Колин Фалконър
Харем (84)

83.

Сюлейман бе живял почти петдесет и девет години и изведнъж бе установил, че възрастта разяжда костите му. Осъзнал, че и той е смъртен, започна да прекарва все повече и повече време в компанията на шейхюлислама и в четене на Корана.

Бе развил подагра, от време на време лактите и коленете му подпухваха болезнено, а понякога пристъпите траеха цяла седмица. Също така бе започнал да задържа вода и лицето и глезените му постоянно бяха подути, използваше руж, за да прикрие болезнената белезникавост на кожата си. Ядеше малко, обикновено печено месо от младо яре, което поливаше с изстуден шербет.

Хурем го наблюдаваше и се изпълваше със страх. Тези външни прояви на Сюлеймановия физически упадък й напомняха колко кратък може да бъде и нейният собствен живот.

Особено ако Мустафа продължаваше да живее.

Прекалено дълго беше чакала подходящ момент. Сега се страхуваше, че времето вече не бе на нейна страна. Стоеше до прозореца на сарая и гледаше към тъмните води на Златния рог. Знаеше, че трябва да намери начин да отстрани тази заплаха, и то — скоро.

Сюлейман лежеше със затворени очи, отпуснал глава в скута й. Насекомите бръмчаха тихо в градината, но в харема беше хладно. Въпреки че беше обяд, слънцето още не беше успяло да проникне през короните на чинарите и високите стени и само слаба жълтеникава светлина се процеждаше през решетъчните прозорци.

— Изглеждаш ми уморен, господарю — каза Хурем.

— Толкова много неща имам да свърша, малка роксолана, толкова много, преди да съм си отишъл от този свят.

— Не бива да работиш прекалено.

Но това е моят дълг, помисли си Сюлейман. Вече беше прехвърлил на Рустем и Дивана отговорността по ежедневното управление на империята, за да се посвети изцяло на преустройството на града. Стамбул щеше да бъде далеч по-ценно наследство от неговото царуване, отколкото завладяването на Родос, Мохач и Будапеща. Когато навремето дядо му бе завладял Юстиниановия Бизантиум, по-голямата част от него вече бе изоставена безстопанствено. Преди смъртта му градът щеше да е възвърнал цялото си предишно величие и тогава Сюлейман щеше да извика: „Юстиниан, аз те надминах!“

Фокусът на новото строителство бяха предимно царствените джамии, тъй като към всяка от тях се числяха редица благотворителни институции като болници, религиозни училища, бани, гробища, библиотеки, понякога дори приюти и кухни за бедни. Около тях бързо изникваха нови квартали с ново население.

Вече беше завършена джамията, в която се помещаваше гробът на Мехмед, и още една джамия във Фенер, посветена на баща му. Сега бе възложил на Синан да започне работа върху изграждането на Сюлеймание, на мястото на изгорелия Ески сарай. Новата джамия трябваше да бъде неговият шедьовър; огромните каменни куполи и минарета щяха да доминират над Златния рог и Града на седемте хълма в продължение на хиляди години.

Също така се бе заел с херкулесовската задача да създаде ново законодателство, което да се превърне в основа за всяко бъдещо управление. Хилядите кануни, които обмисляше, щяха да регулират съдебната власт и декретите на Дивана и за пръв път да дадат на османлиите цялостна система от закони. Това начинание му бе спечелило ново прозвище — „Ел Кануни“, Законодателят.

Сюлейман знаеше, че то му бе спечелило и нещо друго — презрението на еничарите. Но той си мечтаеше един ден от тях вече да няма никаква нужда, макар че с тази задача щеше да се наложи да се заеме някой след него.

Той вдиша очи към засенчения таван и сякаш почувства как времето му се изплъзва. Мислено отправи молитва към Аллах да му даде сили и време, за да завърши великото си начинание.

Хурем го погали по страната.

— Защо си така дълбоко потънал в мисли, господарю?

