сивите каменни стъпала. Светлината я заслепи и тя примижа. „Дево Марийо, прости ми!“, прошепна. Там беше! Гондолиерът бе висок и чернокож, облечен в червена сатенена риза с нацепени ръкави; широкополата му шапка също бе обримчена с червено. Той се облягаше на пръта с арогантно спокойствие, сякаш се подиграваше на страха й.

Тя леко притвори вратата и дълбоко си пое дъх. Затвори очи.

Още не беше късно да се върне. Да се върне към какво?

Към своята стая, към черната Библия, която чакаше да бъде отворена. Към ръкоделието, с което сядаше край прозореца с надеждата да улови светлината и да облекчи напрегнатите си очи? Да гледа как гондолиерите се усмихват и се покланят, да изпраща с поглед каютите със спуснати завеси и да се чуди…

Да чака някакъв шейсетгодишен сенатор на име Серена!

Нагласи за последно качулката си и отвори вратата. Спусна се по стълбите, дръпна завесите настрани и скочи в гондолата.

Едва потисна вика, напиращ в гърлото й — вик на изненада и ужас.

Той беше тъмнокож.

Не чак толкова тъмен като гондолиера, но със сигурност — мур. Веднага си го спомни; той беше младежът от църквата. Ето защо не можеше да се обърне към баща й. Не само че не беше син на благородник, ами дори не беше и венецианец!

Качулката все още скриваше лицето й, но той сякаш успя да прочете изражението на лицето й.

— Казват, че имам всички качества да стана добър гондолиер — каза и се усмихна, — но баща ми не би ми го позволил. Мисли, че синът на Защитника на Републиката трябва да се цели по-високо.

— Баща ти…?

— … е капитан-генералът на армията.

Махмуд, мурът! Беше чувала за него. Сега вече всичко си идваше на мястото.

— Ако видът ми ти се струва твърде шокиращ, милейди, можеш да напуснеш гондолата и никога повече няма да чуеш за мен. Защото ще се хвърля в реката. — Той отново се усмихна и тя установи, че първоначалният й гняв се е изпарил.

— Мога да остана само няколко минути — каза Джулия, но гласът й сякаш не беше нейният. Той кимна на гондолиера и спусна завесите. Джулия чу звън на метал и лекия плисък на вода, когато гондолиерът подкара лодката към средата на канала.

— Къде отиваме?

— Никъде. Нима това не е най-сигурното място, където можем да разговаряме на спокойствие?

От всички страни се спускаха тежки завеси от синьо кадифе, така че наистина бяха защитени от чужди погледи в малката кабина. Джулия долови миризмата на плесен и пропито орехово дърво, но тя не й се стори неприятна. Единственото, което виждаше от външния свят, бяха ярко оцветените чорапи на гондолиера, застанал на носа.

Джулия погледна към обожателя си. Беше млад, на години може би почти колкото нея. Кожата му беше с цвят на орех, косата му — ситно накъдрена, но не приличаше на гарвановочерното руно на главата на гондолиера негър. Чертите на лицето му бяха гладки и заоблени, като на статуя, отлята от бронз. Беше облечен в бяла ленена риза и жилетка от наситеносиня коприна, а на лявото му ухо проблясваше рубин.

Беше най-екзотичното нещо, което бе виждала някога.

— Как се казваш? — попита го тя.

— Аббас.

— Аббас… — повтори Джулия, сякаш наслаждавайки се на звука.

— Името ми не е венецианско, но както виждаш, аз самият също не съм съвсем венецианец.

Тя посегна към гънките на мантелята си.

— Ето писмото ти.

— Не го искам обратно… — Той изглеждаше объркан.

— Опасно е. Ако искаш, ще го изгоря…

— Не искам да го гориш. — Той го взе от ръката й. — Наистина държа на всяка дума, която съм казал в него.

Страните на Джулия пламнаха. Какво искаше от нея?

— Познаваш ли Лудовичи Гамбето? — попита го тя.

— Баща му е генерал и е съветник на моя баща. И двамата сме незаконородени, предполагам.

— И двамата?

Необходимостта от обяснения изглежда го изненада.

— И двамата сме незаконородени, съвсем по модата.

— Гамбети са едно от най-благородните семейства във Венеция!

Аббас изглеждаше малко засрамен.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Лудовичи е извънбрачен син. Синьор Гамбето е имал любовница. Когато тя умряла, Лудовичи още бил бебе. Синьор Гамбето поел грижите за него, но… той си остава незаконороден син.

Джулия го изгледа втренчено. Любовница? Какво беше това? И как е възможно дете да бъде родено от извънбрачна връзка?

— Може би не биваше да ти казвам — каза Аббас. — Предположих, че знаеш.

Защо трябваше да знае? Никой нищо не й казваше.

— Никога не са го споменавали пред мен.

— Съжалявам за… — Аббас разпери ръце и огледа малката, обвита в кадифе, кабина — … за това. Исках баща ми да ми уреди среща с теб, а той заяви, че е невъзможно. Но аз исках да говоря с теб, просто трябваше. Ти си най-прекрасната жена, която са виждали очите ми. — Той посегна и отметна качулката й назад. Джулия замръзна, помисли си, че Аббас се кани да я докосне. Но когато качулката падна, той просто се вгледа в нея с плашеща настоятелност.

— Великолепна си — прошепна.

За момент й се прииска да се засмее с глас; това бе най-вълнуващото нещо, което някой й беше казвал. От доста време подозираше, че е красива, но изведнъж осъзна, че рискът от днешния следобед си струва. Би направила всичко, за да получи подобно признание.

Почувства как кръвта й се надига към лицето. Нямаше представа какво трябва да каже или да направи. Отново придърпа качулката над очите си.

— Трябва да тръгвам.

— Не още.

— Ако дуенята ми разбере…

— Само още няколко минути. — Върху балдахина от синьо кадифе премина сянка, когато гондолата се плъзна под един мост. Джулия чу виковете на хлапетата, играещи отгоре.

— Толкова ли съм грозен, че да не искаш да ме погледнеш?

— О, не — прошепна тя, — ни най-малко.

— Трябва отново да те видя.

— Не мога.

— Трябва. Никога не съм се чувствал така! Сякаш ме изгаря огън.

— Ще се омъжвам — промълви Джулия.

Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изненадан.

— Кога?

— През октомври. Бъдещият ми съпруг трябва да се върне от Кипър…

— Няма да позволя това да се случи.

— Трябва да престанеш да говориш по този начин. Плашиш ме. Да се върнем обратно.

Той снижи глас, зашепна.

— Можеш ли да обичаш един мур така, както аз обичам една неверница?

— Върни ме обратно — каза тя, но гласът й трепна.

Минути по-късно чу стържещия звук на желязо в камъни и гондолата спря пред стъпалата на бащиния й дворец. Джулия се изправи и гондолата се залюля. Тя залитна и Аббас я хвана за ръката.

— Нека още веднъж видя лицето ти.

Джулия се отдръпна назад и бавно свали качулката си. Забеляза как устните му се разтварят в щастлива усмивка, която преобрази лицето му. По някаква неизвестна причина в ума й изникна образът на розова пъпка, плътно затворена при студ и разпукваща се в разкошен цвят при първия полъх на пролетта.

Той ли беше тази пъпка? Или тя?

— Няма да мога да мисля за нищо друго, докато не те видя отново — каза Аббас.

— Не мога — излъга тя, измъкна се от гондолата и хукна нагоре по стъпалата. Не спря, докато не се озова на сигурно място в спалнята си, където коленичи пред дървеното разпятие на стената и започна да се моли за опрощение, а после — за нов шанс да съгреши.