Колин Фалконър
Харем (92)

91.

Коня

Градът се издигаше самотен сред широките прашни анадолски стени, меката на османлиите, домът на манастира, който съхраняваше костите на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден. Коня беше и средището на Карамания, където Селим се упражняваше в държавничество в качеството си на втори принц по линията на унаследяването на трона. Тук пристигна Сюлейман, надявайки се да намери някаква надежда, преди да се изправи срещу блудния си син, шахзаде Мустафа.

Беше чул слуховете из коридорите на Топкапъ и из безистените на града. Най-големият син на Хурем беше пияница. Наричаха го Селим Пияндето. Ниското дебело момче, винаги засенчвано от по-малките си братя, се беше превърнало в шут. Със сигурност не беше заплаха за трона като Мустафа, но в никакъв случай не беше и бъдещето, което Сюлейман си представяше за османлиите.

Сега, докато се вглеждаше в лицето на сина си, зачервено от многото изпито вино, покрито с мрежа от кървавочервени капиляри, султанът затвори отвратен очи и си помисли: „Мога ли да го направя?“ Вниманието на Селим бе погълнато от неговата собствена тирада.

— Разбира се, че Мустафа ме мрази. Седне ли на трона, не се и съмнявам, че първото нещо, което ще направи, ще бъде да изпрати бостанджиите да ме убият. Можеш ли да си представиш какво е да живееш в такъв страх? Нямам нито един приятел, освен теб; без теб няма да се намери нито един човек, който да ме защити.

Оплакваше се като селянин, помисли си Сюлейман. Седяха в прекрасния му дворец, докато дебелакът отпиваше от бокала си и се преструваше, че пие нектар, като си мислеше, че Сюлейман не забелязва как трепери ръката му.

— Чул ли си обвиненията срещу Мустафа?

— Не се и съмнявам, че са истина.

Не, разбира се, помисли си Сюлейман. Но пък гледната точка на Селим беше всичко друго, но не и обективна.

— Трябва да разрешим въпроса в Актепе. Ако предам Мустафа на бостанджиите, та ще си следващият, който ще поеме ярема на османлиите. Мислиш ли, че си в състояние да понесеш такъв огромен товар, Селим?

Селим отбегна погледа му, но Сюлейман усети как в сина му се заражда приятно очакване.

— Аз съм твой син. Роден съм за това. Но ако ще съм следващият, защо тогава даде Сарукхан на Баязид?

— Така се наложи.

— Ако аз ще съм следващият шахзаде, трябва да съм в Маниса.

Сюлейман въздъхна. Селим се държеше като непослушно дете.

— Още нищо не е решено. Става дума за живота на Мустафа, Селим. Това не е въпрос, който може да се реши с лека ръка. Само попитах дали мислиш, че ще можеш да носиш този тежък товар. Не съм ти го обещал.

— Да, татко. — Селим се нацупи.

Сюлейман не можеше да повярва, че това е негов син, кръстен на буйния войн, неговият собствен баща. Да, реши той, слуховете винаги се оказваха верни. Сам виждаше деградацията, до която излишествата бяха довели както физически, така и духовно неговия втори син. Но защо се изненадваше? Той самият не беше касапин като баща си. Защо трябваше да очаква, че Селим ще е негово копие? Или може би той беше виновен, задето беше пренебрегвал синовете си. Беше заложил изцяло на Мустафа; беше забравил, че един ден Селим също можеше да поиска да поеме знамето на османлиите. Сега беше прекалено късно. Селим беше загубен за баща си.

Всичките му надежди бяха свързани с Мустафа — но сега се бяха сринали.

— Какво ще правиш с Мустафа? — попита Селим.

— Не знам — отвърна Сюлейман. — Не знам.

 

 

Пера

Джулия едва сдържаше нетърпението си. Наблюдаваше през прозореца, докато каретата спираше долу. Една фигура, забулена в пурпурно фередже излезе отвътре и бързо изчезна във входа. Отдавна не я беше виждала. Ръцете й трепереха от вълнение.

Хиацинт съпроводи Сирхане до стаята на господарката си, поклони се и се оттегли. Веднага, щом останаха насаме, Джулия обви ръце около шията й и я запрегръща, докато Сирхане не започна да протестира и не се дръпна, за да си поеме дъх.

Джулия отметна воала от лицето й.

— Махни го. Трябва да те видя.

Сирхане свали фереджето. Беше облечена в кафтан от розова коприна, препасан с яркосин широк колан. Джулия я хвана за ръката й я поведе към дивана.

— Липсваше ми — прошепна тя.

— Все още отказваш да се подчиниш на годините, Джулия — промълви Сирхане.

Джулия я погледна. Де да можеше да каже същото за приятелката си! Сирхане изглеждаше изморена и измършавяла. Под очите й имаше виолетови кръгове. Нещо не беше наред.

— Добре ли си? — попита я тя.