— Мислех си колко бързо минава времето.

— Може би в такъв случай трябва да прекарваш по-малко време затворен със своите писари.

— Не мога да си позволя почивка, преди да съм свършил работата. Не смея да я поверя на Мустафа. Той е талантлив войник и валия, но не може да се насили да се заеме с изучаването на законите. Пък и други неща ме притискат. Това лято трябва да поемем към Персия. Не мога да продължавам да игнорирам шаха.

Хурем се намръщи, нацупи се като разглезено момиченце.

Той се усмихна.

— Какво има, малка роксолана?

— Защо да се изпраща велик учен, когато се налага да се нашляпа някое непослушно дете? Такъв голям владетел ли е Тамасп, че да се налага лично да му обръщаш внимание?

— Станал е прекалено дързък. Нямам друг избор.

— Изпрати Мустафа. Еничарите го боготворят, ще го последват навсякъде, даже в пустините и планините на Персия.

Една жилка затрепка на страната му. Той я загледа втренчено.

— Защо го казваш?

— Обидих ли те, господарю?

— Какви слухове си чула по адрес на Мустафа?

— Нищо страшно, господарю. Всъщност, чувам само хубави неща. Хората говорят, че е добър, справедлив мъж, както винаги си твърдял. Талантлив ездач, талантлив военачалник.

— Прекалено талантлив, може би — измърмори Сюлейман.

— Може ли човек да бъде прекалено талантлив?

— Все още ли се страхуваш от него?

— Господарят ме увери, че няма защо да се страхувам от неговия син.

— Може би — подметна Сюлейман.

— Господарю?

— Не се страхувам от това какъв султан ще стане, когато аз умра. Но понякога се страхувам какво може да направи, докато съм още жив. Страхувам се от еничарите.

— Те никога няма да го обикнат така, както обичат теб — увери го Хурем. — Ти им даде Белград, Родос, Будапеща.

— Паметта им е кратка. Мнозина от младите попълнения дори не са били родени тогава.

— Но ти си техният султан.

— Какъвто беше и дядо ми.

— Сам си ми казвал, господарю, че Мустафа е справедлив и добър човек. Мислиш ли, че ще започне да интригантства срещу теб?

Сюлейман се изправи, очите му бяха изпълнени със страх и колебание. Беше минало много време, откакто за последно беше видял Мустафа и вече не си спомняше жизненото момче със светнал поглед. Съзнанието му поднасяше единствено образите на една изпълнена с горчивина Гюлбехар и на един амбициозен и способен млад мъж, който ставаше все по-нетърпелив с времето.

Но сянката на баща му и канунът на Фатих продължаваха да го преследват. Защото имаше един антитезис на неговата представа за цивилизация и името му беше „еничари“. Те бяха основният камък, върху който беше съградена империята, а сега бяха нейната най-голяма заплаха.

Еничарите бяха елитът на османската армия. Те бяха професионални войници на пълно работно време във времена, в които повечето армии се състояха предимно от групи благородници, повели като пехота своите феодални селяни. Еничарите се подчиняваха само на един човек. Този човек беше султанът, който ги хранеше всеки ден, а храната се беше превърнала в най-важния техен символ. Техният ага бе наречен чорбаджибаши — главен раздавач на чорба; вторият по ранг — ашчибаши, или главен готвач. На шапката на всеки войник имаше пришит джоб, в който стоеше затъкната лъжица. Символът им беше казан за чорба и той беше избродиран върху всичките им пряпорци. Всеки полк носеше своя собствен казан при всяка военна кампания, а когато спираха да лагеруват, нареждаха тези казани пред шатрата на агата. Загубата на казан в битка беше най-големият позор, който еничарите можеха да претърпят.

