Колин Фалконър
Харем (95)

94.

— Дай ни главата на Рустем или ще дойдем сами да си я вземем!

Странно, дори и сега този човек не даваше признаци на страх, мислеше си Сюлейман. Във вените му явно течеше лед вместо кръв. И сега Рустем продължаваше да пресмята и беше сигурен, че султанът ще го спаси. Еничарите кръжаха около шатрата като глутница прегладнели вълци и настояваха за кръвта на великия везир, а той се държеше така, сякаш от тях го разделяха дебели цял метър каменни стени, не просто няколко ивици златна и червена коприна.

— Обвиняват теб, Рустем.

— Господарю, Мустафа стана жертва на собствените си действия.

Глъчката отвън прерасна в кресчендо. Бяха хиляди, водени от техния ага, трупаха се пред входа на султанската шатра с извадени ятагани и настояваха за единствената жертва, която щеше да ги задоволи: Рустем. Задържаха ги единствено двамата солаци и свещеният произход на Османлиите — никой не се осмеляваше да прекоси прага на царския павилион, без да му е наредено.

Достатъчно беше дори само един да постави под въпрос авторитета на царската кръв и останалите щяха да го последват. Шатрата щеше да бъде погълната като купчина пясък под настъпващ прилив. Независимо че го осъзнаваше, Сюлейман също беше спокоен.

— Еничарите искат изкупителна жертва — обърна се той към Рустем. — Понеже не се осмеляват да докоснат един османлия, спрели са се на теб.

За пръв път Сюлейман забеляза следа от несигурност в немигащите сиви очи на Рустем. Трябваше да предприеме нещо, продължи да си мисли султанът. Беше сторил най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Вече можеше да направи всичко.

— Изпрати ли чауш до Амазия, господарю?

Сюлейман истински се впечатли. Дори и сега, пред лицето на смъртта, умът на Рустем беше зает с практични разсъждения.

— Да, жена му и синовете му няма да го оставят дълго време самотен в рая.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме.

— Не и от Мустафа. — Сега Сюлейман крещеше, за да надвика войниците отвън. — Не те ли е страх от еничарите, Рустем?

— Те ще направят онова, което ти им наредиш.

— Само допреди час бяха готови да поставят Мустафа на трона.

— Само че Мустафа вече е мъртъв. Еничарите са като кучета. Имат нужда от господар.

— Както и от сурово месо.

Сюлейман бавно стана от трона си и приближи до копринената завеса. Мина му през ума, че е още топла от допира на Мустафа. Прекоси фоайето и дръпна завесата на входа, за да се озове срещу морето от очи, устремени към павилиона — и срещу хилядите крещящи уста.

Изведнъж шумът замря. Сюлейман загледа втренчено войниците си и забеляза откритата омраза върху лицата им, почувства острата горчива болка от злъч в собственото си сърце. Стига да можеше, щеше да набучи главите на всички им на Ба’аб-и-Хумаюн. Тези мъже бяха причина за смъртта на Мустафа. Бяха построили империята, сега можеха да я разрушат.

Агата наруши надвисналото мълчание.

— Искаме Рустем.

— Рустем ще бъде сменен. Златният печат на великия везир ще отиде в ръцете на Ахмед, вторият везир. Но няма да позволя Рустем да бъде наранен.

— Той ни отне нашия Мустафа!

— Аз ви отнех вашия Мустафа.

Агата го изгледа втренчено, очите му светеха от омраза. Но не отвърна нищо. Всеки отговор би му коствал главата.

— Ще тръгнем срещу суфавидите — каза Сюлейман, — срещу еретика Тамасп. Ще има плячка и жени. Ако хората ти искат кръв, нека бъде персийска.

— Искаме Рустем — повтори упорито агата.

— Щом го искате, ще трябва първо да убиете мен — каза Сюлейман и извади ятагана си.

Еничарите един по един се обърнаха с гръб и се запътиха към палатките си. Минаха няколко дълги минути, тъй като войниците бяха хиляди, но Сюлейман не помръдна и накрая се озова сам срещу агата. Старият генерал също се извърна и се отдалечи.

Значи всичко беше свършило, помисли си Сюлейман. Сега бъдещето принадлежеше на Баязид.

 

 

Амазия

Вестта беше написана с бяло мастило върху черен пергамент. Нямаше нужда Гюлбехар да прочете посланието, за да разбере какво е съдържанието му. Беше разбрала още щом бе видяла чауша на султана да спира коня си в двора. Не, знаеше от преди това. Съдбата на Мустафа бе решена в мига, в който той бе напуснал тези стени.

Тя отказа да вземе писмото. Изплю се в лицето на чауша, прокле него и синовете му да се пържат в адския огън навеки и се опита да издере лицето му с нокти. Нейния кислар агаси, както и прислужничките й я задържаха и мъжът избяга с пребледняло лице и треперещи ръце, а скръбният вой на кадъната кънтеше в ушите му.

