Колин Фалконър
Харем (99)

98.

Амазия, 1559

Ездачите препускаха един срещу друг, подковите на конете потъваха в меката пръст, а зад тях хвърчаха гъсти кафяви буци кал. Първият ездач хвърли копието си, а противникът му се опита да избегне удара, като се плъзна надолу по хълбока на коня си, но дългият прът все пак го удари силно по гърба. Ездачите, струпани в единия край на арената, радостно завикаха. Тъпаните забиха по-бързо, писъкът на зурлите стана по-пронизителен.

— С-с-с-с-с — изсъска Баязид на арабския си жребец, който подскачаше, изправен на задните си крака, раздразнен от музиката и крясъците наоколо му.

— Още три точки — усмихна се Мурад. — Добър ден за Сините.

— Скоро може да ни се наложи да хвърляме истински копия — каза Баязид. Усмихна се и препусна към центъра на арената, към двамата ездачи от отбора на Зелените. Когато наближиха, Мурад забеляза как първото копие, метнато прекалено бързо, профуча над рамото на снишилия се над шията на коня си принц, без да го докосне. Баязид рязко извърна жребеца си надясно и вторият ездач трябваше да дръпне силно юздите, за да избегне сблъсъка.

Баязид дръпна поводите и конят му се закова на място. Преди противниковият играч да се е осъзнал, принцът се озова зад гърба му. Копието удари Зеления между плешките. Мъжът простена от болка и се свлече върху коня си.

Хората около Мурад наскачаха и тържествуващо завикаха, Баязид поиска ново копие от стрелкащите се между краката на конете пажове. Лицето му светеше триумфално. Той се усмихна на Мурад през гъстата си черна брада.

— Какво ще кажеш, Мурад?

— Ще кажа да отидем да си отрежем по едно парче от Ечемичения самун!

Баязид се засмя. „Ечемичен самун“ беше прякорът, който бяха дали на Селим. Разнесоха се нови викове, тъй като още един играч от отбора им бе успял да спечели точки.

Този ден бяха непобедими. Не можеха да загубят. Невъзможно.

 

 

Беше се превърнала в стара жена. Баязид я откри в градините на харема. Позлатеният дървен павилион бе заобиколен от украсени с правоъгълни орнаменти колони. Резбованите прозорци и арките на вратите гледаха към розовата градина, оживяла в бледорозово.

Тя седеше сама в павилиона. Тишината се нарушаваше единствено от тракането на перлените зърна на броеницата между пръстите й. Устните й се движеха леко, редящи молитви към Мохамед. Беше облечена в рубиненочервен кафтан, бродиран със златна сърма и снежнобял жакет, поръбен с лебедов пух. Лицето й бе скрито зад муселинов яшмак, но Баязид ясно виждаше дълбоките бръчки около очите й, издаващи възрастта. Времето не беше пощадило Пролетната роза. Единственото, което й бе останало, бяха бодлите.

— Какво ще правиш, Баязид?

— Какво мога да направя? Сюлейман не ми остави избор. Макар че спорът ми е със Селим, не с баща ми.

— Грешиш.

Баязид сведе поглед, без да отвърне. Градината беше красива, въздухът бе напоен с аромат на рози. Денят бе прекалено хубав, за да се говори за проливане на кръв.

Една гедичлийка напълни чашата на Гюлбехар с ароматен шербет и тя го поднесе към устните си.

— Каквото и да направя, война ще има — каза Баязид.

— Заради Селим ли?

— Проблемите на османлиите нито започват, нито свършват със Селим. Правнуците на мъжете, които някога последваха Фатих в Стамбул, сега седят в тимарите си в Анадола и гледат как тяхното племе от воини сега е управлявано от хората, които техните бащи са покорявали. Девширмето ни обремени с армия от бюрократи. Собствените им християнски роби ги изблъскват от земите им. Баща ми е забравил овчите кожи на своите предшественици. Те мухлясват в съкровищницата му, докато един везир — българин облага с данъци дори билките и розите и пропъжда тимариотите от земите им, а той самият пълни джобовете си! Всичко е подкуп, бакшиш! Какво стана със старите закони на Сюлейман, според които всичко се дължи само на лични качества? Написа си законите и ни забрави! Истинските османлии са живели в палатки и са гледали към империята си от седлата на конете си, а не от копринените дивани!

Гюлбехар отново прекара броеницата през пръстите си.

— Помниш ли, когато Мустафа беше убит, Баязид? Помниш ли какво казаха еничарите тогава? „С Мустафа си отиде и нашата надежда.“

— Помня.

