Колин Фалконър
Харем (71)

70.

Керемиденият павилион Чинили беше построен от самия Фатих. Той лежеше върху стръмен склон, до който се стигаше през Портата на студения фонтан, обърнат с лице към Златния рог и дворците на венецианците и генуезците в Пера. Беше построен във формата на гръцки кръст и изцяло покрит с турски фаянс — блестящо убежище от изумрудени и тюркоазни керамични плочки с гравирани стихове от Корана, жълто арабско писмо на тъмносин фон.

Сюлейман почиваше върху диван, отрупан с възглавници, и смаяно наблюдаваше как Хурем разсеяно подръпва струните на виолата си. Какво й ставаше? Да не беше болна? Или искаше нещо?

Или може би държанието и бе просто част от плана й да провали опитите на Синан да проектира нов дворец за харема?

Тормозеше се така от два месеца. Тя вече се усмихваше много рядко. Изглеждаше погълната от някаква огромна мъка и търпението му вече се изчерпваше.

— Хурем, ела и седни до мен.

Хурем остави виолата и прекоси стаята, седна покорно на дивана. Отпусна глава върху рамото му.

— Какво не е наред, малка роксолана?

— Нищо, господарю. Ще ми мине.

— Последния път, когато те видях, ми каза, че си в цикъл. Преди това пък ми обясни, че страдаш от временна меланхолия. Не помня кога за последно те видях да се усмихваш.

— Прости ми, ако те обиждам, господарю. Може би трябва да ме отпратиш.

— Може би си права — изръмжа Сюлейман.

Султанът скочи от мястото си. Рязкото движение стресна двамата черни стражи на входа. Хурем придърпа колене към гърдите си, отбягвайки погледа му. Той сложи ръце на кръста си и заплашително рече.

— Трябва да ми кажеш какво не е наред!

— Не мога, господарю.

— Не можеш? Аз съм твой султан, твой господар. Забрави ли това?

— Как бих могла? Обичам те повече от собствения си живот.

— Тогава ми кажи защо си толкова унила. Не мога да търпя подобно потиснато настроение нито миг повече!

— О, господарю… — Хурем закри лице с длани.

— Спри с това хленчене най-после и ми кажи! — Той дръпна ръцете й, но видът на сгърченото й от болка лице го размекна. Седна до нея и обви ръцете й около шията си. — Кажи ми! Моля те!

— Господарю, страхувам се за душата си.

Това внезапно признание го извади от равновесие. За малко да се засмее от облекчение.

— Всички се страхуваме за душите си.

— Но ти можеш да намериш опрощение в добри дела, господарю.

— Не разбирам.

— Щом ти се страхуваш за душата си, господарю, защо мислиш, че аз не мога да се страхувам за моята?

Сюлейман я изгледа внимателно и разбра, че говори сериозно. Никога не се беше замислял за това и се изненада, че й е хрумнало. Та тя беше само жена, а жените — както твърдеше шейхюлисламът, — нямаха души като мъжете. Бяха като котките и кучетата. А въпреки че Хурем по необходимост бе приела исляма, той никога не бе си въобразявал, че го е направила с пламенна готовност.

— От какво се страхуваш, малка роксолана?

— Господарю, помолих шейхюлислама за аудиенция. Той ми каза, че независимо от даренията, които правя за изграждането на болници и джамии, това не кара Аллах да ме погледне с други очи. Ще бъда игнорирана, дори в рая.

— Не мога да си представя, че даже великият Аллах ще е в състояние напълно да те игнорира, малка роксолана.

Очите й се наляха с гневни сълзи.

— Не се подигравай с мен, господарю! В капан съм — в този свят и в онзи! Живея в смъртен ужас за моята душа! Какво да правя?

Настойчивостта й го порази. Тя наистина го мислеше!

— Не знаех, че разсъждаваш сериозно върху тези въпроси.

— Не е честно! Другите жени от харема са женени за паши и губернатори, притежават своя собственост, която да завещаят като вакъф — за някаква богоугодна цел, — и така си спечелват благоразположението на Аллах. А аз, любовницата на най-прославения мъж на земята и най-ревностния защитник на исляма, ще бъда под всички тях в рая!

Сюлейман нежно отметна кичур коса от лицето й.

— Какво точно ти каза Абу Са’ад?

— Каза ми, че никоя робиня не може да разчита на място в рая и че докато съм в това положение, няма да съм нищо повече от прашинка в небето. — Тя потърси погледа му и го задържа, сви юмруци и ги отпусна в скута си. — Толкова ми се иска да имам душа, господарю! Толкова искам да намеря спасение!

— Малка роксолана — измърмори той. — От днес нататък вече не си робиня. А Аллах и всички пророци ще се радват, че още една душа е намерила правия път.

На другия ден Абу Са’ад отново прие Хурем, за да я посъветва по духовни въпроси. Онова, което тя поиска от него, така го порази, че той дълго мълча. Накрая все пак й даде своята фетва, връчи й я искрено, както бе длъжен да направи според предписанията на исляма.