Колин Фалконър
Харем (73)

72.

Четвъртият двор на Топкапъ сарай беше истинска миниатюрна гора от стари борове и вретеновидни кипариси, кацнала върху извивките на хълма Сераглио и заобиколена от древните крепостни стени на града. От едната страна се откриваше гледка към тренировъчните площадки за черит и рушащите се византийски манастири, служещи за конюшни, от другата — към блестящия син пролив, който турците наричаха Златен рог. Именно на това място идваше султанът, когато имаше нужда да се усамоти, моли и медитира.

Сюлейман вървеше с наведена глава и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на обърканите си мисли.

Да се ожени за нея или да се откаже от нея.

Да се ожени за нея или да се откаже от нея…

Но как би могъл да се откаже от нея? Тя сякаш беше до него и в този момент, а сплетената й на плитки златисточервеникава коса се развяваше от вятъра, чуваше смеха й и докато си я представяше, почувства успокоението в нейната простичка мъдрост: „Ти си канунът, ти си законодателят. Ръцете ти са вързани не от историята, а от ограниченията, които сам си налагаш. Длъжен си да се подчиняваш единствено на шериата. Господарю мой, не бъди толкова сериозен! Наистина ли е толкова страшно да сториш по Закон онова, което вече си направил със сърцето си.“

— Има причина да постъпвам така — рече на глас той, сякаш разговаряше с нея. — Не мога лесно да скъсам с традициите. Традициите са тези, които ни свързват с предците и наследството ни.

— Наистина ли се страхуваш, че и мен може да ме застигне подобна съдба? — Той чу смеха на Хурем. — Нима някога някой от враговете ти ще има възможност да види стените на Стамбул? Кой е онзи, който да е способен да те победи в битка?

Сюлейман се заизкачва към най-високата точка на двора. Оттук можеше да погледне на юг през виолетовия здрач към островите на Мармара. Отвъд морето бяха неговите колонии Египет, Барбари и Алжир, от другата страна на Босфора зеленееха кипарисите на Чамлика, а зад тях се простираха Азия и керванските пътища, водещи на изток към Сирия, Азербайджан и Армения. Всички те бяха негови. Пристанището на север бе обрамчено от мачтите на закотвените галери на пирата Драгут, който бе завладял цялото Средиземно море и го бе превърнал в турско езеро, зад тях се простираха складовете и дворците на венецианците, генуезците и гърците. Всички тези велики републики му плащаха дан. Зад Галата Юклеси се ширеха Румелия, Босна, Влахия, Трансилвания — всичките феодални владения на османлиите.

— Виж! — чу отново гласа на Хурем. — Кой крал би могъл да те завладее и да ме принуди да му сервирам гола на масата? Империята ти се простира върху Европа, Азия и Африка. Дори великият римски император Карл не се осмелява да се изправи срещу теб. От кого се страхуваш? От Фредерик? Или шах Тамасп?

— Те са като прахта под краката ми — високо рече Сюлейман.

— Тогава от какво се страхуваш, господарю мой? Кой е този крал, дето те кара да трепериш от такъв страх, че да се откажеш от мен… от тази, която те обича толкова много?

Очите на Хурем се напълниха със сълзи. Образът й изникваше в представите му толкова истински, че Сюлейман посегна напред, за да я успокои. Но насреща му нямаше никой. Само вятърът и болката в собствения му мозък. Ако се откажеше от нея, само това щеше да му остане — вятър и болка. Отново щеше да е сам, единствено с ужасната отговорност да ръководи империята и с тежкия товар, налаган му от Аллах. Тя се беше превърнала във всичко за него: в негова съвест, спокойствие, съветник, адвокат и приятел. Тя беше везирът, който никога нямаше да има, защото един везир, обичан толкова силно, би го предал — така както бе сторил Ибрахим. Тя беше и неговият харем, хиляди жени в една — жена, която можеше да успокои не само тялото, но и духа му.

— Не мога да се откажа от нея — изрече на глас той и в този момент решението беше взето. Щеше да стори немислимото, защото единствената друга алтернатива беше непоносима.

 

 

Когато Аббас отново се изправи пред втората кадъна, той се беше подготвил за всякакви изненади, но не и за тази, която в действителност го очакваше.

С облекчение забеляза, че тази сутрин Хурем бе в много добро настроение и предпочиташе да не губи време с любезности.

— Как би приел идеята да се отървеш от всичките поверени ти момичета, Аббас? — попита го тя.

— Господарке?

— Султанът вече няма нужда от харема си. Момичетата ще бъдат омъжени за неговите спахии и министри. Трябва веднага да започнеш с приготовленията.

Аббас кимна, опитвайки се да прикрие удивлението си. Султан без харем! Как го беше постигнала?

— Високо ценя решението му.

— Не, цениш моето решение — изсмя се Хурем.

— Ще се заема веднага с това, както ми заповядваш, господарке.

— Не искаш ли да знаеш защо ще трябва да го направиш, Аббас?