— Имаме нужда от нов Мустафа. — Тя остави броеницата и настойчиво го загледа. — Ти, Баязид. Ти толкова много приличаш на него. Можеш да яздиш, да се бориш, да водиш. Ти си истински гази.

— Стига и баща ми да мислеше така.

— Сюлейман беше мой господар в продължение на дълги години, но аз наистина не познавам мъжа, в който се е превърнал. Забравил е, че е гази. Дори и сега, когато онази вещица вече е мъртва. Виж какво направи с теб! Посрами те, изпрати те в изгнание тук, в Амазия, както стори и с моя син. Поднася трона на онзи дебел пияница, брат ти!

— Това е негово право. Селим е този, с когото имам сметки за разчистване.

— Не, имаш сметки за уреждане със Сюлейман. Внимавай!

— Честно казано, аз не го обичам, но той е мой баща и мой султан.

— Такива бяха думите и на моя син. — Гюлбехар се върна към броеницата и беззвучните си молитви.

— Той знае какъв човек е брат ми. Не виждам никаква логика.

— Нямаше логика и в убийството на Мустафа. Но той въпреки това го направи. Внимавай, Баязид. Аллах да те пази.

Тя му протегна ръка. Баязид я целуна и си тръгна.

Да поеме срещу Сюлейман? Не, немислимо. Гюлбехар бе просто една озлобена старица. Сюлейман го изпробваше. Знаеше, че не бива да позволява на Селим да остава в Маниса, на пет дни от столицата, докато Баязид се намира на близо месец път. Селим се беше заклел да го убие, ако някога седне на трона. Какво друго му оставаше? Трябваше да тръгне срещу брат си. Такава беше традицията, традицията на османлиите. Баща му със сигурност го разбираше.

 

 

Топкапъ сарай

Сюлейман умислено гледаше към великия си везир, но сякаш не го виждаше. Седеше неподвижно и ритмично потупваше с показалец върху златната странична облегалка на трона си. Беше облечен в тъмночервен кафтан без ръкави на златисти тигрови шарки и подплата от черен самур над роба от зелен брокат. Върху тюрбана и пръстите му блестяха изумруди. Но въпреки цялото си величие изглеждаше някак смален, помисли си Рустем — сякаш от него не беше останало нищо друго, освен една сбръчкана посивяла глава, забодена върху вързоп от празни скъпи дрехи. Страните му бяха обилно покрити с руж, за да се скрие бледността им.

— От болестта беше — измърмори Сюлейман.

— Господарю? — Рустем свъси вежди.

Сюлейман вдигна глава, сякаш едва сега забелязваше присъствието на везира.

— А, Рустем…

— Идвам от Дивана, господарю.

— Дивана — повтори Сюлейман, сякаш се опитваше да си спомни какво точно беше това.

— Имам лоши новини, господарю.

— Баязид?

— Да, господарю. — Рустем още веднъж усети, че е объркан. За момент му се стори, че Сюлейман е на ръба на лудостта, а после отново се опомня и застава нащрек. Това му се случваше непрекъснато, откакто Хурем почина.

— Отговори ли на чауша, който му пратих?

— Да, господарю.

— И какво каза?

— Отговорът му е кратък, господарю. — Рустем измъкна писмото от гънките на робата си. Прочете задължителните официални обръщения. — Продължава все в този дух, за да се стигне до следното, господарю:

„Ще се подчинявам във всичко на султана, моя баща, с изключение на онова, което засяга само мен и Селим.“

Сюлейман тихичко извика, подобно на хванато в капан животно.

— Тя беше много болна. Не знаеше какво приказва.

— Господарю?

Сюлейман удари с юмрук по облегалката на трона.

— Защо ми се противопоставя?

Какво друго би могъл да направи, помисли си Рустем. Та султанът на практика го беше изпратил в изгнание след смъртта на Хурем.

— Събира армия в Ангора — рече на глас. — Говори се, че тимариотите и тюрките се стичат като порой към него.

— Какви са намеренията му?

— Изглеждат съвсем ясни. Селим се оплака, че е получил женска шапчица и престилка като подарък от брат си. Намекът е очевиден.

— Трябва да прекратим това, Рустем. Докато съм жив, трябва да ми се подчинява!

— Може да има някакъв начин, господарю.

— Говори.

— Възстанови Баязид в Кютахия. Ако не там, то в Коня. С изпращането му в Амазия ти на практика предаваш трона в ръцете на Селим. Отиде ли, трябва да се примири със сигурна смърт.

— Длъжен е да ми се подчинява!