Редиците им се попълваха от девширмето, критерият, по който се избираха християнските деца, бе физическата сила, а не интелекта. Мускулите им биваха развивани с усилен физически труд в градините на двореца, в корабостроителниците или по строежите. Получаваха военна подготовка и ги обучаваха на пълно и безпрекословно подчинение. Живееха труден, обречен на безбрачие живот в спартански бараки; плащаха им мизерно. Единственият начин, по който можеха да напълнят джобовете си, бе да заграбят плячка в битка. Поради тази причина обичаха толкова много бащата на султана: когато вървяха след Селим Страшния, никога не гладуваха.

Именно еничарите бяха принудили дядото на Сюлейман, Баязид Втори, да абдикира. Сюлейман не бе забравил, че веднъж, още в началото на неговото царуване, бяха обърнали казаните си под огромния чинар пред бараките си в Първия двор в знак на бунт. Въпреки че протестът им беше задушен, той се бе видял принуден да повиши надниците им. Дори двайсет години по-късно продължаваше да поглежда неспокойно към казаните за чорба всеки път, когато минаваше на коня си през Първия двор на път за джамията. Поне на теория те бяха негови роби, но непрекъснатите им искания за войни, постоянната заплаха, която представляваха за трона, го караха да се пита дали всъщност той не робуваше на тях.

— Не бива да се пролива повече кръв върху този трон — каза той, сякаш за да го напомни на самия себе си.

— Не бъди толкова угрижен, господарю — рече Хурем и обгърна ръце около него.

— Разбираш много неща, малка роксолана, но еничарите не можеш да разбереш. Имало е моменти, в които съм тръгвал на война единствено за да задоволя глада им за бой, макар да ми се е искало точно обратното. Щом могат да управляват мен, може би ще могат да управляват и него.

— На какво разстояние се намира Маниса от Стамбул?

— Когато баща ми умря, трябваше да яздя пет дни, за да предявя претенциите си към трона. Само пет дни…

— В такъв случай, ако наистина се страхуваш от него, господарю, дай на Баязид провинция Сарукхан. Изпрати Мустафа на изток, в Амазия или Карамания.

— Маниса е традиционното седалище на шахзадето, избраника. Ще си помисли, че го пренебрегвам заради синовете ти.

— Той знае, че не можеш да му дадеш никакви гаранции.

— Не мога да му причиня това.

— Тогава да не говорим повече по този въпрос. Ако Мустафа е добър и справедлив, от какво толкова се страхуваш?

Да, помисли си Сюлейман. От какво се страхуваше? Страхуваше се, че ще изгуби всичко, което толкова дълго бе строил.

Винаги бе копнял да даде бъдеще на своята империя, бъдеще, по-различно от войните и палатките. Номадският народ от анадолските степи, от който произлизаше, скоро щеше да има столица, която да засенчи дори и най-изящните архитектурни образци на Ориента, както и официална система на управление. Литературата, музиката и живописта разцъфтяваха. Бяха оставили назад варварските обичаи и начин на живот, белязали управлението на баща му. Собствената му смърт и мирното преминаване на властта в ръцете на Мустафа щеше да е доказателство за това.

Или поне така се надяваше.

Но на следващия ден повика Рустем на частна аудиенция. По-късно сложи печата си върху писмо, с което нареждаше на Мустафа да напусне Маниса и да замине със семейството и двора си в Амазия, далеч на изток, на двайсет и шест дни път на кон от Истанбул.

 

 

Пера

Лудовичи Гамбето почука тихо и влезе в спалнята на съпругата си.

Тя го очакваше, бялата коприна на нощницата й проблясваше матово на трептящите пламъци на свещите. Той приседна на крайчеца на леглото и взе ръката й в своята.

Тя се надигна и докосна един кичур от косата му.

— Бял косъм!

Той се извърна от нея.

— Глупости!

Джулия се засмя.

— Най-сетне! Мислех си, че никога няма да започнеш да остаряваш.

— Бях в кухнята. Готвачът ме напраши с брашно.

— Бял косъм е. Трябва да има и други. Искаш ли да погледна?

— Просто е зрителна измама, от светлината.