 

 

Стамбул

Разбра, че Мустафа и съпругът й са мъртви още щом го видя. Беше тежък суданец с черно безизразно лице — кастрат и глухоням. Не можеше да говори, не можеше и да чува. Не можеше да направи каквото и да било, за да се разбере с него. Всяка капчица милост и съчувствие бяха изпепелени в душата му чрез болка, осакатяване и строга дисциплина. Това не бе човешко същество.

Устата му, в която липсваше език, издаваше някакви странни звуци, когато доближи до нея, дъхът му стържеше в гърдите. Той опъна връвта пред себе си, очите му я гледаха напрегнато. Тя го познаваше — беше чаушът на кислар агаси.

Сирхане инстинктивно отстъпи назад, макар да знаеше, че няма накъде да бяга. Той щеше да напусне стаята единствено след смъртта й, с отрязаната й глава, напъхана в кожената торба, висяща на кръста му точно с тази цел.

— Сега, след като Мустафа е мъртъв, Аббас може спокойно да действа — каза му тя. — Той продължава да си мисли, че съм заплаха за Джулия.

Сълзите й се затъркаляха по страните й.

— Никога нямаше да го направя. Никога нямаше да я предам — прошепна тя на глухонемия. — Беше просто блъф. Никога не бих й причинила зло. Никога. Но тя няма да го узнае. Нямам нищо против да умра, но не искам Джулия да ме намрази.

Тя затвори очи и отпусна ръце встрани. Нямаше да се бори с него. Не можеше да избяга.

— Джулия, никога не бих…

Бостанджията метна примката около шията й и прекъсна думите й. Повдигна я с лекота от пода и бързо и ефективно сложи край на живота й.

 

 

Пера

Джулия се заключи в спалнята си и не излезе от там цели три дни. Понякога, особено вечер, Лудовичи я чуваше да плаче зад вратата. Той чукаше и викаше, но тя не му отвръщаше. Хранеше се сам в голямата трапезария, а тихият звън на сребърни прибори и порцелан отекваше в сводестия таван. Не откъсваше очи от празния стол насреща си и избутваше тъмната сянка на съмнението дълбоко в съзнанието си, отказвайки да приеме подозренията си за истина.

На четвъртата сутрин, когато Джулия най-после се появи, лицето й бе бледо като мъртвешки саван, а под очите й имаше тъмни сенки. Очите й гледаха празно.

Лудовичи се изправи и я проследи с поглед, докато се стоварваше тежко върху махагоновия стол с висока облегалка.

— Добре ли си?

Тя не отвърна веднага. Накрая промълви.

— Обичаш ли ме, Лудовичи?

— Знаеш, че те обичам.

— Тогава искам да разбереш кой е дал заповедта.

— Какъв смисъл има?

— Просто разбери.

— Това, за което ме молиш, е невъзможно.

— Аббас знае. Сигурно знае.

— И ако заповедта е дошла от султана?

— Просто разбери. Моля те.

Лудовичи се ядоса и се почувства безпомощен. Нима Джулия имаше намерение да си отмъщава дори ако това засягаше хора от Великата порта? Невъзможно. Какво се надяваше да постигне? В османската империя екзекуциите бяха обичаен начин за разрешаване на проблемите. Появата на бостанджията бе като знак на съдбата; не можеше да бъде предвидена или предотвратена.

Той въздъхна.

— Ще разбера — рече той накрая. Да, щеше да попита Аббас. След това щеше да прецени какво да каже на Джулия.

В края на краищата Сирхане бе нейна приятелка. Джулия вече бе страдала повече от нормалното. Сякаш жалееше не приятелка, а съпруг. Колко странно, мина му през ума, но отново избута мисълта от главата си.

 

 

Галата

Аббас поклати глава.

— Джулия не може да стори нищо, Лудовичи.

— Трябва да разбера, Аббас. Обещах.

Аббас си избра ново парче халва от чинията пред себе си и замислено го задъвка.

— И преди си давал обещания, които не си изпълнявал. Защо да не го направиш отново?

Очите на Лудовичи блеснаха с горчив гняв. Но той нищо не каза. Какво можеше да отвърне на подобна забележка?

— Веднъж вече ми обеща да я изпратиш далеч от обсега на османлиите.

— Обичам я — тихо каза Лудовичи.

— В такъв случай си не само лъжец, но и глупак.

Лудовичи скочи. Надвеси се над Аббас, стиснал здраво юмруци.

— Ако някой друг се беше осмелил да ми каже подобно нещо…

— Години наред си поставял живота ми в смъртна опасност със своите постъпки. А сега се ядосваш, защото ти казвам истината в очите. Нима си мислеше, че това е дреболия, Лудовичи? Наистина ли си си въобразявал, че някога ще забравя?

— Някога любовта превърна в глупак и теб самия.