— Малко съм уморена от пътуването, това е всичко — каза Сирхане и отпусна глава на рамото на Джулия, за да скрие лъжата, изписана върху лицето й.

— Толкова време мина! Когато пратеникът ти дойде, направо не можах да повярвам, че си тук, в Стамбул.

Сирхане й изглеждаше нервна. Не приличаше на самоуверената жена, която Джулия познаваше. Ни най-малко.

— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Какво те води тук?

— Абдул ме отпрати. Станаха неприятности.

— Неприятности ли? — Джулия стисна ръката и. — Мъжът ти добре ли е?

— Да, но… чувства, че е опасно. — Сирхане не смееше да срещне погледа й.

— Толкова ли са зле нещата наистина?

— Не си ли чула?

— Само слухове. Казват, че Мустафа искал да сключи съюз с шах Тамасп.

— Това е работа на Рустем. Но има и нещо по-лошо. Еничарите се опитали да убият везира, докато лагерувал покрай Зелената река. Той обвинява Мустафа.

— Вярно ли е?

— Не, разбира се… но какво можем да направим? Съпругът ми е верен на шахзадето. Ако започне война…

Джулия се опита да я успокои, но Сирхане се отдръпна.

— Добре съм. Не бива да се паникьосвам.

— Война? — Джулия я загледа втренчено. — Можем ли да направим нещо? Лудовичи има връзки в Портата. Може би, ако той…

— Нищо не можете да направите — прекалено бързо отвърна Сирхане.

— Ако трябва да се скриеш някъде…

— Да се скрия от султана? — Сирхане вдигна очи и внезапно обви ръце около шията на Джулия и зарида. — Съжалявам.

— Съжаляваш. За какво?

Но Сирхане продължаваше да плаче и не отвърна. Джулия усещаше как тялото на приятелката й трепери, а сълзите й мокрят тънката й риза. Плачът й сякаш продължи с часове. Накрая Сирхане се отдръпна.

— Никога не бих те наранила — каза тя.

— Не разбирам… какво казваш?

Сирхане погали страната на Джулия.

— Просто запомни, че никога няма да те нараня.

— Знам. Но продължавам да не разбирам. Има и още нещо. Какво е то? Какво се е случило?

Сирхане поклати глава.

— Просто ме прегърни — каза тя. — Ще ти кажа по-късно. Не сега.

Но Сирхане не й каза какво не е наред. Вместо това двете отидоха в хамама да се изкъпят. Джулия масажираше раменете на приятелката си, усещаше силното напрежение в мускулите й, но не можеше да ги накара да се отпуснат.

— Толкова си напрегната — прошепна тя.

— Разбира се, че съм напрегната. Чудно ли ти е?

Джулия не отвърна, изненадана от резкия отговор. Изсипа още малко масло от сандалово дърво върху дланта си и отново разтри шията на Сирхане.

— Как е Лудовичи? — попита я Сирхане.

— Преуспява.

— Нежен съпруг ли е?

— Да. Да, предполагам, че е нежен. Абдул продължава ли да се отнася добре с теб?

— Вече си има друга жена. Една арменка. На осемнайсет години е и е много красива. Била е взета при последното девширме.

Джулия замълча — не знаеше какво да каже.

— Продължава да идва при мен веднъж седмично. Но, разбира се, прекарва повечето си нощи с нея. Тогава той ми липсва. Липсва ли ти понякога Лудовичи, когато отсъства?

— Ти ми липсваш — отвърна Джулия.

— Може би трябва да се научиш да го обичаш повече. — Сирхане се извърна. — Права си. Прекалено съм напрегната. Чакай аз ще те масажирам.

Джулия копнееше за докосването на приятелката си, но когато Сирхане намаза раменете й с масло, го направи с резервираността на гедичлийка. Накрая Джулия хвана ръката й и я постави върху гърдите си, но Сирхане я дръпна и рече.

— Не още.

Отпусна се във водата и заприказва, зареди клюки като някоя глупава конкубина в банята, безсмислени приказки за живота в Амазия, преплетени със спомени от живота им в харема на хълма Сераглио. Предишното чувство на интимност си беше отишло. Изведнъж се бяха превърнали в почти непознати и Джулия нямаше представа каква представа каква преграда бе изправена помежду им, нито пък защо.

Накрая нещата, които можеха да си кажат, се изчерпаха и тогава Сирхане заяви, че трябва да си ходи.

Когато си тръгваше, Джулия я хвана за ръката.

— Все още не си ми казала по каква причина си в Стамбул — припомни и тя.

— Следващия път — отвърна Сирхане. Издърпа ръката си и спусна фереджето.

— Ще има ли следващ път, моя Сирхане?

— Ще ти изпратя вест. — Приятелката й я целуна леко по устните и пусна воала пред лицето си. — Довиждане, Джулия — каза и в гласа й прозвуча някаква ужасна обреченост.