— И аз ги имам, виж! — Тя разстла една от дългите си плитки върху дланта си. — При моята черна коса няма как да ги объркаш.

— В моите очи продължаваш да си красива — прошепна той.

Взе лицето й в шепите си и я целуна.

— Искам те — прошепна.

Тя протегна ръце и му се усмихна, но на него му се щеше да види в очите й желание, а не подчинение.

Лежеше до нея, докато тя спеше, и наблюдаваше лекото повдигане на гърдите й на фона на светлината от свещите. Проследи очертанията на скулите й с пръст. Косата й може да беше започнала да посивява, но Джулия продължаваше да е все така красива. Все така красива и все така здраво заключена зад плътна преграда, така както някога бе заключена в двореца на баща си.

Не че не беше способна на силни емоции, той ясно го съзнаваше. Приятелството й със Сирхане беше доказателство затова. Преди две години Сирхане бе заминала за Амазия със своя съпруг, който бе определен за телохранител на шахзаде Мустафа. Джулия се беше поболяла от скръб. Не искаше да яде, нито да напуска стаята си. За пръв път от години вратата й беше затворена за него, а после още дълго продължаваше да отказва да го допусне в леглото си.

Опитваше се да я разбере. Сирхане бе единствената истинска приятелка, която Джулия някога беше имала. И въпреки това мъката й изглеждаше прекалена. Но той не се беше опитал да я има насила, предчувстваше, че ако го стори, тя може би никога нямаше да се измъкне от мрачното си настроение.

След няколко месеца отново бе започнала да оставя вратата си открехната и го бе приела обратно. Лудовичи се опитваше да не отдава голямо значение на факта, че тя никога не отговаряше на страстта му; разбираше, че не е в състояние да се насилва да го обича.

Но завистта го измъчваше. Първо Аббас, после Сирхане. Защо ставаше така, че тя му даряваше своята компания, но запазваше страстите си за други хора? Защо беше готова да даде толкова много на тях, а на него, който бе посветил целия си живот на нея, не даваше нищо?

 

 

Амазия

Туфички кобалтовосини незабравки си пробиваха път през остатъците от твърд сняг и пукнатините на скалите. От тревата се надигнаха диви патици, крилата им изплющяха, когато политнаха нагоре, подплашени от внезапния тропот на подкови. Мустафа обърна своя жребец, изостана от ескорта и зачака Джихангир да го настигне. В планините, където само вятърът им правеше компания, нямаше опасност да бъдат подслушани.

— Днес ловът беше чудесен — рече Мустафа.

Джихангир изглеждаше зачервен и уморен. Но той обичаше тези преходи, въпреки че физически го изтощаваха.

— Наистина — съгласи се младежът. Вниманието на Мустафа винаги го беше ласкало. Доведеният му брат беше всичко, което Джихангир не бе — силен и красив, отличен ездач. Всичко, от което се възхищаваше баща им.

Известно време яздиха мълчаливо, докато Мустафа прецени кой е най-добрият начин да подхване темата, която го вълнуваше.

— Как е баща ни? — попита той накрая.

— Страда от подагра — отвърна Джихангир. — Понякога настроението му става отвратително.

— И ти трябва да го търпиш в Стамбул! — засмя се Мустафа.

— Гледам да стоя настрана от пътя му, когато е възможно.

— Изглежда ли притеснен?

Джихангир разбра, че въпросът не бе зададен единствено от учтивост, и изведнъж стана нервен. Мустафа искаше мнението му!

— Може би… Но аз го виждам рядко.

Мустафа проследи с поглед един планински сокол, кръжащ над главите им.

— Говори ли ти за мен?

— Да не би нещо да не е наред между вас двамата?

— Не знам — въздъхна Мустафа. Джихангир изглеждаше озадачен. Не беше типично за Мустафа да бъде сериозен.

— Ти си шахзаде — рече Джихангир, сякаш тази титла бе талисман срещу всякакви беди.