— Не съм достоен да поставям под въпрос решенията на могъщия ни господар — отвърна Аббас, доволен, че е успял да потисне презрението в гласа си.

Но Хурем въпреки това го усети и доволно се засмя.

— Аббас, ти наистина си съкровище! Ще ти кажа, защото и без това съвсем скоро ще се разчуе. Господарят на живота вече няма нужда от своя харем, тъй като скоро ще си вземе царица!

Аббас примигна объркано.

— Царица ли, господарке?

— В момента стоиш лице в лице с бъдещата съпруга на султана на османлиите, Аббас. — Тя отново се изсмя. — Наистина ли не си изпълнен с благоговение пред великолепието на тази гледка?

— Така е, господарке — съгласи се той. Невъзможно, каза си наум.

 

 

По случай сватбата на Сюлейман и Хасеки Хурем — любимата жена на султана, Онази, която се смееше, както бе известна тя в двора — Стамбул стана свидетел на най-пищните пиршества в цялата си история. На бедните бяха раздадени хляб и маслини, а на средните класи — сирене, плодове и сладко от рози. Главните улици бяха украсени с гирлянди от цветя и знамена — червените флагове на Османската империя и зелените — на исляма.

Хората наблюдаваха внушителната процесия от сватбени дарове — стотици камили, натоварени с килими, мебели, златни и сребърни вази, както и още сто и шейсет евнуси, които щяха да бъдат предоставени на разположението на господарката Хурем. Ден и нощ на хиподрума се изявяваха борци, стрелци, жонгльори и акробати. По Атмегдан развеждаха диви животни — лъвове, пантери, леопарди, слонове, жирафи.

Друга процесия от десет бивола теглеше хляб с размерите на цяла стая, а градските майстори пекари късаха от него малки топли самунчета, поръсени със сусам и копър, и ги хвърляха на насъбралото се множество. Покрай арената се бяха струпали стотици хора, някои дори се катереха по дърветата, за да зърнат султана или да уловят някоя пара, плод или парче коприна, подхвърляни от робите на Сюлейман към присъстващите.

Междувременно в двореца се проведе скромна церемония, на която Хурем бе провъзгласена за царица. Присъстваха единствено тя, Сюлейман и Абу Са’ад. Сюлейман докосна покритата с воал ръка на Хурем и прошепна.

— Правя тази жена Хурем своя съпруга. Всичко, което й принадлежи, става нейна собственост.

Само един човек хвърляше сянката си върху церемонията. Тази сянка я преследваше през целия ден така, както я бе преследвала и през последните седемнайсет години — Мустафа.

Той вече беше двайсет и шест годишен и изчакваше своя звезден миг в Маниса. Беше популярен сред пашите и еничарите — този очакван от всички следващ султан. Да, тя беше царица, мислеше си Хурем. Сега вече не беше заплашвана от никакви други жени. Оставаше обаче един мъж, от когото трябваше да се страхува. Но скоро щеше да се справи и с това.

На високата платформа, издигната на хиподрума, седеше Сюлейман и наблюдаваше забавленията от лазурносиния си трон, заобиколен от своите синове. Зад него, обвита във фередже от виолетова коприна и плътен воал, Хурем също се наслаждаваше на гледката през една позлатена решетка.

Селим, седнал по турски върху мекия килим, неспокойно се въртеше в краката на баща си. Беше гладен. В двореца бе приготвена чудна трапеза: еленово месо, печени птици, имамбаялдъ, компот с истински лед, лимонов шербет.

Под тях на арената една лъвица с лениво движение на предните си лапи измъкваше вътрешностите от разпорения корем на глиган, докато партньорът й се прозяваше и апатично наблюдаваше действията й. Селим се хилеше, доволен от спектакъла, кикотеше се, докато глиганът квичеше и отчаяно риташе с крака. Бедното животно бе по гръб и се въртеше в прахта, оцветявайки я в червено. Лъвицата го заобикаляше, като внимаваше да стои настрани от бивните му, после отново и отново забиваше нокти в корема му.

Нещо накара Селим да се обърне назад. През решетката зад трона на Сюлейман го наблюдаваха чифт зелени очи, подобни на малки изумруди, проблясващи в тъмното. Майка му, помисли си той.

Бързо се извърна напред, но продължи да усеща погледа й върху себе си. Как бе накарала султана да се ожени за нея? Да имаш такава могъща майка, носеше едновременно успокоение и ужас. Щом беше способна да накара султана да се преклони пред волята й, значи бе способна на всичко.

Какво ли искаше от него, зачуди се. Какви бяха плановете й?

Лъвицата престана да си играе с жертвата си. Глиганът потръпваше, полегнал на една страна. Още беше жив, когато лъвицата се наведе, за да откъсне първата хапка месо. Обикновено подобни гледки изостряха апетита му. Но Селим установи, че вече не е гладен.

Обърна се още веднъж назад, но очите бяха изчезнали.