— Ако настояваш, няма да можем да избегнем една гражданска война.

— Те са ми синове. Още не съм умрял! Трябва да правят това, което им казвам!

— Страхувам се, че не можем да убедим Баязид да възпре ръката си, господарю. — Той се поколеба. — Винаги съм имал чувството, че искаш той да наследи престола.

— Значи чувството ти те е лъгало, Рустем. Остаряваш. Вероятно воднянката е размътила мозъка ти.

Рустем удари чело в килима.

— Сигурно си прав, господарю. — Нямаше да позволи на Сюлейман да види колко болезнено бе да изпълни дори едно такова елементарно движение. Нямаше да допусне никой да го заподозре в каквато и да било слабост.

— Кажи на Селим, че трябва да се премести в Коня, за да охранява южните ни пътища към Сирия и Египет. Прати му Мухаммад Соколли заедно с един полк еничари и трийсет топа, за да го пазят. Нареди на Пертю паша да отиде при Баязид и да го убеди незабавно да се върне и да поеме управлението на Амазия, както и да измъкне от него обещание за лоялност и вярност. Не бива да им се позволява да въвлекат империята във война, докато все още седя на трона.

— Да бъде волята ти, господарю — рече Рустем. Той бавно се изправи и с накуцване излезе от стаята. Сюлейман беше полудял! Смъртта на Хурем беше засегнала мозъка му. Но той щеше да изпълни заповедите му. Нека синовете му да се притесняват за това кой ще стане Сюлейманов наследник. Рустем щеше да е умрял, преди истинската борба помежду им да е започнала.

— Ти беше болна — изрече Сюлейман в кънтящата тишина. — Не знаеше какво говориш.

— Мозъкът ми бе обхванат от треска — отвърна Хурем. — Дяволът говореше вместо мен.

— Баязид е мой син — настоя Сюлейман.

— Разбира се, че е твой син. Обичах те с цялото си сърце. Освен това бях строго охранявана в харема. Ибрахим нямаше как да се добере до мен. Това беше дяволска лъжа.

— Обичаш ме. Кажи ми, че ме обичаш.

— Ти беше моят господар, господарят на живота ми. Обичах те с цялото си сърце. Винаги съм те обичала.

Сюлейман протегна ръка да я докосне, но Хурем изчезна.

Той затвори очи, усети как горещите му сълзи се плъзнаха по страните му. Сълзи на мъка и на самосъжаление. В продължение на трийсет и пет години я беше обичал повече от всичко друго. Беше се отказал от харема си заради нея, беше я направил своя царица. А с последните си думи тя го беше запратила в това чистилище.

Беше наговорила онези неща под влияние на болестта, разбира се. Сигурно това беше причината.

Но той не можеше да се отърве от спомена. Думите й се бяха запечатали в мозъка му и когато си мислеше, че сълзите и гладуването най-сетне ги бяха изтрили, той внезапно чуваше гласа й и понякога дори я виждаше, полегнала върху леглото с бледо лице и режещ като стоманено острие глас: „Мразя те. Винаги съм те ненавиждала!“

„Моя малка роксолана, моля те…“

Сюлейман отвори очи с очакването да я види. Но наоколо му бяха само дворцовите стражи, глухонемите с каменни лица, които не можеха да почувстват скръбта му.

Малка роксолана.

Той отново затвори очи и си спомни деня, в който я беше видял за първи път в двора под прозорците на валиде-султан, в стария Ески сарай: със зелена шапчица, закрепена за косата, и по детински смръщени вежди, докато съсредоточено работеше над ръкоделието си. Едно невинно дете. Не беше способна на такава омраза. Сатаната беше говорил през устата й, повтаряше си той. Тя вече беше отишла в рая, когато той бе чул изгарящите го думи.

Не можеше да е сигурен. Усещаше как колебанието разяжда вътрешностите му като гнойна рана, която с всеки изминал ден ставаше все по-дълбока и болезнена. Точно поради тази причина беше изпратил Баязид чак в Амазия. Това, разбира се, щеше да осигури трона на Селим, но по-добре на престола да седнеше османски принц, макар и пияница, отколкото синът на един предател.

Пък бил той и син на предател, когото Сюлейман беше обичал.

Той отметна глава назад. Внезапен гняв изду жилите на шията и слепоочията му.

— Бъди проклет, Ибрахим! — изкрещя той към извития таван. — Проклевам те!

Проклеваше и Хурем, но не можеше да се насили да произнесе думите на глас — дори и сега. Това щеше да означава, че целият му живот не бе имал никакъв смисъл.