— Някои хора остават шахзадета прекалено дълго — изропта Мустафа. Слънцето се беше оттеглило зад пурпурните планини. Той се опита да прогони мрачните си мисли. — Трябва да побързаме. Нощем в планините е студено, дори и през пролетта.

Джихангир разтревожено препусна след него. Щом Мустафа беше притеснен, значи този свят наистина вече не е сигурно място.

Стражите еничари стояха неподвижно, увити в огромни кожени плащове. Факли хвърляха дълги сенки, които танцуваха върху покрития с тънък лед калдъръм. Нощно време тук беше студено, понеже крепостта бе издигната високо в планините.

Киайята влезе и постави позлатена сребърна кана с димящо черно кафе върху ниската масичка до дивана. Гюлбехар седна и протегна ръце към горящия мангал, за да се стопли. Чакаше Мустафа.

Когато той най-сетне пристигна, лицето му бе придобило бронзов оттенък от студения вятър. Връщаше се от лов, помисли си майка му. Заради това беше закъснял. Беше препускал към дома в тъмното, въпреки че знаеше много добре каква опасност представляват ледът и преливащите реки по това време на годината.

Той се поклони и й целуна ръка. Седна до нея, усмихвайки се като малко момче. Беше почти на четирийсет години, помисли си Гюлбехар, а все още се радваше на младежка енергия. И по-добре. Щеше да е старец, когато най-сетне седнеше на султанския трон.

— Как си, майко?

— Добре съм. Ето, накарах киайята да ни направи кафе. — Тя плесна с ръце и една черна гедичлийка пристъпи напред, за да напълни двете сребърни чашки с ароматната тъмна течност.

Гюлбехар отпи от кафето, парещо и подсладено с мед. Не харесваше горчивия вкус, но беше чула, че е на мода в Истанбул. Понякога обичаше да си внушава, че никога не е напускала сърцето на цивилизацията.

— Значи, Рустем е намалил месечната ти издръжка — рече тя.

Мустафа отново се усмихна.

— Няма ли шахзадето никакви тайни?

— Не и от майка си.

— Не се тревожи. Не е нищо кой знае какво.

— Нищо! Та това е обида!

— Рустем се опитва да ме подтикне към действия, от които той самият ще спечели повече, отколкото аз. Той е глупак, но има основания да се страхува, когато един ден стана султан.

— Ако станеш.

— Майко…

— Прекалено много вярваш на баща си. Виж какво се случи с мен.

— Гюлбехар веднага съжали за последните си думи. Звучеше като някоя престаряла озлобена жена. А може би беше именно такава. Но пък също така знаеше, че е права.

— Сигурен съм, че баща ми не знае нищо по въпроса.

Гюлбехар усети, че ръцете й треперят. Тя остави на масата малката сребърна чашка.

— Колко още обиди би могъл да понесеш? Той се ожени за онази вещица, направи я царица, после те изпрати на заточение в планините и даде на Баязид определената за всеки шахзаде Маниса. Сега пък си затваря очите, когато Рустем ти намалява издръжката! Нечувано! Ако е предизвикателство, защо не го приемеш?

— Защото ще е глупаво.

— Наистина ли, синко? — Очите й се наляха със сълзи. Чудесно момче, най-прекрасният принц, който османлиите някога бяха имали или щяха да имат — и въпреки това заговорничеха да го премахнат. А колко красив беше! Брадата му беше леко прошарена, върху обруленото му от вятъра лице се виждаха тънки бръчици, но тези подробности само подчертаваха авторитетното му излъчване. Мустафа заслужаваше да седи на трона, помисли си Гюлбехар. Но онази зиади щеше да стори всичко по силите си, за да не допусне това да се случи.

— Няма да вдигна ръка срещу баща си. Не одобрявам как постъпи с теб, както многократно съм казвал. Но той ми е баща, а също — и мой султан. Всяко действие срещу него ще бъде грях пред очите на Аллах и престъпление срещу исляма.