— Не, превърна ме в евнух. Но не ме направи лъжец. — Аббас вдигна очи към Лудовичи. — Ако имаш намерение да си тръгнеш или пък да ме нападнеш, направи го. В противен случай най-добре е да седнеш. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си разиграваме подобни сцени.

— Няма да се откажа от нея — изсъска Лудовичи.

— Ти нямаш нищо, за да се отказваш от него!

— Какви ги приказваш?

— Седни.

Лудовичи се подчини, цялото му тяло бе напрегнато като тетива на лък. Но нещо в него му подсказваше, че не бива да остава. Аббас се беше превърнал в чудовище. Какво ковчеже със змии и гущери се канеше да отвори?

— Как изглежда тя напоследък? — попита тихо евнухът.

— Остарява с достойнство и стил — отвърна Лудовичи.

— Все така красива ли е?

— Джулия вече не е на шестнайсет години, Аббас. Косата й започва да посребрява. Но тялото й остава същото, каквото го помниш от времето ни във Венеция. Да, Джулия все още е красива.

— Аз откъснах този плод, а ти вкуси от него. Знаеш ли колко те мразех заради това?

— Винаги съм го подозирал.

Аббас провеси глава и за момент Лудовичи изпита познатото му чувство на жал към него. Но когато отново вдигна поглед, евнухът се беше преборил с болката си. Лицето му беше безизразно.

— Питаш дали мога да разбера кой е изпратил убиеца при Сирхане. Не е нужно да си правя този труд. Знам отговора.

— Кой е, тогава? Султанът или неговата вещица?

— Нито великият синьор, нито неговата дама. Аз бях.

Лудовичи се втренчи в него.

— Тя се канеше да съобщи на султана местоположението на Джулия и да я посочи като източника на множество неприятни слухове по негов адрес. Сюлейман не е от онези хора, които забравят или прощават лесно, както сам знаеш. Направих нужното, за да я защитя, както би сторил и ти.

— О, Аббас. — Раменете на Лудовичи увиснаха.

— Можеш да й го кажеш или пък да го премълчиш — постъпи както сметнеш за добре.

— Сирхане беше единствената й истинска приятелка. Тя ще го понесе много тежко, Аббас.

— Тя й беше много повече от приятелка, Лудовичи. Нима никога не си го заподозрял?

— Да съм заподозрял?

— Двете бяха любовници, Лудовичи. Любовници. Започнаха връзката си още в харема. И оттогава не са я прекъсвали.

Лудовичи затвори очи. Разбира се! През всичките тези години си беше мислил, че Аббас е този, който стои помежду им. Какво значение имаше, всъщност? Та той отдавна се бе примирил с мисълта, че трябва да прави компромиси. Малкото винаги беше по-добре от нищото. Тя никога не се беше преструвала, че го обича. В момента страдаше самолюбието му, напомни си той. Просто мъжката му гордост.

— Не знаеше ли? — попита го отново Аббас.

— Знаех — излъга Лудовичи. Но искаше да убие Джулия.

 

 

В покрайнините на Табриз

Чаушът спря коня си до копринената шатра, пред която стоеше забит султанският пряпорец със седемте конски опашки. Беше препускал ден и нощ, за да стигне дотук от Стамбул. Скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на коняря. Стражите го въведоха при Господаря на живота и той се просна по очи на земята.

Предаде посланието си на Рустем паша, а великият везир го прочете на глас. Открили Джихангир мъртъв, беше се обесил в Топкапъ сарай.

Сюлейман отметна глава назад и нададе болезнен вик, който се разнесе из целия лагер и отекна из планините наоколо, като караше дори най-закоравелите еничари да потръпнат. Вик на болка и мъка по бъдещето на османлиите.

 

 

Пера

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак: ренегатът в копринена роба и робинята в черна вестура. Наблюдаваха слънцето, което се скриваше зад хоризонта, докато снегът около тях посивя. Светлините примигваха покрай пристанището, мачтите на турските галери и гръцките карамусали се отразяваха в перлените води на Златния рог, подобно на кости, щръкнали от калта, но не помръдваха.

— Не вярвам на дума от това, което ми каза — рече Джулия най-накрая. — Той се опитва да ме предпази.

— Само ти предавам думите му — отвърна Лудовичи.

Джулия поклати глава.

— Сирхане никога не би ме изложила на опасност.

Лудовичи замълча.

— Не вярвам на нищо от казаното — повтори Джулия.

— Трябва много да си я обичала — промълви Лудовичи Джулия извърна глава към него, опита се да разчете изражението му в тъмнината. Дали знаеше? Да, сигурно беше разбрал. Чертите му бяха изкривени от болка. Тя никога не беше желала да го нарани по този начин. Какво точно й беше казала Сирхане?

„Може би трябва да се научиш да го обичаш повече“.

Засега нищо не можеше да се направи. Тя самата се разкъсваше от болка.

— Аббас те е излъгал — повтори тя. Но в сърцето си знаеше, че евнухът беше казал истината.