Колин Фалконър
Харем (89)

88.

Амазия

Сърдито мърморене наруши тишината на нощта като жужене на пчели. Двамата стражи пред шатрата на Рустем запристъпяха нервно от крак на крак. Мълчанието в лагера беше нарушено за втори път този ден. Ако еничарите се вдигнеха на бунт…

Изстрелът от аркебуза прозвуча като топовен гърмеж, а ехото от него се разнасяше дълго, след като първият страж беше паднал с писък, притиснал ръце към гърдите си. Вторият извади сабята си в отчаяно усилие да се защити. Разнесоха се още два гърмежа. Един от куршумите го улучи в лявото око и раздроби мозъка му.

От сенките изскочиха тъмни фигури, озоваха се в море от светлина, идваща от запалените факли — същите факли, които така добре бяха осветили мишените за аркебузите. Две от облечените в тъмни кафтани фигури се спряха, за да нанесат последни смъртоносни удари със саби по двамата стражи, които лежаха на земята.

После се втурнаха в палатката. Рустем разпозна само агата на еничарите, но от дългите сиви шапки на останалите беше видно, че всички те са негови хора.

Великият везир се метна бързо на коня си и се обърна към единия от спахиите, които го придружаваха.

— Изглежда сме изправени пред бунт.

— Правилно разтълкува настроението на войниците, господарю — отвърна мъжът.

— Да. Голям късмет е, че не съм в палатката си. В този момент касапите изпразват аркебузите си в дюшека ми.

Спахията кимна, поразен от онова, което беше видял.

— Трябва незабавно да препуснем към Стамбул и да уведомим султана за случилото се. Страхувам се, че на Мустафа вече му е омръзнало да чака да наследи трона.

Той обърна коня си и препусна в тъмното, следван от своя ескорт. Заобиколиха лагера и поеха на запад.

Беше късно. Гюлбехар бе събудена от новините за бунта в лагера на Рустем. Сега тя седеше разтреперана, загърната в обшитата с хермелин роба и грееше ръце на мъждукащите в мангала въглени. Но леденият ужас не я напускаше.

Сирхане влезе и направи поклон. Беше замаяна от съня, косата й висеше несресана. Метнатият набързо върху раменете й кафтан бе намачкан. Беше бледа и трепереше. Съпругът й служеше на Мустафа. Сигурно си мислеше, че вече е вдовица, помисли си Гюлбехар, и че затова беше повикана в стаята на майката на шахзадето.

— Мъжът ти е жив — каза тя.

Раменете на Сирхане се отпуснаха облекчено.

— Господарке…

— Но има опасност. За всички ни.

Сирхане я погледна объркано.

— Трябва да напуснем Амазия?

— Няма къде да избягаме.

— Господарке?

Гюлбехар загърна робата още по-плътно около себе си.

— Тази вечер в султанския лагер е вдигнат бунт. Еничарите са се опитали да убият Рустем паша.

— Господарят…

— Не Мустафа ги е подтикнал. Ако беше той, сега нямаше да сме в опасност. Когато Сюлейман чуе новината, със сигурност ще хвърли вината върху сина ми. Нуждая се от помощта ти, Сирхане.

— От моята помощ ли, господарке?

Гюлбехар впи настойчиво поглед в нея.

— Ако Сюлейман потегли срещу сина ми, това ще означава, че е потеглил срещу цялата му свита. Мъжът ти ще бъде екзекутиран, собствеността му — конфискувана, а ти — изпратена в изгнание. Ще прекараш остатъка от живота си като просякиня. Искаш ли това да се случи, Сирхане?

Сирхане сведе поглед.

— Не, господарке.

— Така си и знаех. Нито пък аз искам синът ми да се прости с живота си заради слепотата на един мъж! Помниш кислар агаси, нали?

— Да, господарке.

— Искам да отидеш в Стамбул и да го намериш. Предложи му всичко! — Тя се приведе напред. — Искам Хурем мъртва. Ако успее да стори това, синът ми ще стане султан, а Аббас ще получи всичко, което желае. Убеди го, Сирхане. Заради мен — и заради себе си!