— Сигурна съм, че подобни благородни мисли никога не са навестявали главата на онази зиади.

— Хурем може да е негова кадъна, но тя е само… — Той замълча. Щеше да каже: „само жена“. — Тя не е султан. По въпроса за унаследяването на властта думата има Сюлейман.

— Колко си наивен!

Мустафа не се обиди, вместо това се усмихна на майка си.

— Ревнуваш.

— Много повече от ревност е моето, синко. — Много повече от ревност. Мразеше Хурем с всеки удар на нараненото си сърце. Повече, отколкото Мустафа би могъл да предположи.

— Трябва само да чакам. След време тронът ще е мой и тогава ще поправим всяка несправедливост, ако има такава. Не ме е страх от Баязид и със сигурност — от онази тлъста свиня, която също се води мой брат. Макар че се намирам на двайсет и шест дни път от Стамбул, еничарите няма да допуснат някой от тях да ме замести.

— Да, вярно е, че еничарите са на твоя страна, Мустафа, но за разлика от теб те не са готови да чакат.

Усмивката на Мустафа помръкна.

— Няма да вдигна меч срещу баща си.

— Бащата на Сюлейман го е направил.

— И си е получил заслуженото там, горе.

— Мустафа…

— Не! Няма да го направя! Няма нужда. Един ден ще наследя трона по право. Ще чакам. Няма да оскърбя баща си и Аллах!

 

 

Дворецът Султанахмед, Стамбул

— Той трябва да умре — каза твърдо Рустем.

Михримах пребледня и сведе поглед, сякаш гледката бе прекалено срамна за женски очи.

— Но Мустафа е шахзаде…

— Да, Михримах. Но ако той някога стане султан, какво мислиш, че ще се случи с нас? Ще ти кажа. Първото действие на Мустафа ще бъде да забучи главата ми на копие, а теб да изпрати в изгнание. Дали според теб ще покаже по-голяма милост към братята ти? — Гласът му беше спокоен, някак приспивен. Тя не беше чувала някой да обсъжда нечия смърт с подобно равнодушие, както съпруга й.

Михримах извърна глава настрани. Денят беше прекалено красив, за да се обсъжда убийство. Дворецът гледаше към лабиринт от градини и бе проектиран така, че да се радва на бризовете откъм Босфора и Мармара. Беше пролет и вееше лек южен ветрец. В птичарника пееше славей и сладкият му глас бе в пълно противоречие с идеята за проливане на кръв, обсъждана на сенчестата тераса.

— Не е ли опасно?

— Преценил съм риска. По-опасно ще е, ако не направим нищо.

— Какво казва баща ми? Знае ли какво планираш?

— Баща ти ще каже всичко, което му се внуши. Ако пита теб, ще му кажеш, че живееш в смъртен страх от шахзадето. Можеш да си измислиш каквито си искаш истории, за да подсилиш думите си. Стига да са приемливи, разбира се.

Михримах наблюдаваше съпруга си, докато той ядеше. Механично, без удоволствие, сякаш пресмяташе цената на всяка хапка.

— Чия е тази идея, съпруже мой? Твоя? Или може би идва от Хасеки Хурем?

Той й се ухили и ефектът беше смразяващ. Михримах знаеше как го наричат в Дивана — Човекът, който никога не се усмихваше. Това не беше вярно, разбира се. Тя беше виждала усмивката му и знаеше тайната му: двата му кучешки зъба бяха по-дълги от останалите и когато се усмихваше, те му придаваха вид на хищник.

— Става ли в Стамбул нещо, което да не е свързано с желанията или действията на Сюлеймановата царица?

— Ами ако се провалим?

— Ако се провалим, няма да загубим нищо, тъй като Мустафа и без това е наш враг. Ако успеем обаче, ще имаме пълна власт над сегашния султан, а може би и над следващия!